Николай Теллалов
Ангели пазители (19)

То

Според бензинджията човекът с таксито не бил добре още когато пристигнал.

— Спря, паркира там, където е сега колата му, и поиска да му заредя резервоара догоре — обясни на полицая, който пиеше третото си кафе, но продължаваше да изглежда така, сякаш току-що бе отлепил главата си от възглавницата. Ченгето кимаше и потискаше прозявка. Младежът се стараеше да бъде подробен и да не изпуска нищо, леко ядосан от равнодушието на служителя на закона. — Приличаше на труп дори преди да падне. Попитах го дали не му е лошо и той ми изломоти, че бил гладен. Първо мълча като пън, чак се притесних, че не отговаря. Дори си помислих, че не ме е чул или не иска да приказва, когато изведнъж отвори уста и изръси, че е гладен. Отвори вратата и излезе, обаче вървеше като пребит. Кожата му беше… суха и лъскава, все едно от пластмаса. Повлече се към кафенето и там колежката му дала сандвич и капучино, но това го разбрах после…

— Сипа му бензин и какво? — попита полицаят. Явно бе решил да докаже, че слуша показанията на свидетеля.

— Измих предното стъкло, това ни влиза в задълженията. И тогава обърнах внимание, че бронята и радиаторът са поизкривени. А като клекнах, видях, че има засъхнала кръв…

— По бронята?

— И по радиатора.

— Как разбра, че е кръв?

Бензинджията леко се обърка.

— Ами, предположих… — заекна, но кимването на полицая го окуражи и той се окопити. — Все пак не съм вчерашен. И тогава си викам: тоя човек прилича на болен, защото май е прегазил някой нещастник и после навярно е избягал. А сега го е хванала нервата, страх го е, може и да го е срам… Зачудих се какво да правя и тогава колежката изскочи навън и се развика. Хукнах да видя какво става и… — Младежът посочи съседната маса, до която имаше прекатурен стол, локва капучино и парчета порцелан. — Онзи лежеше, забил нос в чинията със сандвича, чашата му беше обърната. Като го хванах за раменете, той просто ми се изхлузи и падна на пода. Не пипнахме нищо! — добави забързано и горещо.

— Каза, че не си намирал оръжие у починалия.

— Не. Пък и не съм го пребърквал. А май трябваше… Не си беше платил горивото. Ох…

— Защо не повика линейка, а нас?

— Защото му личеше, че е мъртъв — сви рамене младежът. — Пипах пулс, поднасях огледалце към устните му… Нали сам го видяхте? Обикновено така изглеждат само в ковчега! А ви давам честната си дума, че пристигна на бензиностанцията точно такъв — като зомби! Самоходен покойник…

— Ясно — въздъхна ченгето. — Последен въпрос и после ще напишеш всичко това на един лист, аз ще го прегледам дали съвпада с разказаното и си свободен… тоест, ще ти пожелая лека работа до края на смяната… Между другото, шефът ви защо не дойде? Нали му се обади, че имате проблеми?

— Да. Обясних му какво е станало и той каза, че не можел да пристигне… Това ли беше? — кисело попита младежът. Никак не му се пишеха показания. Те не влизаха ли в задълженията на полицая?…

— Не, това беше между другото. Имаше ли други хора в кафенето по време на инцидента?

Бензинджията почти се плесна по челото.

— Да! Шофьор на тир. Седеше ей там… или не, май беше по-близо до прозореца… Той не тръгна да зарежда, само поседна тук да пие кафе, а преди това купи списание „За мъже“. И нищо не направи да помогне, когато онзи падна и издъхна на място. Станал и си излязъл, така каза колежката. Дори списанието с мацките остави. Аз за малко да се блъсна в него на вратата. Съвсем го бях забравил този темерут.

— Такааа… Опитай се да се сетиш как е изглеждал, опиши и камиона му…

— Ама камионът му е тук!

— А къде е човекът?

— Ами, не знам…

— Тръгна по отклонението за Манастирище — намеси се с треперещ глас момичето на бара и посочи с ръка.

— Пеш? — уточни полицаят.

Ама че сутрин, да му се не види…

— Май да.

— Май или да?

— Да.

— Успокой се, момиче, всичко ще е наред. Момко, вземи напиши на един лист какво се е случило, после ще се върна да го взема… Не, дай го на колегите, скоро ще пристигнат с патрулка… И се стегнете и двамата, ще счупите някоя чаша както ви треперят ръцете, а шефът ви явно е задник и ще ви ги удържи от заплатата.

Младежите мълчаливо се съгласиха — и със съвета, и с констатацията.

А ченгето яхна мотора в опит да настигне внезапно обезумелия свидетел. Надяваше се, че безумието му е кротко и че не се е отклонил от шосето, а продължава към градчето.

Само да не го блъсне някой в тоя здрач…

* * *

Псиборг вече не преценяваше издръжливостта на носителите си с оглед на по-продължителната им употреба — и без това не успяваше да постигне трайна стабилизация на превзетите микровселени. Те колапсираха през постоянни времеви интервали, което потвърди предположението, че неговата система за фиксация и удържане наистина е претърпяла повреда. За съжаление псиборгът не разполагаше с необходимото време за регенерация. Таймерът на орбиталния псидеструктор го караше да действа максимално експедитивно.

Този носител обаче се оказа по-слаб от предишните. Сърцето му, насилено и изтощено от завладелия го безплътен убиец, бе нарушило нормалния си ритъм и бе на път да спре съвсем. Псиборгът се отказа да реанимира носителя си. Прегледът на съхранените сведения в замразеното съзнание на жертвата му посочи още по-перспективни носители от гледна точка на местните обичаи. Необходимо беше само да привлече вниманието им, да ги провокира сами да дойдат при него, вместо да ги търси.

Одеве ги смяташе за неподходящи, подведен от нагласите на предишния си носител. Е, затова е процедурата по коригиране на взетите решения…

И така, трябваше му полицай.

Затова когато болката стегна гърдите му и затрудни дишането, а в очите му притъмня, шофьорът, зарязал камиона си на паркинга при мотела, рязко изскочи пред друго превозно средство, което, за да избегне сблъсъка, кривна стреснато — точно колкото да се преобърне на средата на завоя.

Маневрата успя, въпреки че носителят получи допълнителни травми и това още повече скъси състоянието му на псевдоживот, което дължеше на псиборга — както и смъртта си, фактически сполетяла го в кафенето на бензиностанцията на малко повече от три километра от полегналата на една страна кабина, в която сега другият шофьор издъхваше.

Псиборгът напрегнато чакаше появата на перспективните носители, от телата на които би получил по-голяма свобода на действие, като трескаво фиксираше в прости алгоритми навиците на носителя, които можеха да бъдат от полза при изпълнението на задачата.

А в организма на блъснатия неумолимо затихваха важни физиологически функции, сетивата започваха да се изключват. Псиборгът повече не можеше да се осланя на данни от носителя, но го накара да направи последно усилие, за да идентифицира перспективните гостоприемници-жертви. Не успя, затова се прехвърли в тялото на човека в катастрофиралото превозно средство.

Той поне беше наред физиологично. В него псиборгът дочака идването на полицая, яхнал возило, наричано от хората мотоциклет. Сравнително малко след това пристигнаха още превозни средства — още полиция и линейка.

Връхлитане, спиране на колапса на микровселената, съпровождащ гибелта на естествената душа на носителя. Сетне псиборг си позволи да хлътне в матрицата навици на жертвата си и да проучи ситуацията отвътре, за да издебне подходящ момент безпроблемно да продължи пътя си към противниковата бойна единица. Убиецът повери на замразеното съзнание управлението на тялото, също както прехвърляше тези операции към контурите на навигатора от капсулата. Нуждаеше се да проучи псиефира.

Псиборг търпеливо изчакваше удобен момент да напусне с тялото на носителя местопроизшествието, така че да не влиза, преди да е станало наложително, в конфликт с местните традиции, когато получи нова информация. Изненада се — съвършена, но вътрешно куха имитация на същинската жива емоция. Изненадата бе предизвикана от долавянето на приближаващ се сигнал. Издирваният обект — евентуален вражески псиборг.

Нима противникът бе тръгнал да го пресрещне? Но не, идеше от друга посока. Автономна мимикрия, тоест лъжлива мишена? Сигналът имаше необичаен спектър. Врагът е претърпял повреда? Много вероятно. Имаше обаче още нещо, нещо наистина странно, подобно на псиехо.

Дори приближаването да значеше, че е разкрит и вражеският псиборг бърза да го пресрещне за атака, нямаше друг избор, освен да почака обектът да го подмине.