Николай Теллалов
Ангели пазители (21)

Той

Радиото тихо свиреше народна музика, в единия тиган цвърчеше омлет. На другия котлон се пържеха мекици. Зад прозореца сивееше утрото. Писателят шеташе напред-назад по домашни чехли и с плетена жилетка върху сухите си рамене, но вече бе облечен като за работа. Домакинът се огледа към гостенина си и приветливо му се усмихна.

— Как спахте?

— Отпочинах — уклончиво отвърна бившият офицер.

— Но?

Мъжът се усмихна неволно.

— Сънувах разни неща. Вече са ми доста смътни. Като че ли бяха провокирани от снощните ни умотворения за извънземните цивилизации.

— О!…

— Не се тревожете, наистина се наспах добре… Колко е часът?

— Почти седем. Скоро ще има новини по местната ни радиостанция. Винаги ги следя.

— В колко отваря библиотеката?

— О, в девет и половина. Но аз съм ранобудник. А и днес преди работа трябва да се видя с една госпожа. Успях да намеря спонсор за детски куклен театър… Ще ми е драго да занимая учениците с нещо по-различно от това да се правят на хаймани или да висят пред компютри и телевизори… Чай? — предложи старецът. — Остана ми още липов от миналото лято. Дано не сте пристрастен към кафето, защото нямам.

— Чай е добре. — Гостенинът се настани на скърцащия стол и подпря лакти на масата. — Приятно е у вас. Като че ли съм отново на петнайсет и закусвам преди училище…

— Това може само да ме радва… но защо ми се струва, че сте разстроен? От сънищата ли?

— Не знам.

Настъпи пауза в музиката от радиоприемника. Мъжът се загледа през прозореца, където от сумрака бавно изсветляваше покривът на едната от съседните къщи. Писателят постави пред него паница с топли мекици и му наля чай в голямо канче.

— Сънувах, че съм псиборг — заговори гостенинът, кимвайки за благодаря. — Че превзех тялото и личността на един първобитен вожд. Станах учител и повелител на многоброен народ. А после… много ми е смътно… като че ли… — той се разсмя. — Знаете ли, все пак трябва да призная, че ме стреснахте с този ваш разказ за псиборгите! Тоест аз се стреснах, че си самовнушавам, че съм сънувал нещо като развитие на онова, което вие ми разказахте!

Очакваше домакинът да се усмихне снизходително, но остана неприятно поразен — старецът го гледаше сериозно. Дори като че ли беше мрачен и студен.

Дали не изръсих нещо тъпо и не засегнах дядото? — запита се мъжът. Побърза да добави бодро, в опит да разведри атмосферата:

— Кажете, в какви условия е могла да потръгне такава еволюция — от същества от плът до… фантомосапиенси, които са изградили свръхцивилизации нейде в космоса?

Писателят бавно седна насреща.

— Не съм го обмислял… — сви рамене разсеяно. — Ами… нека поразсъждаваме… Планета с висока повърхностна гравитация? Хм… Или наопаки — ниска? Живот върху комета?… Не, това нищо не дава. Като че ли… техноеволюция. Самоусъвършенстване. Друго не ми хрумва. Та нали и досега не е ясно как така човекът е станал разумен, та къде сме тръгнали тогава да разсъждаваме за ксеносапиенси!…

— А когато един псиборг разрушител изпълни задачата си — намеси се гостенинът, — той отлита към друг свят, така ли?

— Не… псиборгът е камикадзе. Той е интелигентен, доколкото това е приложимо към механизъм с принципно елементарна програма за убиване, снаряд — нищо повече. Дори не е жива торпила, понеже ми е трудно да го окачествя като жив, а патрон, който гръмва и поразява целта. Така заличава и следите от интервенцията си, предпазвайки своите господари от дипломатически скандал или нещо такова… Казахте, че сте се видели като въплътен псиборг. Как свърши всичко?

— Като че ли ме убиха. — Мъжът седна на дивана и стисна длани. — Друг псиборг. Уби тялото ми. Тоест… изтръгна мен, псиборга, от тялото на вожда. Разхлаби връзките. Но… май успях да го унищожа, макар че усетих… разцепване. Това разцепване сякаш го бях изпитвал и преди… Противникът ми се оказа доста силен и ме изненада. Промуши тялото на вожда с копие, като едновременно с това се счепкахме и в псиизмерението… точно както си говорихме снощи, че би трябвало да става! Да му се не види… Не биваше толкова сериозно да обсъждаме разни фантазии вечерта! Костваха ми кошмари.

— Съжалявам — искрено промълви писателят. — Давам си сметка, че аз ви повлиях. Когато работех много напрегнато над някой роман, се случваше да се сънувам като някой от героите ми, а даже и всички тях накуп. И наистина беше като кошмар, но не от онези, страшните, гадните — просто въртележката от превъплъщения силно ме претоварваше и… да, неприятно е.

— Извинете ме — бившият офицер прибра юмруци под мишниците си. — Глупаво е да ви обвинявам. Не знаех, че съм толкова впечатлителен. Досега не е имало повод да го разбера. Нещо в тази идея за псиборгите… ме разтърси. Все едно промени живота ми.

— Или го е насочила в естественото му русло.

Мъжът взе една мекица, отхапа и попита леко наежен:

— Към какви изводи ме насочвате сега?

— Сигурно ме е страх да правя предположения. Кажете вие нещо.

— Мен наистина не ме бива по фантазиите. Не се засягайте, това беше комплимент.

Започнаха новините по радиото и домакинът усили звука. Гостенинът слушаше с половин ухо, но писателят много внимателно ги следеше и лицето му отрази яд и досада, когато откъм спалнята се донесе звън на телефон.

— Щом ме безпокоят толкова рано, значи е важно… — и с покорна въздишка се запъти да вдигне слушалката. При това закачи с крак оставената пазарска чанта, с която бе излязъл снощи от читалището. Срита я сърдито и тя се килна под масата. А мъжът внезапно наостри уши — радиоговорителят четеше местната криминална хроника.

След около минута домакинът завари госта си неспокоен и възбуден.

— Току-що по радиото съобщиха — задъхано заговори бившият офицер — за необясними смъртни случаи! Хора, починали просто ей-така, без видима причина! Дори лекарите се чудели!

Писателят се опита да слуша и радиото, и мъжа едновременно. А гостенинът продължаваше:

— Това, което описват, прилича на убийство от псиборг!? Никакви следи! Никакви видими следи! Точно така беше и в съня ми! Можех да убивам враговете си просто като избивах от тях душата им както конник от седло. Падаха и оставаха като съблечена дреха. Това внушаваше по-голям ужас от трошене на черепи или изкормване. Трябваше само да се приближа на пет-шест крачки от обречения — и готово. Нищо не ме спираше… докато не се появи равен ми съперник…

В стаята замръзна напрегнато мълчание. Тихо цъкна термостатът на масления електрически радиатор. И двамата трепнаха от звука.

— Как мислите… — бавно произнесе мъжът. — Възможно ли е снощи да не сме си фантазирали… не, абсурд! Вярвате ли в реалността на Ваятелите, Разрушителите, псиборгите?

— Би могло да е истина…

— Вярвате ли? — натърти гостенинът, почти умолително. Отчаяно искаше да чуе нещо определено, каквото и да бе то.

— Вярвам в това, което измислям. Поне докато го сътворявам в ума си.

— А дали е само измислено, или… някакъв вид прозрение?

— Може би. Знаете ли, сега и аз се чувствам… странно. Като в копнеж. Не, излъгах. Не е от сега. От снощи е. И сякаш преминавам по някакви свои стъпала през този копнеж. Не съм в състояние да формулирам какво точно предизвика и усещането за отваряща се врата. Не виждам къде съм попаднал през тази врата… Да, може да се окаже истина. Или близко до истината, колкото и странно да е.

— Странното е, че се държим странно — заяви бившият офицер. — Вместваме свои субективни усещания в изградената снощи теория…

— Не е от снощи. Обмислям я от много време. Но имате известно право — едва снощи тя придоби завършеност, поне за мен. Така я чувствам.

— Няма значение. Няма практическо значение. Аз я чух едва вчера вечерта. Това е нелепо! Дали не сънувам все още?!

— Струва ми се — бавно изрече старецът, — че и двамата ставаме жертви на впечатлителността си. Успях да чуя по радиото, че причините за смъртта ще се изяснят при аутопсията. Май изобщо не стана дума, че лекари са си давали мнението. А и как биха могли! Още е много рано. Или репортерът е цитирал неправилно доктора от линейката, или си е измислил коментара, за да звучи по-вълнуващо! — и писателят се усмихна с облекчение.

Лицето на гостенина се разведри.

— Дявол да го вземе… наистина! — плесна се по коленете той. Доста силно, почти гневно. Засмя се. — С вас сме просто фантазьори и откачалки! В най-добрия смисъл на думата!

— За мен е простимо — отвърна, приемайки шегата домакинът. — За вас е необичайно. Да речем, че съм ви повлиял… Ще ми подадете ли сметаната? Сипвам си я в чая, много е вкусно…

За миг напрежението беше изчезнало. И двамата без особен интерес слушаха спортните новини, докато бавно и с наслада унищожаваха закуската.

— Кой ви потърси толкова рано?

— А… сценографката кукломайсторка, която поканих. Вече била на път и комай щяла да пристигне по-рано. Разбрахме се да ме чака на автогарата на влизане в града, за да не се оплете в центъра. Нейна приятелка шофира… А, ето — старецът забеляза падналата чанта, с изпъшкване се наведе и я вдигна. После показа предмета, в който гостенинът изведнъж се втренчи с немигащи очи. Беше кукла от дърво и плат. — Дали ви споменах, че намерих пари да открием театрален кръжок? Спонсорът настоя да поканим специалисти декоратори и аз пуснах обява за конкурс. Молехме кандидатите да ни пратят снимки на свои произведения. Реших, че наистина ще е удачно да изберем кой художник би ни допаднал, постановките ще са и за възрастни. Една много мила жена, по телефона звучеше като млада, не я питах за възрастта й, изпрати направо колет с мостра. Забравих за него снощи. Взех куклата вкъщи, за да й се порадвам, но се разприказвахме с вас…

Мъжът мълчеше. Не откъсваше поглед от куклата. Писателят му я подаде. Гостенинът я пое предпазливо. Докато я въртеше и оглеждаше, очите му постепенно се изцъклиха.

— Много оригинално хрумване, нали? Половината мъжка, половината женска — и гледат в различни посоки. Ако приплъзнете момчето и момичето едно спрямо друго ето така… видяхте ли, отделят се и стават самостоятелни кукли! Ще настоявам пред управителния съвет да наемем тази жена, тя каза, че има идеи и за пиеси, готова е да работи и с деца… Нещо не е наред ли? Хей, млади момко?!

— М… моля?

— Лошо ли ви е?!

— Не… добре съм…

— Бял сте като платно! — домакинът държеше госта си здраво за ръкава. Беше комично. По-младият би трябвало да подкрепя по-стария, а не обратно. Освен това гостенинът седеше на стола и нямаше опасност да падне.

— Всичко е наред. Наистина. — Мъжът остави куклите на масата и потърка лице с шепи. — Знам какво трябва да правим с вас. Да посрещнем тази Майсторка!

Писателят премига озадачен.

— То е ясно, че трябва. Но защо изведнъж стана толкова важно и за вас?

— Все още нямам представа. — Бившият офицер изучаваше раздвояващата се кукла. Разделени, фигурките изглеждаха някак безпомощни и слаби. Но заедно правеха впечатление на весели и уверени в себе си. Дори копчетата им, пришити вместо очи, блестяха по-различно. — Нека я видя, за да разбера. А след това…

— След това? — старецът склони глава като птица, примерваща се да клъвне буболечка.

— След това всичко ще се нареди — внезапно се ухили мъжът. — След това… ще е след това. Първо трябва да се срещна с Нея.