Пол Дохърти
Сатанинско сборище (8)

Глава седма

В следващите дни Корбет неведнъж посети „Епископската митра“. Уж в изпълнение на служебните си задължения и „по заповед на краля“, но истинската причина беше да види мистрес Алис. Навъсеният великан и другарите му бяха наясно защо Корбет ги посещава, наясно беше и мистрес Алис. Корбет нехаеше, в нейно присъствие се чувстваше пълен с живот, облекчен от къртовския всекидневен труд и тежестта на поверените му от канцеларията задачи. Понякога седеше в кръчмата, друг път — в стаичката зад нея. Алис отглеждаше билки, градински чай, магданоз, копър, исоп, праз и лук. Край къщата имаше рано напъпила круша, малка добре поддържана морава, земята около нея беше добре обработена и, както отбеляза Алис, през лятото щеше да потъне в изобилие от цветове на рози, кремове и други цветя.

Алис говореше за предишния си живот, за тежкото си детство на сираче, докато живеела под опеката на стари, далечни роднини. За брака си с Томас-ат-Боу, за ранното си вдовство и за оцеляването си сред върховете и спадовете на лондонската търговия с бордо и гасконско вино. Разбираше от политика и преценяваше проницателно политиката на крал Едуард към Капетингите — френските крале, чиято възможна намеса в Гаскония и претенциите им за властта в херцогството можеха да разпалят война между двете страни и така да съсипят търговията с вино и опропастят печалбите от нея. За великана и другите мъже, които Корбет виждаше да се навъртат в кръчмата, тя говореше като за свои „посредници и защитници“. Ненатрапчиво разпитваше Корбет за „кралското поръчение“. Отначало той отговаряше, но после променяше посоката на разговора, сякаш този разговор му бе досаден или мъчителен.

Корбет стоеше в кръчмата с часове. Както никога досега говореше неспирно — за обучението си в Оксфорд, службата си на писар, участието си във военните походи, съпругата си Мери и детенцето си, за миг отнесени от чумата. Изля болката си от загубата им, сякаш Алис беше негова довереница, разкрила всички тайни на сърцето му. Понякога просто седеше и свиреше на флейтата: тържествени химни или любовни песни, докато Алис се въртеше и танцуваше. Стройното й, гъвкаво тяло се носеше и движеше в такт с музиката, докато и двамата оставаха без дъх от бързата мелодия или от собствения си смях. После хапваха изтънчени ястия с невероятен вкус: мускатови орехчета, печена херинга, щука, минога, печено на жар морско свинче, прясна есетра и фурми, желета, или десерти: топли захаросани ябълки или круши, сладки и вино с подправки. И виното винаги беше превъзходно.

Дните минаваха и станаха седмица, седмиците станаха две. Кръчмата омръзна на Корбет и заедно с Алис започнаха да се разхождат из улиците на Чийпсайд. Посетиха пазара на коне в Смуутфийлд или както го наричаше простолюдието Смитфийлд. Всеки петък там имаше чудесен пазар на най-добрите коне. Коне, обучени да бъдат яздени от дами, бързи коне за рицарите, кобили с добре оформени уши, вратове и с изпъкнали, гладки задни части. Алис бе възхитена от всичко, но най-вече от младите жребчета, които подскачаха и подритваха все още неумело с тънките си крака. Шумът и миризмата бяха почти непоносими. Войници, търговци и въоръжени придворни на могъщите лордове се местеха от една група коне на друга и с надвикване се пазаряха със собствениците им.

Друг път, хванали се за ръце, отидоха на представление в Чийпсайд и се смяха на кривенето на клоуна и непохватния рицар и неговата жалка кранта. После наблюдаваха бой с петли и бой между мечка и насъскани кучета. Корбет не хареса боя на мечката и кучетата. Огромното животно със зли, налети с кръв очи гледаше свирепо кучетата, които му се нахвърляха, само за да се превърнат в безформена маса от кръв и козина, докато мечката дереше с нокти, ръмжеше и се отърсваше. Но на Алис подобни гледки й допадаха, с напрегнат поглед тя крещеше в подкрепа и на мечката, и на кучетата. Корбет не отдаде значение на тази подробност. Наслаждаваше се на разходките, горд с красивата жена, която вървеше до него и с ясно съзнание, че другите мъже му завиждат.

От време на време, Алис отново отваряше дума за службата на Корбет, за работата му в кралския съд и възложеното му поръчение, което той се мъчеше да забрави. В края на краищата какво толкова, ако двама негодници са се срещнали, единият е намушкал с нож другия и после сам се е обесил? Такива престъпления ставаха всеки ден в Лондон, затова той потисна съмненията си и повярва на представата, която си беше изградил за събитията в „Сейнт Мери-ле-Боу“. Беше щастлив, доволен и нехаеше за Бърнел или за канцеларията. Впрочем — напомни си той сам — беше достатъчно състоятелен, за да напусне службата си — нищожна цена в сравнение с щастието, което беше открил. Въпреки това Алис продължаваше да го разпитва и Корбет обмисляше дали да я заведе в съдилищата в Уестминстър, но се сети за Бърнел и промени намеренията си. Вместо това отидоха в общината и градския съд, който се помещаваше там.

Използва влиянието си, за да ги пуснат и така изслушаха процесите на двама шарлатани, Робърт Уорд и Ричард Линъм. Тази, двамината, здрави и читави, се престрували на неми, на лишени от говор. Обикаляли града с желязна кука, щипци и парче кожа, изрязано като език, по краищата — посребрено и с надпис: „Това е езикът на Ричард Уорд“. С тези средства и различни знаци измамили мнозина, като ги накарали да повярват, че са търговци, нападнати и ограбени от крадци. Крадците им били изтръгнали и езиците, както им отнели и стоките, а за целта използвали същата тая кука и същите тия щипци, които мъкнели със себе си. Твърдели, че единственото, което били в състояние да правят, е да вдигат страшен шум. Съдът бързо доказа, че цялата работа е само скалъпени лъжи, понеже и двамата имат езици и могат да говорят.

И двамата бяха осъдени да прекарат три дни на позорния стълб с отблъскващите кука, щипци и фалшив език, провесени на вратовете им. Алис толкова се смя, че Корбет трябваше почти да я изблъска от общината. По-късно тя му призна, че намира съдебните дела за по-добро забавление от представленията. Толкова се подиграваше с властта на краля и църквата, че Корбет започна да се чуди дали не е последователка на мъртвия Дьо Монфор. Писарят нямаше да се изненада кой знае колко. Имаше ги навсякъде из града. Корбет разпознаваше подобни уклони у свои приятели и познати в канцеларията и хазната, въпреки че Дьо Монфор беше мъртъв, а тялото му съсечено и хвърлено за храна на кучетата преди около двайсетина години.

Беше неизбежно Корбет и Алис да станат любовници. Започна се с целувка, с прегръдка. Хапваха късно една вечер, когато кръчмата беше затворена. После, сякаш бяха мъж и жена от години, Алис хвана Корбет за ръка и го поведе към собствената си спалня. Беше просторна стая, почти колкото дневна, с големи шкафове, маса, столове и излъскан под, покрит с вълнени килими. Стените бяха зелени, изпъстрени със златни звезди и нарисувани дребни глави на мъже и жени. Имаше малък, покрит мангал и дърва, нацепени скоро, които изпълваха стаята с аромата си. Алис отведе Корбет до огромно, ниско легло и тогава се обърна гърбом. Започна да съблича роклята си. Плавно я издърпа над раменете си, махна чорапите и фустите и застана гола, сред море от коприна. Корбет се усмихна, когато видя, че не е махнала малките черни, копринени ръкавици и понечи да смъкне едната, но тя също с усмивка отклони ръката му и започна да разсъблича него, а той се възхищаваше на дребното й тяло, красиво като тялото на Венера.

Тази нощ Корбет срещна за първи път такъв плам и вещина. Отново и отново устните й търсеха неговите, а тялото й примамваше и увличаше неговото в тъмен вихър от страст. Накрая, вплетени едно в друго, телата им се сляха ведно, станаха едно, а после потънаха в дълбокия сън без сънища, който спохожда любовниците. На сутринта Корбет се събуди и я видя, вече облечена, свежа и прекрасна като невеста. Беше приседнала до него на леглото, смееше се, дразнеше го и изчезна, когато я заплаши, че ще повторят случилото се през изминалата нощ. Дълбоко в душата си обаче Корбет знаеше, че идилията не може да продължи дълго. Навъсеният великан, Питър, му хвърляше пълни с убийствена омраза погледи, всеки път щом дойдеше в кръчмата, а мъжете „посредници и защитници“ на Алис не го изпускаха от очи. Не се опитаха да се сближат с него, нито пък той с тях. Всъщност Алис правеше всичко възможно да стоят далече един от друг. Корбет нехаеше, отдаваше притаената им злоба единствено на завистта и ревността.

Канцлерът Бърнел пращаше на Корбет писмо след писмо — написани с остър и язвителен език, като изискваше сведения за напредъка на разследването. Корбет не отговаряше с тайната надежда, че въпросът ще загуби значението си и ще потъне в забвение. Озадачаваше го неимоверно това, че първият министър на краля проявява интерес към самоубийството на жалък човечец като Дъкет. Кувил беше онзи, който го върна към действителността. Една нощ, няколко седмици след като срещна за първи път Алис, Корбет се върна в жилището си на Темз Стрийт, където го чакаше кожена торба. Собственичката на къщата измърмори, че я донесли по-рано през деня. Корбет я взе в стаята си и измъкна дълъг свитък стар велен и краткото обяснително писмо на Кувил, което хвърли на леглото. Седна и разгъна дългия свитък, пожълтял от времето, с протрити и прокъсани краища. Финият почерк, характерен за френската школа от Нормандия, беше доста поизбледнял, но се четеше. Пропусна обичайните надути фрази, изясняващи, че това е писмо на един от заместник-шерифите в града до канцлера на Хенри II. Погледна в края и видя датата над стария, изронен печат „Съставен в Тауър, на 2 декември от двайсет и осмата година от управлението на краля“, което означаваше — бързо пресметна той — през 1182 година. Взе дъската си за писане и започна да записва съкратено съдържанието на писмото.

В началото на лятото тази година, някой си Уилям Фицозбърт, предател и негодяй, започна да събира около себе си хората в сборище, което е свързано със сатаната и отхвърля Сина на Дева Мария, като Христос и наш Спасител. Този дяволски син правеше събиранията извън градските стени и дори — заради отсъствието на нашия добър крал Хенри — в самия град. Установи се, че Фицозбърт и свитата му извършват тайни ритуали, черна меса, в които осквернявали нафората и поругавали свещените съдове, статуи и разпятия, откраднати от църквите в Лондон. Фицозбърт твърдял и проповядвал, че неговият господар Антихристът ще дойде и ще отнесе Злото, както Фицозбърт наричал краля, светата майка Църквата и всички устои на държавата и закона в страната. От време на време тайните им церемонии се извършвали в къщи из града или в изоставени съборетини около Тауър, където заговорничели да разрушат управлението на краля. Тайни доставчици незабелязано внасяли оръжие в града, за да въоръжат последователите му, а Фицозбърт насъсквал хората все повече, като проповядвал при кръста на „Сейнт Пол“. Имал безсрамието да превземе църковните градини на катедралата „Сейнт Пол“, сякаш са негов собствен имот или феодално владение.

Епископът на Лондон горчиво се оплаквал относно тези събития и поставил Фицозбърт и последователите му под възбрана, но негодникът изгорил писмото и обещал да направи същото и с онзи, който го изпраща. Тогава епископът помолил кмета и шерифа на Лондон да изгонят Фицозбърт от църковния двор на „Сейнт Пол“, както и да хвърлят него и цялото му сборище в затвора. Чак след Архангеловден същата година шерифът, неговите подчинени и доброволци от Уолбрук, както и стражите на гилдията на обущарите направили опит да прочистят двора на „Сейнт Пол“, но не успели и понесли значителни загуби от Фицозбърт и неговите привърженици. След това кметът се обърнал с молба до лорд-канцлера да използва властта си, за да доведе войска от Дувър и замъците в Рочестър, както и да събере новобранци из околностите на Мидълсекс, Есекс и Съри, които да помогнат за разрешаването на проблема.

Вечерта на Вси светии, когато се знаело, че Фицозбърт и сборището му ще извършват скверни и тайни ритуали в двора на „Сейнт Пол“, войските на краля нападнали мястото. Виновникът за всички злини, заедно със своите най-добри бойци, съветници и близки другари, мнозина от тях с много лоша слава в града, се измъкнали от „Сейнт Пол“, пресекли Чийпсайд и завзели църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“. Енорийският свещеник Бенедикт Фулшъм тайно ги улеснил, подпомогнал и им позволил да завземат църквата. По-късно се доказало, че този Бенедикт Фулшъм дал на Фицозбърт и неговите последователи позволение да продължат извършването на тайните си ритуали в църквата, като им дал от осветената нафора и от осветените съдове за скверните им деяния. Щом веднъж се озовали в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, привържениците на Фицозбърт се укрепили в кулата на камбанарията и с лъкове, стрели, брадви и мечове успявали да поразят всеки войник тръгнал насреща им. Заради положението било решено през прозорците на въпросната църква да се хвърлят запалени факли с надеждата, че така ще принудят Фицозбърт и останалите да излязат на улицата. Намисленото било изпълнено и след жертвите, дадени вътре, Фицозбърт и всички в църквата направили опит да избягат, но били заловени до един и затворени в Тауър.

Два дни по-късно, със заповед на канцлера, ги изправили пред кралския съд в Уестминстър. Фицозбърт отрекъл правото им да раздават правосъдие, проклел краля, църквата и Христос и се заклел, че сатаната ще го освободи. Съдиите осъдили Фицозбърт и тези от хората му, които били заловени с него, да бъдат влачени за петите до Смитфийлд, където да ги окачат на вериги над огън. Фицозбърт и привържениците му продължили да проклинат и да молят своя господар (така наричали сатаната) да дойде и да ги освободи. Въздадено било и Божието, и кралското правосъдие. Фицозбърт и сподвижниците му изгорели живи в Смитфийлд, а прахът им изсипали над градския ров.

Този Фицозбърт бил мъж с добро потекло и образован. Бил среден на ръст и мургав. Кралските съдии установили, че прекарал част от живота си на изток, сред неверниците в Сирия, известни като „асасини“, където най-напред се запознал с черните изкуства. Твърдял, че сатаната го избрал и носел знака на сатаната на дланите си — два обърнати кръста. Червени белези на двете длани. Съпругата му, Амиша, и децата им също били част от сборището, но успели да се измъкнат и дори след най-щателно претърсване от страна на кмета и шерифите, нямало и следа от тях.

Корбет приключи с писането и огледа писмото на този отдавна мъртъв градски служител. Сви го старателно и го пусна обратно в кожената торба, удовлетворен, че по-раншните му подозрения за „Сейнт Мери-ле-Боу“ са били верни. Взе бележката на Кувил, в която старецът се извиняваше за закъснението и му пожелаваше успех в търсенето, добавил беше и послепис, че липсата на заинтересованост у някогашния му ученик към възложеното поръчение е довело до слухове и предизвикало загриженост сред старите му познати в канцеларията. Корбет прие предупреждението и осъзна, че през изминалите няколко седмици е бил като омагьосан от Алис, че трябва да се отърси от нея и да довърши задачата си, ако ще да е и последното му поръчение като кралски писар. Все пак Корбет имаше чувство за дълг. Дългите години на обучение и работа в канцеларията и в кралския съд го принуждаваха да докарва докрай и както трябва възложеното му поръчение.