Уилям Текери
Панаир на суетата (53) (роман без герой)

Глава LII
В която лорд Стейн се показва в най-благоприятна светлина

Когато лорд Стейн показваше някакво благоразположение, той не вършеше нещата наполовина и неговата любезност към семейство Кроли правеше чест на щедростта му. Негово сиятелство разпростря доброжелателството си върху малкия Родън; той обясни на родителите на момчето колко необходимо е да го пратят в някой лицей — изтъкна им как съревнованието, основните принципи на латинския език, боксовите упражнения и обществото на други момчета ще бъдат от най-голяма полза за момчето. Баща му възрази, че не е достатъчно богат, за да прати детето в добър лицей; а майка му заяви, че Бригс е превъзходна учителка за него (което действително бе така) и че чудесно го е обучила по английски, основните елементи на латинския и другите по-важни предмети. Но всички тези възражения се разпръснаха пред великодушното упорство на маркиз Стейн. Негово сиятелство беше един от настоятелите на прочутото по онова време учебно заведение, наречено Уайтфрайърс. В миналото то е било цистерциански манастир, когато местността Смитфийлд, граничеща с него, е представлявала плац за рицарски състезания. Там завеждали упорити еретици, защото наблизо имало удобно място за изгаряне на клада. Хенрих VIII. Защитника на вярата, конфискувал манастира и неговите земи, като обесил и изтезавал някои от монасите, които не могли да се приспособят към реформите му. Най-после един голям търговец купил сградата и съседната до нея земя и с помощта на още някои богати дарения на земи и пари основал прочута болница за старци и деца. Така постепенно възникнало и училище с почти монашески характер, което продължава да съществува със своите средновековни облекла и обичаи; и всички цистерцианци се молят за неговото дългоденствие и преуспяване.

Настоятели на това прочуто учебно заведение са някои от най-големите благородници, прелати и първенци в Англия. И тъй като там на момчетата се дава много добро образование, храна и квартира, а впоследствие им се отпущат хубави стипендии за университета и добри енории и права върху черковни имоти, множество малки джентълмени се посвещават на свещеническата професия още от най-ранните си години. Отначало този лицей бе предназначен за синовете на бедни и достойни свещеници и миряни, но много от благородните му настоятели надвишаваха правата на своята благодетелна служба и давайки до известна степен воля на капризите си, избираха за обекти на своята щедрост момчета от най-различни семейства. Да получиш безплатно образование, като ти се осигури професия и бъдещо препитание, е нещо тъй привлекателно, че и някои от най-големите богаташи проявяваха интерес към него. И не само роднините на много високопоставени личности, но дори и самите високопоставени личности настаняваха там синовете си, да се възползуват от предлаганите възможности. Множество висши черковни служители изпращаха там собствените си роднини или синове на своите свещеници, докато, от друга страна, неколцина големи благородници показваха, че не им е унизително да покровителствуват децата на своите доверени слуги — така че, когато един юноша влезеше в това заведение, той имаше възможност да се движи между най-разнообразно общество.

Макар едничката книга, която Родън Кроли бе проучил някога, да бе алманахът на конните състезания и при все че главните му спомени от изисканото образование в колежа в Итън бяха свързани с побоите, които му бяха нанасяни там в ранната му младост, той изпитваше онова искрено и честно благоговение пред класическите науки, което се таи в сърцето на всеки английски джентълмен, и с удоволствие си мислеше, че може би за син му е отредено осигурено бъдеще и известна възможност да стане учен. И въпреки че момчето беше едничка негова разтуха и приятел и му бе станало скъпо чрез хиляди малки звена, за които не обичаше да говори с жена си (показваща винаги най-голямо равнодушие към детето), Родън все пак се съгласи да се раздели с него и да се откаже от най-милото си утешение и най-скъпо благо заради доброто на малкото момче. Той не съзнаваше колко е привързан към детето, докато не се наложи то да напусне дома си. Когато това стана, той се почувствува по-тъжен и по-унил, отколкото му се искаше да признае — много по-тъжен от самото момче, което беше щастливо, че ще започне ново поприще и ще си намери приятели на своя възраст. Веднъж или дваж Беки избухна в смях, когато по своя тромав и несвързан начин полковникът се опита да изрази съжалението си поради заминаването на детето. Клетият човечец изпитваше усещането, че най-скъпото му удоволствие и най-близкият му приятел са отнети. Често и жално поглеждаше той към малкото празно легло в тоалетната му стаичка, където детето имаше обичай да спи — сутрин той чувствуваше отсъствието му много остро и напразно се мъчеше да се разхожда в парка без него. Не знаеше колко бе самотен, докато малкият Родън не бе го напуснал. Той изпитваше привързаност към хората, които го обичаха, и прекарваше дълги часове с добродушната си снаха лейди Джейн, като й говореше за добродетелите, хубавата външност и сто други добри качества на момчето.

И по-рано споменахме, че лелята на малкия Родън имаше голяма слабост към него, също както и малката й дъщеря, която много плака, когато братовчед й замина. Родън старши беше благодарен за тази обич на майката и дъщерята. Неговите най-добри и най-ценни чувства се проявяваха в тези откровени излияния на бащинска любов, на които той се отдаваше в тяхно присъствие, насърчаван от съчувствието им. Тези чувства, които той не можеше да покаже пред собствената си жена, му спечелиха не само любезността на лейди Джейн, но и нейното най-искрено уважение. Тя и съпругата му се срещаха колкото може по-рядко. Беки се смееше подигравателно на чувствителността и мекушавостта на лейди Джейн; нейната добра и нежна природа не можеше да не се възмущава от безсърдечното държане на етърва й.

Това отдалечаваше Родън от жена му повече, отколкото сам го съзнаваше или си го признаваше. Но Беки никак не се тревожеше от отчуждаването. Нещо повече — тя не чувствуваше липсата на мъжа си, нито пък на когото и да било. Гледаше на него като на свой човек за поръчки и смирен роб. Той можеше да е потиснат или сърдит, а тя дори не забелязваше държането му или просто се отнасяше към него с насмешка. Беше заета с мисълта за положението си, за удоволствията си и за напредъка в обществото. И едно е положително — че тя трябваше да заеме високо място в него.

Добрата Бригс приготви на момчето малкия денк с нещата му за пансиона. Моли, прислужницата, се разплака в коридора, когато той замина — Моли, добра и вярна, въпреки че отдавна не бе получавала заплатата си. Мисис Беки не позволи на съпруга си да вземе екипажа, за да заведе момчето в училището. Да закара конете в Сити! — подобно нещо никога не се е чувало. Нека повикат файтон. Тя не пожела да го целуне, когато той тръгна, а и детето не поиска да я прегърне, обаче целуна старата Бригс (която изобщо страшно много се стесняваше да милва) и я утеши, като й каза, че съботен ден ще си идва вкъщи и тогава тя ще има удоволствието да го вижда. Когато файтонът се отправяше към Сити, екипажът на Беки топуркаше към парка. Тя бъбреше и се смееше с цяла дузина контета, когато бащата и синът минаваха през старите порти на училището — където Родън остави детето си и си тръгна с по-тъжно и с по-чисто чувство в сърцето, отколкото този клет и очукан от живота човечец бе изпитал от времето, когато самият той бе напуснал детската стая. Целият път до къщи той измина пешком, като вървеше печално, и седна да вечеря само с Бригс. Той беше много добър към нея и изпитваше голяма благодарност за любовта и грижите й към момчето. Съвестта му го гризеше, че бе взел назаем парите й и бе станал съучастник в измамата спрямо нея. Те дълго разговаряха за малкия Родън, тъй като Беки си дойде само да се преоблече, за да излезе за вечеря навън — и тогава той отиде неспокойно да пие чай у лейди Джейн и да й разправи какво се бе случило: как малкият Родън си заминал с весело сърце, как сега той ще носи тога и малки бричове и как младият Блекбол, синът на Блекбол от стария полк, го взел под своя закрила и обещал да бъде добър към него.

В продължение на една седмица младият Блекбол успя да направи малкия Родън свой „фаг“, ваксаджия, приучи го да препича хляба му за закуска, разкри му тайните на латинската граматика и го напердаши три или четири пъти, но не силно. Честното и добродушно лице на малкото човече му бе спечелило добър прием. Той получи само толкова плесници, колкото безсъмнено му се полагаха за негово добро; а що се отнася до лъскане на обувки, препичане на хляб и въобще прислужваше на по-големите ученици, нима всички тези дейности не се смятаха за необходими елементи от образованието на всеки млад английски джентълмен?

Намерението ни не е да описваме живота на второто поколение и живота на мастър Родън в лицея, иначе настоящата повест би станала много дълга. Наскоро след това полковникът отиде да види сина си и завари момчето доста добре и щастливо — с усмихнато лице и с малка черна тога и бричове.

Баща му благоразумно даде на Блекбол един суверен и осигури доброжелателството на този млад джентълмен към неговия „фаг“. Тъй като детето бе протеже на великия лорд Стейн, племенник на член на парламента и син на полковник, награден с голям орден за храброст, чието име се появяваше сред имената на гостите на някои от най-аристократичните приеми, описвани във вестник „Морнинг Пост“, училищните власти бяха може би склонни да гледат с добро око на момчето. Той си имаше достатъчно пари за харчене, които изразходваше да черпи щедро другарите си със сладкиши, а в събота му позволяваха да отива у дома си и да се вижда с баща си, който винаги правеше от този ден истински празник. Когато биваше свободен, Родън го водеше на театър или го пращаше там с лакея, а неделен ден отиваше с него на черква, придружен от Бригс и лейди Джейн с децата й. Той се удивляваше на историйките му из училищния живот и преди да измине много време, знаеше вече имената на всички учители и на по-известните ученици не по-зле от сина си. Той покани училищния приятел на малкия Родън и разболя и двете деца, като след представлението ги почерпи изобилно със сладкиши, стриди и вино. Опита се да придобие многознаещ вид, когато малкият Родън разтвори пред него латинската граматика, като му показа кои уроци бяха взели. „Внимавай добре в латинския език, момчето ми — каза му той много сериозно, — нищо не може да се сравни с класическото образование! Нищо!“

Презрението на Беки към съпруга й растеше всеки ден.

— Прави, каквото желаеш, вечеряй, където искаш, върви да пееш псалми с лейди Джейн, само не очаквай от мене да се занимавам с момчето. Аз имам да се грижа за твоите интереси, тъй като сам ти не си в състояние да се грижиш за тях. Бих желала да знам къде щеше да се намираш сега и какво положение щеше да имаш в обществото, ако не бях полагала старания за тебе? — И наистина никой не желаеше клетия Родън на приемите, където Беки имаше обичай да ходи. Сега често я канеха без него. Тя приказваше за хората от аристократичните квартали тъй, сякаш бе родена сред тях; и когато в двореца имаше траур, тя винаги носеше черно.

След като се отърваха от малкия Родън, лорд Стейн, който проявяваше такъв бащински интерес спрямо работите на това симпатично бедно семейство, реши, че разходите им ще могат благополучно да се намалят, ако мис Бригс си отиде. Реши също, че Беки е достатъчно разпоредителна, за да поеме в собствени ръце ръководството на домакинството си. Разказахме вече в една от предишните глави как доброжелателният благородник бе дал пари на своето протеже да заплати малкия си дълг към мисис Бригс, която обаче продължаваше да живее при семейство Кроли. Тогава милордът дойде до неприятното заключение, че Беки е изразходвала парите за друго, а не за това, за което нейният щедър покровител й ги бе дал. Но лорд Стейн не беше толкова груб, че да сподели съмненията си по този въпрос с мисис Кроли, която можеше да се обиди, ако възникнеше някакво недоразумение около тези пари, и която може би имаше хиляди мъчителни за разправяне причини да изхарчи за друго великодушно направения от него заем. Но той реши да разбере какво е положението и предприе необходимите разследвания по най-предпазлив и деликатен начин.

Най-напред намери сгоден случай да изтръгне истината от мис Бригс. Работата не беше трудна. Много малко поощрение беше нужно, за да се накара тази достойна жена да се разприказва най-словоохотливо и да излее всичко. Един ден, когато мисис Родън бе излязла на разходка (което мистър Фиш, довереният слуга на негово сиятелство, лесно научи от конюшнята, където семейство Кроли държеше своя екипаж и коне, или, по-право — където кочияшът държеше екипажа и конете, с които услужваше на мистър и мисис Кроли) — милордът се отби в къщата на Кързън Стрийт, помоли Бригс за чашка кафе — каза й, че имал много добри сведения за малкото момче и неговия успех в училище — и в пет минути разбра от нея, че мисис Родън не й е дала нищо, освен черна копринена рокля, за която мис Бригс й бе много благодарна.

В себе си той се смееше на тази наивна историйка, тъй като истината, е, че Ребека му бе разправила най-подробно как Бригс се зарадвала, като получила парите си — хиляда сто двадесет и пет лири стерлинги — в какви акции ги вложила; каква болка почувствувала Беки затова, че трябвало да се раздели с такава хубавичка сумица. „Кой знае, може би ще ми даде още малко“ — навярно си беше помислила тя. Но милордът не направи подобно предложение на малката хитруша — като сигурно смяташе, че вече достатъчно е проявил щедростта си.

След това той полюбопитствува да узнае от мис Бригс в какво положение се намират личните й работи — и тя разправи всичко най-откровено: как мис Кроли й бе оставила малко наследство; как дала част от него на роднините си; как полковник Кроли получил друга част, която била вложена при много добра лихва и как мистър и мисис Родън били така любезни да се посъветват за парите и с мистър Пит, който щял да се разпореди с остатъка, като вземе най-присърце интересите й, когато има време за това. Милордът запита каква е вложената от полковника нейна сума и мис Бригс веднага и най-искрено му каза, че парите възлизат на около шестстотин и няколко лири стерлинги.

Но щом като му разкри работите си, словоохотливата Бригс се разкая за откровеността си и замоли милорда да не разправя на мистър Кроли за направените от нея признания. „Полковникът беше толкова любезен, а сега може да се обиди и да върне парите, за които не бих могла никъде да получа по-голяма лихва.“

Лорд Стейн се разсмя и й обеща, че никога не ще разгласи техния разговор, и когато се раздели с мис Бригс, той се смя още повече.

„Какво изкусно малко дяволче била тази жена! — казваше си той. — Колко хитра и каква превъзходна артистка. Онзи ден тя едва не откопчи с умилкванията си и втора сума от мене. Тя бие всички жени, които съм срещал през целия си добре прекаран живот. Те са деца в сравнение с нея. Самият аз съм зелен и неопитен и същински глупак в ръцете й — същински стар глупак. Никой не може да я надмине в лъжите.“ При това доказателство за нейната хитрост възхищението на негово сиятелство спрямо Беки се увеличи неизмеримо много. Да пипне парите, не беше нищо — но да пипне двойно по-голяма сума от необходимата и да не плати на никого това бе великолепен удар. „Пък и Кроли — мислеше си милордът. — Кроли не бил толкова глупав, колкото си дава вид и изглежда. И той от своя страна много умно е направлявал цялата работа. От лицето и държането му човек никога не би могъл да разбере, че е знаел нещо за тази парична сделка. И все пак, изглежда, сам той я е подтикнал към нея и безсъмнено е изхарчил парите.“ Знаем, че по отношение на това милордът грешеше; но то повлия твърде много на държането му спрямо полковник Кроли, към когото той почна да се отнася дори и с още по-малко от онази сянка на уважение, която по-рано показваше към този джентълмен. И през ум не му минаваше, че малката дамичка си правеше лично свои спестявания; и може би, ако трябва да кажем истината, необходимо е да споменем, че той съдеше за полковник Кроли според опита си с други съпрузи, които бе познавал през дългия си и добре прекаран живот, а това обстоятелство му бе дало възможност да открие голяма част от човешката слабост.

Още при първия удобен случай, когато се видя насаме с Беки, той й обърна внимание върху този въпрос и добродушно й изказа възхищението си за хитростта й, посредством която бе пипнала двойно по-голяма сума от необходимата. Беки се смути само малко. Това мило създание нямаше обичай да си служи с измама, освен когато принуждаваше необходимостта, но при подобни нещастни случаи лъжеше с твърде голяма свобода; и сега тя в миг беше готова с друга правдоподобна и аргументирана история, която разправи на своя покровител. Предишното й твърдение било лъжа — ужасна лъжа; тя призна това. Но кой я бе накарал да излъже?

— Ах, милорд — каза тя, — вие не знаете какво съм принудена да търпя мълчаливо; виждате ме весела и щастлива, но нямате представа какво трябва да понасям, когато край мене няма никакъв защитник. Съпругът ми посредством заплахи и най-грубо държане ме накара насила да ви поискам сумата, за която ви измамих. Като предвиди, че може да ме запитате как са изразходвани парите, принуди ме да ви дам тези обяснения. Той взе парите. И ми каза, че бил заплатил на мис Бригс. Не исках и не смеех да се усъмня в думите му. Простете злото, което един отчаян човек е принуден да извърши, и съжалете една нещастна, нещастна жена. — И докато говореше, Ребека избухна в плач. Никога преследваната добродетел не бе изглеждала по-очарователно нещастна.

Те водеха дълъг разговор, докато се возеха заедно в Риджънт Парк в екипажа на мисис Кроли — разговор, чиито подробности не е необходимо да се предават. Но в резултат на казаното помежду им, когато Беки се прибра у дома си, тя изтича при милата си Бригс с усмихнато лице и заяви, че имала да й съобщава много хубави новини. Лорд Стейн щял да направи за нея нещо много благородно и великодушно. Той непрестанно мислел кога и как може да стори някое добро. Сега, когато малкият Родън е настанен в лицей, тя нямала нужда от мила компаньонка и приятелка. Неописуемо мъчно й било да се раздели с Бригс, но малките й средства й налагали да ограничава разходите си колкото може повече, а тъгата й се намалявала от мисълта, че скъпата й Бригс ще бъде настанена от щедрия й покровител много по-добре, отколкото в техния скромен дом. Мисис Пилингтън, икономката на неговото имение Гонтли Хол, започнала много да застарява; станала доста немощна и страдала от ревматизъм; вече не била годна да управлява тази голяма резиденция и трябвало да се замисли за заместничка. Мястото било прекрасно. Семейство Стейн ходело в Гонтли едва веднъж на две години. През останалото време икономката била господарка на великолепната къща — хранела се четири пъти дневно, приемала посещения от свещеничеството и от най-почтените хора на графството и всъщност била господарка на Гонтли. Последните две икономки преди мисис Пилингтън се омъжили за пасторите на местната черква, но мисис П. не могла да стори това, тъй като била леля на настоящия пастор, Бригс нямало да получи тази длъжност още сега, но би могла да отиде на гости на мисис Пилингтън и да види дали ще й хареса да стане нейна заместничка.

Никакви думи не са в състояние да опишат възторжената благодарност на Бригс! Едничкото условие, което тя постави, беше да позволят на малкия Родън да й прави посещение в имението. Беки й обеща — обеща й всичко. Тя изтича и при съпруга си, когато той се прибра вкъщи, и му каза радостната новина. Родън беше доволен; много доволен; камъкът, който тежеше на съвестта му относно парите на Бригс, бе премахнат. Поне съществованието й бе осигурено, но… но все пак беше неспокоен. Нещо го тревожеше и безпокоеше. Той каза на малкия Саутдаун какво е направил лорд Стейн и тогава младият човек погледна Кроли с поглед, който го изненада.

Той разправи на лейди Джейн за това второ доказателство за щедростта на Стейн и тя придоби особено и разтревожено изражение; същото направи и сър Пит.

— Тя е прекалено остроумна и… и весела, за да бъде оставена да отива от увеселение на увеселение, без никой да я придружава — казаха и двамата. — Знаеш, Родън, ти трябва да ходиш с нея навсякъде и непременно да й вземеш някого, който да й служи за придружник — например едно от момичетата от Куинс Кроли, макар че те не могат да й бъдат много добри настойнички.

Да, необходимо бе да се намери придружница за Беки, но от друга страна беше ясно, че междувременно добрата Бригс не трябваше да изпуска възможността да се настани добре за до края на живота си; така че наредиха куфарите й и я изпратиха на път. И тъй, и двамата часовои на Родън бяха в ръцете на неприятеля.

Сър Пит отиде при снаха си, да я разубеди за напускането на Бригс и да поговори с нея за други деликатни неща, засягащи интереса на семейството. Напразно тя му обясняваше колко е необходима протекцията на лорд Стейн за нейния клет съпруг; колко жестоко би било от тяхна страна да лишат Бригс от предложената й служба. Увещания, умилквания, усмивки, сълзи — нищо не бе в състояние да задоволи сър Пит, и между него и Беки, от която на времето толкова се бе възхищавал, избухна нещо като недоразумение. Той й говореше за семейната чест — за неопетненото добро име на рода Кроли; изрази възмущението си от това, че тя приема вкъщи онези млади французи — онези буйни контета от модното общество, а също и самия лорд Стейн, чийто екипаж вечно стои пред вратата й, който всекидневно прекарваше по цели часове с нея и чието постоянно присъствие караше хората да говорят за тях. Като глава на семейството той я умоляваше да бъде по-благоразумна. Обществото вече говореше за нея като за несериозна жена. Макар и благородник с много високо положение и с големи дарби, лорд Стейн е човек, чието покровителство би компрометирало всяка жена. Той увещаваше, умоляваше, заповядваше на снаха си да бъде внимателна в отношенията си с този благородник.

Беки му обеща всичко, което Пит искаше от нея; но лорд Стейн продължи да идва в дома й тъй често, както и по-рано, и яростта на сър Пит се засили. Чудно дали лейди Джейн се радваше, или скърбеше, че съпругът й най-после бе започнал да намира грешки на своята любимка Ребека! Посещенията на лорд Стейн продължиха, а неговите собствени спряха; а жена му настояваше да престанат да имат каквито и да било връзки с него и да откажат на поканата за приема с пантомимите, която маркизата й бе изпратила. Но сър Пит сметна, че е необходимо да я приемат, тъй като там ще бъде и негово кралско височество.

Макар и да отиде на споменатото тържество, сър Пит го напусна много рано, а и жена му с радост стори същото. Беки почти не му проговори и дори не забеляза етърва си. Пит Кроли заяви, че поведението й е крайно неприлично и порица с най-силни изрази обичая да се дават пантомими и да се обличат актьорски дрехи, като нещо извънредно неподходящо за една британска жена. И след като пантомимите свършиха, той укори сърдито брат си за това, че бе участвувал в тях и бе позволил на жена си да се явява в такива непристойни представления.

Родън каза, че тя вече нямало да взема участие в подобни забавления. Може би поради загатванията на своите брат и снаха той бе започнал да става много грижлив и примерен семеен човек. Прекрати билярда и ходенето по клубовете. Никога не напущаше дома си. Водеше Беки на разходка с екипажа; старателно я придружаваше навсякъде. Когато лорд Стейн идваше у тях, винаги заварваше там полковника. И когато Беки пожелаваше да излезе без съпруга си или да приеме някоя отправена само до нея покана, той най-повелително й заповядваше да отказва; и в държането му имаше нещо, което налагаше послушание. За да бъдем справедливи към малката Беки, ние трябва да кажем, че тя бе очарована от Родъновата галантност. Понякога тон биваше сърдит, но тя — никога. Дали у тях имаше гости, или не, тя винаги беше готова да му се усмихне мило и да се погрижи за удоволствията и удобствата му. Отново се повториха ранните дни след венчавката им — същото добро настроение, благосклонност и веселие, същото доверие и искрено уважение. „Колко е по-приятно — често казваше тя — ти да седиш в екипажа до мене вместо онази глупава стара Бригс! Нека винаги да си живеем така, скъпи Родън. Колко би било хубаво и как винаги ще бъдем щастливи, ако само имахме пари!“ Следобед той задремваше в стола си и не виждаше лицето отсреща — изпито, уморено и ужасно; по него отново разцъфтяваха искрени усмивки, когато той се събуждаше. То го целуваше весело. Той се чудеше как по-рано бе хранил подозрения. Не, не, такива той никога не бе изпитвал; всички тези безмълвни съмнения и разяждащи зли предчувствия, които тровеха душата му, се дължаха само на празна ревност. Тя го обичаше; винаги го е обичала. А що се отнася до това, че блестеше в обществото — тя бе създадена, за да блести там. Съществуваше ли друга жена, която да говори, пее или да върши каквото и да било като нея? „Ако само обичаше момчето!“ — мислеше си Родън. Но майката и синът никога не можеха да се сближат.

И тъкмо когато Родъновото съзнание беше заето от тези съмнения и тревоги, случи се онова обстоятелство, което споменахме в последната глава, и нещастният полковник попадна в затвора за длъжници и се озова далеч от дома си.