Пол Дохърти
Сатанинско сборище (4)

Глава трета

По-голямата част от деня на Корбет премина в сбогуване с другите писари в кралския съд. Съзнаваше, че няма да им липсва. Оставаше си самотник с доста познати и малцина приятели. Временното му назначение към по-висша институция и новото поръчение почти не предизвика любопитство. Не беше необичайно служителите да получават нови и различни поръчения, мисия зад граница — или финансова проверка на сметките в някое имение, или скитосване из ирландските графства под кралска юрисдикция — поръчения, които не пораждаха възторг. Корбет прибра някои свои принадлежности от малък, облицован с кожа сандък, който държеше в едно от помещенията за писари, и ги уви във вързоп: няколко монети, пръстенът на покойната му съпруга, къдрица от косата на детето му, рогова лъжица и някое и друго пособие за писане.

Бърнел му заръча да се захване с поръчението веднага и Корбет не се помайваше. Възнамеряваше да вземе пари от хазната срещу кралската заповед, но знаеше, че това ще му струва доста усилия. Служителите от хазната бяха подозрителни към всекиго, особено към писарите. Щяха да го разтакават, да проучват заповедта и накрая снизходително — като че ли дават милостиня — да му отпуснат малко пари. Не, реши той и се уви в плаща си, щеше да изтегли пари от своите, спестявани при един златар в Чийпсайд, а после щеше да представи сметката с разходите си направо на Бърнел. Пък и в крайна сметка за него парите не бяха проблем, плащаха му добре като писар, а беше продал и имота си в Съсекс. Защо му беше къща, щом няма дом? На излизане от двореца Уестминстър Корбет направи усилие да се отърси от отчаянието. По часовата свещ, поставена в свещник на една от скамейките в съда, разбра, че е три следобед. Тълпите се разотиваха: тъжителите с купчини документи, доволни или разочаровани правници, стражите в разноцветните си одежди извеждаха от съда затворници, оковани в редици и под стража тръгваха към затворите „Тън“, „Маршалси“ и „Нюгейт“.

Корбет си проправи път през тях и се спусна към речния бряг. Реши да предизвика времето и нае лодката, зад чийто весла седеше най-грозният лодкар, когото Корбет беше виждал. Затова пък същият с охота му разказа най-пикантните подробности от посещенията си в лондонските бардаци предната нощ. Премръзнал и цял вир-вода, докато в ушите му още звънеше цветистото описание на интимния живот на лодкаря, най-после Хю се добра до кея на Куийнсхайт и пое нагоре към „Сейнт Пол“. Смрачаваше се. Последните отчаяни търговци, продавачи на змиорки и носачи на вода се мъчеха всячески да продадат нещичко, преди нощта да е паднала. Улиците опустяваха. Децата се прибираха, чираците прибираха тезгясите и окачаха нощните фенери, точно според нареждането на градските съветници, та мракът из улиците да не е чак толкова непрогледен.

Корбет усети как се възцарява тъмнината и си припомни думите на Бърнел за някогашните сблъсъци. Негодуванието, довело до тях, продължаваше да пулсира и да пълзи като гнойна зараза из градските улици. Купи си за пени хляб от последната фурна на някаква пекарна и го задъвка. Гледаше да избягва локвите и нечистотиите по Фиш Стрийт, стараеше се да не вдъхва вонята от рибарските магазинчета. Покрай него изтрополи празна каруца за въглища. Черният като дявол каруцар изглеждаше доволен от търговията през деня. Корбет се отдръпна до някаква порта, за да му освободи път, и забеляза, че от другата страна на улицата седи човек с оковани за стълб ръце, а на врата му висеше вмирисана риба. Безсъвестен търговец на риба, помисли си Корбет, заловен от своята гилдия или от винаги бдителните градски власти, че продава развалена стока и затова осъден на публично опозоряване.

Корбет продължи и свърна по Чийпсайд — широка улица, която пресичаше от изток на запад града и най-важната търговска част от него. На тази улица къщите бяха по-големи и по-внушителни. Бяха на два или три етажа, а на издадените им прозорци имаше стъкла, стените им — чисто варосани, боята по гредите и стълбовете им блестеше, на повечето от тях се виждаха отличителните знаци на гилдията на златарите. Пред една от къщите Корбет спря и потропа на тежката дървена порта. Разнесе се дрънчене на вериги, на катинари, дебелите, яки кожени панти се раздвижиха и портата едва-едва се открехна. Навъсен вратар със запалена, пращяща факла, нагло разпита Корбет по какви дела идва. Писарят поиска да говори с търговеца Джон де Гизар. Грубото държание на слугата го разгневи, но се овладя. Вратарят тъкмо щеше да хлопне портата под носа на Корбет, когато нисък, топчест мъж дойде и се повдигна на пръсти, за да го поразгледа.

— Какво правиш — възкликна мъжът и почти блъсна встрани слугата си. — Та това е Хю Корбет. Идваш да оставиш още пари ли, мастър писарю?

Хю се усмихна на пълното, широко лице на златаря. Открай време харесваше Де Гизар, който не си правеше труда да прикрива сребролюбието си.

— Не, мастър златарю — гласеше отговорът. — Дойдох да нагледам как се грижиш за парите ми и да изтегля част от тях.

Разочарованието на златаря за малко не разсмя Корбет. Де Гизар го считаше за добър клиент, който винаги внася пари и рядко тегли от запаса си. Много тайнствен мъж, реши златарят, вперил поглед в изпитото му, мургаво лице. Писарят беше доста състоятелен човек, но живееше скромно в някакъв таван на Темз Стрийт. Безкрайно проницателен, златарят беше забелязал, че около писаря витае някаква тайна, но бе твърде учтив и благоразумен, за да го разпитва. Въздъхна, махна с ръка на служителя в мрачната вътрешна стая и нареди на вече смирения пазач да запали свещи и да донесе на посетителя вино. Де Гизар, подхванал под ръка Корбет, го поведе навътре в къщата и го покани да седне на малък стол. С малка свещица в ръка вратарят запали лоените и восъчните свещи, поставени в железни свещници, находчиво наредени из богато и уютно обзаведената стая. Подът беше от полирано дърво. Големи гоблени с библейски сцени в пищни цветове и с позлатени краища покриваха стените. В отсрещния край на стаята имаше голяма дъбова маса, стол и над тях — лавици, пълни със свитъци или отделни пергаменти, всичките надлежно описани и в изряден ред. От двете страни на масата имаше здраво заключени ракли. Най-накрая донесоха виното — две чаши греяно и подправено с билки вино, с отличен вкус, както Корбет успя да прецени. С Гизар вдигнаха наздравица един за друг и когато вратарят се оттегли, златарят седна на раклата срещу Корбет.

— Колко? — попита той.

Корбет се усмихна.

— Десет лири, но нямай грижа, мастър Де Гизар, ще върна по-голямата част от сумата. Изпълнявам кралско поръчение.

Златарят кимна със задоволство. Както беше обгърнал в шепи чашата си, приличаше на голямо дете.

— И какво е поръчението? — попита той обнадежден.

Корбет си знаеше отначало, че Де Гизар ще му зададе тъкмо този въпрос и грижливо беше подготвил отговора си.

— Ами — заговори бавно — добре, ще ти кажа. Става дума за смъртта на Дъкет. Онзи, от вашата гилдия, който се е обесил в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Поръчаха ми да разследвам смъртта му…

Гласът му заглъхна, забелязал изражението на Де Гизар. Страх ли беше? Ужас? Може би дори вина? Корбет не можеше да прецени, но преобразяването на нисичкия търговец беше потресаващо. Видимо беше разтревожен, а по лицето му нямаше останала и капка кръв.

Де Гизар скочи, отиде до една от раклите, след миг беше вече отброил сумата, върна се обратно и ядно — като да искаше възможно най-бързо да се отърве — почти хвърли парите в ръцете на Корбет.

— Парите ти, мастър писарю — отвори вратата и махна леко към задната част на къщата си, — късно е вече и…

Корбет се изправи, пусна монетите в кесията си и се отправи към отворената врата.

— Лека нощ, мастър златарю — измърмори той, — може би пак ще те посетя.

Навън, сред студа и мрака на улицата, Корбет чу как зад гърба му портата хлопва, ясно осъзнавайки, че дадената му заповед вече е предизвикала движение в мътните води. Вдигна поглед нагоре и през тясното пространство между надвесените над улицата къщи видя, че небето е чисто, а далечните звезди невероятно ярки. Корбет разбра, че нощта ще е мразовита и забърза по почти безлюдната Чийпсайд. В една пряка видя да се раздвижват сенки. Измъкна камата си изпод плаща и сенките се стопиха в мрака. Корбет спря пред някаква кръчма, мисълта за хубав ейл, топлина и светлина го примамваха да влезе. Беше премръзнал и гладен, изведнъж си даде сметка, че цял ден почти нищо не е хапвал, после погледна надолу по Чийпсайд към обгърнатата от мрака църква „Сейнт Мери-ле-Боу“ и със съжаление си рече, че кръчмата ще почака.

Зад ниска каменна стена, недалеч от оживената Чийпсайд, църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“ се издигаше на своя земя. Внушителната й и обширна олтарна част гледаше към улицата, правоъгълната й камбанария и входът бяха от другата страна, а след тях започваше гробището. По дължината й и успоредно на нея беше постройката, която Корбет взе за свещеническия дом — изградена наполовина от дърво сграда със сламен покрив. И двете сгради бяха западнали, запуснати и се рушаха. Целият изтръпна от странната печал, която излъчваше мястото, примесена с едва доловима, но смъртоносна заплаха.

Корбет обходи църквата, без да бърза. Забеляза главния вход в правоъгълната камбанария и малкия вход към нефа, който изглеждаше така, сякаш от години не е ползван. Капаците на прозорците бяха затворени, главната врата — заключена и залостена. Вдигна очи нагоре, но не видя друго освен зловещото лице на каменния дявол на водоливника, от който капеше вода.

Корбет порови в прахта с върха на ботуша си и се запъти към свещеническия дом. Той изглеждаше пуст, но след като почука на вратата, отвътре се чу шум от стъпки и резето изскърца.

— Кой е? — в грубия глас се долавяше страх.

— Хю Корбет, кралски писар, изпратен от краля, за да разследвам смъртта на Лорънс Дъкет.

Вратата се отвори и висок, прегърбен мъж със свещ в ръка му направи път, за да влезе.

— Какво има за разследване?

Корбет погледна към мъжа, който го посрещна. Имаше слабо, изпито лице и трескави очи. Беше плешив и с разчорлена брада. Още от първия миг облеченият в кафяво, мърляво расо свещеник не се понрави на Корбет. Разбра също и че трябва да внимава с него.

— Тук съм по заповед на краля, не по твоя — отвърна грубо Корбет на свещеника и със задоволство забеляза как хищните пръсти на ръката му стискат свещта по-здраво, после додаде: — И кой си ти?

— Аз съм Роджър Белът — отвърна му мъжът. — Енорийски свещеник в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“.

Той приличаше на изплашено дете, избягваше да срещне погледа на кралския писар и тръгна да пали още свещи.

Корбет огледа главното помещение на къщата: просторна стая, с още една врата в другия й край. Вратата вероятно водеше към други помещения за работа и за живеене. Погледна нагоре към почернелите от дим греди и се приближи до мангала с горящи въглени.

Полепналата мръсотия и гниещите тръстики по пода отвратиха Корбет. В тази къща вилнееше студ по-свиреп от този навън. Белът донесе стол и му предложи вино. Корбет отказа. Мъжът не му вдъхваше доверие, затова той протегна ръце към огъня и зачака свещеникът да се настани от другата страна на мангала.

— С какво мога да съм от полза, мастър писарю? — думите на свещеника звучаха вече угоднически, престорената му усмивка разкриваше ред изпочупени и пожълтели зъби.

— С всичко, което знаеш за Лорънс Дъкет.

Белът втренчи поглед в горящите въглени.

— Почти нищо не знам — отвърна той. — На тринайсети януари, следобед, на Чийпсайд, Лорънс Дъкет е убил друг търговец, Ралф Крепин. Побягнал и потърсил убежище в тази църква. Дадох му убежище, разбира се, човекът не беше на себе си, почти на края на силите си и много изплашен. Дадох му вино, малко хляб и го оставих в олтара^[1]. Заключих вратата отвън, той я залости отвътре и часови от местната стража застана на пост. На сутринта, някъде около сутрешната служба, тъкмо по изгрев, отидох в църквата и видях, че Дъкет е преместил престола под отвора на прозореца и се е обесил на желязното резе. Двамата със стража веднага прерязахме въжето, свалихме тялото и изпратихме да повикат кралския следовател, който призова свидетели и състави заключението си. Останалото трябва да ти е известно.

Корбет кимна.

— Заключи ли църквата през въпросната нощ? Веднага след като остави Дъкет, имам предвид.

— Не, върнах се по-късно. Дъкет спеше в престола, чак тогава го заключих за през нощта — отвърна Белът.

— Откъде Дъкет е намерил въже, за да се обеси?

Белът вдигна рамене.

— В църквата има въжета — отговори свещеникът. — Стари въжета, нови въжета. Постоянно ни трябват за камбанарията. Сигурно Дъкет е намерил някое и е отнел живота си по този ужасен начин.

— Камбанарията в кулата ли е? — попита Корбет. — В другия край на църквата и далече от олтара, нали?

Белът кимна.

— Ами Дъкет? — продължи Корбет. — Какво носеше със себе си?

Свещеникът прехапа долната си устна и се облегна назад в стола си, сякаш въпросът го затрудни.

— Не носеше много неща — измърмори той. — Дрехите, с които беше облечен, ножа си и кесия с пари. Защо?

— Просто питам — усмихна се насреща му Корбет — просто питам. Чудех се. Къде е тялото? — попита Корбет и свещеникът втренчи поглед в него.

— Тялото на Дъкет! Къде е? — повтори въпроса си Корбет.

Свещеникът сви рамене.

— Дъкет е самоубиец, и се отнесоха с него като със самоубиец. Помощник-шерифът на града нареди тялото, поставено на парче волска кожа, да се завлече за краката извън градските стени и да бъде хвърлено в градския крепостен ров. Обичайната участ на всички самоубийци.

— Никой ли — прекъсна го Корбет, — съвсем никой ли не потърси трупа му?

— Мастър писарю — отвърна му Белът, над горящите въглени втренченият му в Корбет поглед не трепваше, — Дъкет беше самоубиец, а църквата не проявява милост към самоубийците!

Корбет сви устни и си даде вид на объркан от събитията човек.

— Може ли да огледам църквата отвътре?

С пръст свещеникът му показа, че навън е тъмно и няма да се вижда кой знае какво. Корбет кимна с разбиране. Обеща да се върне на следващия ден. После се сбогува, доволен да се махне от тъмната стая, изпълнена със заплаха, и от тази църква, която не предлагаше утеха ни за живи, ни за мъртви.

Корбет се върна в кръчмата, която беше отминал по-рано същата вечер, и влезе в топлото и осветено помещение. Настани се на грубо скована маса, поръча силен бульон, щедро подправен с лук и чесън и голяма чаша силен ейл. Усети как топлината го обгръща, отпусна се и реши да не се насилва да се прибира у дома си, затова от съдържателя на кръчмата поиска завивка и място за спане на покрития с тръстика под. Легна си, останал съвсем без сили, а умът му все така беше зает с мрачната църква и зловещия свещеник. Неясни спомени за дочути или прочетени истории относно „Сейнт Мери-ле-Боу“. Прокълната сграда. Но защо? Откъде го бе чул? Умореното му съзнание се луташе да намери отговор, когато изведнъж той си припомни една подробност, която го изпълни с тревога. Свещеникът го очакваше, сякаш кралят винаги нареждаше на високопоставени служители да разследват самоубийствата в града. Озадачен, Корбет потъна в сън насред размишленията си.