Джак Уилямсън
Със скръстени ръце (8)

VIII

Пак беше привечер. Отвън, през прозорците на мизерните малки стаички — прозорци от най-обикновено чупливо и зацапано стъкло, но които човек можеше сам да отваря — се виждаше промененият облик на градчето Ту Ривърс — внушителен, но някак чужд и потискащ. Вече ги нямаше старите улични стълбове — сега с нощта се бореха разноцветните светлини от стените на странните нови постройки и къщи. По светналия покрив на отсрещния палат все още работеха няколко хуманоида, тъмни и мълчаливи.

А вътре в малкото, направено от хора апартаментче насочващото устройство бе монтирано върху кухненската маса, която Ъндърхил подсили и прикрепи с болтове към пода. След това го свързаха с интегриращото устройство. Паладиевата стрелка покорно се поклащаше, докато треперещите пръсти на Следж проверяваха копчетата и бутоните.

— Всичко е наред — рече той.

Хрипливият му глас звучеше спокойно, но дишането му се учести, а чепатите му ръце вече се тресяха неудържимо. Ъндърхил дори забеляза как по измършавялото му лице внезапно избиха сини петна. Седнал на високия си стол, старецът сграбчи масата, за да не падне, а Ъндърхил изтича за лекарството. Следж веднага го погълна и след малко се пооправи.

— Благодаря — изхриптя старецът. — Вече съм по-добре, а скоро ще имам достатъчно време да си почина. — Той погледна през прозореца към голите черни фигури на роботите, които продължаваха да се суетят забързано около златистите кули и блесналия ален свод на отсрещния палат, и добави: — Наблюдавай ги и ми кажи като престанат да се движат.

Той изчака треперенето на ръцете му да се поуспокои и после се зае с ръчките и бутоните на насочващото устройство. Стрелката на интегратора безшумно се размърда.

Човешкото око не можеше да види силата, способна да взриви планета. Тя бе недоловима и за слуха. Затова наблизо бяха поставили малък монитор, чрез който далечната цел щеше да стане достъпна за несъвършените човешки сетива.

Стрелката сочеше към стената на кухнята, но лъчът щеше да я преодолее безпрепятствено. Цялото апаратче приличаше на детска играчка и работеше беззвучно като хуманоид.

Щом стрелката се размърда, по екрана на монитора пробягаха зеленикави точки, които всъщност бяха звездите, сканирани от мощния лъч в движението му към планетата, която трябваше да бъде унищожена.

Ъндърхил различи познати съзвездия, които, силно умалени, преминаха през екрана и изчезнаха, докато стрелката търсеше своята цел. По едно време в центъра на екрана три звезди образуваха нещо като разностранен триъгълник и стрелката внезапно замря. Следж докосна някакви други бутони и зеленикавите точки се разпръснаха, но след тях се появи друго зелено петно.

— Системата Уинг! — прошепна Следж. Останалите звезди напуснаха очертанията на екрана, а зеленото петно нарасна. Остана само то и започна да се превръща в ярък диск. С увеличението се провидяха и дузина малки звездички, плътно разположени около диска.

— Уинг IV!

Дрезгавият шепот на стареца едва се чуваше. Ръцете му потрепваха върху бутоните, той натисна нещо и четвъртата звездичка от външната страна на диска изпълзя в центъра на екрана. Останалите се разпръснаха, а тя започна да расте. Дори трепкаше като ръцете на стареца.

— Гледай да не помръднеш! — прошушна той. — Не дишай, за да не отклониш стрелката!

После предпазливо се пресегна към друг бутон, но още щом го докосна, зеленикавият образ на екрана бясно заподскача. Той бързо дръпна ръка и я хвана с другата, за да спре треперенето й.

— Погледни ги сега — нервно прошепна Следж и кимна към Прозореца. — И ми кажи, щом престанат да се движат.

Ъндърхил неохотно вдигна очи от напрегнатата суха фигура, надвесена над апаратчето играчка. После погледна навън към няколкото черни роботчета, които пъргаво и делово сновяха насам-натам по покривите на отсрещните сгради.

Гледаше ги и ги чакаше да спрат.

Дори не дишаше. Чуваше забързаното бумтене на сърцето си и усещаше как мускулите му неспокойно играят. В опитите си да се успокои той се стараеше да не мисли за предстоящата експлозия на планетата — толкова отдалечена, че отблясъците от взрива й щяха да се забележат оттук чак след повече от сто години. Сепна го пресипналият глас, който запита:

— Спряха ли?

Той поклати глава и пое дъх. Отсреща малките черни машини продължаваха както досега да пренасят непознатите си инструменти и материали и да изграждат нещо като богато орнаментиран свод над аления сферичен покрив на сградата.

— Не са — отвърна Ъндърхил.

— Значи се провалихме — промълви отпаднало старецът. — Нищо не излезе. Не зная защо.

В това време зад вратата се чу тропот. Те я бяха заключили, но старата брава можеше да бъде пречка само за хора. Нещо изтрещя и вратата внезапно се отвори. Безшумно и грациозно вътре влезе хуманоид и в стаята се разнесе звънкото му сребристо гласче:

— На вашите услуги, мистър Следж.

Старецът го погледна с блеснали от ужас очи.

— Махай се! — изхриптя той. — Забранил съм ви…

Хуманоидът не му обърна никакво внимание и се втурна към кухненската маса. С безпогрешна ръка завъртя две копчета върху направляващото устройство и мониторът угасна. Паладиевата стрелка се замята като пияна. После роботът изтръгна проводниците, запоени към оловната сфера, и извърна слепите си стоманени очи към Следж.

— Опитвахте се да разрушите Основния закон — бодро изрече хуманоидът. В гласа му не се долавяше нито обвинение, нито злоба или яд. — А както знаете заповедта да зачитаме свободата ви не е по-висша от този закон. Следователно сме длъжни да се намесим.

Пребледнял като мъртвец, старецът се обърна и го погледна. Главата му бе хлътнала между раменете и го избиваха сините петна, все едно че животът го напускаше. Вместо очи имаше черни дупки, от които струеше неземна лудост. Дишаше мъчително и на пресекулки.

— Как…? — изфъфли почти неразбираемо той. — Как се досетихте, че…

Застиналата неподвижно малка машина отривисто рапортува:

— От онзи човек на Уинг IV, който дойде да ви убие, научихме за защитните екрани срещу родомагнитните лъчи. Централата ни вече е напълно защитена срещу катализиращия ви лъч.

Старият Следж скочи от стола. Кльощавата му фигура цялата се тресеше. Стоеше и се олюляваше, задъхан, прегърбен и сбръчкан като някаква човешка люспа, с поглед, вперен в стоманените невиждащи очи на хуманоида. После преглътна мъчително, отпуснатите му синкави устни се раздвижиха, но от тях не излезе нито звук.

— Знаехме през цялото време за опасния ви проект — продължаваше закачливият звънък глас. — Сетивата ни вече са много по-остри, отколкото вие ги направихте навремето. Оставихме ви да го довършите, тъй като в крайна сметка и ние ще имаме нужда от него за по-пълното прилагане на Основния закон. Запасите от тежки метали за енергийните ни съоръжения са ограничени, но сега вече ще можем да черпим безкрайни количества енергия на базата на каталитичния ядрен разпад.

Старецът залитна сякаш някой го беше ударил, после замаяно се изправи:

— Как… Какво е това?

— Отсега нататък ще можем да обслужваме хората вечно — весело изчурулика черното роботче. — На всяка планета от всяка звездна система.

Следж падна. Стройният хуманоид стоеше неподвижно и не направи никакъв опит да му помогне. Ъндърхил успя да подхване стареца, преди главата му да се е ударила в пода.

— По-бързо! — гласът му звучеше учудващо спокойно. — Тичай за доктор Уинтърс.

Хуманоидът не помръдваше.

— Вече няма опасност за Основния закон — измърка той. — Следователно повече не можем нито да пречим, нито да помагаме на мистър Следж.

— Тогава извикай доктор Уинтърс вместо мене! — сопна се Ъндърхил.

— На вашите услуги, сър — с готовност откликна роботът.

На пода старецът се раздвижи и едва чуто изшептя:

— Няма време… Няма смисъл! Свършено е, победиха ме! Какъв глупак излязох! Сляп като хуманоид! Кажи им… да ми помогнат… Отказвам се от имунитета… Вече не ми трябва… Край… Свърши се с човечеството!

Ъндърхил кимна и лъскавото роботче с покорна загриженост веднага приклекна до стареца.

— Желаете да се откажете от специалната привилегия, така ли? — закачливо пропя то. — Значи искате да приемете пълния размер на услугите ни, съгласно Основния закон? Това ли да разбирам, мистър Следж?

— Да — тихо изхриптя старецът и кимна с мъка. Веднага след това в тясната стаичка нахлуха малки черни хуманоиди. Един от тях дръпна нагоре ръкава на Следж и му почисти ръката със спирт, а друг му направи инжекция. После го поеха внимателно и го отнесоха.

В малкото апартаментче, което вече бе престанало да бъде убежище, останаха няколко хуманоида, скупчени около непотребното интегриращо устройство. Първо го огледаха внимателно и сетивата им попиха всяка подробност, след което започнаха да го разглобяват.

Едно от черничките роботчета обаче се насочи към Ъндърхил. Изправи се неподвижно пред него и погледът на слепите му метални очи го прониза. Краката на Ъндърхил се разтрепериха и той преглътна мъчително.

— Мистър Ъндърхил — благосклонно изгугука роботът. — Защо му помагахте?

Той пак преглътна и рязко отвърна:

— Защото не ми харесвате, нито вие, нито проклетия ви Основен закон. Защото задушавате всичко човешко. Ето защо. Исках… Исках да ви спра.

— И други са били недоволни — меко избръмча хуманоидът. — Но само отначало. Тъй като ние старателно следваме Основния закон и сме се научили как да правим всички хора щастливи.

Ъндърхил предизвикателно изпъчи рамене:

— Не всички! — тихо рече той. — Съвсем не всички!

Тъмният грациозен овал на лицето на хуманоида както винаги изразяваше бдителна благосклонност и леко учудване. Сребристият му гласец беше топъл и любезен:

— Мистър Ъндърхил, и вие като всички хора не правите разлика между добро и зло. Това се вижда от стремежа ви да унищожите Основния закон. Така че не можем повече да отлагаме и ще ви се наложи да приемете пълните ни услуги веднага.

— Добре — отстъпи той, но после добави с известна горчивина: — Само че прекалените ви грижи задушават хората и не ги правят щастливи.

Мекият глас на робота бодро го успокои:

— Първо опитайте, мистър Ъндърхил.

На следния ден му позволиха да посети Следж в градската болница. Един чевръст хуманоид ловко шофираше собствената му кола, а после го придружи по коридора на огромната току-що построена болница и влезе с него в стаята на стареца. Очевидно отсега нататък тези слепи стоманени очи щяха винаги да го наблюдават.

— Радвам се да те видя, Ъндърхил — весело прогърмя Следж от леглото си. — Днес се чувствам много по-добре, благодаря. Старото ми главоболие почти изчезна.

Ъндърхил също се зарадва на цъфтящото здраве на Следж и на това, че той веднага го позна, защото се беше притеснил, че хуманоидите са изтрили паметта на стареца. От друга страна обаче за първи път чуваше за главоболието му. Озадачен, той присви очи и внимателно го погледна.

Следж лежеше подпрян на възглавници, изкъпан и подстриган, а възлестите му ръце бяха скръстени върху белоснежните чаршафи. Лицето му все още бе изпито и очите хлътнали, но вече го нямаше онзи мъртвешки синкав цвят и сега то приятно розовееше. Отзад на главата му имаше превръзка.

Ъндърхил неспокойно пристъпи от крак на крак.

— О! — тихо прошепна той. — Не знаех, че…

Зад леглото стоеше спретнат черен хуманоид, неподвижен като статуя. Той гъвкаво се извърна към Ъндърхил и обясни:

— Мистър Следж от дълги години е страдал от доброкачествен мозъчен тумор, който лекарите не са успели да открият. Това му е причинявало главоболие и дори известни натрапчиви халюцинации. Ние отстранихме образуванието и халюцинациите му изчезнаха.

Ъндърхил неуверено гледаше изискания сляп хуманоид.

— Какви халюцинации?

— Мистър Следж се смяташе за специалист по родомагнетизъм — поясни роботът. — Дори си въобразяваше, че бил създателят на хуманоидите. През цялото време го измъчваше ирационалното схващане, че Основния закон не му харесва.

Изнуреният старец учудено се размърда:

— Наистина ли? — изпитото лице е някак добродушно празно, а в хлътналите очи проблесна моментен интерес. — Всъщност който и да ги е създал, те са чудесни. Нали така, Ъндърхил?

Ъндърхил бе доволен, че не му се наложи да отговаря, тъй като блесналите кухи очи на стареца внезапно се затвориха и той заспа. Хуманоидът докосна ръкава му и безмълвно кимна. Той покорно го последва.

Малкият черен робот внимателно и приветливо го придружи по лъснатия коридор, повика асансьора и го отведе в колата. Седна зад волана и вещо подкара по разкошните нови булеварди към великолепно устроения затвор на дома му.

Ъндърхил седеше до него и наблюдаваше малките му ловки ръце и преливащите бронзовосини отблясъци по черния метал на робота. Абсолютната машина, идеална и красива, създадена да служи вечно на хората. Той потръпна.

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил. — Стоманените очи продължаваха да гледат напред, но хуманоидът някак си го виждаше. — Какво има, сър? Не сте ли щастлив?

На Ъндърхил му призля от ужас. Кожата му сякаш стана лепкава и болезнено настръхна. Потната му ръка здраво сграбчи дръжката на вратата и той едва се удържа да не скочи от колата и да побегне. Но това беше глупаво, защото нямаше къде да избяга. Той се насили да седи без да мърда.

— Ще бъдете щастлив, сър, ще видите — весело му обеща хуманоидът. — Научили сме се как да правим всички хора щастливи, съгласно Основния закон. Сега вече се ползвате от пълните ни услуги. Дори мистър Следж е много щастлив.

Ъндърхил се опита да каже нещо, но гърлото му бе пресъхнало. Изведнъж усети, че е болен. Всичко пред очите му се замъгли и стана сиво. Без съмнение хуманоидите бяха съвършени. Дори се бяха научили да лъжат само и само да правят хората доволни и безгрижни.

Беше сигурен, че са го излъгали. Не беше тумор онова, което бяха отстранили от мозъка на Следж, а паметта му — научните знания и горчивото разочарование на създателя им. Но пък той с очите си видя, че сега Следж е щастлив. Ъндърхил се опита да спре конвулсивните си тръпки.

— Страхотна операция! — насили се да каже той, едва чуто. — Повечето от наемателите на Аврора бяха доста забавни, но този старец се оказа върхът. Как изобщо можа да му хрумне, че той е създал хуманоидите и че знае как да ги спре! Знаех си, че ме лъже!

Целият втрещен от ужас, той направи плах опит да се засмее.

— Какво има, мистър Ъндърхил? — бдителният хуманоид вероятно бе забелязал тръпките му. — Да не би да ви е зле?

— Не, нищо ми няма — изсумтя отчаяно той. — Абсолютно нищо! Тъкмо установих, че съм страшно щастлив, съгласно Основния закон. Всичко е чудесно — той говореше някак пресипнало, необуздано. — Няма да е необходимо да ме оперирате.

Колата зави по една пряка на блесналия булевард и пое към тихата красота на неговия затвор. Безполезните му ръце се свиха в юмруци, после се отпуснаха и той ги скръсти върху коленете си. Вече нямаше какво да прави.