Пол Дохърти
Сатанинско сборище (5)

Глава четвърта

На следващата сутрин, когато една от слугините в кръчмата го събуди, Корбет се чувстваше отпаднал. Главата му тежеше от предишната нощ. Закуси с ейл и хляб от едро смляна ръж и се постопли до готварското огнище. Събра вещите си и се запъти към Чийпсайд. Видя отворена бръснарница и влезе в нея. Бръснарят сръчно обръсна горната му устна и — след ненатрапчиво проявеното любопитство на Корбет — с готовност му разказа подробности за местния кралски следовател, провел разследването за Лорънс Дъкет. Роджър Паджет, упражняващ занаята си някъде в страничните улички на Чийпсайд. Щом излезе от бръснарницата, Корбет откри къщата — скромна двуетажна постройка с увесено над вратата огромно позлатено чукало.

Паджет беше дребен дърдорко, съсредоточен върху собствената си значимост като лекар, който не само лекува пациентите си, но понякога и разследва причините за тяхната смърт. Нисичкият надут Паджет — облечен в ален, обшит с тафта плащ, под който се провиждаше синя подплата — внимателно огледа заповедта на Корбет, преди да го покани в стаята на приземния етаж, където извършваше хирургически операции. Корбет нямаше вяра на докторите и гледаше на изкуството им като на шарлатанство. Огледа стаята и реши, че и Паджет не е по-различен от останалите. На пода имаше карта на зодиите, а полиците покрай стените бяха отрупани с глинени гърненца с билки, надписани четливо: „майчин лист“, „попадийка“, „напръстник“ или „кожа от змиорка“. На масата стоеше огромна дървена купа, пълна с фин бял прах, от който Корбет се разкиха и разкашля. Не спря, докато лекарят не покри купата с влажна кърпа.

Паджет се настани в единствения стол в стаята, без ни най-малко да го е грижа за удобството на Корбет и рязко попита:

— С какво ще съм ти от полза, мастър писарю?

— С това, което знаеш за Лорънс Дъкет. Как и къде намери тялото?

Лекарят се сви в стола си, вкопчи ръце една в друга и с поглед, вперен над главата на Корбет, заговори, сякаш рецитираше.

— Лорънс Дъкет е бил намерен обесен в църквата „Сейнт Мери-ле-Боу“, малко след разсъмване на четиринайсети януари. Струва ми се, енорийският свещеник, отец Белът, е намерил тялото — впери очи в Корбет. — Срещна ли се с него?

Корбет кимна. Паджет му хвърли странен поглед и да продължи:

— Да, Белът свалил тялото и го оставил на пода в олтара. Аз и свидетелите пристигнахме да огледаме трупа. По тялото нямаше следи от насилие, нито пък рани или други белези от нападение. Единствените наранявания бяха моравочервеното петно около врата и голяма синина под дясното ухо, и двете причинени от примката и възела на въжето, което Дъкет е увил около врата си, за да се обеси. После направих оглед на мястото на самоубийството. Здраво желязно резе се издаваше отстрани на един от прозорците в олтарното помещение и църковният престол беше преместен под него. Очевидно Дъкет го е използвал, за да се покачи, да завърже въжето около резето, после е затегнал примката около врата си и е скочил от престола. Единственото необичайно нещо бяха тези черни копринени нишки, открити около примката.

Лекарят ги подаде на Корбет, който ги огледа, а после прибра в кесията си.

Паджет измери с очи Корбет и изви малката си уста с тесни устни.

— Друго няма. Налице бяха обичайните белези при обесване. Червата и стомахът се бяха освободили от съдържимото, лицето добило синкавоморав оттенък, езикът беше подут и прехапан, а очите изцъклени.

— Така ли? Не е имало никаква следа от насилие? — нетърпеливо го пресече Корбет.

— Друго — бавно изрече Паджет — освен изреденото нямаше. Мисля, че Дъкет е убил Крепин, избягал е в черквата и от страх или угризения на съвестта се е обесил.

— Никакви други следи, никакви белези по тялото, така ли? — настоя Корбет и вдигна ръка да успокои очевидно раздразнения лекар, преди да продължи: — Разбира се, изложението ти беше изчерпателно. Самият лорд-канцлер го отбеляза, но не е ли имало нещо, което набитото ти око е видяло, но си го сметнал за несъществено за разследването на самоубийството?

— Имаше — гласеше краткият, самодоволен отговор. — Дъкет имаше синини по двете предмишници, но предполагам, че си бяха просто обикновени синини.

Корбет се усмихна.

— Благодаря ти, мастър Паджет, и ако си спомниш още нещо, моля да известиш в кралската канцелария.

Преди слисаният лекар да се опомни, Корбет излезе през вратата и пое обратно нагоре към Чийпсайд.

Пробило облаците по небето, бледото слънце огряваше обичайното стълпотворение из Чийпсайд. С преносимите си табли за писане писарите бяха готови за поръчки. Магазините бяха отворени, тезгясите спуснати и търговията кипеше. Фламандски търговци с шапки от бобър и кожени ботуши се смесваха с правници, понесли в ръце свитъци, чираци в туники и тесни панталони, жени от различни прослойки и с разни занятия. Високомерни дами с богато надиплени рокли, опасани ниско на талията с колани, украсени със скъпоценности. Тънки воали покриваха косите им, а обточени с кожа наметки предпазваха нежните им тела от студа.

Привикнал с тишината и спокойствието на канцеларията, Корбет намираше шума и глъчката на улицата за твърде оглушителни. Всякакви търговци се опитваха да привлекат вниманието му към предлаганите от тях коприни, кадифе и тънки ленени платове. Гостилничари и пекари предлагаха горещи говежди ребърца с подправки, змиорка и пай с месо, подправено с лук и чесън. Двама търговци се биеха около куп железни съдове. Корбет видя как две кесии бяха измъкнати от джобовете на притежателите им и макар непрестанно да беше нащрек заради пълчищата крадци в столицата, стисна по-здраво своята под плаща. През тълпата вървеше върволица от осъдени несретници, стража ги съпровождаше от затвора „Тън“ до този в Нюгейт. Нещастниците бяха обиждани как ли не от всички, вероятно и от онези, които по щастлива случайност не бяха сред окованите. Две проститутки, облечени само с долни фусти, бяха изведени за публично покаяние, но безсрамните им и безочливи погледи, както и похотливият кикот на някои от зрителите не оставяше съмнение, че не след дълго отново ще се върнат към занаята си.

По едно време навалицата така го притисна, че споменът за смъртоносния натиск на тела при сблъсъка преди толкова години пред кралската шатра в Уелс го връхлетя. За миг Корбет бе обзет от паника. Мигът отмина, той си проби път и отново се изправи пред портите на „Сейнт Мери-ле-Боу“. Отново го обзеха отчаянието и ужасът, които изпита при първото си посещение, опита се да си спомни какво знаеше за църквата, но спомените му се изплъзваха. Църквата беше пуста, с изключение на неколцина случайни посетители, които бързо си тръгнаха, щом отец Белът с черното си расо се появи, за да посрещне Корбет.

— А, мастър Корбет — отец Белът протегна костелива ръка и Корбет я стисна, осъзнавайки, че пребледнялото, изпито лице на свещеника и тъмното му расо, само засилват зловещия страх, който беше изпитал предишната вечер.

— Дойдох да огледам църквата — думите на Корбет прозвучаха по-рязко, отколкото беше възнамерявал, — на дневна светлина.

— Нищо няма да остане скрито! — тихо, но също рязко му отвърна свещеникът и през ума на Корбет мина, че Белът е по-самоуверен от предишната вечер. Кимна в знак на съгласие и позволи на Белът да го съпроводи до главната порта на църквата.

Преддверието на църквата беше тъмно, миришеше на влага и мухъл. Корбет спря и се огледа. Вниманието му привлече малка обкована с желязо врата от лявата му страна. Остави всичко и тръгна към нея, за да я отвори.

— Заключена е — самодоволно рече Белът. — Така е от месеци. Води нагоре към камбанарията и тавана на кулата, но ако искаш…

Думите му заглъхнаха, сякаш беше отегчен.

— Да — ядосано рече Корбет. — Искам. Отвори я!

Свещеникът изкриви устни в усмивка, запрехвърля тежката връзка с ключове, която се люлееше на колана му и накрая отключи. Вратата се отвори с пронизително скърцане на ръждивите панти. Корбет бързо подмина свещеника и се заизкачва по влажното, плесенясало, извито стълбище. Камбанарията беше на върха, грамадните медни камбани висяха безмълвни. Корбет им хвърли бегъл поглед, издърпа тежкото желязно резе и започна да блъска и повдига масивния дървен капак на тавана. Накрая успя да го помръдне и отвори нагоре със скърцане.

Вятърът облъхна лицето на Корбет, щом се показа през капака. Застана на покрива на кулата. Приближи се до назъбената стена и погледна зашеметено надолу към ветровитата Чийпсайд, която изглеждаше толкова тясна под нозете му. Виждаше се как градът се простира от двете й страни, редица от покриви и къщи продължаваше на юг, а кафявата земя и заснежените полета на север — до Нюгейт и нататък отвъд старата градска стена. Корбет огледа около кулата. Възможно беше някой да е успял да се скрие там и после да се промъкне надолу в църквата, но капакът, както и вратата към кулата изглеждаха така, сякаш от години не са използвани. Дъкет, стражите и половин Чийпсайд щяха да се събудят, ако е имало натрапник, който се вмъква по този път. Корбет поклати глава и се върна обратно при свещеника, който го чакаше с ехидна усмивка на жълтеникавото си лице.

— Откри ли нещо, мастър Корбет?

Корбет пренебрегна подигравката в гласа на свещеника и огледа входа на кулата. В един от ъглите от малка пролука на тавана се провесваха въжета за камбаните. Под тях бяха скупчени други, навити както дойде. Имаше нови, имаше и стари.

— Оттук ли е взел въжето Дъкет?

Свещеникът кимна.

— Да — отговори той. — Трябва да е дошъл тук и да е взел въжето, после се е върнал в олтара.

— На тъмно ли? — попита Корбет.

— Накъде биеш? — рече отецът дръпнато.

— Натам — заговори бавно Корбет, — че Дъкет е стоял на тъмно в олтара и после тихичко е отишъл в мрака да си вземе въже, с което да се самоубие, нали така?

— Имаше свещ — припряно му отговори свещеникът.

— И да е имал — отвърна Корбет, като посочи с ръка притвора, — не я използвал. По пода няма пресни следи от восък!

Погледна към Белът и с удовлетворение забеляза, че ехидната му усмивка се е стопила.

— Силно развълнуван човек — продължи мисълта си Корбет, — със свещ в ръка, който пристъпва из мрака. Ръката му трябва да е била несигурна — той потри пода с върха на ботуша си, — тогава тук восъкът щеше да е повече от мръсотията!

Корбет се обърна и влезе в нефа. Широка, покрита с плочи пътека водеше чак до преградата пред олтара. Преградата представляваше дървена решетка с грамадна врата в средата — през нея се влизаше в олтарното помещение с издигнатия нависоко олтар, до който водеха стъпала. От двете страни на нефа се редяха ниски, масивни колони. Трансептите бяха мрачни и пусти, единствените предмети в тях бяха струпаните дървени пейки. По някога белите варосани стени имаше стенописи. Високо на стените и в двата трансепта се редяха малки овални прозорци. Корбет ги огледа. Капаците на всички бяха здраво залостени отвън и отвътре. На един от прозорците капаците висяха на разхлабените си панти, но той беше прекалено малък, за да може през него, незабелязано за Дъкет и стражите, да се промъкне човек.

Корбет уви плаща около себе си и навлезе навътре в трансепта. Писарят носеше ботуши с високи токове и ехото от стъпките му огласяше нефа. Чуваше как зад него свещеникът припряно ситни като пълзящ по тръба плъх. Корбет влезе в олтарната част. Масивният дървен църковен престол стоеше ниско до белия каменен олтар. Нямаше нищо за гледане, но осъзна, че за първи път влиза в толкова празен и потискащ олтар. Камъкът се издигаше над него, пуст и безизразен, нямаше цветя или ленени покривки, които да покриват мрамора. Зад олтара на празната стена имаше избледнял стенопис. Над него самотен светилник мъждукаше в мрака. От двете страни имаше пейки. Корбет се обърна и вдигна очи. Видя прозорец във формата на трилистна детелина, замрежен с тел и затворен с рогови пластини. Капаците на останалите прозорци бяха затворени и повечето от светлината в църквата влизаше през него.

Тръгна надясно в олтарното помещение и огледа високо разположеното желязно резе, стърчащо от широк прозорец с дървени капаци.

— Това ли е резето?

Застаналият зад гърба му свещеник кимна, положил ръка върху църковния престол.

— Да — отговори бавно. — Дъкет е преместил престола. Използвал го е, за да завърже въжето за резето.

Корбет се обърна, погледна Белът в очите и поклати глава.

— Не съм много убеден — отвърна той и без да дочака отговор, се върна в нефа.

Корбет излезе от църквата и свърна към населената с чуждестранни кожари Фрайди Стрийт. По улицата кипеше оживено строителство. Работници строяха огромен резервоар или водопровод, по който по тръби от бряст да тече вода от река Тайбърн. Вече имаше издигнати и бесилки с два трупа. Гниещите тела висяха на прекършените си вратове от грубо скованите греди на ешафода. Друг път Корбет спокойно щеше да отмине сцената, но сега, когато съзнанието му беше заето с представата за увисналото на въжето тяло на Лорънс Дъкет в „Сейнт Мери-ле-Боу“, се приближи и разгледа отблизо телата. Без да обръща внимание на вонята и отблъскващата гледка, която представляваха, писарят не помръдна, докато не научи, каквото му беше необходимо, и после се насочи към къщата на Дъкет, за да поразпита наоколо. Въпросите му предизвикваха най-вече навъсени или безизразни погледи, но накрая го упътиха към къща на ъгъла на Бред Стрийт.

Вратата беше здраво залостена и всички прозорци затворени, затова на Корбет му се стори, че в къщата няма никого. Без да се обезкуражава, той потропа на вратата и извика да му се отвори „в името на краля“. Чу стъпки, резетата бяха издърпани и вратата отвори една средна на ръст, дори дребна, слаба жена с кестенява коса, прибрана под воал. На лицето й бяха изписани спокойствие и здрав разум. Очевидно беше в траур, облечена беше в дълга, черна рокля. Единственото изключение бяха плетена златна верижка около талията й и чисто бели ширити по маншетите й и около шията й. Изражението й беше сурово, устните бяха капризно извити, а погледът й — дързък. Корбет показа заповедта си. Жената я взе, изчете я спокойно, движейки устни, върна я и с жест го покани в стая на долния етаж, където отвори прозорците, за да влязат светлина и въздух. В стаята нямаше нищо освен сандъци и купчини дрехи.

Жената оглежда известно време Корбет.

— Аз съм Джейн Дъкет — сдържано каза тя. — Какво искаш от мен?

В тона й се усещаше предумисъл, на който Корбет не обърна внимание и обясни защо разпитва за смъртта на Лорънс Дъкет. Макар жената да носеше траур, не изглеждаше да тъгува по мъртвия си брат. Чак когато Корбет спомена името на Крепин, Джейн присви очи и страните й поруменяха.

— Не харесвах Крепин, мастър писарю. Беше… — грубо рече тя и затърси думата.

— Насилник — подхвърли Корбет.

— Да, мастър Корбет, насилник, нищожество, развратник, който съсипва доброто име на жените.

— Значи онази история е истина? — попита Корбет.

Джейн не отговори, но се обърна гърбом и кимна енергично.

— Затова ли Лорънс го е убил? — настоя Корбет.

Джейн се обърна към него и се изсмя високо.

— Мастър писарю, макар с брат ми да сме споделяли една утроба и да деляхме един покрив, един към друг не изпитвахме обич — тя отново се засмя нервно. — Не аз съм причината за убийството, извършено от брат ми. Има други причини!

Тя стрелна с очи Корбет.

— На мен не са ми известни, но кучката ще ги знае!

— Коя е кучката, мистрес?

— Алис-ат-Боу, държи кръчма на Сейнт Марк’с Лейн, убежище и свърталище за всички нейни приятели и тям подобни. Реджинал де Ланфор, Робърт Пино, Пол Стабърхед, Томас Коронър…

После притихна. Стоеше неподвижно, само ръцете й усукваха верижката на кръста.

— Беше любовница на Крепин. Проклета развратница! — изсъска Джейн. — Крепин ме принуди да спя с него, а после е разказал на нея и останалите за случилото се.

Джейн рухна върху един от сандъците и обхвана главата си с ръце.

Корбет стоеше и я наблюдаваше известно време.

— Алис и на Лорънс ли беше любовница? — попита той.

Джейн вдигна глава и високо се изсмя.

— Брат ми, мастър писарю, не харесваше жени. А колкото до кавгата му с Крепин — тя погледна Корбет в очите — причината за нея не ми е известна, не ме е грижа каква е и до няколко дни ще съм свободна. Имам роднини в Оксфорд. Ще ида там.

Изправи се и приглади диплите на роклята си.

— Нямам какво да добавя, мастър Корбет. Желая ти всичко най-добро — отвори вратата и се дръпна настрани, за да направи път на Корбет, който излезе на улицата.

Навън Корбет усети умора, глад и желание да си легне в своето легло. Купи си пай от близкото магазинче, пътьом го изяде, решен поне една вечер да стои далеч от кръчмите и техния силен ейл. Като съвестен служител беше започнал работа по възложеното му поръчение с проучване и събиране на сведения. Сега трябваше да подреди наученото и да открие свързващата нишка. Имаше подробности, които го объркваха и озадачаваха, и си знаеше, че обученият му в разследванията ум няма да му даде покой, докато всяка подробност не застане на своето място.

Сви по Чийпсайд надолу по Патерностер Роу и когато най-накрая стигна портите на Темз Стрийт, вече се здрачаваше. Влезе в къщата, поръча запален мангал на съдържателката — навъсена съпруга на търговец — и се изкачи по разнебитените стълби до своята стая. Полегна на леглото си, увит в плаща и запрехвърля през ума си всичко видяно, чуто или казано. Постепенно, общата картина започна да се изяснява в съзнанието му и след като запали свещи, той разви вързопа и извади дъската си за писане. Започна, без да бърза, да записва избистрените вече в ума му факти.