Уилям Текери
Панаир на суетата (19) (роман без герой)

Глава XVIII
Кой свиреше на купеното от капитан Добин пиано

За момент разказът ще ни отведе сред някои много забележителни събития и личности и ще се хване за полите на историята. Когато орлите на Наполеон Бонапарт, корсиканския парвеню, литнаха от Прованс, където бяха кацнали след кратък престой на Елба, те прехвръкваха от камбанария на камбанария, и най-после стигнаха кулите на „Нотр Дам“. Чудя се дали при този свой полет императорските птици можеха да видят какво става в едно малко кътче на енорията Блумсбъри, в Лондон, което изглеждаше толкова заспало, че дори и пърхането, и пляскането на тези мощни криле там оставаше незабелязано!

„Наполеон е пристигнал в Кан.“ Подобна новина може да създаде паника във Виена и да накара Русия да изпусне картите и да си зашушука с Прусия, а Метерних и Талейран да заклатят заедно глави, докато принц Харденберг и дори настоящият маркиз Лондондери можеха да се почувствуват озадачени. Но какво въздействие можеше да окаже тази новина на една млада девойка на Ръсъл Скуеър, пред чиято врата нощният пазач съобщаваше напевно часовете, докато тя спеше; която, ако се разхождаше по площада, беше предпазвана от оградите, а също и от пазителите на реда; която, ако трябваше да измине дори и късото разстояние до Саутхамптън Роуд, за да си купи някаква панделка, беше следвана от черния Самбо с огромен бастун; за която се грижеха толкова ангели-пазители, със и без заплати, бдяха над нея, обличаха я, слагаха я да спи и не я изпущаха от погледа си? Милостиви боже, не е ли жестоко, че голямата съдбоносна борба на империята не можеше да се води, без да повлияе върху участта на едно клето, малко, безвредно осемнадесетгодишно момиче, което гугукаше, целуваше плахо или бродираше муселинени якички на Ръсъл Скуеър? И тебе ли, мило домашно цвете, и тебе ли ще прекърши бушуващата буря на войната, макар и да се гушиш под заслона на Холбърн? Да; Наполеон залага за последен път, и щастието на клетата малка Еми Седли по някакъв си начин е свързано с него.

На първо място богатството на баща й беше пометено от фаталната новина. Напоследък всички спекулации на нещастния стар джентълмен бяха излезли безуспешни. Предприятията бяха пропаднали; търговци се биха разорили; известни ценни книжа, които той разчиташе, че ще спаднат, бяха покачили цената си. Има ли смисъл да се впускаме в подробности? Ако преуспяването е рядко и бавно, всеки знае колко бързо и лесно идва провалянето. Старият Седли не споделяше тежките си грижи със своите домашни. В тихата къща, където всичко изобилствуваше, нещата изглеждаха, че си вървят по обикновения ред; добродушната господарка следваше своите многобройни празни занимания и леките си всекидневни задължения; дъщеря й все още беше погълната в единствената си егоистична, нежна мисъл и когато дойде крайният удар, който покоси това достойно семейство, тя все още пренебрегваше всичко останало.

Една вечер мисис Седли пишеше покани за прием; Озбърнови бяха канили гости и тя не трябваше да остане по-назад. Джон Седли, който се беше прибрал от Сити много късно, седеше мълчаливо край камината, а жена му бъбреше нещо. Еми се беше качила горе, потисната и с развалено настроение. „Тя не е щастлива — продължи да говори майката. — Джордж Озбърн я пренебрегва. Просто не мога да търпя надутостта на тези хора. Три седмици вече, откакто момичетата не са идвали у дома, а Джордж на два пъти е бил в града, без да се отбие тук. Едуард Дейл го видял в операта. Сигурна съм, че Едуард би се оженил за нея. А мисля, че и капитан Добин… само че аз така мразя тези военни! И Джордж е станал такова конте. Пък и каква важност си дава за това, че е офицер! Трябва да покажем на някои хора, че и ние струваме колкото тях. Само да понасърчим малко Едуард Дейл и ще видиш. Трябва да дадем един прием, мистър С. Защо не говориш, Джон? Да кажем ли след две седмици, във вторник? Защо не отговаряш? Боже мой, Джон, какво се е случило?“

Джон Седли скочи от стола си, за да посрещне жена си, която се беше втурнала към него. Той я взе в прегръдките си и каза бързо:

— Ние сме разорени, Мери. Трябва да почваме отначало, миличка. Най-добре ще е да узнаете всичко и веднага. — Докато говореше, той трепереше с цялото си тяло и почти падна. Той мислеше, че думите му ще съсипят жена му — жена му, на която никога не бе казвал ни една груба дума. Но от двамата той беше по-развълнуваният, макар и за нея ударът да беше дошъл внезапно. Когато той се отпусна в креслото, жената взе ролята на утешителка. Тя хвана разтрепераната му ръка, целуна я и я сложи около врата си; нарече го своя Джон — своя скъп Джон — своя старец — своя мил и добър старец; изля цял поток несвързани думи, пропити с любов и нежност. Верният й глас и простичките ласки изпълниха натъженото му сърце с неописуемо удоволствие и мъка и утешиха, и развеселиха претоварената му с горест душа.

През цялата дълга вечер, докато седяха заедно и клетият Седли й откриваше дълго събираните тревоги, като й разправяше за загубите и неприятностите си — подлостта на някои от най-старите му приятели, мъжествената доброта на други, от които никога не би могъл да очаква подобно нещо — през цялото това признание само веднъж вярната съпруга се отдаде на чувствата си.

— Боже мой, боже мой, това ще сломи сърцето на Еми — каза тя.

Бащата бе забравил клетата девойка. Тя лежеше горе будна и нещастна. Сред много приятели, в дома си, при родителите си, тя беше самичка. Колцина са онези, на които човек може всичко да разправи? Кой може да бъде искрен, когато не среща съчувствие, и да говори открито на тези, които никога не могат да разберат? Затова нашата добра Амелия бе самотна. От времето, когато бе започнала да има неща за доверяване, тя не беше имала кому да ги довери. Със старата си майка не можеше да сподели съмненията и грижите си; бъдещите й сестри всеки ден й изглеждаха все по-чужди. И тя хранеше зли предчувствия и страхове, които не смееше дори пред себе си да признае, макар и непрестанно да размишляваше върху тях.

Сърцето й се мъчеше да вярва, че Джордж Озбърн й е верен и я заслужава, макар и да съзнаваше, че не е така. Колко много неща бе казала, без да получи някакъв отклик от негова страна! С колко много подозрения в егоизъм и равнодушие трябваше да се сблъсква и да се мъчи упорито да преодолява! На кого можеше клетата малка мъченица да разправи тези всекидневни борби и изпитания? Самият й герой я разбираше едва наполовина. Не й се искаше да допусне, че човекът, когото обича, стои по-долу от нея; нито пък се осмеляваше да си признае, че прекалено бързо е отдала сърцето си. И след като веднъж го бе дала, чистата свенлива девойка беше твърде скромна, твърде нежна, твърде доверчива, твърде слаба и твърде много жена, за да си го вземе обратно. По отношение на чувствата на жените ни сме същински турци; и сме ги принудили и те да възприемат тази наша доктрина. Оставяме телата им свободно да отиват където си искат, а усмивките им, къдричките им и розовите им бонета ги закриват вместо фереджета и яшмаци. Душите им обаче трябва да бъдат виждани само от един мъж и те възприемат това не без желание и се съгласяват да си останат у дома като наши робини — да ни служат и да ни вършат тежката работа.

Така потиснато и измъчено бе това нежно малко сърце, когато през месец март 1815 година Наполеон спря в Кан и Людовик XVIII избяга, а цяла Европа бе изплашена и акциите спадаха и старият Джон Седли се разори.

Няма да проследяваме достойния стар борсов играч по пътя на тези последни мъки и терзания, през които той премина, преди да го бе сполетял търговският му крах. На борсата бе включен в списъка на несъстоятелните длъжници; престана да ходи в кантората си; полиците му бяха протестирали; разоряването му бе окончателно. Къщата и мебелировката бяха иззети и продадени, а той и семейството му бяха изхвърлени, както вече видяхме, да скрият глави където намерят.

Джон Седли нямаше смелост да погледне домашния си персонал, който на няколко пъти се бе появявал в страниците ни и от когото бедността го принуди да се лиши. Заплатите на тези достойни личности бяха изплатени с точността, която често проявяват само хора, свикнали да дължат големи суми. Те съжаляваха, че трябва да напуснат хубавите си места, обаче сърцата им не се сломиха от раздялата с обичните господари. Прислужничката на Амелия бе много щедра със съчувствията си, обаче си отиде напълно примирена, за да се издигне в един от най-благородните квартали на града, Черният Самбо, с характерната за професията си жар, реши да отвори кръчма. Честната стара мисис Бленкинсоп, която бе видяла раждането на Джоз и Амелия и ухажването на Джон Седли и жена му, пожела да остане при тях без заплата, тъй като си бе събрала хубава сумичка от получаваните от тях пари; и тя придружи разореното семейство в скромното му ново убежище, където известно време се грижеше за тях и им мърмореше.

От всички противници във възникналите с кредиторите му спорове, които така жестоко измъчваха унизения стар джентълмен, остарял в тези шест седмици повече, отколкото през последните петнадесет години — най-упорит и най-свиреп от всички беше Джон Озбърн, старият му приятел и съсед Джон Озбърн, когото той издигна в живота, който му дължеше толкова много и чийто син щеше да се ожени за дъщерята на Седли. Твърдостта, с която Озбърн се противопоставяше, можеше да се дължи на всяко едно от тези обстоятелства.

Когато някой е твърде много задължен другиму, с когото впоследствие се скарва, сякаш поради някакво чувство на приличие той му става по-голям неприятел, отколкото би сторил това един чужд човек. За да оправдаете собственото си коравосърдечие и неблагодарност в такъв случай, вие сте длъжни да докажете вината на отсрещната страна. Не че сте егоист, брутален и разярен поради неуспеха на сделката — о, не — работата е там, че съдружникът ви е довел до това със своята низост, подтикван от най-долни подбуди. Воден просто от своето чувство за последователност, мъчителят е длъжен да покаже, че поваленият човек е злодей — иначе ще излезе, че самият той, мъчителят, е лош човек.

И по общо правило, което може да успокои съвестта на всички склонни към жестокост кредитори, изглежда, че всички изпаднали в затруднение хора не са напълно честни. Те спотайват нещо; преувеличават възможностите за печалба; скриват истинското положение на нещата; казват, че работите се намират в цветущо състояние, когато всъщност са безнадеждни; ходят с усмихнати лица (и колко тъжна е тази усмивка!) до самия миг на катастрофата — готови са да се възползуват от всеки повод да забавят хода на събитията или да задържат известни суми, само и само да отложат неизбежния крах с още няколко дни. „Долу всяка подобна нечестност!“ — казва възторжено кредиторът и хули своя провален противник. „Ти, глупак такъв, защо се хващаш за сламката?“ — казва спокойният здрав разум на потъващия човек. „Мошенико, защо се боиш да влезеш в списъка на разорените?“ — казва благосъстоятелният на клетника, потъващ в черния поток. Кой не е забелязал готовността, с която най-близките приятели и най-честните хора се подозират и се обвиняват в измама, когато имат някакви парични разправии? Това става с всички. И предполагам, всички са прави, а светът е измамник.

Озбърн не можеше да понесе мисълта за получаваните по-рано от него облаги и тази мисъл го дразнеше и вбесяваше. Направените ни от някого добрини винаги засилват неприязънта ни към този човек. Най-после той трябваше да скъса и годежа между дъщерята на Седли и сина си; и тъй като работата бе отишла твърде далеч и щастието и може би доброто име на девойката щяха да бъдат провалени, необходимо бе да се изнамерят най-силните основания за това скъсване и Джон Озбърн трябваше да докаже, че Джон Седли е действително лош човек.

При срещите на кредиторите той се държеше към Седли с такава жестокост и високомерие, че това едва ли не сломи сърцето на разорения нещастник. Забрани всякакви срещи между Джордж и Амелия — като застрашаваше младежа с анатемосване, ако наруши заповедта му, и хулеше клетата невинна девойка като някоя най-подла и най-изкусна хитруша. Едно от най-важните условия при гнева и омразата е, че трябва да разпространявате лъжи против обекта на ненавистта си и сам да им вярвате, за да можете, както вече казахме, да бъдете последователни.

Когато големият удар дойде — обявяването в несъстоятелност, излизането от къщата на Ръсъл Скуеър, постановлението, че всичко е свършено между нея и Джордж — че всичко е свършено между нея и любовта, между нея и щастието, между нея и вярата й в света, — едно грубо писмо от Джон Озбърн й обясни с няколко сурови думи, че поведението на баща й е такова, щото всички връзки между семействата трябва да се скъсат, — когато, значи, последният удар дойде, той не я разтърси тъй силно, както родителите й, както майка й очакваше (тъй като Джон Седли бе потънал само в развалините на собствените си работи и на собствената си погазена чест). Амелия прие новината бледа и спокойна. Това само потвърждава мрачните предчувствия, които тя отдавна изпитваше. То бе само прочитането на присъдата — присъдата за престъплението, в което отдавна бе виновна — престъплението да обича когото не трябва, да обича прекалено и против разума. Тя и сега не разкриваше мислите си повече от по-рано. Сега, когато се бе убедила, че всяка надежда е отлетяла, тя едва ли бе по-нещастна от по-преди, когато чувствуваше, но не смееше да признае, че всичко е свършено. Така че тя се премести от голямата къща в малката, без да усети някаква разлика; през повечето време си стоеше в мъничката стая, вехнеше мълчаливо и чезнеше ден след ден. Не искам да кажа, че всички жени са такива. Скъпа мис Булък, аз не мисля, че вашето сърце ще се сломи по този начин. Вие сте една здраво разсъждаваща млада жена с правилни възгледи. Не се осмелявам да кажа същото и за себе си; сърцето ми е страдало и, трябва да призная, преживяло е страданията. Но има някои души, тъй нежно устроени, тъй деликатни и тъй крехки!

Когато старият Джон Седли мислеше за връзката между Джордж и Амелия или намекваше за нея, той вършеше това с неприязън, която беше почти толкова голяма, колкото проявената от мистър Озбърн. Той хулеше Озбърн и семейството му, като ги наричаше безсърдечни, зли и неблагодарни. Никоя земна сила, кълнеше се той, не би го принудила да омъжи дъщеря си за сина на такъв злодей. Той заповяда на Еми да изгони Джордж от ума си и да му върне всички подаръци и писма, които някога е получавала от него.

Тя обеща, че ще го послуша, и се постара да го стори. Скри получените от него две-три дрънкулки; а що се отнася до писмата, извади ги от мястото, където ги пазеше; препрочете ги — като че ли вече не ги знаеше наизуст, — но не можа да се раздели с тях. Това усилие бе прекалено голямо за нея; и тя отново ги сложи в пазвата си — също както сте виждали някоя жена да гали умряло дете. Младата Амелия чувствуваше, че ако се откъсне от тази последна утеха, или ще умре, или ще загуби ума си. Как поруменяваше и как цяла светваше, когато тези писма идваха! Как изтичваше с туптящо сърце да ги прочете, без да я видят! Ако биха студени, как превратно ги тълкуваше тази нежна душица и каква топлота им вливаше! Ако бяха кратки или егоистични, какви извинения изнамираше тя за автора им!

Тя съзерцаваше и съзерцаваше тези няколко неструващи нищо хартии. Живееше в миналия си живот, тъй като, изглежда, всяко писмо й напомняше някоя случка от него. Как добре си спомняше всичко! Погледите му, гласа му, облеклото му, какво бе казал и как го бе казал — всички тези спомени и останки на умрели чувства бяха едничкото, което сега имаше на този свят. А целта на живота й беше да бди над трупа на любовта.

Тя гледаше към смъртта с неизразимо ожидание. „Тогава — мислеше си тя — ще мога винаги да го следвам.“ Аз не възхвалявам поведението й, нито пък я давам за пример на мис Булък. Мис Булък знае да направлява чувствата си по-добре, отколкото това клето малко същество. Мис Б. никога не би страдала така дълбоко, както беше сторила тази безразсъдна Амелия, не би отдала безвъзвратно любовта си; не би подарила сърцето си, без да получи нищо — само едно несигурно обещание, което в един миг бе останало без стойност. Дългият годеж е договор, който едната страна е свободна да спази или наруши, но който заангажира целия капитал на другата.

И тъй, млади девойки, бъдете предпазливи; внимавайте как се сгодявате. Пазете се да не обичате откровено; никога не издавайте всичко, което чувствувате, или пък (още по-добре) чувствувайте само малко. Вижте какви са последиците, когато проявявате преждевременна искреност и доверчивост, и не се доверявайте нито на себе си, нито на другите. Омъжвайте се тъй, както правят това във Франция, където ролята на шаферки и довереници играят адвокатите. Най-малкото, никога не изпитвайте чувства, които могат да ви навредят, нито давайте обещания, които не можете в известен момент да измените или да оттеглите. Този е пътят, който ще ви осигури успех, ще ви донесе почит и добро име в Панаира на суетата.

Ако Амелия би могла да чуе какво се говореше за нея в онова общество, от което бащиното й разорение току-що я бе изпъдило, тя би видяла какви са престъпленията й и как напълно е изложила доброто си име. Мисис Смит никога не беше виждала такова престъпно неблагоразумие; мисис Браун винаги беше порицавала такива ужасни фамилиарности и краят можеше да служи за предупреждение на нейните дъщери.

— Капитан Озбърн, разбира се, не можеше да се ожени за дъщерята на един разорен човек — казваха госпожици Добин. — Достатъчно е, че е бил измамен от бащата. А що се отнася до онази малка Амелия, нейната глупост бе надминала всяка възможна…

— Всяка възможна какво? — изрева капитан Добин. — Не бяха ли сгодени още от детинство? Не беше ли това равнозначно на брак? Нека само някой посмее да изрече и една дума против най-милата, най-чистата, най-нежната, най-ангелската от всички млади жени!

— Ха, Уилям, няма защо на нас да се перчиш така. Ние не сме мъже. Ние не можем да се сражаваме с тебе — каза мис Джейн. — Не сме казали нищо против мис Седли, освен това, че цялото й поведение винаги е било най-неблагоразумно, да не го наречем и по-лошо; както и това, че родителите й са хора, които положително си заслужават нещастията.

— Сега, когато мис Седли е свободна, няма ли да е по-добре ти да й направиш предложение, а, Уилям? — запита саркастично мис Ана. — Ще бъде една действително подходяща семейна връзка. Ха! Ха!

— Аз да се оженя за нея! — каза Добин, като поруменя силно и заговори много бързо. — Ако вие, млади девойки, сте винаги готови да сменяте любимите си, мислите ли, че и с нея е същото? Смейте се и се подигравайте на този ангел. Тя не може да ви чуе; освен това е бедна и нещастна и заслужава да й се надсмивате. Продължавай да се подиграваш, Ана. Ти си духовитият член на семейството и останалите обичат да те слушат.

— Трябва пак да ти кажа Уилям, че тук не сме в казарма — забеляза мис Ана.

— В казарма, бога ми… бих желал да чуя някой в казармата да каже това, което вие казвате — извика този разгневен британски лъв. — Бих желал да чуя някой мъж да пророни една думичка против нея, бога ми. Но мъжете не приказват по този начин, Ана. Само жените се събират и съскат, и крещят, и грачат. Хайде, махай се — не започвай да плачеш. Казах само, че сте две гъски — смили се Уилям Добин, като забеляза, че зачервените очи на мис Ана се овлажниха както обикновено. — Добре, добре, не сте гъски, лебеди сте — само, моля ви, оставете мис Седли на мира.

И майката, и сестрите бяха съгласни, че никога не са виждали някой да се увлече така, както Уилям се бе увлякъл по онова глупаво, малко, кокетно, опулено същество. И те трепереха да не би след развалянето на годежа й с Озбърн тя да се обърне към другия си обожател. При тези свои опасения достойните млади девойки безсъмнено съдеха по собствения си опит или по-скоро (тъй като досега не бяха имали възможност да се оженят или да измамят някого в любов), според собствените си преценки за добро и зло.

— Истинска благословия е, мамичко, дето на полка е заповядано да замине за чужбина — казаха момичетата. — Брат ни е пощаден поне от тази опасност.

И наистина обстоятелствата бяха точно такива. И тъкмо по този начин се случи, че френският император изигра роля в семейната комедия на Панаира на суетата, която сега представяме и която никога не би се играла без намесата на това царствено нямо действуващо лице. Именно той разори Бурбоните и мистър Джон Седли. Той, чието пристигане в столицата му, призова на оръжие цяла Франция да го брани и цяла Европа да го гони. Докато френският народ и армия се кълняха във вярност на бойните орли на полето на Марса, четири мощни европейски армии тръгваха за големия chasse a L’aigle^[1]; и едната от тези беше английската армия, в която участвуваха двамата наши герои — капитан Добин и капитан Озбърн.

Новината за бягството на Наполеон и спирането му в Кан бе посрещнато от смелия… полк с пламенна радост и възторг, което може да се разбере от всеки, който познава този знаменит полк. От полковника до най-малкият барабанчик, всички бяха изпълнени с надежда, с амбиция и патриотична ярост; и благодаряха на френския император като за някаква лично на тях оказана добрина, загдето беше развалил мира на Европа. Този бе моментът, за който… полк бе жадувал, за да покаже на другарите си по оръжие, че и той може да се сражава също тъй добре, както и полуостровните ветерани, и че Западноиндийските острови и жълтата треска не бяха унищожили всичката му смелост и храброст. Преди края на похода (на който също бе решила да отиде) мисис майор О’Дауд се надяваше да може да се подписва „мисис полковник О’Дауд“. Нашите двама приятели (Добин и Озбърн) бяха също тъй възбудени, както и останалите; и всички по своя си начин — мистър Добин много тихо, мистър Озбърн много шумно и енергично — изявяваха своята готовност да изпълняват дълга си и да спечелят своя дял на чест и отличие.

Вълнението, породено от тази новина и обхванало цялата страна и армия, бе толкова силно, че всички частни работи останаха на заден план. И навярно поради това младият Озбърн, наскоро получил капитанския си чин, зает с приготовленията за похода, който неминуемо щеше да дойде, жадуващ за по-нататъшни повишения — не беше толкова засегнат от другите събития, които при по-спокойна обстановка биха го заинтересували. Трябва да признаем, че бедата на добрия стар Джон Седли не го опечали много. В деня, когато стана първата среща между кредиторите на нещастния човек, той бе зает да пробва новата си униформа, която много му отиваше. Баща му разправи за лошото, измамническо, срамно поведение на разорения, напомни му какво бе казал за Амелия, както и това, че връзката им вече е скъсана завинаги; и същата вечер му даде една хубава сума да заплати новите си дрехи и еполети, в които изглеждаше така добре. Младият щедър човек винаги имаше нужда от пари и ги взе без много думи. Къщата на Седли, където бе прекарал толкова щастливи часове, беше облепена с обяви. Той ги видя да се белеят на луната, когато се прибираше вечерта. Значи, този удобен дом е затворен за Амелия и родителите й. И къде ли са се подслонили? Мисълта за разорението им го развълнува не малко. Нея вечер в кафенето на хотел „Олд Слотърс“ (където отсядаше, когато отиваше в града) той беше много тъжен; и пи твърде много, както забелязаха намиращите се там негови приятели.

После дойде Добин, който го предупреди да не пие толкова, обаче той каза, че вършел това само защото се чувствувал дяволски потиснат. Но когато приятелят му започна тромаво да му задава разни въпроси и го попита твърде многозначително за новини, Озбърн отказа да разговаря с него, като обаче призна, че е страшно обезпокоен и нещастен.

Три дни след това Добин завари Озбърн в стаята му в казармата, с глава склонена на масата, с разхвърляни наоколо книжа; очевидно младият капитан беше потънал в голямо отчаяние.

— Тя… тя ми изпрати обратно някои неща, които съм й подарявал… няколко проклети дрънкулки. Погледни! — Виждаше се едно малко пакетче, адресирано с добре познатия почерк до капитан Озбърн, а наоколо се търкаляха няколко предмета — пръстен, сребърен нож, който той й бе купил като момче на един панаир; златна верижка и едно медальонче с кичур коса в него. — Всичко е свършено — каза той с въздишка на горчиво угризение. — Погледни, Уил, можеш да го прочетеш, ако искаш.

Имаше едно писмо, съдържащо няколко реда, което му показа и което гласеше:

„Татко ми заповяда да върна тези подаръци, които ти ми направи в по-щастливи за мене дни; пиша ти за последен път. Мисля, знам, че и ти чувствуваш сполетялото ни нещастие така дълбоко, както го чувствувам и аз. Аз съм, която те освобождава от годежа; той става невъзможен при сегашното ни нещастие. Положителна съм, че ти не си имал никакъв дял в него, нито в жестоките подозрения на мистър Озбърн, които представляват най-голямата ни мъка. Сбогом. Сбогом. Моля бога да ми даде сили да понеса това и другите нещастия и винаги да те благославя.

 

А.

 

Често ще свиря на пианото — на твоето пиано. Само ти би могъл да го изпратиш.“

Добин беше много мекосърдечен. Винаги се трогваше, когато виждаше жени и деца да страдат. Мисълта, че Амелия е самотна и със сломено сърце, разкъсваше от мъка благородната му душа. И той избухна в такива чувства, които всеки, който желае, може да сметне за израз на мекушавост. Той заяви, че Амелия е ангел, с което Озбърн се съгласи от все сърце. И той също така бе прекарал през паметта си историята на техните два живота — и я бе видял, от детството й до днес, все тъй мила, тъй невинна, тъй очарователно искрена и безизкуствено предана и нежна.

Каква мъка е да загуби всичко това — каква мъка е, че го бе имал, без да го оцени! Хиляди мили случки и възпоминания се затълпиха в паметта му — и във всичките той я виждаше винаги добра и красива. А що се отнася до самия него, той се изчерви от угризение и срам, като си спомни собствения си егоизъм и равнодушие, противопоставени на нейната чистота. За известно време войната, славата, всичко бе забравено и двамата приятели приказваха само за нея.

— Къде са те? — запита Озбърн след дълъг разговор и дълго мълчание — и право да си кажем, чувствуваше се доста засрамен, че не бе предприел нищо да разбере къде бе отишла. — Къде са те? На бележката няма никакъв адрес.

Добин знаеше. Той не само беше изпратил пианото; но бе написал и едно писмо на мисис Седли, с което й искаше позволение да отиде да я види — и предишния ден действително я бе видял, а също и Амелия и още повече, беше донесъл прощалното писмо и пакетчето, които така много развълнуваха и двамата.

Мисис Седли прие добродушния младеж много радушно и силно се трогна от пристигането на пианото, което, правеше догадки тя, сигурно е изпратено от Джордж и изразява добрите му чувства. Капитан Добин не разсея заблуждението на достойната дама, а само изслуша разказа й за бедите и нещастията с голямо съчувствие — като изрази и своята скръб от сполетелите ги загуби и лишения и заедно с нея порица жестокото поведение на мистър Озбърн към неговия пръв благодетел. След като тя пооблекчи малко мъката си и изля голяма част от тъгата си, той се осмели да запита дали би могъл да види Амелия, която седеше в стаята си, както обикновено, и която майката доведе разтреперана долу.

Видът й бе толкова страшен и отчаяният й поглед тъй жален, че честният Уилям Добин се изплаши, като я видя. В бледото вторачено лице той прочете най-фатални предзнаменования. След като поседя при него една-две минути, тя сложи пакетчето в ръцете му и каза:

— Занесете това на капитан Озбърн, ако обичате, и — и надявам се, че той е много добре — и много мило от ваша страна, че дойдохте да ни видите — и новата ни къща много ви харесва. И аз — аз мисля, че трябва да се кача горе, мамо, тъй като не ми е много добре. — И с тези думи, като направи реверанс и се усмихна, клетото дете си излезе. Когато я извеждаше, майката хвърли тревожен поглед към Добин. За добрия човек подобни обяснения не бяха необходими. Самият той я обичаше твърде много, за да има нужда от такова нещо. Неизразима мъка, жал и ужас го обхванаха; и след като я види, той си отиде с чувството, че е някакъв престъпник.

Когато Озбърн научи, че приятелят му я беше видял, той заразпитва живо и загрижено за клетото дете. Как е тя? Как изглежда? Какво казва? Приятелят взе ръката му и го погледна в очите.

— Джордж, тя е на умиране… — каза Уилям Добин и не можа повече да говори.

В малката къщичка, където семейство Седли беше намерило убежище, имаше едно приветливо ирландско момиче, което вършеше цялата домакинска работа. Много пъти то напразно се бе старало да утеши и помогне на Амелия. Еми бе твърде натъжена, за да му отвърне, като дори не забелязваше опитите, които момичето правеше.

Четири часа след разговора между Добин и Озбърн това момиче влезе в стаята на Амелия, където тя седеше, както обикновено, замечтана мълчаливо над писмата — нейните малки съкровища. Момичето, усмихнато, с лукав и весел вид, направи много опити да привлече вниманието на клетата Еми, която обаче не я забелязваше.

— Мис Еми — каза момичето.

— Идвам — каза Еми, без да погледне.

— Трябва да ви съобщя нещо — продължи момичето. — Има нещо — някой — знаете, ето друго писмо за вас — не четете вече старите. — И тя й даде едно писмо, което Еми взе и прочете.

„Трябва да те видя — казваше писмото. — Скъпа ми Еми — скъпя моя любов — скъпа съпруго, ела при мене.“

Джордж и майка й бяха навън и я чакаха да прочете писмото.