Николай Теллалов
Ангели пазители (22)

Те

— Може би съвсем малко ще закъснеем — успокояваше писателят спътника си. — Не се безпокойте, не се уморявам да вървя бързо. Насам! — посочи той през оградата.

— Има ли начин да не си трошим подметките през разкопаното? — попита бившият офицер вече отвън на тротоара. Крачеше широко, домакинът подтичваше до него.

— Ще ви заведа напряко, няма да минаваме през центъра.

— Прекалено бързо ли вървя?…

— Не, справям се…

Въпреки това мъжът се насили да продължи малко по-бавно, за да не се задъхва старецът. Мълчаха, писателят ловеше въздуха с уста, гостенинът нервно свирукаше през зъби. Очите му блестяха възбудено.

— Още много ли остава?

— Двайсет минути, не повече. С това темпо може и да са десет-петнайсет… Оттук.

След стотина метра по-младият мъж изгуби търпение.

— Можете ли да ми обясните само как да стигна? Ще изтичам напред и ще ви изчакаме двамата…

— Божичко, човече, защо трябва да летим като на пожар?! А и вие не я познавате! Не разбирам…

— И аз не разбирам какво става — отговори след колебание бившият офицер. — Но ми се струва, че ще я позная…

— Обяснете ми поне защо това изведнъж стана толкова важно!

— Не мога — поклати глава мъжът, озърна се през рамо. Старецът беше изостанал. — Недейте! — подвикна извинително. — Зачервен сте, дишате като парен локомотив! Нямам време! Само направо ли да вървя?

Писателят спря и махна с ръка, мъчейки се достатъчно високо да упъти гостенина си:

— Само направо, а после покрай училището наляво!…

Мъжът премина в тръс. Домакинът насили дробовете си за последното уточнение:

— Улицата се раздвоява след мебелния магазин, продължете надясно!…

Гостенинът му вече тичаше. Писателят спря и го загледа.

— Луда глава — измърмори удивен.

Само минута след това, когато вече бе загубил бившия офицер от химическите войски от поглед, той изведнъж проумя, че в никакъв случай не бива да го оставя сам.

Осъзнаването го връхлетя толкова внезапно, че предизвика остра болка в главата. Сърцето залумка на пресекулки… а после замря и запулсира равно като часовник.

— Да му се не види… — прошепна писателят. Не се запита на кое точно се чуди, защото в крайна сметка нямаше от какво да бъде изненадан. Всичко необходимо беше налице в паметта му, разбулено със замах.

Все пак навярно се нуждаеше поне от няколко секунди, за да се адаптира. Много дълго време бе спал.

* * *

Той я видя пред скромната сграда на автогарата — сама, седнала на голям стар куфар и преметнала на гърдите си малка кожена раница. Косите й — къдрави и гъсти, стърчаха като облак, като змии от главата на Медуза Горгона, обгръщайки бледо лице с дълбоки черни очи. Дългата й пола метеше плочките, а когато се обърна, блесна голяма обица.

Мъжът спря, съвсем случайно това съвпадна с червената светлина на светофара. По улицата зашумя поток коли, които я скриваха за кратко от погледа му.

Сега разбираше какво — кого! — беше търсил откакто се помнеше. Усещаше тялото си олекнало, собственият му съскащ в студа дъх звучеше като песен, а мрачното небе престана да тегне над главата му. Светът стана сив и плосък, обемната в него беше само младата жена отсреща и само Тя бе запазила цветовете на дъгата, вкусовете и ароматите на всичко живяло, живеещо и още неродено.

Помисли си, че повече нищо не иска и няма нужда да постига. Не си представяше, че щастието приема точно такава форма, но това не беше важно. Не беше важна и заблудата му, за която веднага трезво си даде сметка, че оттук насетне няма какво повече да върши. О, напротив — всичко тепърва започваше… макар и засега да не си представяше какво именно.

Намираше се на прага и бе готов да тръгне нататък.

Ала когато светна зелено, той не хукна тутакси. Изчака да бъде забелязан и чак тогава пристъпи по пешеходната пътека.

Нейният взор блуждаеше наоколо, но ето че тя плахо обърна глава, сякаш протегна ръце като сляпа. Тези безплътни ръце прегърнаха мъжа, който пресичаше улицата. Нито тя, нито той чуха клаксоните на припрените шофьори, за които вече светеше зелено. Тя се усмихна. Познала бе, макар и не съвсем — разликата беше в брадичката и прическата. Но вече не бе сигурна как точно изглежда скицата на стената на мансардата. Сети се само, че мъжът има дългите мигли на Черно-белия рицар, който кротуваше с останалите кукли в куфара.

Приближаваха се един към друг сякаш цяла вечност, по-лесно биха тръгнали в обратни посоки разноименни полюси на магнит, отколкото те. Всяка стъпка обелваше нов пласт в спомените, които досега са били скрити от самите тях.

В мъглата на избухващите кристално ясни образи и изживявания се издигаха контурите на грандиозната истина. Частите се напасваха, разбирането придобиваше бистрина. Сливаха се и ставаха Едно. Оставаше им само да се докоснат, за да бъде възстановен смисълът на съществуването им.

Погълнати от този неудържим и необходим процес, те не веднага забелязаха появата на полицай върху мотор.

* * *

Вождът Уг-Хо умря в нощта, когато ловците от племето видяха паднала от небето звезда.

Той, както и всички други хора, разбра, че се е случило нещо, защото в мразовитото небе изведнъж блесна по-ярка от светкавица диря — уж далеч напред, пък твърде близо. Хората скриха лицата си, за да не ги сполети нещастие, някои приклекнаха в очакване на тътена. И той не закъсня, ала преди това се чу ужасно изсвирване, което сякаш заби по една тънка твърда клечка в ушите на всеки. Чак след това гръмотевицата разтърси телата им, хората не я чуха, а усетиха с потръпващите си празни стомаси. Не след дълго дотичаха скимтящите от ужас следотърсачи.

Много луни племето вървеше подир топлото слънце, подгонено от смъртоносния дъх на ледовете. С всеки слънчев кръговрат Зимата оставаше да свирепства малко по-дълго от предишната си поява. От студа бягаха птици и животни, не покълваха сладки треви, горски ягоди и дървесни плодове, а вкусните корени все по-трудно се изравяха от смръзналата се земя. Кланът на Уг-Хо отдавна бе напуснал познатите му ловни полета. Следваха дивеча, като по пътя се криеха от други племена, които бяха по-многобройни и по-силни.

Само волята и заплашителните викове на вожда задържаха племето на място. Сетне Уг-Хо избра трима и още трима мъже и заповяда на следотърсачите да го заведат да види звездата. Вождът трябваше да покаже, че е смел, защото имаше вече ловци, които можеха да бъдат избрани от жените да станат бащи, а това им даваше право да претендират те да поведат хората нататък и племето да носи тяхното име.

Вождът се приближи до дълбоката яма, на дъното на която светеше разжареното сърце на звездата. После съзря нещо твърде приятно, което го накара да изхвърли от ума си небесната гостенка. Беше туловище на Голям косматко. Уг-Хо посочи неочакваната плячка и ловците хукнаха да режат прясно месо и преди всичко — да го поглъщат до насита, а сетне се заеха да дерат кожата. Следотърсачите се втурнаха назад, за да доведат останалите хора. Чак когато Уг-Хо спря да се тъпче с храна, му хрумна мисълта, че звездата е убила косматкото при падането си. И веднага щом го помисли, го изказа на глас, защото хората имат нужда да чуят мислите си изречени.

Когато гладът отстъпи за малко, всички разбраха, че гостенката е благосклонна към тях, след като им е подарила цял косматко, и то възрастен грамаден мъжкар — тоест много месо, много здрави кости и бивници и дебела кожа с дълга козина, която да спасява от студа.

Уг-Хо разсъди, че е редно да благодарят на звездата, така че да я подмамят отново да им осигури плячка — навярно щеше да се върне обратно на небето и пак да падне оттам. Защо при следващото си падане да не им направи отново услуга?

Решението на вожда срещна пълно одобрение, ала само неколцина ловци дръзнаха да последват водача си към ямата. А хората, останали сами, се уплашиха и преместиха стана на един вик разстояние — кой ги знае звездите, може би умеят да убиват не само като падат, а тази току-виж се разсърди и вземе да отмъщава на хората, задето са й задигнали плячката. Защо иначе ще убива косматкото, ако ще пасе трева? За да се нахрани. Разбира се, Уг-Хо взе месо да я нагости, но то беше само малка част от цялото…

И белята наистина стана — Уг-Хо донесе звездата в стана със себе си. Държеше я на изпънатите си ръце, а тя светеше като угасващ въглен, но навярно не пареше на вожда, защото лицето му беше вкоравено, сякаш на мъртвец.

Зад него ловците носеха тялото на един от мъжете, които бяха ходили до ямата на небесната гостенка. Бе умрял, но никой не можа да разбере от какво — все едно е бил стар и просто паднал. Но загиналият ловец не беше стар и рядко се случваше силни мъже да умират по този начин — като поразени от мълния, без да е имало мълния.

Вождът влезе в кръга от палатки, направени от кости и бивници на косматковци и покрити с кожи на косматковци. Тогава изведнъж рухна мъртъв Маа-маа, най-силният ловец от племето. И по него нямаше рани. А Уг-Хо продължаваше да върви с изцъклени очи и не своя крачка. Тръшнаха се три жени и едно дете, бърз мор премина през сновящите наоколо кучета, които начаса се пръснаха с див вой. Само хората нямаха сили да побягнат и изведнъж се развикаха, че звездата взема тях, вместо убития от нея косматко. Ловците закрещяха на вожда да я върне обратно, защото гостенката не ги пуска и нека той остане с нея, така че докато го убива, те да успеят да се спасят. Някои грабнаха камъни и вдигнаха копия, но тогава Уг-Хо се препъна и падна. Звездата — гладка като парче отрязан бивник — се търкулна под нозете на гърбавия Киу-Де, който се олюля, падна на колене… но не умря.

Небесната жителка бе задоволила глада си. Хората замълчаха. Някой се досети, че остават без име и жените майки трябва да изберат кои мъже да докажат кой от тях ще е новият вожд. Никой не подхвърли, че това може да е оцелелият Киу-Де, защото всички знаеха, че Киу-Де не вижда с едното си око, макар то да изглежда като живо, освен това влачи единия си крак, устата му е разкривена и той вечно се оплаква, че едната му ръка е изтръпнала и й е студено. Киу-Де отдавна трябваше да е умрял, ала очевидно имаше достатъчно сила, за да държи живота със зъби и нокти.

Майките не успяха да отворят уста и да отговорят. Ненадейно Киу-Де се изправи. Снагата му се задвижи с ловкостта на непосветено от жените в мъж момче. Чу се пращене и гърбицата на Киу-Де изчезна. Най-последният човек в племето изведнъж се изправи и се оказа най-високият измежду ловците. И заговори.

Той каза, че отсега нататък хората няма защо да се страхуват от звездата.

Хората го попитаха защо.

Киу-Де им отговори, че той е звездата и че ще ги заведе там, накъдето летят птиците, там, където има много дивеч и където плискат вълните на топло море. Там ще има много други хора, но те ще се покорят на племето на Киу-Де.

Хората помълчаха смаяно и попитаха какво да правят. Думите на новия вожд, нека и не избран по обичайния начин, влязоха в главите им и ги накараха да му повярват, ала този път още по-силно отпреди, когато чуваха някой да им каже нещо и то да стане тяхна мисъл. Защото когато недоволните заявиха, че ще се бият с Киу-Де, та вождът да е най-силният, Киу-Де им възрази, че вече е доказал своята сила — преборил се е с недъгавото си тяло. Кой друг може да направи това? Никой! — отсече Киу-Де. Затова ще слушате мен, ако не искате да умрете от студа, в ноктите на зъбатковците, от камъните и тоягите на чуждите хора, от глад и от моя гняв!

Хората вярваха на думите. Думите бяха сила, която караше нещата да стават. Който можеше да каже нещо, можеше и да го направи. Но въпреки силните думи на Киу-Де, беше редно той и да докаже твърденията си. Това стана на следващия ден призори, когато довтаса грамаден стар зъбатко, за да си вземе дял от плячката на хората, подарена им от падналата звезда. Киу-Де смело се изправи срещу звяра и с висок глас му заповяда да умре. Миг след това зъбаткото се отпусна и не помръдна повече. Кожата му украси раменете на новия вожд. Повече никой не оспори правото на Киу-Де да води племето.

 

 

И оттогава хората станали силни. Вождът карал мъжете, жените и децата да се мият със сняг, за да не измръзват нозете и пръстите им, да препичат добре месото и да ядат бавно. Киу-Де научил хората да хвърлят надалеч и точно камъни и копия, без да се изморяват, като за това им показал как да издялат пръчки за мятане и кожени колани. Вождът-Звезда впрегнал кучетата да мъкнат багажа и съшил по-хубави и здрави дрехи, каквито нямали никои чужди хора. И когато лошо племе заставало отпреде им, Киу-Де карал чужденците да побягнат от ужаса, който извирал от очите му. А когато срещнели добро племе, го присъединявали към себе си и кланът ставал по-голям. Киу-Де измислял нови думи и с всяко наречено нещо хората му ставали по-смели и доволни.

Вождът-Звезда изпълнил обещанието си да заведе хората на брега на топлото море. Там племето ловувало не само скачащи и бягащи животни, но и плаващи във водата твари. Киу-Де показал как да се отглеждат сладките корени, вкусните ягоди и ядливите треви, вместо да ги търсят, излагайки се на опасности. Вождът-Звезда станал и най-изкусният лечител, какъвто никой от хората не помнел. Киу-Де изисквал от хората да се мият, да си помагат в пощенето на паразити и чистенето на зъбите, забранил и изяждането на умрелите. Той построил палатка от дърво и камък, вместо от кости и кожи. В очите на Киу-Де мнозина виждали отблясъка на падналата някога небесна жителка.

Вождът живял много дълго, повече от един нормален живот. Пред него се раждали, остарявали и умирали много хора, а той бил все същият. Най-пъргав и най-силен — във всичко пръв, освен в едно — нито една жена не заченала негово дете. Въпреки това майките никога не пожелали от мъжете да поведат борба за нов вожд, защото той осигурявал защита и доволство на всички хора, приели да се наричат негово племе. Навярно Вождът-Звезда би живял още, но веднъж от заснежените планини слязъл един самотен чужденец, грамаден и страшен. Той се изправил срещу Киу-Де и го повалил с поглед, защото очите му можели да гасят звездите. Но навярно силите му се изчерпали, защото той също рухнал и издъхнал заедно с жертвата си.

Няколко лета след това се появил друг чужденец, който се нарекъл Кток и заел мястото на вожда. Само че той не вършел добрините на Киу-Де, не учел никого на нищо ново, но и не забранявал да се измислят нови неща, както и да се ползва дареното от Вожда-Звезда. Кток управлявал като обикновен Първи ловец.

И един ден, когато хората взели да си приказват, че на този вожд му е минало времето, че вече би трябвало да е остарял, пък е още здрав и силен, чужденецът, пристигнал от Снежните планини, внезапно изчезнал. Никой повече нито чул за него, нито го видял.

* * *

Униформеният вадеше оръжието си, придържайки кормилото. Мотоциклетът изръмжа, подскочи на бордюра и се втурна срещу протегналите един към друг ръце мъж и жена. Машината нямаше да успее да ги блъсне и запокити върху сивата стена на сградата, но куршумът щеше да осуети опасната за небесния пришълец прегръдка.

Трясъкът на мотора накара двамата само леко да скосят очи към противника си. И още по-трескаво се устремиха насреща — достатъчно им бе да се докоснат с пръсти, за да са в състояние да се противопоставят на атаката. Разстоянието помежду им се топеше, ала и мотоциклетистът напредваше. Пистолетът се прицели в мъжа — псиборгът убиец следваше заложените в плененото съзнание на ченгето човешки стереотипи да смята мъжките индивиди за по-опасни. В случая обаче нямаше никакво значение чия веществена матрица ще бъде поразена. Нападателят ясно различаваше със сензорите си, че връзките на вражеския псиборг с телата носители са мутирали, гибелта на плътта щеше да захвърли единия компонент далеч извън мястото на схватката, а другият щеше да бъде подложен на анихилация от жилото на псиборга Разрушител. Преследването на оцелелия беше безсмислено, планетата щеше да е открита за лъчението на кръжащия в орбита деструктор. Псиборгът убиец бе на няколко елементарни стъпки от изпълнението на задачата си. Броячът на детонатора не можеше да бъде спрян или ускорен. След по-малко от час извратената форма на живот щеше да получи смъртоносна доза псиотрова и да изчезне за по-малко от десетина цикъла на активност на местното слънце.

Псиборгът стреля.

Едновременно с натискането на спусъка, машината, която беше яхнал носителят му, загуби стабилността си.

Предното колело ненадейно блокира и моторът подхвръкна нагоре, преметна се във въздуха и влетя през прозореца вътре в залата на автогарата. Тялото на полицая се издигна заедно с машината и след двойно салто се блъсна в бетонна колона, която поддържаше стряхата над местата за спиране на автобусите. Куршумът изби искри от плочките пред краката на жената.

Още докато инерцията подмяташе носителя, псиборгът Разрушител запрати блокиращ вътрешната защита удар срещу компонентите на врага. С това той успя да компенсира загубените при аварията с возилото секунди — носителите на противника замръзнаха, леко зашеметени. В мига, в който тялото на полицая тупна на земята, завладелият го псиборг вече бе коригирал приоритетите. Носителят беше получил тежки органични увреждания, най-вече фрактури на костите. През синапсите в замразеното съзнание нахлуха сигнали за болка, ала псиборгът не бе конструиран да ги възприема, макар че косвено пострада от това — притокът на енергия от носителя намаля съществено. Въпреки всичко, тялото бе запазило минимум дееспособност, така че да използва примитивното балистично оръжие и да ликвидира веществените матрици на вражеския псиборг, все още разединен и безпомощен. Оттам нататък противникът спокойно можеше да бъде пренебрегнат и изключен като фактор от анализа на ситуацията. Вероятността, че за три хиляди секунди дезориентираните от шока компоненти на противника ще осуетят активирането на псидеструктора или ще му противопоставят Планетния щит, беше практически нулева.

Псиборгът накара здравата ръка на носителя да поеме пистолета и да го насочи към мишените.

* * *

А на една луна път от мястото, където загинал Киу-Де, се родили близнаци. Те се появили на бял свят в същия миг, в който Вождът-Звезда паднал мъртъв на пясъка. Били мъжко и женско. Те не плачели, само хлипали, и отказали да сучат, затова майка им помислила, че ще умрат като предишните й чеда.

Ала те не умрели. Пораснали високи и красиви. Винаги били заедно, но мълвата твърди, че не направили свои деца. И онези, които помнят онези, които помнели Брата и Сестрата, разказват, че Близнаците се разбирали без думи, даже без погледи, а когато някой посегнел да ги обиди, го прогонвали с едно мигване на клепачите си.

Те не останали в племето си, а тръгнали да обикалят веднага след като били посветени за възрастни — и това била единствената нощ, която прекарали разделени. А денем винаги ги виждали близо един до друг.

Различни племена разправят, че Близнаците живели толкова дълго, колкото навярно живеят звездите.

Но съществува легенда за това, че един ден, когато Ледовете започнали да отстъпват, Братът и Сестрата се появили в племето на живия в песните на хората Киу-Де. Те повели всички през освободената от снега земя, преследвайки едрия дивеч и намалелите стада косматковци. Хората живеели добре, закриляни от Близнаците, докато един ден те не си отишли, без да предупредят никого. Следотърсачите тръгнали подире им, за да ги върнат на племето. Били готови на всичко, за да умилостивят могъщата двойка, която постъпвала така, както някога постъпвал Киу-Де.

Ловците скоро разбрали, че Близнаците гонят някого. Накрая ги настигнали и с много молби ги склонили да се върнат. Не посмели да попитат що за дивеч бил накарал Брата и Сестрата да зарежат племето.

След тази случка изминали толкова лета, че остарели внуците на внуците на следотърсачите, убедили вождовете да останат да се грижат за хората. Появили се Умели мъже, които по съвет на Близнаците започнали да топят в огнища камъни, от които после с удряне на горещо се правели по-добри сечива от костените и кремъчните.

И отново се случила беда на племето. Една жена в отдалечен стан се разболяла и хората повикали Брата и Сестрата да й помогнат. Ала щом пристигнали и се надвесили над болната, животът изведнъж ги напуснал, заспала вечен сън и болната жена, а едното от децата й внезапно скочило и избягало.

Близнаците били погребани под прага на хижата си от дърво, кал и камък. Оттогава в дома им хората поднасяли дарове, тъй като вождовете им се превърнали в слънце и луна — така рекли мъдрите старци много лета и зими по-късно. Те, казвали мъдрите старци, са разделени и всякога ще се търсят, за да се намират и да се грижат за племето си.

Но това е само легенда, защото никой не знае дали е истина или измислица.

* * *

Разединеният псиборг бе превъзмогнал замайването от подготвителната атака и носителите му се сближаваха. Всеки от тях беше възприел удара като незрима стена от уплътнен въздух, която ги бе задържала за миг. Всеки от тях продължаваше да осъзнава себе си като самостоятелна личност, наложила отпечатъка си върху съединяващите се половинки на цялото. Сякаш в умовете им се наслагваха, без да си пречат, два кадъра: Аз като Тя, Аз като Той и Аз като Ние.

Тъгувах без теб

И аз бях нещастна

Неотложна тактическа задача — елиминиране на противникова бойна единица. Реализацията е под съмнение. Втора стъпка — активиране на Защитната мрежа за отразяване на глобална псиагресия. Реализацията — невъзможна…

О, не!…

Бяхме толкова близко!…

 

 

Разрушителят успя да произведе един изстрел, след което оръжието му засече. Светкавичен анализ — отстранима механична повреда вследствие на външна псикинетична намеса, също както блокирането на мотоциклета преди секунди. Извод — нов противник, активирал полевата си програма току-що и заради това останал извън обсега за детектиране. Улучен от балистичното оръжие. Пристъпва към регенерация на носителя си. Извод — връщане на приоритета към предишния обект…

 

 

Писателят потръпна, когато пресрещна куршума с тялото си. Тромаво и непохватно се отмести, след което коленете му омекнаха и той седна на паважа. Успя само да извие врат и да изхърка през рамо към мъжа и жената, които стояха със сплетени пръсти, буза до буза, и го гледаха:

— Ваш ред е…

Ликвидирайте Разрушителя! — допълни съобщението с универсален код за общуване.

След това изключи сетивата на тялото си и се съсредоточи върху раната си. Трябваше да побърза да я отстрани или, ако преценеше, че структурните поражения са твърде неовладяеми, да зареже носителя и сам да атакува псиборга на Разрушителите.

Нямаше идея как да се добере до бомбата в космоса.