Пол Дохърти
Сатанинско сборище (15)

Глава четиринадесета

Няколко часа по-късно Корбет и Ранулф бяха събудени от слуга, който им донесе храна и напитки — задушено месо със зеленчуци и сос и два бокала с доста разреден ейл. Ранулф мърмореше, но погълна месото с лакомията на човек, който не е ял от дни. На въпросите на господаря си за мястото, на което щяха да идат, отговаряше с пълна уста и от гледката Корбет почти загуби апетит. Щом Ранулф се нахрани, Корбет изпрати за Суинъртън, поиска коне и военен ескорт за из града, не само защото вече ги бяха нападали, но и за да не ги задържи градската стража, ако нарушат вечерния час. Само на хора с достатъчно основателни причини се позволяваше да се движат из града по мръкнало, при това трябваше да носят запалени факли, а Корбет не искаше всички да научат за поръчението му и да улеснява преследвачите си.

Щом се приготвиха, спуснали качулки ниско над лицата си, предвождани от войник, Корбет и Ранулф излязоха през задната порта на Тауър и се запътиха към Олдгейт Стрийт, като вървяха така, че старата градска стена да остава от лявата им страна. Пътуването мина спокойно, но измръзнаха. Когато стигнаха до заведението, посочено от Ранулф, войникът от гарнизона на кулата беше предоволен да обърне коня си и да ги остави пред „Косът“ — голяма и просторна кръчма, която явно беше затворена за през нощта.

Корбет и Ранулф почакаха в мрака, докато войникът, повел конете им, свърна по улицата и чак тогава Ранулф тръгна пред господаря си надолу по уличката, която вървеше покрай кръчмата, и тихо похлопа на страничната врата. Почука четири пъти — като предварително уговорен знак. От вътрешната страна без много шум издърпаха резето. Вратата се открехна и Ранулф заговори бързо с някого, после подаде двете златни монети, получени от Корбет, и вратата се отвори широко, за да влязат.

Вътре цареше непрогледна тъмнина. Корбет смътно различаваше силуета на човека, отворил вратата. Чудеше се накъде ще продължат, когато чу проскърцване и сноп светлина се процеди през отворения капак на пода. Тихо подканиха Ранулф и Корбет да се спуснат по стълбата. Първи заслиза Ранулф, следван от Корбет, смаян от видяното и чутото. Оказа се, че „Косът“ има обширно подземие, скрито от любопитни очи. Намираше се точно под кръчмата и беше напълно изолирано от света. Множество факли, прикрепени с халки към стената и свещи от чист восък, наредени по масите из помещението, осветяваха мястото. На пръв поглед то приличаше на съвсем обикновено помещение в кръчма, само дето нямаше прозорци. В другия му край, през тясна решетка на тавана, скриваща тунел, който вероятно служеше и като път за бягство — в случай, че властите все пак се появят — нахлуваше въздух. Стените бяха варосани, покрити с рисунки и тъкмо по тях човек най-напред разбираше, че мястото е нещо по-различно от кръчма.

По стените бяха изобразени голи млади мъже и момчета, състезаващи се в хвърляне на копие, борба, надбягващи се или лежащи в ложета с лаврови венци на главите и с пълни до горе чаши с вино в ръцете. Въпреки полумрака, Корбет се възхити на суровия реализъм, с която бяха направени фреските, и изпитателно огледа посетителите на мястото. Не бяха много и криеха лицата си под качулките, както и те с Ранулф криеха своите, за да останат неразпознати. Стояха по двойки и разговаряха приглушено помежду си или гальовно говореха на момчетата, които им носеха вино и ейл от грамадните бъчви, струпани в другия край на подземието. Момчетата явно бяха избрани заради красотата им. Облечени в прилепнали, пъстри панталони и къси подплатени елеци, с дълги, къдрави коси, подредени в женски прически, младите мъже радваха посетителите с плавната си, полюляваща се походка.

Корбет усети, че някой го подръпна за крайчеца на плаща. Беше Ранулф и Корбет си даде сметка, че стои зяпнал. По стълбата слизаха още гости и се насочваха към тях. Писарят последва Ранулф до малка ниша и поръча вино на едно от момчетата, което се усмихваше кокетно и ги стрелкаше с игриви погледи, докато се отдалечаваше със ситни стъпки. Корбет седеше смаян от видяното. Беше чувал за тези тайни кръчми, но кракът му никога не беше стъпвал в някоя от тях. На пръв поглед това беше тайна кръчма, но той знаеше, че е в мъжки публичен дом и всички посетители се излагаха на неимоверен риск. Ако бъдеха заловени, щяха да бъдат осъдени на публични унижения, последвани от бавна и мъчителна смърт. Тъкмо затова бяха толкова потайни и се срещаха на такива скрити места.

Ранулф сякаш се чувстваше по-удобно и доста по на място, може би защото беше привикнал да живее извън закона и всеки ден да се изправя срещу общоприетите нрави. Когато им донесоха виното, Ранулф сграбчи момчето за ръкава и му прошепна някакво име. Младежът се навъси и нацупи. Прибра няколкото монети, оставени от Корбет на масата и когато се отдалечаваше от тях, никак не бързаше. След малко се появи друго момче и седна срещу двамата мъже. Косата му беше пясъчно руса, лицето — сърцевидно като на момиче. Имаше дълги извити мигли, бледи страни и малки, розови устни. Доброто му настроение беше пресилено и Корбет съзря страха в черните му като въглен очи. Обзе го съчувствие към опустошената му младост, беше само на шестнайсет или седемнайсет, а гледаше така, сякаш бе на хиляда години.

— Аз съм Саймън — промълви момчето. — Казаха ми, че искате да говорите с мен.

Корбет се приведе.

— Не — отвърна той спокойно, — Лорънс Дъкет иска да говори с теб!

Ужас заструи от очите на момчето и то щеше да скочи на крака, ако Корбет не го беше сграбчил здраво за ръката и не му бе зашепнал успокоително, че е бил приятел на Дъкет и че не му мисли злото.

— Какво се случи с Дъкет? — прошепна Корбет. — Защо умря? Убили са го, нали? Моля те, кажи ми. Мога да те защитя, както и да изправя убийците му пред правосъдието.

Саймън впери поглед в Корбет, прехапа долната си устна, а очите му плувнаха в сълзи. Понечи да заговори, но обори глава, после кимна. Корбет почака, докато момчето вдигна обляното си в сълзи лице.

— Убиха го — промълви то.

— Кой? — дрезгаво попита Корбет.

— Онези с тъмните мантии, с покритите с качулки глави и с маските. Водеха ги великан и джудже — отговори примирено Саймън. — Вмъкнаха се в църквата. Не се чу нито звук. Уловиха го, преместиха престола и го обесиха.

Младежът избърса сълзите от лицето си с ръкава на ризата си и трескаво се огледа.

— Не знам откъде се появиха и къде изчезнаха — припряно добави той. — Сякаш бяха излезли от ада. Тихи, безмълвни — насочи към Корбет изпълнен с ужас поглед. — А Лорънс и думица не промълви! Защо? — попита той с глас, изпълнен с плач.

— Откъде знаеш? — попита Корбет, като сам полагаше усилия да овладее обзелото го вълнение.

— Бях там — отвърна момчето. — Промъкнах се в църквата малко след пладне. Вмъкнах се през едно прозорче, защото свещеникът стоеше на вратата.

— Ами стражите? — попита Корбет.

— Не бяха дошли — продължи Саймън. — Отидох при Лорънс да го утеша, но той ми рече да се скрия. Легнах под една пейка в олтарното помещение и съм заспал, събудих се по мръкнало. Гореше свещ. Тъкмо щях да стана, когато изведнъж те се появиха. Затова се скрих. Бях ужасен и се крих до сутринта, когато свещеникът и стражите разбиха вратата. В суматохата избягах.

Корбет си спомни за парчето плат, закачено на шипковите храсти и кимна.

— Трябва да знаеш повече — настоя той. — Кой е великанът? А джуджето? Кои са тези хора?

Момчето поклати глава.

— Трябва да тръгвам — прошепна то дрезгаво.

— Утре — настоя Корбет, — чакай ме утре, преди сутрешната литургия, при църквата „Сейнт Катрин“ до Тауър.

Момчето кимна, стана, усмихна се пресилено и заситни нанякъде.

Корбет и Ранулф се позадържаха още известно време, после придърпаха по-надолу качулките си, станаха и си тръгнаха. Тайнственият им водач ги отведе до изхода към улицата. Корбет с радост се озова навън, под звездите, и вдъхна дълбоко студения въздух, за да пропъди тежките миризми от подземието. После, доволни, че са сами и не ги следят, се обърнаха и се запътиха към Тауър. Ранулф беше следил разговора между момчето и Корбет с половин ухо, затова започна да досажда на писаря с въпроси, накрая се отказа, понеже друг отговор освен мърморене и уклончиви отговори не получи.

Думите на момчето развълнуваха Корбет, макар те само да допълваха подозренията му. Убийците на Дъкет бяха повече от един. Но кои бяха те? Кой е великанът? Кой е джуджето? Облечени в черно силуети, появили се безшумно в църквата. Откъде са се промъкнали? Корбет продължаваше да търси отговори, когато стигнаха задната врата на Тауър и сънливият, мърморещ пазач ги пусна да влязат. Запътиха се към новото си жилище. Корбет нареди на Ранулф да млъкне и да престане да му досажда. Уви се в плаща си, обърна се към сивата гранитна стена и се помъчи да заспи, да прогони изтощението и ужасите от деня с мисли за нежното гладко като коприна тяло на Алис.

На другия ден Корбет тръгна за мястото на срещата, а на Ранулф нареди да остане в Тауър и да си почине от тежкия труд предишния ден. Излезе през задната врата на Тауър и извървя краткото разстояние до църквата „Сейнт Катрин“. Когато се приближи, църковните камбани забиха за сутрешната служба.

Очакваше да завари мястото все още безлюдно и се изненада от насъбралите се пред църковната порта хора. Втурна се, изпълнен със страх от онова, което можеше да намери, когато стигне. Насъбралото се множество се отдръпна, за да го пропусне и той почти се стовари върху безжизненото тяло на младежа, с когото разговаря през изминалата нощ. Момчето носеше същите дрехи, косата му все още беше накъдрена и нагласена в женска прическа, единствената разлика беше дългият кървав разрез на гърлото и кръвта, която напояваше туниката на гърдите му. Саймън лежеше проснат на земята, с разперени ръце и крака, а безжизнените му очи се взираха в небето.

— Какво е станало? — заразпитва Корбет насъбралите се хора. Дребничка, мургава и сбръчкана жена с измъкнала се от качулката й чорлава посивяла коса, му отговори.

— Не знам — отвърна жената. — Ние си вървяхме през града на път за пазара. Намерихме тялото тук. Наоколо нямаше никого. Някой беше изпратил съобщение до кралския следовател и оплаквача — тя се взря по-отблизо в Корбет по обичая на старите жени. — Ти защо питаш? Познаваше ли го?

Корбет поклати глава.

— Не. Помислих, че го познавам, но съм се объркал.

Обърна се и бавно пое обратно, казвайки си, че докато е бил в кръчмата „Косът“ миналата нощ, явно са го следели. Някой сигурно го е видял да разговаря с момчето и е решил да го последва.

Умора и яд обзеха изведнъж Корбет. Той, кралският служител, зает с важно кралско поръчение, срещаше спънки при всяка крачка, два пъти го нападаха и сега някой беше отнел живота на това предизвикващо съжаление момче. Почувства се потиснат, движеше се пипнешком в тъмнината, като пътник, изгубил посоката и беше затънал до гуша в тресавището. Все някой нещо знаеше. Някой трябваше да плати за дългата кървава рана на гърлото на момчето. Но кой? Можеше ли да има доверие на Ранулф? Можеше ли да се е продал, беше ли подкупен от убийците на Дъкет? Корбет рязко прогони тази мисъл като невероятна и противоречаща на помощта, която получи от Ранулф през последните дни. Все пак, разсъждаваше той, тъкмо Ранулф го беше завел на срещата с момчето, затова беше много неправдоподобно, че първо ще ги остави да се срещнат, а после ще уреди убийството на момчето. Единственият човек, когото Корбет подозираше, че е виновен в някакво престъпление или че е съучастник в такова, беше Роджър Белът, енорийският свещеник от „Сейнт Мери-ле-Боу“, мрачният свещеник, който непрекъснато намекваше, че знае повече, отколкото казва. У Корбет се надигна ярост. Обзе го чувство на безсилие при мисълта за ехидната усмивка на Белът и подигравателните му подмятания. Корбет реши, че е търпял достатъчно. Бърнел му беше дал достатъчно власт да действа. Време беше да я използва.