Уилям Текери
Панаир на суетата (58) (роман без герой)

Глава LVII
Завръщане

Едно от многото основания за лична гордост, с които старият Озбърн намираше за добре да се забавлява, беше, че Седли — неговият отдавнашен съперник, неприятел и благодетел — през последните си дни беше толкова смазан и унизен, щото се принуди да приема парична помощ от ръцете на човека; който най-много го бе наранил и обидил. Преуспелият в живота джентълмен проклинаше стария просяк и от време на време му даваше милостиня. Когато пращаше пари по Джорджи за Амелия, той даваше на момчето да разбере — посредством груби и жестоки намеци, — че неговият дядо по майка е само един клет стар окаяник, останал на чужди ръце, и трябва да бъде благодарен на човека, комуто вече дължи толкова много пари, за помощта, с която сега благоволява да го дарява неговата щедрост. Джордж занасяше парите на покрусения стар вдовец и на майка си, чиято главна длъжност в живота сега беше да утешава и се грижи за баща си. Малкото момче се отнасяше покровителствено към немощния и разочарован стар човек.

Може би Амелия проявяваше липса на „гордост“, като приемаше тези парични благодеяния от ръцете на бащиния си неприятел. Но между „гордостта“ и тази клета жена никога не бе имало нищо общо. Естествено проста и нуждаеща се от защита природа, дълги години, изпълнени с бедност и унижения, всекидневни лишения и груби думи, мили услуги без никаква награда — това бе участта й едва ли не от влизането й в зрялата възраст или, по право, от злощастната й женитба с Джордж Озбърн. Вие, които виждате по-достойните от вас всеки ден да понасят тежестта на този срам, смирено страдащи под ударите на съдбата — бедни, непожалени, презирани заради нищетата им, — слизате ли някога от висините на вашето благополучие, за да измиете краката на тези окаяни просяци? Дори и мисълта за тях е досадна и омразна. „Трябва да има класи, трябва да има богати и бедни“ — казва богатият благородник, отпиващ глътка от виното си. (Добре ще е, ако той изпраща поне трохите от трапезата си на седналия под прозореца му Лазар.) Много право; но помислете си колко е чудна и дори доста често колко е необяснима тази житейска случайност, която дава на едни богати дрехи, а на друг изпраща парцали за облекло и кучета за утешители!

И тъй, трябва да призная, че без роптания — напротив, дори с нещо близко на благодарност — Амелия приемаше трохите, които свекърът й изпускаше от време на време от ръката си, и тя хранеше с тях собствения си баща. Щом й ставаше ясно, че дадена работа е неин дълг, в природата на тази млада жена беше (дами, тя е все още само на тридесет години и ние я наричаме млада дори и на тази възраст) да се пожертвува и да захвърли всичко, което има, пред нозете на този, когото обича. През колко дълги нощи се беше съсипвала от работа за малкия Джорджи, докато той беше у дома при нея; каква нищета, какви лишения и унижения бе понасяла заради майка и баща! И сред всички тези скритом принесени жертви и тайно изтърпени несгоди тя не се уважаваше повече, отколкото я уважаваше светът. Но уверен съм, че и самата тя в себе си се считаше за слабо, презряно малко същество, чието щастие в живота беше дори повече от онова, което заслужаваше. О вие, клети жени! О вие, клети мъченици и жертви, чийто живот е тайно мъчение, които нощем спите сякаш на уреди за разпъване, а денем все едно, че подавате главата си за посичане върху масата в приемната. Всеки мъж, който наблюдава болката ви и наднича в онези мрачни места, където изпитвате мъченията си, трябва да ви съжали — и да благодари на бога, че има брада.

Такава беше участта на клетата малка Амелия. Животът й, започнал в охолство, бе стигнал до това — да заприлича на мрачен затвор и на дълго и унизително робство. Малкият Джорджи я посещаваше понякога в изгнаничеството й и я утешаваше със слаби проблясъци на надежда. Ръсъл Скуеър беше границата на затвора й — тя можеше понякога да отива дотам, но нощем винаги трябваше да се връща да спи в килията си — да изпълнява безрадостните си задължения, да бди край неблагодарни постели, да страда под теготата и тиранията на роптаещата старост. Колко хиляди хора, и повечето от тях жени, са обречени да понасят тази дълга робия! Те са безплатни болногледачки милосърдни сестри, ако искате, без романтиката и чувството за самопожертвователност. Те се мъчат, недояждат, грижат се и страдат, без някой да ги жали; и увяхват непознати и в мизерия.

Скритата и непонятна Мъдрост, която определя участта на хората, изпитва удоволствие така да унизи и смаже нежните, добрите и мъдрите и да възвиси себелюбивите, глупавите или лошите. О, братко, бъди смирен в благоденствието си! Бъди добър към тези, които са по-малко щастливи от тебе, ако не по-достойни. Помисли си дали имаш някакво право да гледаш на тях с презрение — ти, чиято добродетел се заключава в липсата на изкушение, чиято сполука може да се дължи на случая, чийто висок пост може да е последици от потеклото ти, чието благоденствие навярно е само външно.

Погребаха майката на Амелия в черковния двор в Бромптън; през един също такъв дъждовен, мрачен ден, какъвто Амелия си спомняше, когато за пръв път беше там и се венчаваше с Джордж. Малкото й момче седеше до нея в разкошни нови жалейни дрехи. Тя си спомняше за старата черковна прислужница и за чиновника в канцеларията. Докато пасторът четеше, мислите й се носеха в миналото. Ако не държеше Джорджовата ръка в своята, може би тя би пожелала да смени мястото си с… Но тогава, както обикновено, тя се засрами от себелюбивите си мисли и се помоли в себе си да придобие сили, за да изпълни дълга си.

Така тя реши твърдо да се опита с всички сили да направи стария си баща щастлив. И се трудеше, работеше, кърпеше, пееше и играеше дама, четеше на висок глас вестника, приготовляваше гозби за стария Седли, редовно го разхождаше в Кенсингтън Гардънс или в бромптънския парк, слушаше историите му с неуморна усмивка и породено от обичта й лицемерие. Или пък седеше унесено край него, потънала в собствените си мисли и спомени, докато старият човек, немощен и мърморещ, се припичаше на слънце по скамейките в градините и бръщолевеше за своите беди и мъки. Колко тъжни и безплодни бяха мислите на вдовицата! Децата, които тичаха нагоре-надолу по хълмчетата и широките алеи на градината, й напомняха за Джордж, когото й бяха отнели. Първият Джордж също й бе отнет. И в двата случая нейната себична любов бе горчиво наказана. Тя се мъчеше да мисли, че това наказание й е справедливо наложено. Беше такава окаяна грешница. Беше съвсем сама в света.

Зная, че разказът за подобно самотно затворничество е непоносимо скучен, ако в него няма някой весел или смешен епизод, който да го оживи — например някой добър тъмничар или шеговит комендант на крепостта; или някоя мишка да дойде и си поиграе наоколо; или подземен тунел, прокопан с нокти и зъбна клечка. Но повествователят няма такива ободряващи историйки, свързани със затворничеството на Амелия. Представете си я, ако обичате, през този период много тъжна, но винаги готова да се усмихне, когато я заговорят; заемаща много ниско, бедно, да не кажем просяшко, положение в живота; заета да пее песни, да прави сладкиши, да играе на карти, да кърпи чорапи на стария си баща. И тъй, не гледайте дали тя е героиня, или не; и дано вие или аз — колкото и да сме стари, навъсени и съсипани, — дано през последните си дни да имаме меко и състрадателно рамо, на което да се облегнем, и нежна ръка, която да оправя болничната ни възглавница.

След смъртта на жена си старият Седли много се привърза към своята дъщеря и Амелия имаше с какво да се утешава, като изпълняваше дълга си към стария човек.

Но ние няма да оставим за дълго тези двама души на подобно ниско и просто житейско стъпало. По-добри дни, доколкото се отнася до житейско благоденствие, бяха отредени за тях. Може би досетливият читател е отгатнал кой беше пълният джентълмен, който направи посещение на Джорджи в лицея заедно със стария ни приятел майор Добин. Той също е наш стар познайник, завръщащ се в Англия и то тъкмо по това време, когато присъствието му там би могло да донесе голяма подкрепа на роднините му.

Майор Добин лесно успя да вземе отпуск от добродушния си командир, за да замине за Мадрас и оттам навярно за Европа по неотложна лична работа. Той не спря да пътува ни денем, ни нощем, за да може по-скоро да стигне до целта си, и разви такава скорост, че пристигна в Мадрас със силна треска. Придружаващите го прислужници го заведоха в безсъзнание в дома на приятеля, при когото беше решил да остане до тръгването си в Европа. И в продължение на дълги-дълги дни смятаха, че той никога не ще отиде по-далеч от гробището на черквата „Сент Джордж“, където войниците щяха да дадат оръдейни залпове над гроба му — там, където мнозина смели офицери лежат далеч от родината си.

Тук, докато клетият човечец се мяташе трескаво в леглото си, хората, които се грижеха за него, биха могли да го чуят как бълнува за Амелия. Мисълта, че никога вече не ще я види, го потискаше в часовете, когато беше в съзнание. Той мислеше, че сетният му час е настъпил и направи тържествени приготовления за последното си заминаване, като подреди житейските си работи и остави малкото си имущество на онези, които най-много искаше да облагодетелствува. Приятелят, в чиято къща се бе настанил, стана свидетел на завещанието му. Той пожела да го погребат с едно медальонче с къдрица коса в него, което носеше около шията си и което, ако трябва да разкрием истината, той бе взел от прислужничката на Амелия в Брюксел, когато отрязаха косата на младата вдовица през време на боледуването й след смъртта на Джордж Озбърн.

Добин оздравя, посъвзе се, отново се разболя, като понесе толкова кръвопускания и такива количества каломел, които показаха голямата издръжливост на организма му. Беше заприличал на скелет, когато го сложиха на борда на кораба „Рамшундър“, който идваше от Калкута и бе спрял за малко в Мадрас; и толкова бе отслабнал и изтощен, че приятелят му, който се бе грижил за него по време на болестта му, предричаше, че добрият майор не ще преживее пътуването, а ще го обвият в знамето и ще го спуснат в океана, където ще отнесе със себе си реликвата, която носеше до сърцето си. Но дали под въздействието на морския въздух и на надеждата, която отново разцъфна в сърцето му, когато корабът разпери платна и потегли към дома, нашият приятел започна да се съвзема и скоро се почувствува съвсем добре, макар и да бе мършав като хрътка. „Този път Кърк ще се разочарова, че няма да добие майорски чин и да ме наследи — казваше с усмивка той. — Сигурно се е надявал, че преди да стигне в Англия, вече ще е получил новата служба.“ Защото трябва да кажем, че докато майорът лежеше болен в Мадрас, след като той много бе бързал да отиде там, смелият… полк, прекарал много години в чужбина и чийто престой в отечеството му след завръщането от Западноиндийските острови бе прекъснат от похода към Ватерло, след Фландрс беше получил заповед да потегли за Индия и сега вече се прибираше в родината си; и ако майорът беше предпочел да чака пристигането на другарите си в Мадрас, сега щеше да бъде с тях.

Може би в това свое изтощено състояние той не беше склонен да се постави отново под попечителството на Глорвина.

— Мисля, че мис О’Дауд би ме свършила окончателно, ако беше при нас на кораба — каза той със смях на един свой спътник, — и тогава, след като ме спусне в океана, тя ще се нахвърли върху тебе, бъди уверен в това, и ще те отнесе в Саутхамптън като трофей. Да, Джоз, мое момче, точно така щеше да стане.

Защото наистина този негов спътник беше не друг, а нашият дебел приятел, който също пътуваше на борда на „Рамшундър“. Той бе прекарал десет години в Бенгалия. Постоянните обеди, угощения, светла бира и кларет, както и усилието да се справя с ножа и вилицата, и честите почерпки с бренди, в които бе принуден да участвува, бяха оказали влиянието си върху Седли Ватерло. Лекарите се произнесоха, че му е необходимо едно пътуване до Европа — и тъй като бе служил достатъчно в Индия и бе заемал много добри постове, които му бяха дали възможност да спести значителна сума пари, той беше свободен да се прибере в отечеството си с хубава рента или да се завърне и да поеме такава служба в Източно индийската компания, която му се следваше благодарение на старшинството му и на големите му дарби.

Сега той беше малко по-слаб, отколкото по времето, когато го видяхме последния път, но пък държането му бе придобило по-голяма величественост и тържественост. Беше пуснал отново мустаците, които имаше право да носи поради заслугите си при Ватерло, и се разхождаше наперено по палубата във великолепна кадифена шапка с козирка и златен галон и цял украсен със скъпоценности. Той закусваше в кабината си и се обличаше за излизането си на палубата по такъв тържествен начин, сякаш се готвеше за разходка по Бонд Стрийт или по корсото в Калкута. Със себе си водеше един прислужник — туземец, който му служеше за лакей и му приготовляваше чибука и носеше сребърния герб на семейство Седли в тюрбана си. Този ориенталец влачеше окаяно съществование под тиранията на Джоз Седли. По отношение на външността си Джоз беше суетен като жена и тоалетът му отнемаше толкова време, колкото е нужно на някоя увяхваща красавица. Младежите измежду пасажерите, младият Чафърс от сто и петдесетия полк и клетият малък Рикетс, който се прибираше в отечеството си след третата си треска, имаха обичай да привличат Седли на масата си в каютата и да го карат да им разправя разни невероятни истории за себе си и за подвизите си срещу тигрите и Наполеон. Беше знаменит, когато посети гроба на императора в Лонгууд и когато пред тези джентълмени и пред младите офицери от кораба (майор Добин не беше с тях) той описа цялата битка при Ватерло и едва не заяви, че ако не е бил той, Джоз Седли, Наполеон едва ли е щял да отиде на остров Св. Елена.

След като напуснаха Св. Елека, той се показа много щедър, като черпеше наляво и надясно с разни корабни припаси, кларет, консервирани меса и бутилки сода, приготвени специално за него. На кораба нямаше дами и майорът даде първенството на цивилния, така че той беше най-важното лице на трапезата, а мистър Браг, капитанът на кораба, и офицерите от „Рамшундър“ се отнасяха към него с онова почитание, което му се полагаше поради ранга му. Той изчезна малко нещо изплашен през време на двудневната буря, когато помоли да обковат с летви прозорчетата на каютата му; и остана в леглото си, като четеше „Перачката на Финчли Комън“, оставена на борда на „Рамшундър“ от почитаемата лейди Емилия Хорнблоуър, съпруга на преподобния Сайлъс Хорнблоуър, когато двамата бяха на път за нос Добра Надежда, където мъжът й бе мисионер. Но той беше донесъл със себе си други книги — романи и драми, които раздаваше на пасажерите и ставаше приятен на всички с любезното си и снизходително държане.

През много и много вечери, докато корабът пореше вълните на тъмния ревящ океан, а луната и звездите светеха отгоре и камбаната отброяваше напевно часовете, мистър Седли и майорът седяха на палубата, приказвайки за отечеството си, докато майорът пушеше лулата си, а цивилният дърпаше наргилето, което слугата му приготовляваше.

Удивително беше с какво постоянство и умение майор Добин успяваше да сведе разговора до Амелия и нейното малко момче. Джоз се дразнеше малко от нещастията и безцеремонните молби за помощ на баща си, но майорът го успокояваше, като му изтъкваше, че всичко това се дължи на бедите и напредналата възраст на стария джентълмен. Той загатваше, че Джоз може би няма да иска да живее при двамата стари, чиито навици едва ли ще се съгласуват с навиците на един по-млад човек, свикнал с друго общество (цивилният се поклони при този комплимент), но, продължаваше майорът, колко изгодно би било за него да си има собствена къща в Лондон, а не някаква си обикновена ергенска квартира както по-рано; как сестра му Амелия би била най-подходящото лице, което да домакинствува в нея; колко е тя изискана и нежна и какви хубави и благородни обноски има. Той разправи много случаи, които показваха какъв успех бе имала мисис Джордж Озбърн в Брюксел и Лондон, където много се бяха възхищавали от нея хора от най-финото общество. Сетне той загатна колко редно би било от страна на Джоз да изпрати Джорджи в някое хубаво училище и да направи от него истински мъж; защото майка му и неговите родители сигурно ще го разглезят прекалено много. С една дума, този хитър майор накара цивилния да обещае, че ще се погрижи за Амелия и нейното лишено от подкрепа дете. Той още не знаеше какви събития се бяха случили в семейство Седли и как смъртта отнесла майката, а богатството бе грабнало Джордж от Амелия. Но едно е вярно, че винаги и всеки ден този поробен от любовта джентълмен на средна възраст мислеше за мисис Озбърн и цялото му сърце бе изпълнено с желанието да й помага. Той увещаваше, умилкваше се и ласкаеше Джоз Седли с постоянство и сърдечност, които навярно сам дори не съзнаваше. Има някои мъже с неомъжени сестри или дори дъщери, които може би си спомнят колко необикновено любезни се показват към тях господата, когато ухажват близките им жени; и сигурно този мошеник Добин бе подтикван от точно такова лицемерие.

Истината е, че когато майор Добин се качи на борда на „Рамшундър“ много болен, той не се съвзе, а и дори видът на стария му приятел мистър Седли на кораба не го ободри особено, докато един ден той не поведе разговор с положения на легло на палубата майор. Тогава той каза, че се смята за обречен на смърт; заяви, че е оставил нещичко в завещанието си за своя кръщелник и изрази надеждата, че мисис Озбърн ще си спомни с добри чувства за него — и ще бъде щастлива в брака, който възнамерява да сключи.

— Да сключи брак ли? Нищо подобно — отвърна Джоз. — Неотдавна получих писмо от нея, в което не се споменава нищо за женитба. Впрочем чудно е, тя казва, че тъкмо вие ще се жените и се надява, че ще бъдете щастлив.

Добин поиска да види датата на писмата, които Джоз бе получил от Европа, и цивилният ги донесе. Те бяха пратени два месеца по-късно от тези на майора; и корабният лекар се поздрави за лечението, което бе приложил спрямо новия си пациент, предаден му от мадраския колега с много малка надежда за оздравяване. Защото от него ден, от деня, когато бе сменил лекарството, майор Добин започна да се поправя. И така именно се случи, че онзи достоен офицер, капитан Кърк, не можа да получи повишение в службата.

След като отминаха остров Св. Елена, бодростта и веселостта на майор Добин станаха такива, че удивиха всички пасажери. Той се шегуваше с мичманите, фехтуваше се с помощник-капитана, тичаше по палубата като момче и една вечер изпя една комична песен за голямо забавление на цялата компания, събрала се след вечеря на чашка грог. Изобщо той беше толкова весел, жив и приятен, щото дори капитан Браг, който отначало го смяташе за доста скучен човек, бе принуден да признае, че майорът е сдържан, но образован и достоен за похвала офицер.

— Дявол да го вземе, той няма кой знае колко изискани маниери — казваше Браг на помощника си — и няма да се представи добре в правителствения дом в Ропър, където негово сиятелство и лейди Уилям бяха толкова любезни и се ръкуваха с мене пред очите на всички гости, като ме поканиха да пия с тях бира на вечерята, заедно със самия главнокомандуващ; да, няма маниери, но в него има нещо, което…

И по този начин мистър Браг показа, че е проницателен човек, също както и способен капитан.

Но когато останаха десет дни до пристигането им в Англия и поради липсата на попътен вятър трябваше да почакат, Добин стана толкова нетърпелив и настроението му така се развали, че това удиви спътниците му, които по-рано се бяха възхищавали от веселостта му, и приятния му нрав. Той се оправи чак когато попътният вятър отново задуха и беше много възбуден, когато пилотът пое кормилото. Боже мой, как биеше сърцето му, когато двете мили камбанарии на Саутхамптън се показаха на хоризонта!