Метаданни
Данни
- Серия
- Средновековни загадки (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Satan in St Mary’s, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евелина Пенева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 40 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Пол Дохърти. Сатанинско сборище
Редактор: Боряна Джанабетска
Художник: Христо Хаджитанев
ИК „Еднорог“, 2008
ISBN: 978-954-365-036-1
История
- — Добавяне
Глава двадесета
Кралят внимателно изслуша Корбет, от време на време го прекъсваше с въпрос или го караше да повтори думите си, за да си ги изясни докрай. Понякога кралицата се намесваше с въпрос или изказваше проницателно наблюдение. Времето течеше, донесоха още вино, този път със захаросани плодове, от които устните на Корбет започнаха да лепнат и дори леко му се повдигна. Накрая разказът на Корбет приключи. Беше съумял да заобиколи ролята на Алис, като смекчи участието й в заговора с увъртания. Но не беше убеден, че кралят не е наясно за истината. Изглеждаше добре осведомен, проницателните му очи и преценяващият му поглед подсказваха, че долавя липсата на определени факти, но изглеждаше доволен и когато писарят приключи, в залата се възцари тишина. Кралят седеше, загледан в огъня и протегнал ръка през масата, милваше съпругата си. Изправи се и надвеси едрото си тяло над Корбет.
— Добра работа, мастър писарю — дрезгаво продума Едуард, — много добра. Вземи това — и той хвърли в скута на Корбет две претъпкани кесии — в знак на моята благодарност. И това не е всичко — добави той кротко и погледна както Корбет, така и Ранулф, — но останалото ще получиш по-късно.
Кралят потупа Корбет по рамото.
— Отдай се на забавления тук, мастър писарю. Ти си верен, достоен за доверие служител на короната, който избра правилната страна. Каквото и да си мислиш в този миг.
И преди Корбет и Ранулф да успеят да станат на крака, кралят се оттегли, следван от съпругата си, обвита в облаци коприна и благоухание.
Корбет седеше и премисляше разказа си пред краля. Въздъхна, обърна се и се ухили на все още замръзналия от страхопочитание Ранулф.
— Хайде, Ранулф — пошегува се той, — кралят ни рече да се позабавляваме. Да не губим време.
Корбет прекара в Уудсток почти седмица, погълнат от забавленията, церемониите и празненствата в двора от началото на великденските празници. Постепенно Ранулф се отпусна и Корбет го наблюдаваше как се задява по своя открит, простичък начин с придворните дами. Привлекателният вид на младежа и слабостта, която имаше към нежния пол, едновременно забавляваха и ядосваха Корбет. Изтънчените придворни дами не бяха на същото мнение. Не една от тях се озова в леглото на Ранулф, където с желание доставяха удоволствие с гъвкавите си тела и ласки на младежа, който по силата на закона две седмици преди това трябваше да е увиснал на бесилката в предсмъртни гърчове.
Дните минаваха. Корбет усети как лудешкият ритъм на живота в двора смекчава тревогите и тъгата му по Алис, макар от Лондон до него да стигаха откъслечни, зловещи новини. Претърсвани били къщи в града и околностите му, задържани били хора, бързите съдебни процеси в кралските съдилища завършвали с безмилостни екзекуции на ешафодите или на веригите над кладите в Смитфийлд. Въпреки привидното си спокойствие, кралят изгаряше от потисната ярост срещу заплашвалите го заговорници, и тайни съмишленици на мъртвия, но все така омразен Дьо Монфор.
На Корбет му се искаше да остане в Уудсток, потопен във всекидневието на двора. Кралят му възлагаше дребни задачи, но Бърнел — кой друг — промени събитията. Десет дни след пристигането си в Уудсток, Корбет получи писмо от канцлера, отвори го с разтреперани ръце и разпозна четливия и решителен почерк на канцлера.
Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс, канцлер на Англия, до нашия прескъп служител, Хю Корбет, поздрав. Получените от теб сведения се оказаха изключително ценни за залавянето и задържането на предателите в града. Кръчмата, известна като „Епископската митра“ на Сейнт Марк’с Лейн беше обкръжена от изпратените от краля войници. Всички посетители на кръчмата бяха задържани и отведени в Тауър на разпит. Не беше открита собственичката, известна като Алис-ат-Боу. Други нямаха щастието да избягат, бяха затворени в Тауър и разпитвани в продължение на дни, относно убийството на Лорънс Дъкет. Неколцина умряха при разпитите, но един от задържаните, с великанско телосложение, покровител на Алис-ат-Боу и някогашен палач на име Питър, най-накрая направи пълни самопризнания. Оказа се, че заговорниците, известни като поддръжници на мъртвия Дьо Монфор, наистина са били под влиянието и в подчинение на това опасно общество, „Пентаграма“ — свърталище на вещици, използващи черна магия.
Това общество отрича Христовия кръст, прекланяли се пред паметта на еретика Фицозбърт, както и пред идеите му за отхвърляне на властта на краля, църквата и всеки друг символ на властта в кралството. Извършвали сатанински церемонии и скверни ритуали в дворовете на изоставени църкви и най-вече в олтарното крило на западнала църква в Съдърк. Предводител на групата, така нареченият Водач била — според жалостивото признание на Питър — жена, Алис-ат-Боу, съдържателката на „Епископската митра“. Измежду участниците в сборището имало състоятелни търговци, дори служители от градската управа. Един от тях, Ралф Крепин, бил натоварен с особената задача да отдава заеми, като си служи с всякакви средства за подпомагане на „Пентаграма“ и в заговора за убийството на краля. Това трябвало да стане, когато негово величество на връщане от Уудсток мине през Чийпсайд надолу към Уестминстър.
Убийството на краля трябвало да даде сигнал за началото на повсеместен бунт. Рисунката, която си открил в Библията на Белът, показва как наемните убийци са щели да използват църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“. В същата църква са криели и оръжията си, което обяснява и загадката на бедния Савел, спомената от теб в твое писмо. Открихме оръжията, скрити в гробището на църквата. Смъртта на Крепин и убийството на Дъкет са били повратна точка в събитията, понеже си се оказал въвлечен в случая и така си предизвикал тревога сред бунтовниците, затова те наели убийци, които да те открият и премахнат.
По всичко личи — за което не те обвинявам, — че Алис-ат-Боу е направила опит и с други средства да те откъсне от поръчението ти. За щастие нито тя, нито убийците са постигнали целта си. Направилият самопризнания престъпник, Питър, призна, че не му е известно местонахождението на Алис-ат-Боу, която загадъчно изчезнала в деня преди съратниците й да бъдат заловени. Затова пък Питър ни каза други имена и кралските войници старателно задържаха мнозина граждани. Част от тях се опитаха да окажат съпротива, затвориха се в една къща в Уолбрук. Кралските стрелци обстрелваха жилището и поваляха мъртъв всеки, който направеше опит за спасение. Лондон вече е прочистен от тази сган и възвръща своята преданост към нашия господар, краля. Във връзка с изложените събития, те приканвам да се върнеш възможно най-скоро. Бог да те пази. Написано в Уестминстър, юни, 1284.
Корбет въздъхна с облекчение. Алис се е измъкнала. Съгласен беше с Бърнел, който искаше да се върне в Лондон и незабавно нареди на разбунтувалия се Ранулф да приготви багажа им. Корбет се сбогува с краля и още същия ден поеха на юг към столицата. Чувстваха се непривично без суматохата и шума, докато яздеха през полето. Въпреки всичко Корбет усещаше как притесненията и страховете му нарастват, чувство на неуправляем ужас го караше да пришпорва коня все по-силно, което накара Ранулф да изостави мърморенията си срещу откъсването му от новооткритите удоволствия на двора.
Само за няколко дни стигнаха покрайнините на Лондон. Корбет реши да остави Ранулф и конете в странноприемница на речния бряг и нае малка лодка до Уестминстър. Пристигна по пладне на четвъртия ден, след като бе напуснал Уудсток, и докато вървеше през голямата зала, долови възцарилото се напрежение и усещане за опасност. Така беше винаги след криза, помисли си Корбет. Трябваше да се издават заповеди, да се съставят писма, да се записват присъди, да се подготвят и подпечатат свидетелски показания и гаранции. Всичко това означаваше повече работа за писарите, които усещаха страха, напрежението и вълненията по документите, които изготвяха. Корбет положи усилия да избегне поздравите и опитите да го въвлекат в разговор. Искаше да види Бърнел незабавно, а не да си бъбри безцелно. Забеляза, че част от старшите писари го гледаха странно и срещнеха ли се погледите им, отвръщаха очи.
Бърнел беше в стаята си, но наредиха на Корбет да почака и чакането продължи часове. Канцлерът изпрати да го повикат в късния следобед. Завари Бърнел все така потънал в диплите на одеждите си, почти затрупан от документи, които се търкаляха на свитъци, лежаха пръснати или на купчини върху огромната маса. Канцлерът стрелна с поглед Корбет при влизането му, тъмните му, хлътнали очи внимателно го огледаха, преди да махне с ръка към един стол и да му налее чаша гъсто, червено гасконско вино. Корбет седна и отпи от виното, чакаше вперилия очи в чашата си Бърнел да заговори.
— Мастър Хю — рече Бърнел и остави чашата си на масата, — добра работа свърши, много добра. Гнездото на предателите е унищожено, имаше измъчвани, мнозина бяха обесени. Малка част — усмихна се той злобно — ще бъдат обесени само на връвта от кесията си. Ще дарят състоянието си. Ще дадат заеми, които ще гарантират доброто им поведение в бъдеще. Това, което направи, няма никога да бъде забравено. О — додаде Бърнел, сякаш се бе сетил в този миг, — ами мастър Хюбърт Сийгрейв? Известно ли ти е местонахождението му?
— Сийгрейв — безизразно отвърна Корбет — беше предател и аз го екзекутирах. Продавал е сведения на солена цена. Заслужи смъртта си!
Канцлерът понечи да каже нещо, но се отказа и се разрови из свитъците на масата.
— Заловиха една жена — бавно поде Бърнел, — Алис-ат-Боу, моминското й име било Фицозбърт. Въоръжен страж я е задържал на пътя за Дувър и беше върната в града.
— И? — Корбет чу някъде от много далече хрипливия си глас.
— И какво? — попита Бърнел.
— Жената! — възкликна Корбет. Сърцето му препускаше бясно и оглушително. — Жената! Какво се случи с нея? — извика той.
— О — отвърна му Бърнел, без да вдигне очи към него, — не я изтезаваха. Призна всичко и после прокле всички ни на висок глас. Изправиха я тук, пред кралския съд и беше обвинена в предателство, убийство и магьосничество. Алис-ат-Боу беше призната за виновна и заради престъпленията си изгоря на кладата в Смитфийлд!
Гласът на канцлера заглъхна. Корбет седеше с бяло като сняг лице, всичките му кошмари се бяха сбъднали. Не даде израз на бурята, която се разрази в душата му и на адската болка, която я раздираше. Корбет седеше като вкаменен. В главата му се редяха една след друга картини. Чу как канцлерът се прокашля и заговори.
— Съжалявам, Хю. Съжалявам безкрайно. На мен също ми се стори красива. Остави ти това — Бърнел хвърли на коленете на Корбет малка, черна, копринена ръкавица. — Друго не каза. Не страда — гласът на Бърнел трепна, — аз… аз направих всичко, за да не страда. Преди да запалят кладата в Смитфийлд, й дадоха чаша силно, упойващо вино.
Корбет все още смазан от новините, чуваше гласа на канцлера някак отдалече, нищо не го интересуваше. Стаята се въртеше и танцуваше пред очите му, устата му пресъхна и усети пристъп на гадене. Обхвана го слабост. Изправи се, здраво стиснал в ръка малката черна ръкавица. Чу, че Бърнел го вика, но излезе от стаята, изблъска озадачените служители, които понечиха да възразят, но думите им заседнаха при вида на посивялото му лице.
Най-накрая Корбет успя да се измъкне от залата и почти затича надолу към кея на речния бряг. Останал без дъх, се свлече върху порутените от времето стъпала. Опита се да овладее дишането си, да успокои полуделия ритъм на сърцето си. Алис вече я нямаше. Беше мъртва. Светът беше опустял без нея. В стоманеносивото небе над него изпищя чайка. Корбет вдъхна уханието на ръкавицата, лекия аромат на Алис, самата й същина. Сякаш топлина докосна премръзналото му лице. Стисна здраво, но нежно ръкавицата в ръката си, а после я пусна. Долу, сред водите на реката тя приличаше на рядко черно цвете. Понесе се на повърхността, водата я залюля, а после течението я подхвана. Реката пое ръкавицата, заигра се с нея и я понесе към необятната морска шир.