Николай Теллалов
Ангели пазители (25)

Епилог: Писателят

През нощта отново бе валял сняг, но на сутринта грейна слънце, сърдито на опитите на зимата да задържи владенията си, които вече й се изплъзваха. От стрехите запяха капчуци. Мърлявите петна сняг боязливо се свиваха в сенчестите кътчета. Калта по улици и градини бавно съхнеше, в дворовете гордо белееха кокичета. По обед светилото сякаш се умори и издърпа тънък облачен покров върху небето. Минувачите закопчаваха палта и якета.

Писателят библиотекар излезе по-рано от Младежкия дом, като повери куфара с куклите на помощничката си. В суматохата на събитията от миналия ден той успешно убеди полицията, че багажът е бил изпратен като колет за градската библиотека, след като кандидатката за куклен майстор към детския театър получила по-задоволяващо я предложение. Като жест на извинение тя направила дарение за Младежкия дом. Следващата седмица предстоеше среща с нов кандидат за мястото. Писателят искрено се надяваше, че бъдещият щатен художник ще оцени по достоен начин харизаните кукли и декори. Във всеки случай струваше си да се погрижи за това — децата бяха харесали куклите.

Един час преди края на работното време той вече бе стигнал до гробището. Имаше прекрасно извинение за пред хората — каква друга работа имат старците, освен да ходят по гробища, където вече не оплакват близки и приятели, а само си спомнят невъзвратимите години. Замислен, писателят крачеше покрай паметниците. Накрая спря и се настани на пейката пред единия от тях. Не беше случаен избор — винаги сядаше тук, макар че на никого не даваше обяснения какъв му се пада покойникът, починал точно в деня на неговото раждане. Вече наистина бе случаен фактът, че гробовете на биологическите му родители се намираха недалеч от това място.

Преди да се настани в настоящия си носител, псиборгът на Наблюдателите обитаваше тялото, чиито останки лежаха под мраморната плоча, край която седна. Паметта на напусналата го плът беше жива в контурите на псиборга.

Сам по себе си той не изпитваше тъга или носталгия. Не бе дошъл тук, за да прави равносметка на стари спомени. Освен това беше конструиран от раса, до чиято извънредно богата палитра на емоции можеше да се докосне само аналитично и рационално. Седеше тук, за да помисли за своя съперник, комуто бе помогнал и когото наистина бе изключил от списъка на мишените си. Мислите на псиборга не приличаха на човешките, нито напомняха процесите на обработка на информация в електронно-изчислителните машини. Бяха просто различни потенциали, тласкащи го към сортиране на данни и мотивиращи го да действа по един или друг начин.

Но сега за първи път изпитваше нещо близко до чувство, което не можеше да разложи в ясно очертан логически алгоритъм. Беше съжаление, че не е в състояние да изпита усещанията на Съединения псиборг на Ваятелите. Конструкцията му бе няколко нива по-сложна и богата от структурата на съперника, а спрямо още по-елементарния Разрушител — с три порядъка. И при все това Наблюдателят не беше способен да анализира и да проумее докрай трансформацията у своя съюзник-съперник. Ако към квазиемоцията на съжаление за този факт се бе примесил и императивен потенциал да постигне същото, както и определена доза недоволство, че е лишен от това, би регистрирал, че е овладял емоцията „желание“ в нейната по същество деструктивна версия „завист“ — едната от многото човешки емоции, които успешно имитираше, следвайки съзнанието на носителя си.

Смяташе обаче за излишно да подлага на преформатиране контурите си съобразно негативни чувства. Може би някой ден щеше да успее да възприеме еднозначно положителни емоции, стига те да не влизаха в остро противоречие с първопрограмата, и без това подложена на напрежение от досегашните му постъпки. В общи линии генералната стратегия на съществуването му беше спазена, но се налагаше допълнително понижаване на отрицателните потенциали в операционната структура на псиборга. И това лесно можеше да бъде осъществено — именно с тази основна цел бе пристигнал на гробището, защото беше подходящото, сиреч безлюдно, място в този удобен за стартиране на капсулата час. Оставаха му няколко минути и псиборгът си позволи отново да поразмишлява за мъжа и жената, които деляха една и съща душа, нека и първоначално изкуствена, но вече не толкова лесно различима от естествените за този свят, привързани към веществените си матрици и угасващи като свещ след разкъсването на връзката с плътта.

Строго погледнато, псиборгът на Наблюдателите не бе победил еднозначно. Бойната единица на Ваятелите продължаваше активно да въздейства върху планетата, но би могла да се разглежда и като местен феномен. Много или малко, формирането на тукашните интелигентни обитатели не беше спряно, ала вече не следваше схемите на Ваятелите. Наблюдателят сам по себе си неизбежно внасяше промени в местната ноосфера, влиянието на съперника бе сравнимо с неговото, което той максимално ограничаваше. Затова дотук беше редно да отчете ситуацията като частичен успех. Нямаше силен мотивационен потенциал да се стреми към нещо повече. Такъв би се появил, ако Ваятелят започнеше да се самокопира. Само че и тогава би било извънредно трудно да се отдели потомството на Съединения от другите хора. Предвид променената първопрограма на псиборга на Ваятелите бе редно да очаква рано или късно Мъжът и Жената да заченат деца.

По принцип, знаеше го и по себе си, заместването на душата с псиборг водеше до понижаване на репродуктивните възможности на живите организми, базирани върху веществена матрица, освен другите им съставки от по-фини форми на материя. Това ставаше за сметка на по-висока съпротивляемост на плътта към естествените процеси на стареене, към болести и наранявания, за които обаче не бе задължително да доведат до органични мутации в наследствения апарат. Псиборгът на Наблюдателите не използваше в пълна степен тези способности за удължаване срока на дееспособност на носителя и въпреки това отчиташе спадане на ефективността на органите за размножаване, което влияеше и върху сексуалния нагон на тялото носител.

С двойката ангели това очевидно не беше така. Те бяха познали страстта на милиардите половоразделни същества, бяха усвоили законите на човешката чувственост и им се бяха подчинили. Бе само въпрос на време в телата им да настъпят необратимите промени, които да отпушат замразените репродуктивни функции. Ако го осъзнаеха, тоест ако изпитаха желание интимността им да даде резултат, можеха да го осъществят.

Според прогностичните контури на псиборга обаче тези нови създания щяха да са твърде много хора, за да бъдат подлагани на елиминиране като интервенти. Наблюдателят нямаше да ги нападне, защото подобни мерки биха били неотличими от действията на Разрушителите — радикално противоположни на смисъла-цел, на който служеше и чието материално въплъщение представляваше като изкуствено разумно същество. Просто на Земята щеше да се появи човешки подвид — все още с твърдо прикована към плътта душа, но вече с мъничко по-големи ментални и пси способности. Да определя това като недопустимо беше вън от операционните възможности на псиборга на Наблюдателите. Над това бяха компетентни да разсъждават единствено неговите създатели. Те трябваше да получат пълен доклад от своя Наблюдател, а сетне конгломерацията от галактически цивилизации, обединени от общото схващане за ненамеса в развитието на спонтанно възникващия във вселената живот, щеше да реши какво да предприемат. Въпреки че не му влизаше в работата, псиборгът смяташе, че тази планета ще бъде поставена под трайна карантина, докато във Великия пръстен се преговаря за неутралитет над тази област на космоса. Всъщност последните съображения интересуваха само личността на стария писател — маската на псиборга, която бе по-близка до тялото, отколкото той самият.

Възрастният библиотекар извади изпод палтото си цилиндричен предмет, увит във вестник. Хартията изшумоля, ръката на писателя я смачка и пъхна в джоба, докато другата постави снарядната гилза върху паметника. По-точно — постави Нещото, което изглеждаше през сетивата на хората и техните инструменти като гилза.

После псиборгът докосна с невеществените си пипала свитото в цилиндър и частично капсулирано в себе си парче пространство-време. Таймерът в помощните контури отчиташе, че е настъпил удобният времеви прозорец за изстрелване на междузвездната капсула. Записът отне секунди. В „гилзата“ вече се разполагаше вградено копие на псиборга — таванът на репродуктивните възможности на всички бойни единици, имитиращи живата естествена душа. Така бяха създадени, за да не застрашат никога своите господари и никаква мутация на първопрограмата не би позволила на псиборгите да се делят като бактерии. Копието не беше способно да изпълнява функциите на активен псиборг. То само пазеше паметните клетки на оригинала и можеше да управлява капсулата в качеството на навигатор. Информацията в него бе достъпна за прочит единствено от създателите на псиборга-оригинал.

Подготовката за старт привърши с това. Псиборгът започна да отчита в себе си как избледняват потенциалите на операционния му процесор, как се свиват те под маската на личността на писателя, как идентичността му на пришълец започва да мъждука в човешкото съзнание — като слабо кандило в издълбана тиква. Самосъзнанието на възрастния библиотекар изпъкна, появиха се усещания, емоции — макар и имитации, те се възприемаха като такива само от позицията на псиборга.

Писателят въздъхна развълнуван. Знаеше, че няма за дълго да помни всичко, цялата истина — не повече от вчерашен сън. Изпитваше лека горчивина и копнеж да не изпуска в мазето на подсъзнанието потресаващите знания за себе си и околния свят до най-далечните звезди. Само че беше неизбежно — иначе просто не би успявал да живее като нормален човек. Но преди ясната картина в ума му да започне да се разсейва, оставяйки гъделичкаща утайка, той каза на покритата с патина гилза:

— Тръгвай!

Огънатото пространство се затвори, даде на късо. За по-малко от секунда писателят изпита илюзията, че гилзата се е превърнала от кух в плътен предмет. После навигаторът инвертира гравитационното взаимодействие на капсулата с планетата в сила на отблъскване — гилзата изчезна като в кинотрик.

Високо в небето проехтя гръмотевица — капсулата бе преминала звуковата бариера и продължаваше да се ускорява право към далечните светове на расите, наричани Наблюдатели.

Старецът отново въздъхна.

— Е — каза унило, — спокойни сънища, душо моя… Пак ще се срещнем.

Псиборгът потъваше във все по-плътните и непроницаеми слоеве на подсъзнанието му.

Изминаха двайсетина минути, преди писателят да се изправи и зиморничаво да разтърка длани. После се отби на гроба на хората, за които бе свикнал да мисли като за свои родители. Прибра се у дома по здрач.

Бавно съблече палтото в антрето, закачи го, обу домашните чехли. Подвоуми се и влезе в кухнята, за да си отреже хляб и отчупи сирене. После се премести в хола.

На масичката седеше двулика кукла, която лесно можеше да се раздели на момче и момиче, но като едно цяло изглеждаше далеч по-доволна и радостна. Подпираше се на празна стъклена ваза с нащърбено гърло и пукнато дъно.

Писателят известно време съзерцава куклата, докато дъвчеше хляба и сиренето. Когато обра и трохите от чинията, той стана, озъртайки се към куклата. Отмести няколко тома от лавицата на стената и като цъкна с език, пренесе на масата стара пишеща машина. Изпъна гръб и я загледа критично отгоре надолу.

Подсмихна се, взе лулата и се зае да я тъпче и разпалва. Накрая тръсна купчинка бели листове и побутна настрани празната чиния. Каза, придържайки лулата със зъби, докато нагласяше листовете за зареждане:

— Как си, колежке?

Пишещата машина нямаше как да му отвърне, преди да я е докоснал.

— Прашасала си… — рече старецът с укор. — А знаеш ли какъв елегантен и важен господин имам в библиотеката? Твой конкурент, скъпа. Компютър Епъл се казва. Трябва да ви запозная някой ден. Чарът ти е запазен… а като те лъсна от това петно ръжда, ще си като девойка! Струва ми се, че може господин компютърът да се влюби в теб, но пък знам ли го, той е много такъв, непостоянен, май заради тока в мрежата… Така…

Старецът се отстрани за миг, след което постави пръсти на клавишите.

— Но преди да те повлека на сгляда, какво ще кажеш да седнем да поработим, а? Ако не стане и сега да изтипосаме свестен фантастичен роман, значи и двамата сме за боклука, скъпа.

Машината затрака. Първо на пресекулки, плахо, с дълги мъчителни паузи. А после — се развихри.