Пол Дохърти
Сатанинско сборище (9)

Глава осма

Корбет стана рано сутринта и се върна в Чийпсайд, в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“. Някаква облечена в мръсни дрехи жена му заяви, че водела домакинството на свещеника и твърдеше, че го няма, но ако Корбет настоявал — можел да го почака. Писарят прекоси двора на църквата и влезе през главната врата в пустата църква. Нямаше нищо необичайно. Църковният престол беше върнат на място. От извършеното престъпление нямаше и следа, столовете и пейките все така бяха струпани до стената, затова Корбет се уви в плаща си и приседна на пода до една от колоните в нефа. Присви се и впери поглед в почернялото желязно резе, на което се беше обесил Дъкет, после погледна към църковния престол — върнат на старото му място пред високия олтар.

Внезапно нещо привлече вниманието му. Изправи се, отиде до църковния престол и го премести там, където го видя при първото си посещение в църквата, поставен от Дъкет преди предполагаемото му самоубийство. Корбет се постара да постави престола така, както го завари тогава, после стъпи на него и вдигна очи към дългото резе над него. Доволен, слезе, премести престола обратно, обърна се, за да се върне обратно при колоната и почти извика от уплаха при вида на облечената в черно фигура, изникнала пред него.

— Добро утро, мастър писарю. Изплаших ли те?

Корбет не откъсваше очи от бледото, жълтеникаво лице на енорийския свещеник Белът и се опитваше да изглежда спокоен, докато полагаше усилия да овладее уплахата, заради която сърцето му се качи в гърлото.

— Не — излъга той, — оглеждах мястото, където е умрял Дъкет.

— А, да, Дъкет. Чух, че полагаш много усилия по случая.

Корбет долови сарказма в гласа на свещеника и видя ехидната усмивка на лицето му. Ненавиждаше този мъж, който го гледаше сякаш Корбет беше някакъв съзаклятник или сякаш свещеникът поназнайваше за него нещо неприятно, което му позволяваше да се присмива на писаря.

— Да, отче — преднамерено рече писарят, — бележките, които прочетох за Уилям Фицозбърт и скверните ритуали, провеждани от него в тази църква, изискваше доста усилия.

Почувства нотка на удовлетворение, когато видя, че името на Фицозбърт изтри ехидната усмивка от лицето на свещеника, по което не остана и капка кръв.

— О, изплаших ли те, отче? — попита той. — Няма как да не знаеш за Фицозбърт, нали? Малко поразии може да стори вече, мъртъв е от стотина години насам.

Притеснението на свещеника стана видимо. По челото му изби лека пот и той бършеше изпотените си длани в мръсното черно расо, което носеше. Корбет не го изпускаше от поглед.

— Какво ти е, отче?

Енорийският свещеник се поизвърна и се огледа, като да очакваше някой в мрака в другия край на църквата да ги слуша.

— Нищо — прошепна Белът, — това няма нищо общо със случая. Не виждам какво общо има смъртта на Фицозбърт със самоубийството на Лорънс Дъкет.

Корбет го потупа леко по рамото.

— О, отче — кротко рече той, — Дъкет не се е самоубил. Бил е убит и ще направя всичко възможно извършителите на убийството да бъдат наказани за престъплението си.

Заобиколи Белът, излезе от църквата и остави свещеника в студената тъмнина зад себе си.

Корбет възнамеряваше да иде направо в „Епископската митра“, но щом зави към Чийпсайд, нечия ръка сграбчи неговата. Обърна се светкавично, инстинктивно посегнал към ножа в ножницата, но се озова пред кръглото лице с насмешливо изражение и сини като метличини очи на Хюбърт Сийгрейв — главен писар в канцеларията. Открай време Хюбърт не се нравеше на Корбет заради злостния език и злобния начин, по който възпираше всеки, изпречил се на пътя му към издигането му в служба на краля. Беше последният, когото очакваше да види в Чийпсайд, а Сийгрейв открито се наслаждаваше на изненадата и объркването му.

— Мастър Корбет — изфъфли той, — колко хубаво, че те откривам. Доста време ни отне да те търсим. Не си в жилището си, нито в „Епископската митра“.

Сарказмът в думите му личеше като струя мътилка сред чиста вода.

Корбет се поклони подигравателно.

— Ами ти, мастър Сийгрейв? Не знаех, че си имал крака. Когато и да те видя, или седиш на стол или си на колене и лижеш ботушите на някое величие!

Тлъстото лице на Сийгрейв поаленя от гняв и той мушна с дебелия си пръст Корбет в гърдите.

— Тъкмо ти, мастър Корбет, ще трябва да поизближеш някой и друг ботуш! Господарят ни, лорд-канцлера Бърнел, се умори да ти праща писмо след писмо и е много ядосан, че не си намерил начин да му отговориш. Поради тази причина — гласът му преливаше от любезност — ме натовари със задачата да те отведа при него.

— И ако не тръгна? — още щом изговори думите, на Корбет му се дощя да си беше прехапал езика, понеже видя как чевръсто извъртя очи Сийгрейв и осъзна, че тъкмо такъв отговор му е трябвал на надутия глупак.

— Мастър Корбет — отвърна му Сийгрейв, — аз няма да те отведа. За тази цел и по тази причина канцлерът проводи мъжете, които стоят зад гърба ти.

Корбет се обърна и видя зад себе си неколцина кралски войници в униформата на личната гвардия на краля, а малко по-нататък друг кралски войник държеше спънатите им коне. Корбет сграбчи с ръка рамото на Сийгрейв и го стисна с все сила. Гледаше как болката заличава високомерното изражение от лицето на съперника му.

— Ами тогава, вестителче — възкликна Корбет, — щом канцлерът желае да ме види, да не губим повече време.

Корбет се качи на коня, доведен за него от кралските войници, които го обкръжиха и поведоха през Чийпсайд, през кланиците, където вонята от тезгясите на касапите и дръвниците изпълваше въздуха. Завиха наляво и се спуснаха по Олд Дийнс Лейн, по Бойърс Роу, на юг по Флийт Стрийт, подминаха Уайтфрайърс, Темпъл, Грейс ин и разкошните дървени къщи на правниците, накрая поеха по главния път към двореца и Уестминстърското абатство. Щом пристигнаха, взели присърце задачата си, войниците си проправиха път през тълпите и придружиха Сийгрейв и Корбет през малка зала, съпроводиха ги покрай съветващите се от двете им страни правници, чак до стаичката, в която няколко седмици по-рано Корбет получи заповедта за разследването.

Седнал зад масата, Бърнел го чакаше. Продължи да преглежда някакъв документ и остави Корбет и ескортът му да поизчакат, докато най-накрая не изпъшка, надигна се и хвърли документа на пода при непрекъснато растящата купчина пергаменти. Канцлерът се облегна назад на стола си, опря върховете на разперените си пръсти и загледа Корбет замислено и много скръбно.

— Мастър писарю — бавно продума Бърнел, — така се радвам да те видя! Колко мило от твоя страна, че дойде!

После тресна с ръка по масата.

— Как можеш, безотговорен глупако, ти, обученият писар, да се помайваш при изпълнението на кралска заповед! За кого се имаш, мастър Корбет?

Този, върху когото се изливаше яростта му, просто отвръщаше неотклонно на погледа му, затова Бърнел се обърна към Сийгрейв.

— Къде го намери?

— В Чийпсайд — дойде самодоволният отговор. — Мисля, че се беше запътил към кръчмата при своята любовница.

Бърнел се обърна пак към Корбет.

— Така ли беше?

Корбет потисна гнева си и сви рамене.

— Сийгрейв не умее друго, освен да лъже, милорд — отвърна той. — Ако ще цената на истината да е изцелението му от чума, пак ще лъже!

Бърнел пресече неумолимо гневното възражение на Сийгрейв в защита на невинността му.

— Благодаря, мастър Сийгрейв — спокойно рече канцлерът. — Изпълни добре задачата си. Свободен си.

Оскърбеният писар се обърна, стрелна с поглед Корбет и тромаво се измъкна от стаята. Кралските войници го последваха, като с всички сили се мъчеха да прикрият колко са доволни, че скастриха надутия писар.

Щом излезе и последният от тях, Бърнел посочи на Корбет стол.

— Най-добре седни, Корбет — измърмори той. — Подразбрах, че си се съсипал от къртовски труд, макар все още да не съм видял плодовете от него.

Корбет седеше и се подготвяше да го връхлети бурята, но вместо това Бърнел стана и отиде да затвори вратата на стаята. Върна се обратно, повдигна се и седна на края на масата с поглед, вперен надолу към писаря.

— Мастър писарю — подхвана той кротко, — може и да си останал с впечатление, че възложената ти от мен задача е незначителна. Може да си се питал и вероятно си се питал, защо смъртта на беден нещастник като Дъкет трябва да ме засяга.

Млъкна и втренчи погледа си в някаква точка над главата на Корбет, после продължи:

— Засяга ме, защото засяга краля. Не говорим за глупава кавга или дребна свада, а за предателство срещу короната, предателство не към кого да е, а към краля! — канцлерът започна да върти един от пръстените на дебелите си ръце и сведе неумолим поглед към Корбет. — Знаеш, че законът за предателството се стоварва и върху онези, които бездействат и не възпрепятстват предателството, така ли е? Ти, мастър писарю, спадаш тъкмо към бездействащите, а нали знаеш какво сполита предателите?

Глух към посипалите се заплахи, Корбет можеше само да тръпне от заканата в гласа на канцлера. Едуард I беше въвел ново наказание за уличените в предателство. Победеният принц на Уелс Дейвид се оказа първият, върху когото то се стовари преди няколко години. Принцът беше заловен и доведен в Лондон. Настояваше, че се е сражавал, защитавайки Уелс срещу чужди нашественици, но кралските съдии решиха, че Едуард I е крал и на Уелс, затова признаха Дейвид за виновен в бунт срещу законния владетел. Присъдата гласеше да бъде влачен за краката през калта и мръсотията на лондонските улици до ешафода в Елмс, където го провесиха надолу с главата. Свалиха го от там вече полумъртъв и го съсякоха. Изтръгнаха сърцето му, преди да отсекат главата му и да съсекат тялото му, като предупреждение към всички, които биха решили да заговорничат срещу короната.

Корбет храбро прикри страха и ужаса, които го обзеха и погледна открито към пълното лице на канцлера.

— Не съм предател — отвърна му той. — Не можеш да ме обвиниш в престъпление, което не съм извършил.

Бръкна в кесията си и измъкна дадената му заповед.

— Поръчението ти гласи, че трябва да разследвам самоубийството на лондонски търговец в лондонска църква. Никъде не се говори за предателство. Нито пък аз при своето разследване открих следа от нелоялност към краля, какво остава за открито предателство!

Канцлерът се усмихна на хладнокръвния и находчив отговор на Корбет, повдигна тлъстото си тяло от масата и отиде да седне в стола си.

— Разбира се, имаш право, Хю — отговори му той и за първи път го нарече на малко име. — Задачата ти беше поставена недостатъчно открито, но изборът падна върху теб тъкмо заради способностите ти, от които досега нищо не съм видял. Остър ум. Упорито преследване на целта. Верен на краля човек с неподкупни сърце и ум. Надявах се, както и кралят се надяваше, че ти също ще стигнеш до нашите изводи, с тази разлика, че ще откриеш предателството, замесените в него предатели и доказателствата, които ще ги пратят на бесилката. Продължаваме да храним надеждата, че ще успееш, макар времето вече да изтича.

Корбет въздъхна дълбоко и се отпусна, разбрал, че все още е необходим на този безмилостен мъж и на още по-безмилостния му господар.

— Какво да кажа? — попита писарят. — Какво искаш да научиш? И най-важното, какво трябва да науча аз?

Изведнъж усети как у него се надига гняв, заради възложената му задача, чиято истинска цел бе скрита от него.

— Ти, милорд, ме изпрати да разследвам самоубийство, но не ми каза да търся предатели. Какво трябваше да сторя? Да се лутам слепешката в тъмното, докато не се натъкна на следа ли? Или още по-лошо да се окажа въвлечен в събития, от които и представа си нямам? Кои са предателите? Какво е това предателство?

Канцлерът сви устни и като роден правник запретегля думите си, сякаш беше лихвар, който трижди преброява монетите.

— Не знаем кои са предателите — отговори той, — и даже какво предателство замислят. Знаем само, че затворниците, привърженици на Дьо Монфор, набират сили и готвят нов бунт в страната и че първата им цел е да премахнат с каквито и да било средства краля.

Канцлерът зарови дълбоко в диплите на пищната си мантия и измъкна малка кожена кесия, от ония, които писарите от канцеларията използват, за да държат в тях перо и малки късове пергамент. Развърза кесията, измъкна един ръкопис и го подаде на Корбет.

— Прочети го, мастър писарю. Проучи го старателно. Получихме го от един от нашите шпиони, чието тяло по-късно откриха да плува в Темза. Само това успя да предаде преди смъртта си.

Корбет разви мръсното, мазно късче пергамент. Съобщението беше кратко и ясно. „Дьо Монфор не е мъртъв. Фицозбърт не е мъртъв. И двамата са в града и ще унищожат нашия господар, краля“. Корбет подаде обратно на канцлера съобщението.

— Всички са наясно кой беше Дьо Монфор — гласът на канцлера стана по-твърд, — но по-тревожното е, че мнозина в града все така гледат на Дьо Монфор като на спасител. Дьо Монфор беше аристократ, но застана на страната на народа, не на богатите, а на дребните търговци и постоянно повтаряше: „Редно е това, което засяга всички, да се обсъжда от всички.“ Дьо Монфор настояваше да се свиква парламент^[1] и на тия събирания различните общини на кралството да обсъждат разни въпроси. Нашият господар, кралят, прие идеята, но не по начина, по който Дьо Монфор настояваше — той искаше въглищарите, обущарите, дърводелците и зидарите да вземат властта, не просто да участват в нея.

— Но Дьо Монфор е мъртъв, съсечен в битката при Ившъм! — възкликна Корбет. — Той самият, семейството му и сподвижниците му бяха унищожени от краля!

— Не — отговори Бърнел — мнозина оцеляха, разпространиха крайните разбирания на Дьо Монфор и продължават да ги разпространяват тук в самия Лондон, като се възползват от мечтите и въжделенията на хората му.

Спря и взе парче пергамент.

— Това беше закачено вчера на кръста в двора на „Сейнт Пол“. Слушай! — Бърнел спря неочаквано и разви мърлявия, смачкан пергамент. — „Знай, ти, гражданино на Лондон, колко презиран и тормозен си от безкрайната алчност на лордовете и краля. Да можеха, щяха да ти вземат и твоя дял от дневна светлина и да обложат с данъци въздуха, който дишаш. Тези хора, кралят и жена му, испанката, на които отдаваме насила почит, се хранят от нас и не мислят за нищо друго освен как да се кичат със злато и скъпоценни камъни, да издигат великолепни дворци и да измислят нови данъци, за да потискат града. Свещениците им не падат по-долу — пастири, погълнати повече от мисълта да стрижат паството си, отколкото да се грижат за него. Но денят на свободата иде скоро и тогава червеите, изпълзели от калта, безмилостно ще унищожат благородните лъвове, леопарди и вълци, защото народът ще унищожи всички тирани и предатели!“ — с леко почервеняло лице канцлерът приключи четенето. Дишаше тежко.

— Кой го е писал? — намеси се Корбет.

— Не знаем — ядно отвърна епископът, — но това е предателство! От мрака и тъмните дълбини на града се надига нещо!

— За това ли се отнасят думите „деня на свободата“? — прекъсна го Корбет.

Бърнел изфуча.

— Ден на свободата! Свобода от какво, питам те?

Корбет си спомни видяното при обиколките из провинцията и из бедните квартали на Лондон. Хората живееха в схлупени едноетажни дървени къщурки със сламени покриви и измазани с глина стени. Шерифите ги облагаха с данъци, управителите на областите и кралските представители ги преследваха. Водеха нечовешки живот. Когато бе присъствал на заседания в съда в Кенилуърт, беше видял селяни, наредени в редица като петли, прогизнали от дъжда, провесили надолу глави, кални и мръсни. Друг писар тогава се пошегува, че душата на селянина не може да иде ни в рая, ни в ада, защото и ангелите, и дяволите нямало да я приемат — толкова била воняща. Корбет се размисли, но мъдро премълча думите си пред канцлера и смени посоката на разговора.

— Знам за Фицозбърт — рече Корбет. — Поклонник на дявола, живял преди стотина години, но какво общо има той?

— Освен поклонник на дявола Фицозбърт е бил и бунтовник! — отвърна му Бърнел. Канцлерът взе малко дървено, украсено с резба разпятие от масата си.

— Такива кръстове има навсякъде — започна той, — по замъците, къщите и бордеите в кралството. Нашир и надлъж из цялата ни страна има манастири и абатства. Във всеки град има катедрала, а във всяко село — църква. Въпреки това християнството не е пуснало дълбоки корени. Старата религия продължава да е жива. Срещнахме ги и в Уелс — поклонниците на тъмните сили и непрекъснатото се натъкваме на връщане към старите обреди!

Бърнел кимна към тесните прозорци.

— Даже и абатството е съградено върху някогашно място за езически ритуали. Поразрови се в църковните архиви и ще откриеш безброй суеверия: мъж заравял в градината си парченца нафора с надеждата, че ще се отърве от вредителите; жена, изобразявала мъжа си като фигурка от восък, за да му причини болка, или безкрайния списък от хора, които ходят по вещици, вещери, магьосници и други подобни. Фицозбърт се хранел от тези привички, станал бунтовник, защото църквата го осъдила, а държавата защитава църквата. Следователно, ако нападне и унищожи държавата, църквата става уязвима. Тревожи ме и ме озадачава едно — заключи епископът — защо шпионинът споменава едновременно Дьо Монфор и Фицозбърт? Какво е знаел? Само да беше съумял да ни каже нещо повече!

— Кой е бил? — рязко рече Корбет. — Някой беден писар, когото сте изпратили на сляпо, без да е наясно със събитията и опасността?

— Не — усмихна се Бърнел, — йомен, ескуайър^[2], Робърт Савел. Тия бунтовници, които и да са, внасят оръжие в града. Голямо количество е било отмъкнато от замъка Лийдс в Кент, други оръжия са отмъкнати от замъци около Лондон.

— Задачата на Савел е била да разбере дали тези оръжия са били донесени в Лондон, така ли? — заключи Корбет.

— Точно така — отвърна му Бърнел. — Савел започна разследването си от Съдърк, работеше в странноприемница, наречена „Негодника“. Онази част на града гъмжи от сводници. Прекара там десет дни и друго освен това парче хартия не изпрати. После го откриха с прерязано гърло сред тръстиките, прорасли в плитчините на пристанището в Съдърк. Научих за смъртта му, само защото накарах писарите си да се поровят в свитъците на кралския следовател.

— Нищо ли не е оставил? — попита Корбет.

— Друго освен тази бележка няма.

— Има ли приятели или роднини? — заразпитва Корбет.

— Никакви — горчиво се усмихна Бърнел. — Изборът падна на Савел, защото като теб беше сам, без семейство или близки приятели. Чувствахме, че можем да му поверим разследването на предателите. Убит е, както са били убити Крепин и Дъкет. Убеден съм, че тези три смъртни случая са свързани, но не знам как. Така че ако загадката около смъртта на Дъкет се разбули, тогава може би ще сме в състояние да проследим и да открием онези, които негодуват срещу кралската власт над града и искат да я премахнат, да превърнат Лондон в свободна община, както са много от градовете в Италия. Могат да го постигнат с открито въстание или, по-просто — с убийството на краля. Подобно действие би имало по-голям успех, понеже нейно величество, кралицата, все още не е родила наследник на короната.

Корбет трябваше се съгласи с Бърнел. След двайсет години като крал и още повече като мъж, встъпил в брак, кралят все още нямаше син, който да го наследи. От време на време кралицата раждаше момче, но до няколко месеца бебето умираше. Погребваха набързо малките, печални вързопчета тук, в Уестминстър. Кралицата беше бременна отново, но дали щеше да роди момче и щеше ли то да оживее? Ако смъртта внезапно покосеше краля, без той да е оставил наследник, щеше да пламне гражданска война. Лондон можеше да се вдигне на бунт и да диктува исканията си на всеки, който се стреми да спечели подкрепата на гражданите му на своя страна.

— След смъртта на Савел — рязко рече канцлерът, като прекъсна размишленията на Корбет — възложихме тази задача на теб. Считаме, че Крепин е бил важен човек сред заговорниците и член на тайно общество от последователи на Фицозбърт. Знаем, че по някакъв неясен начин Дъкет е бил свързан с бунтовнически настроени хора в града. Храним надеждата, по-скоро хранехме надежда, че като ти поверим задачата, ще намерим истината и ще изкореним до основи всеки заговор срещу краля.

Бърнел заби пръст в гърдите на Корбет.

— Все още се ползваш с доверието ни. Надяваме се, че можеш да се справиш, и аз ти нареждам да продължиш, воден от дълга си към краля, да изпълняваш възложената ти задача. Приемаш ли?

Корбет кимна.

— Приемам и поднасям извиненията си за времето, което пропилях. Трябва да ти съобщя, че имам известен напредък. Няма съмнение, че Дъкет не се е самоубил. Бил е убит.

Със засияло от удоволствие лице канцлерът потри ръцете си една в друга.

— Добре — измърмори той, — тогава е време да пипнем убийците му!