Николай Теллалов
Ангели пазители (2)

Той

Завръщането е втората най-добра част от всяко пътуване, мислеше си мъжът зад волана на тъмносинята лада „Нива“. Особено когато то е краят на една общо взето скучна командировка. Няма нищо интересно и вълнуващо в посещаването на едни и същи места по няколко пъти по принудата на служебните задължения — независимо от заплащането. Всяка първа оценка бе интригуващо преживяване, но щом се наложеше да се повтарят експертизите, тогава приятното оставаше единствено в самото пътуване — отиването, а после завръщането. За предпочитане — по различни маршрути. Собственикът на пъргавата и проходима кола, достойна конкуренция на тузарските джипове, не обичаше да минава по един и същ път, затова сега гумите не свистяха по магистралата, а се подрусваха по третокласно обходно шосе. Защо не, когато разполагаш с време за разходки. Когато хонорарът позволява да не се притесняваш за гориво и други разходи. Когато имаш нужда да хвърляш любопитни погледи наоколо.

Шосето криволичеше между петносаните с нестопен още сняг склонове на планината, зад завоите изведнъж се появяваха построени на неочаквани места къщи, навярно нечии вили, или живописни групи дървета, кафеникави скали, каменна чешма с меден чучур, спрял автомобил, дръглив кон тегли каруца, натоварена с трупи…

Дали да не се отбия все пак? — запита се мъжът, като скоси погледа на сивите си очи към пътната карта на съседната седалка. — Откъдето и да карам, винаги се случва да мина близо до този градец. Поне от десет години насам все така става…

Той си представи „центъра“ на провинциалната дупка и кисело присви тънки устни. Преди много, много време се случи да посети градчето, обикновено разраснало се село, прочуто със старовремския си панаир и пещерния манастир. Именно манастирът бе точка от програмата на ученическата екскурзия. Скучно, нищо особено. Кой знае защо, му направи впечатление само площадчето пред читалището, където спряха, за да си купят лимонада и банички от заведението отсреща — смесен магазин, хлебарница и кръчма в едно и също помещение. В средата на площадчето стоеше голям, почти необработен камък с корито за чешмичка отстрани. Месингова плочка гласеше, че тук щяло да има паметник на Отшелника, основал манастира. Паметник още нямаше, но видът на постамента събуди у един от столичните гимназисти странни усещания за носталгия. Тогава нямаше думи да определи състоянието си. Нямаше ги и сега.

Може би просто чешмата му се видя привлекателна с нещо си?…

Години наред се сещаше за тази екскурзия и от всички преживяни момчешки лудории именно тази чешма помнеше — не морето, не хижата, където с неколцина съученички и съученици скришом от двамата даскали-придружители изпиха бутилка коняк и им стана много весело…

Само че не — помнеше ясно тъпия градец, а не какво се беше случило, когато играеха на шише с момичетата в хижата! Ето това би бил мил спомен и би му било ясно защо, примерно, иска да се отбие на мястото на приятни спомени. Но в града с пещерния манастир? Да го тегли като към цигара след два часа кинопрожекция? Никаква логика. Напълно нерационално желание. Или копнеж…

Копнеж?…

Камионът излетя внезапно иззад завоя. Караше в насрещното платно и се люшкаше наляво-надясно, като че ли воланът не се намираше в стабилни ръце.

Мъжът в ладата успя да си помисли, че шофьорът на камиона или е пиян, или е получил инфаркт. В следващия миг натискаше спирачките и хвърляше своята кола встрани, така че хем да избегне удара, хем да не полети в дълбокото дере. Най-безопасни в този случай бяха стръмните скали от другата страна на шосето. Отчаяно зави към тях.

Нивата прескочи бордюра и се блъсна в камънаците. Коланът удържа водача на място, но главата му се люшна рязко и за секунди съзнанието му се замъгли. Известно време мъжът седеше вцепенен, взирайки се в избиващата изпод капака пара — вероятно острите канари бяха пробили радиатора. А и за тенекеджията също щеше да има хляб…

Ръцете му ситно трепереха. Мъжът сви юмруци, за да ги овладее. Постепенно се съвземаше от уплахата или по-скоро я осъзнаваше. Закъснелият страх избухна в стомаха, сви го на буца, тръгна да излиза през порите на кожата във вид на студена пот… но той тутакси му противопостави мисълта, че всичко вече е отминало — и се е разминало. Само малко смачкана предница… язък за новата броня… и май нещо с лявата джанта, много силно отекна, когато подскочи от бордюра… Късмет.

Определено късмет.

А къде е… къде е камионът?

Три-четири секунди мъжът го търси в огледалото за задно виждане, после рязко се обърна.

Смачканите голи храсталаци бележеха пътя на камиона — към дерето. В същия момент ушите най-сетне успяха да обърнат вниманието на мозъка върху приглушения звук, изстрелван от дъното на урвата към сивото мартенско небе — една монотонна режеща нота, която не приличаше дори на хленч или вой на ранено животно. Клаксонът на камиона. И яростен кучешки лай, който се отдалечаваше и разпарчетосваше на отделни скимтящи източници.

Мъжът тромаво се измъкна, при което внезапно се изясни, че по десния крак се стрелка нагоре и надолу гадна болка, заради която той закуцука към смачканите крайпътни храсти.

Шипка, мислеше си отнесено. Много шипки растат край шосетата. Бодливи шипки.