Пол Дохърти
Сатанинско сборище (11)

Глава десета

Корбет стигна на Темз Стрийт по мръкнало. Заради прииждащата откъм реката мъгла сградите и улиците почти не се различаваха. Беше така изтощен от срещата си с Бърнел и пътуването до Съдърк, че не видя откъде изскочиха нападателите. Изведнъж се оказаха пред него — безшумни и със скрити от качулки лица, пристъпваха леко като танцьори. Инстинктът му подсказа, че не са обикновени разбойници, побойници или главорези от бордеите, а наемни убийци. Бяха двама, почти неразличими един от друг в тъмната, мъглива нощ; тихи, коварни и въоръжени с дълги мечове и къси, опасни ками. Корбет отметна плаща си, нави го около едната си ръка и измъкна уелската кама от колана си. Спомни си думите на един стар наемник, който се беше разбъбрил за зловещите, подобни на танц движения на наемните убийци, когато нападаха. Съветът гласеше да замахне с камата към гърдите на най-близкия от убийците и той го последва веднага, докато не е станало твърде късно.

Нападателят му се завъртя на петите си, като че ли въздъхна, свлече се на колене и се строполи по лице. Другият се вкамени и докато се осъзнае, Корбет грабна меча на мъртвия и се подготви да го посрещне. Вторият нападател не беше от куражлиите. Когато над тях се отвори прозорец и груб глас попита какво става, убиецът се обърна и изчезна в мъглата, макар че прозорецът се затвори веднага с ядовит трясък.

Корбет почака известно време, преди да обърне с крак тялото на убиеца. Ножът се беше забил още по-дълбоко в гърдите при падането на мъжа. Писарят измъкна камата си, избърса я в туниката на мъртвия и махна качулката от лицето на убиеца. Показаха се изцъклени очи, ниско остригана коса и страни, покрити с белези от сипаница. Корбет виждаше човека за първи път, но предположи, че е някогашен войник, станал наемен убиец. Осъзна, че се е измъкнал на косъм и стомахът му се сви. Прибра камата в ножницата си, остави трупа на боклукчиите и уморено се запъти към жилището си.

Шумът от завръщането му събуди задрямалата стопанка, която се изненада, когато той й поръча кана с вино и чаша, но ги донесе безропотно. Корбет ги грабна, измърмори благодарностите си и се изкачи по стълбите до таванската си стая. Вътре седна на леглото и щедро наля вино в чашата си. Едва отпи и усети, че е спрял да трепери. Замисли се над опасността, която току-що беше преодолял, даде си сметка, че нападението е било планирано и се зачуди кой би могъл да си го позволи. Корбет седеше, обхванал брадичка с ръка. Мислите му се въртяха и въртяха като куче, което гони опашката си. Бърнел беше сгрешил.

Корбет разбра, че е попаднал в чужд за него свят: светът на подмолната, тъмна политика на силните в града. Това не беше канцеларията с варосаните й стени, изпълнена с благоуханието на восък, мастило и току-що изгладен велен, където всичко е чисто и подредено. Този свят познаваше той, това беше неговият дом. Дори светът на Алис му беше чужд. Все още бе силно увлечен по нея, но долавяше, че има нещо нередно, някаква заплаха, макар да не можеше да я определи. Имаше нужда от човек, на когото да разчита, който да му пази гърба и който да го преведе безопасно през пълния с клопки престъпен свят на Лондон.

На сутринта, вече отпочинал, Корбет отново се върна към случилото се миналата нощ, но чак в ранния следобед в ума му започна да се оформя идея. Върна се в Уестминстър и поиска спешна среща с Бърнел. Канцлерът се готвеше за път, за да се види с краля в двореца в Уудсток край Оксфорд. Каретата и каруците бяха готови и чакаха в двора на двореца, но въпреки че заминаваше, канцлерът отдели време и изслуша Корбет. Молбата на писаря го учуди, но той я удовлетвори. Бърнел повика друг писар, състави необходимото писмо, запечата го с течен восък и дори използва своя собствен печат, донесен от багажа, за да му придаде достатъчно тежест и така да пресече всякакви въпроси, породени от действията на Корбет. Корбет се поклони, измърмори благодарностите си и след като взе кон от кралските конюшни, се отправи на север по Флийт Стрийт към затвора Нюгейт.

Всъщност затворът се помещаваше в няколко постройки, малки укрепления около старата градска стена, обградени от зловонния градски ров. Управлението беше поверено на пазача и на неколцина други служители, които често не бяха по-добри, а напротив — по-лоши от затворниците. Предполагаше се, че жителите на града дават пари и милостиня за издръжката на затворниците, но много малко от тези пари стигаха до обитателите на затвора. Не че мнозина от тях изкарваха достатъчно дълго там, та да изпитат хорската щедрост. Правосъдието пипаше чевръсто и думите „заловен в сряда, обесен в четвъртък“ бяха истина. Затворът имаше отделения за длъжници, размирници и престъпници. Последните живееха при най-мизерните условия, оковани, по трима-четирима в килия, или в множеството подземни ями. Всяка седмица ямите бяха опразвани, затворниците се извеждаха, оковаваха ги, качваха ги на каруци и ги откарваха в Елмс или Смитфийлд, за да бъдат обесени.

Тъкмо с такова опразване на ямите се занимаваха служителите на затвора, когато пристигна Корбет. Каруците бяха вече наполовина пълни, а мърлявите брадясали тъмничари бързаха да тръгват. Затворниците, млади и стари, стояха като изплашени добичета, отчаяни, мръсни, изпълнени с желание да потеглят, да се случва каквото има да се случва и мъчението да свършва. Корбет незабавно използва заповедта, дадена му от Бърнел, за да спре действията на тъмничарите, докато огледа затворниците. Вървеше като жив сред мъртъвци. Оглеждаше лицата им: озлобените, насмешливите, добрите, невинните, и най-вече младите. Заля го непреодолимо съчувствие към всичките и използва влиянието си, за да върнат младите в килиите им, като грубо извести пазачите, че сам канцлерът ще преразгледа делата им. После продължи огледа, докато не намери човека, когото търсеше — шестнайсет или седемнайсетгодишен младеж, с рошава рижа коса, лице и дрехи, покрити с мръсотия, но въпреки всичко в ясните зелени очи блестяха дързост и язвителна подигравка.

— Как се казваш? — попита Корбет.

— Ранулф. А ти? — отвърна му светкавично затворникът. Гласът беше рязък, а говорът — градски.

— Хю Корбет, писар от кралския съд и мога да те помилвам! — Сините очи се стрелнаха встрани, момчето се извърна и плю.

Корбет вдигна рамене.

— Така да е. Твоя воля, увисни на бесилката!

— Чакай!

Корбет се извърна.

— Съжалявам — изведнъж лицето на момчето беше придобило изражението на уплашено дете. — А какво искаш от мен?

— Трябва ми помощта ти — отвърна Корбет. — Трябва да ме преведеш през мръсотията на града и не ти говоря за мръсотията, която газим под краката си — Корбет се озърна, — а за оная, сред която стоим.

Ранулф се ухили.

— Тогава точно аз съм човекът, който ти трябва.

— Добре!

Корбет се обърна към тъмничаря, който нервно се навърташе край тях.

— Там — рече Корбет и му подаде документа, даден му от Бърнел, — попълни в празното. Това е опрощение на всички минали и настоящи прегрешения на Ранулф… — Корбет питащо погледна момчето.

— Само Ранулф — отвърна младежът.

— Ранулф-ат-Нюгейт — заключи Корбет. Пазачът кимна и издаде няколко заповеди, след които момчето бързо беше освободено от веригите си, а въжето — смъкнато от врата му.

Корбет веднага сграбчи момчето за рамото, обгърна го с ръка и почти го извлече от двора на затвора. Забърза с новия си помощник по улицата, после свърна по тъмна уличка, потънала в отпадъци и воня от близките кланици. Корбет изправи Ранулф до изцапаната с петна от урина стена, измъкна ножа си и го опря силно до шията на момчето. По кожата му потече тъничка струйка кръв. Видя как страх смени наглото изражение на момчето. Кротко и бавно писарят заговори:

— Мастър Ранулф, спасих те от бесилото. За какво те изпращаха там?

— Кражба и взлом — дрезгаво отвърна момчето. — За трети път ми беше.

— Тогава — рече Корбет — ще ти е и за последен. Остани с мен. Помогни ми и ще си свободен човек. Предадеш ли ме, ще умреш мъчително. Ясно ли е?

Момчето кимна, погледът му беше впит в дългото стоманено острие на камата, опряна на шията му, която смяташе за спасена от бесилото. Писарят се усмихна, охлаби хватката си и се върна на главната улица, следван от момчето, което вървеше като сянка по петите му.

Корбет прекара останалата част от сутринта и ранния следобед в грижа за спретнатия външен вид на Ранулф. Заведе го в същата кръчма, където по-рано беше оставил коня си, накара го да смъкне от себе си мръсните дрипи, изми го сам с ведро вода, донесено от слисания съдържател и го остави, увит в наметка, да яде лакомо, докато той излезе и му набави дрехи — обикновена туника със зелена качулка, панталони, ботуши, колан, кесия и малка, зловеща на вид кама с кожена ножница.

Когато се върна, Ранулф беше изчезнал. Откри го в една от постройките в двора, съвсем гол и наслаждаващ се на пищното тяло на една от кръчмарските слугини, по чиито изпълнени с удоволствие писъци Корбет ги намери. Първият му порив беше да прекъсне грубо развратното забавление на повереника си, но осъзна, че младостта празнува новопридобитата си свобода и се върна да чака в кръчмата. Скоро Ранулф се върна, увит в плаща му и изтърпя равнодушно поученията на Корбет и ги забрави на мига, щастливо погълнат от новите си дрехи, които писарят му подхвърли.

Щом Ранулф се облече, двамата напуснаха кръчмата и се отправиха към Чийпсайд. Денят преваляше, тълпите оредяваха, а студеният вятър отвяваше първите, плахи знаци на пролетта. Селяните, облечени в кафяви ризи и с дървени обувки, напускаха града, търговците с товарните си кончета и празни каруци опитваха да се измъкнат през градските врати преди вечерния час, амбулантни търговци и техните помощници припряно приключваха работата си за деня. Корбет въведе Ранулф в „Епископската митра“ и му нареди да не се отделя от него, докато сам се озърташе в сумрака за Алис.

— Няма я. Мистрес Алис днес не е тук — великанът Питър внезапно се изпречи на пътя му. Малките му, зачервени очички светеха с ненавист.

— Ще се върне ли до довечера? — тревожно попита Корбет, чудейки се къде ли може да е Алис. Разочарованието му, че няма да я види, се смесваше с тревога за нейната безопасност. Мъжът сви устни и поклати глава.

— Няма я. Утре ще се върне, но сега не е тук, както и ти не би трябвало да бъдеш, писарю, или ще извикам стражите. Скоро започва вечерният час.

Проклинайки тихо, Корбет се обърна и си тръгна. Ранулф беше излязъл, намери го на известно разстояние от кръчмата.

— Защо си тръгна толкова бързо? — остро го попита Корбет.

Ранулф се присви.

— Ти може и да не го познаваш, мастър писарю, но този Питър е палач. Обезглавяваше и бесеше хора. Беше палач в Елмс — Ранулф погледна учудено Корбет и додаде: — Твоята позната има странни приятели.

Корбет се съгласи, думите на Ранулф го накараха да се разтревожи още повече за безопасността на Алис. Обърна се и тръгна замислено по Чийпсайд, а Ранулф подтичваше след него и ругаеше под нос, докато се мъчеше да изравни походката си с тази на новия си бързоходен покровител.

Както се очакваше, Корбет влезе в пререкания с ханджийката, която подозрително гледаше Ранулф и още повече Корбет. Писарят се опитваше да я убеди, че това е новият му помощник. Ранулф злобно се хилеше на стопанката на къщата и не улесняваше нещата, но накрая Корбет постигна съгласие. Ранулф получи стаичка, по-малка и от неговата, в задната част на къщата, но докато я почистеха, щеше да спи на пода в стаята на Корбет. Ранулф изглеждаше доста доволен. Щом се качиха в стаята на Корбет обаче, Ранулф извади връзка ключове, незабелязано измъкнати от колана на жената.

Корбет слезе и ги върна с доста непохватни извинения. Когато се качи обратно, отправи към оклюмалия си помощник сурови упреци, в които говореше за чест, и за ужасите на Елмс. После разказа на Ранулф за задачата, която му беше възложена, като зорко дебнеше реакцията на момчето. Но освен че разпозна в Питър от „Епископската митра“ някогашния палач, Ранулф не знаеше нищо за убийството на Дъкет. Името на Крепин му звучеше познато и за него каза, че имал славата на могъщ, но двуличен човек, познат като човек от уважаваните среди и общината, но и като човек от тъмните потайности на лондонския престъпен свят.

Корбет разпита младежа и за по-раншния му живот, изненадан от речта му, която издаваше известни следи на образование. Обяснението на Ранулф беше кратко и ясно. Родителите му били почтени хора от Съдърк, които умрели при една от многото епидемии, върлуващи из града. Останал сирак и го поверили на възрастна леля, която била и любовница на местния свещеник. Последният се позанимавал с неговото образование, преди Ранулф да отхвърли всеки негов опит да го наставлява и да избяга с шайка младежи и после да бъде въвлечен в безбройните възможности за престъпления, които градът му предлагал. Останалото, заключи Ранулф, било известно на Корбет.

Корбет гледаше чисто измитото лице на момчето, което в този момент трябваше да виси на бесилото в Елмс с посиняло лице, изплезен език и прекършен врат, ако правосъдието беше изпълнено. Корбет се усмихна. Доволен беше, че спаси Ранулф. Хвърли му един плащ и му каза да заспива, защото им предстоял труден ден.