Джак Уилямсън
Със скръстени ръце (7)

VII

На следващата сутрин Ъндърхил предпазливо слезе в мазето, за да открадне собствените си инструменти. Направи му впечатление, че то е разширено и изменено. Подовата настилка беше съвсем нова. Тъмна, топла и еластична, тя някак поглъщаше стъпките му и той се движеше безшумно като хуманоид. Новите стени блестяха с мека светлина. Имаше и няколко нови врати, над които светеха надписи:

Спря несигурно пред вратата на работилницата. Новият плъзгащ се панел излъчваше мека зеленикава светлина. Беше затворен и не се виждаше никаква брава, а само някаква овална пластинка от бял метал, под която несъмнено имаше родомагнитно реле. Ъндърхил няколко пъти я натисна, но без никакъв резултат.

— На вашите услуги, мистър Ъндърхил. Какво обичате?

Той гузно се сепна и се опита да прикрие треперещите си колене. Беше сигурен, че хуманоидът ще е зает поне половин час, докато мие косата на Аврора, а не знаеше, че има и втори. Сигурно бе излязал от вратата, над която пишеше „СКЛАД“, защото стоеше точно под надписа — неподвижен, благосклонно загрижен, красив и ужасяващ.

— Ъ-ъ-ъ… нищо — отвърна той.

Сивите стоманени очи невъзмутимо го гледаха със слепия си взор. Уплашен да не разкрият тайната цел на посещението му, Ъндърхил трескаво затърси някакво логично обяснение и бързо добави:

— Просто гледах — гласът му звучеше сухо и прегракнало. — Доста сте пооправили мазето — той кимна към вратата, над която пишеше „СТАЯ ЗА ИГРИ“. — Какво има там?

Хуманоидът дори не помръдна, но скритото реле се задейства и яркият панел безшумно се плъзна встрани. Вътре тъмните стени веднага светнаха. Стаята беше празна.

— Смятаме да поставим специално оборудване за развлечение и отмора — бодро поясни хуманоидът. — В най-скоро време.

За да прекъсне неловката пауза, Ъндърхил измърмори пресипнало:

— Синът ми Франк има мишена и стрели, а и някъде май се търкалят едни бухалки за бейзбол.

— Прибрали сме ги — меко го информира хуманоидът. — Подобни неща са опасни. На тяхно място ще поставим безопасно оборудване.

Ъндърхил си спомни, че и самоубийството е забранено.

— Дървени кубчета, предполагам — горчиво рече той.

— Дървените кубчета са опасно твърди — любезно отвърна роботът. — От треските им човек може да се нарани. Нашите кубчета са пластмасови, напълно безвредни. Искате ли да ви доставим комплект от тях?

Ъндърхил гледаше като онемял изящното му черно лице.

— Освен това ще се наложи да приберем инструментите от работилницата ви — мило го осведоми хуманоидът. — Те са извънредно опасни. Но пък можем да ви предложим инструменти за работа с мека пластмаса.

— Благодаря — смутено рече Ъндърхил. — Има време.

Той тръгна да се връща, но хуманоидът го спря.

— Сега, след като вече загубихте агенцията си — започна да го увещава той, — ви предлагаме да приемете официално нашите пълни услуги. Всички, които са подписали нотариалния акт за прехвърляне на имуществата, се ползват от преференции, така че веднага щом подпишете, ще комплектуваме домашните ви помощници.

— И за това има време — мрачно отвърна Ъндърхил. Той избяга от къщата, макар че трябваше да почака хуманоида да му отвори задната врата, и изкачи стълбите към апартаментчето над гаража. Следж го очакваше и го пусна вътре. Ъндърхил се отпусна върху строшения кухненски стол и с благодарност огледа напуканите стени, които не светеха, и вратата, която човек сам си отваряше.

— Не можах да взема инструментите — отчаяно се оплака той. — Хуманоидите възнамеряват да ги приберат.

На сивкавата дневна светлина старецът изглеждаше бледен и обезсърчен. Изпосталялото му лице бе някак изпито, а под хлътналите му очи имаше тъмни сенки, сякаш не бе спал цяла нощ. На пода все още си стоеше недокоснатият поднос с храна.

— Ще дойда с теб — рече старецът. В уморените му очи проблесна синкава решителност. — Непременно трябва да вземем инструментите. Надявам се имунитетът ми да ни опази и двамата.

Той взе някаква одърпана пътна чанта и Ъндърхил го последва надолу по стълбите. Когато пресякоха двора и стигнаха до задния вход, Следж извади малка подкова от бял паладий и я допря до металната овална пластинка. Вратата начаса се отвори. Двамата влязоха и през кухнята тръгнаха към мазето.

До умивалника стоеше малък черен робот и миеше чиниите, абсолютно безшумно и без никакви пръски вода. Ъндърхил неспокойно го погледна. Предполагаше, че този вероятно е същият хуманоид, който срещна долу в мазето, тъй като другият би трябвало да е още зает с косата на Аврора.

Неясният имунитет на Следж му се струваше доста несигурна защита срещу необозримата дистанционна интелигентност на роботите. Ъндърхил потръпна и бързешката отмина хуманоида, но той не му обърна никакво внимание.

Коридорът на мазето беше тъмен. Следж докосна с подковата друго реле и стените светнаха. После отвори вратата на работилничката, като запали и вътрешните стени.

От самата работилница не бе останало почти нищо. Нямаше ги шкафовете и тезгяхът, а бетонните стени бяха покрити с някаква светеща материя. Ъндърхил изпадна в ужас, защото си помисли, че и инструментите са изчезнали. Но после ги откри, струпани в един ъгъл заедно с детския комплект за стрелба с лък, който Аврора бе купила миналото лято — явно и това бе още една играчка, твърде опасна за склонното към самоубийства човечество. Всички тези неща бяха подготвени за изнасяне. Двамата със стареца напъхаха в чантата малкия струг, бормашината, менгемето и още някои по-дребни инструменти. Ъндърхил метна товара на рамо, а Следж загаси стените и затвори вратата. Хуманоидът продължаваше да мие чиниите и отново — необяснимо защо — изобщо не ги забеляза.

На външните стълби Следж бе обзет от внезапен пристъп на кашлица и трябваше да спре за малко, но в крайна сметка се добраха безпрепятствено до малкото апартаментче, в което нашествениците нямаха право да влизат. Ъндърхил монтира стругчето върху библиотечната масичка в преддверието и се хвана за работа.

Ден след ден, бавно и мъчително, направляващото устройство започна да придобива форма.

Понякога съмненията на Ъндърхил отново го обземаха. Друг път, докато гледаше синьо-зеленикавия цвят на измъченото лице на Следж и неконтролируемото треперене на сбръчканите му чепати ръце, го заливаше страхът, че старецът може да се окаже умствено също толкова нездрав, колкото и телесно, а планът му за спиране на нашествието на хуманоидите да е само една безнадеждна илюзия.

Взираше се в малката машинка върху кухненската маса, в паладиевата стрелка и в оловната сфера и цялата идея му се струваше пълно безразсъдство. Нима бе възможно какъвто и да е апарат да е в състояние да взриви океаните на планета, толкова отдалечена, че дори и собственото й слънце едва се виждаше с телескопа?

Всичките му съмнения и страхове обаче изчезваха, щом зърнеше хуманоидите.

Всеки път Ъндърхил излизаше с нежелание от убежището на апартамента, тъй като новият свят на хуманоидите не му се нравеше и го правеше неспокоен. Лъскавото великолепие на новата му баня го дразнеше, понеже не можеше сам да борави с крановете за водата — та нали човек можеше да се самоубие като се удави? Прозорците го потискаха, защото само хуманоидите можеха да ги отварят — иначе някой можеше да падне или да се хвърли от тях. Не му харесваше и музикалната стая, обзаведена с внушителни лъскави уредби, с които обаче можеше да работят само хуманоидите.

Лека-полека той започна да споделя тревогата на стареца, че трябва да се бърза, докато един ден Следж не го предупреди най-сериозно:

— Не бива да прекарваш толкова време с мене, защото ще разберат, че работим върху нещо важно. По-добре се преструвай, че си започнал да ги харесваш и че идваш при мене единствено за да убиваш времето.

Ъндърхил го послуша, само че не го биваше много като актьор. Започна старателно да се прибира навреме за храна. Полагаше усилия да води нормален разговор и говореше на всички теми, с изключение на тази за взривяване на планети. Опитваше се да изглежда ентусиазиран, когато Аврора му показваше новите подобрения в дома им. Възторжено ръкопляскаше на музикалните изпълнения на Гей и излизаше с Франк на дълги разходки в приказните нови паркове.

Всичко това още по-добре му разкри какво бяха направили хуманоидите със семейството му, някак си укрепи намалялата му вяра в интегриращото устройство на Следж и го накара да удвои решимостта си, че хуманоидите трябва да бъдат спрени на всяка цена.

В началото Аврора беше в луд възторг от чудесните нови роботи. Те вършеха цялата черна домакинска работа, ходеха на пазар, готвеха и миеха вратовете на децата. Обличаха я с голям вкус, грижеха се за външността й и това й оставяше достатъчно свободно време за игра на карти.

Но свободното й време вече бе станало твърде много. Тя всъщност обичаше да готви, поне що се отнася до любимите семейни ястия, но според хуманоидите печките и готварските ножове бяха опасно нещо. Изобщо в кухнята не беше редно да влизат хора.

Хобито й беше бродерията, но хуманоидите й отнеха иглите. Обичаше да шофира, но и това вече не й позволяваха. Потърси утеха в романите от домашната библиотека, само че хуманоидите отново се намесиха и прибраха всички книги, понеже в тях се разказваше за нещастни хора в опасни ситуации.

Един следобед Ъндърхил я намери разплакана.

— Омръзна ми! — отчаяно хълцаше тя. — Не можеш да си представиш как мразя тези мръсни черни машини! Отначало ми харесваха, но сега дори не ме оставят да изям един бонбон! Няма ли как да се отървем от тях, скъпи? Завинаги?

Само че до лакътя на Ъндърхил стоеше едно от слепите роботчета и той трябваше да каже, че няма как.

— Предназначението ни е да служим вечно на всички хора — любезно се обади хуманоидът. — Трябваше да ви отнемем бонбоните, мисис Ъндърхил, защото и най-малкото увеличение на телесното тегло намалява средната продължителност на живота.

Дори и децата не можеха да се изплъзнат от тази абсолютна загриженост. На Франк му иззеха цял арсенал смъртоносни пособия — джобно ножче, боксьорски ръкавици, пумпали, прашки и зимни кънки. Замениха ги с безобидни пластмасови играчки, които той ненавиждаше. Веднъж се опита да избяга от училище, но един хуманоид веднага го намери и го върна обратно.

Гей пък открай време си мечтаеше да стане голяма цигуларка. Обаче откакто се появиха хуманоидите, те прогониха учителите й и сами се заеха с нея. Една вечер Ъндърхил я помоли да посвири и тя тихо отвърна:

— Знаеш ли, татко, повече няма да свиря на цигулка.

— Защо, моето момиче? — изненада се той от горчивата решителност, изписана върху лицето й. — Толкова добре се справяш, особено след като хуманоидите започнаха да ти водят уроците.

— Тъкмо там е бедата, татко. — За дете тя звучеше учудващо уморено и сериозно. — За мен са твърде добри. Колкото и да се старая, не мога да ги настигна. Не виждам никакъв смисъл. Разбираш ли, татко? — гласът й потрепери — Абсолютно никакъв смисъл.

Той разбра. Решимостта му се възвърна и се захвана с подновени сили за тайната си работа. Хуманоидите трябваше да бъдат спрени. Направляващото устройство бавно започна да се оформя и един ден настъпи мигът, когато треперещите и разкривени пръсти на Следж монтираха и последния малък детайл, изработен от Ъндърхил, и внимателно запоиха последния проводник. После старецът дрезгаво прошепна:

— Готово.