Теодор Стърджън
Повече от човешки (3)

Трета част
Морал

— Какъв ви се пада той, мис Джералд? — запита шерифът.

— Джерард — поправи го тя. Имаше сивозелени очи и необикновена уста. — Братовчед ми е.

— Всички чада на Адама са братовчеди по една или друга линия. Ще трябва да ми кажете нещо повече.

— Беше във военновъздушните сили преди седем години — каза тя. — Там му се случиха… някакви неприятности. Уволниха го преждевременно. По здравословни причини.

Шерифът несръчно прелистваше досиетата на бюрото пред себе си.

— Да си спомняте името на лекаря?

— Първо Томпсън, после Бромфийлд. Д-р Бромфийлд е подписал уволнението.

— Предполагам, знаете нещо повече за него. Какъв беше, преди да постъпи във военновъздушните сили?

— Инженер. Искам да кажа, щеше да стане инженер, ако беше завършил.

— И защо не завърши?

Тя сви рамене.

— Просто изчезна.

— А как научихте, че е тук?

— Бих го познала, където и да е — каза тя. — Аз видях… видях, като се случи това.

— Тъй ли? — Шерифът изръмжа, вдигна папката и я пусна на бюрото. — Вижте, мис Джералд, не ми е работа да давам акъл на хората, но вие изглеждате мило и почтено момиче. Защо не го зарежете?

— Бих искала да го видя, ако е възможно — добави тихо тя.

— Той е луд. Знаете ли това?

— Не мисля.

— Да разбие с юмрук дебелото стъкло на цяла витрина. Ей така за нищо.

Тя изчакваше. Той опита отново:

— Той е мръсен. И едва ли дори си знае и името.

— Може ли да го видя?

Вместо отговор шерифът изръмжа и стана:

— Ако онези психопати от военновъздушните имаха за две пари мозък, щяха да го пратят на такова място, че дори да не може да припари до затвора. Оттук.

Стените бяха от стоманени плоскости, като корабни прегради, съединени с нитове и боядисани в горната част в избеляло кремаво, а в долната — с цвят на горчица. Стъпките им кънтяха.

Шерифът отключи тежка врата с решетка на високото прозорче и я плъзна настрани. Като влязоха, отново я затвори и заключи. Направи й жест да върви пред него. Озоваха се в едно помещение като хамбар, със стени и таван от бетон. Околовръст имаше нещо като балкон, под и над който бяха килиите, със стоманени стени и гъста решетка отпред. Сигурно имаше към двайсетина килии. Само пет-шест бяха заети. Беше студено и мрачно.

— А какво очаквахте? — каза шерифът, като прочете изражението й. — Нещо като „Уолдорф-плаза“^[1] ли?

— Къде е той? — попита тя.

Отидоха до една килия на долния ред.

— Престани да се правиш на смахнат, Бароус. Една дама е дошла да те види.

— Хип! О, Хип!

Затворникът не помръдна. Той лежеше полуизхлузен на един стоманен нар, единият му крак на дюшека, другият — на пода. Лявата му ръка висеше на мръсна превръзка, преметната през врата.

— Виждате ли? Не можеш измъкна и дума от него. Доволна ли сте, мис?

— Пуснете ме да вляза. — Тя си пое дъх. — Нека поговоря с него.

Той сви рамене и неохотно отключи вратата. Тя влезе вътре и се обърна.

— Може ли да говорим насаме?

— Да не ви нарани — предупреди я той.

Тя го погледна втренчено. Устата й беше изключително изразителна.

— Е, добре — каза той най-после. — Аз ще съм тук, наоколо. Викайте, ако имате нужда от помощ. Ще ти тегля куршума, Бароус. Само да се опиташ да направиш нещо! — Той заключи вратата с решетка след момичето.

Тя го изчака да се отдалечи и после отиде до затворника.

— Хип — промълви тя. — Хип Бароус.

Безжизнените му очи се обърнаха по посока на гласа. Затвориха се и се отвориха бавно и вяло. Коленичи до него.

— Мистър Бароус — прошепна тя, — вие не ме познавате. Казах им, че съм ви братовчедка. Искам да ви помогна.

Той мълчеше.

— Ще ви измъкна оттук. Не искате ли да излезете?

Той дълго гледа лицето й. После очите му се преместиха върху заключената врата и отново се върнаха на лицето й.

Тя докосна челото му, бузата му. Посочи мръсната превръзка:

— Много ли боли?

Блуждаещият му поглед се отмести от лицето й, намери превръзката. После с голямо усилие отново се върна на нея.

— Няма ли да кажете нещо? — попита тя. — Не искате ли да ви помогна?

Той мълча толкова дълго, че накрая тя стана.

— По-добре да си вървя. Не ме забравяйте. Аз ще ви помогна.

Тя тръгна към вратата.

— Защо? — каза той.

Върна се до него.

— Защото сте мръсен и смазан и ви е все едно… и защото всичко това не може да скрие какъв сте всъщност.

— Вие сте луда — прошепна той уморено.

Тя се усмихна.

— Същото ми казаха и за вас. Значи имаме нещо общо.

Той изпсува вулгарно.

— И зад това не можете да се скриете — каза невъзмутимо тя. — А сега слушайте. Днес следобед ще ви посетят двама души. Единият е лекар. Другият — адвокат. Довечера ще ви измъкнем оттук.

Той вдигна глава и апатичното му лице за пръв път доби някакъв израз, който във всеки случай не беше мил. Гласът му прозвуча дълбоко.

— Какъв лекар? — изръмжа той.

— За ръката ви — отвърна тя спокойно. — Не психиатър. Вече никога няма да ви се наложи отново да преживеете онова.

Главата му се килна назад. Лицето му бавно загуби изражението си. Тя почака малко и като разбра, че той няма да каже нищо повече, се обърна и повика шерифа.

 

Не се оказа особено трудно. Присъдата беше шестдесет дни за умишлено деяние. Не му било предложено вместо това да плати глоба. Адвокатът веднага доказа, че е трябвало да го направят, и глобата бе платена. С чиста превръзка и с мръсните си дрехи, Бароус беше изведен покрай шерифа, който го изгледа кръвнишки и му се закани, ако този мръсен негодник отново се появи в града. Бароус не обърна никакво внимание нито на него, нито на заканите му.

Момичето чакаше навън. Той се спря глупаво на най-горното стъпало, докато тя говореше с адвоката. После адвокатът си замина и тя докосна лакътя му.

— Хайде, Хип.

Той я последва механично, като навита играчка, която се движи накъдето е насочена. Завиха два пъти, минаха пет пресечки и се изкачиха по стълбището на една чиста, но съсухрена като стара мома къща с еркерен прозорец и цветно стъкло на външната врата. Момичето отвори външната врата с един ключ и още една врата в коридора — с друг ключ. Хип се озова в стаята с еркерния прозорец. Беше чиста и просторна, с висок таван. За пръв път се движеше по собствена воля. Бавно се огледа наоколо, обръщайки се към всяка стена. Протегна ръка и повдигна ъгълчето на малката покривка върху скрина, после го пусна.

— Твоята стая?

— Твоята — каза тя. Приближи се до него и остави два ключа на скрина. — Твоите ключове. — Отвори най-горното чекмедже. — Твоите чорапи и носни кърпи. Ризи. Бельо. — Почукваше подред на всяко чекмедже с кокалчетата на ръката си. Посочи една врата. — Там има два костюма. Мисля, че ще ти станат. Халат. Пантофи. Обувки. — Посочи друга врата. — Банята. Има много кърпи и сапун. И бръснач.

— Бръснач?

— Който може да има ключове, може да има и бръснач — каза тя меко. — Придай си приличен вид. Ще се върна след петнайсетина минути. Знаеш ли откога не си ял?

Той поклати глава.

— От четири дни. Засега те оставям.

Тя се измъкна, преди той да намери думи да й каже нещо. Дълго гледа към вратата. После изпсува и се тръшна безжизнено на леглото.

Почеса се по носа и ръката му се плъзна надолу към брадата. Тя бодеше, сърбеше го. Той се понадигна, измърмори „Да пукна, ако го направя“ и пак легна. После, неизвестно как, се озова в банята, пред огледалото.

Намокри ръцете си, наплиска лице, избърса мръсотията с една кърпа и отново се погледна. Изръмжа и посегна към сапуна.

Намери бръснача, намери бельото, пантофите, чорапи, панталон, риза, сако. Погледна се в огледалото — трябваше му гребен. Тя влезе в стаята, като си отвори вратата с лакът, защото ръцете й бяха заети с някакви пакети. Остави ги на скрина и усмихнато протегна ръка към него — държеше гребен. Той го взе, без да каже нищо, отиде в банята, намокри косата си и я среса.

— Хайде, всичко е готово — извика тя от стаята.

Той излезе от банята. Беше махнала лампата от нощното шкафче и бе поставила кръгъл поднос с чудесна крехка пържола, бутилка светла бира, една по-малка бутилка тъмна бира, разрязан на две картоф, по който се топеше масло, горещи хлебчета, завити в салфетка, прясно приготвена салата в малка дървена купичка.

— Не искам нищо — каза той и веднага се нахвърли на храната.

На света престана да съществува всичко друго освен вкуса на храната в устата и гърлото му, на леко газираната бира и неописуемата магия на препечената коричка.

Когато изпразни чинията си, шкафчето и тя сякаш изведнъж полетяха нагоре към него. Той залитна напред и хвана шкафчето с две ръце, за да го задържи далеч от себе си. Целият се тресеше.

— Успокой се — чу зад себе си. — Всичко е наред.

Тя сложи ръце на рамото му и го натисна да седне отново на стола. Той се опита да повдигне ръка, но не успя. Тя взе салфетката и изтри потта, избила по челото и горната му устна. След малко очите му се отвориха. Потърсиха я, намериха я да седи на ръба на леглото и да го наблюдава мълчаливо. Той се ухили глупаво.

— Я гледай!

Тя стана.

— Ще се оправиш. Добре е да си легнеш. Лека нощ!

Преди миг беше в стаята, а вече я нямаше. Беше с него, а сега бе сам. Разликата беше непоносимо голяма, твърде голяма, за да я проумее. Премести поглед от вратата към леглото и каза „лека нощ“ само защото това бяха последните й думи и все още блещукаха в тишината.

Опря ръце на креслото и с голямо усилие накара и краката да помогнат. Можа да се изправи, но не повече. Политна напред и падна на едната си страна, свивайки се, за да избегне шкафчето. Проснат върху покривката на леглото, потъна в мрак.

 

— Добро утро.

Той лежеше неподвижно. Коленете му бяха свити, а дланите притискаха скулите на лицето му. Стисна силно очи, за да не прониква в тях светлина. Изключи кинестетичните си сетива, за да не усеща по лекото хлътване на дюшека, че тя е седнала на леглото. Изключи и слуха си, за да не я чува, ако тя проговори отново. Обонянието му изневери — не очакваше в стаята да има кафе, а страшно му се пиеше, допи му се, преди да се сети да изключи и обонянието.

Лежеше със замъглено съзнание и мислеше, мислеше за нея. Ще види тя, само да проговори още веднъж! Ще лежи така, докато тя проговори, а като проговори, ще продължи да лежи, без да й обръща никакво внимание.

Изчака.

Но ако не проговори, нямаше как да й покаже, че не й обръща внимание.

Отвори очи. Отвори ги широко, искрящи от гняв. Тя седеше в долния край на леглото. Тялото й бе неподвижно, лицето й бе неподвижно, само устата и очите излъчваха живот.

Изведнъж той силно се закашля. Затвори очи и като ги отвори, вече не гледаше към нея. Попипа разсеяно гърдите си, после се огледа.

— Спал съм с дрехите — каза той.

— Изпий си кафето.

Той я погледна. Тя все още не помръдваше. Беше облечена със сако в бургундско червено и сивозелен шал. Имаше продълговати, спокойни сиво-зелени очи, които, гледани в профил, представляваха дълбоки, бистри триъгълници. Той отмести погледа си от нея и потърси кафето. Видя го. Голяма кана, дебела гореща чаша, вече пълна. Черно, силно и ароматно кафе.

— Оох — каза той, като взе чашата и помириса. Отпи. — Оох.

Едва сега погледна към светлината. Хубаво. От време на време лекият ветрец повдигаше маркизетената завеса на прозореца, която ту пропускаше един слънчев лъч, ту го отрязваше. Хубаво. Ето един светъл кръг — сянката на самото слънце, която то, надничайки от кръглото огледало, хвърляше върху чисто боядисаната съседна стена. Хубаво. Отпи още от хубавото кафе.

Остави чашата и заопипва копчетата на ризата си. Беше измачкан и потен.

— Душ — каза той.

— Върви.

Момичето стана и отиде до скрина, на който имаше картонена кутия и няколко книжни торби. Отвори кутията и извади електрически котлон. Той успя да разкопчее три копчета, а четвъртото и петото изпращяха и се скъсаха. Криво-ляво успя да съблече и останалите си дрехи. Момичето не му обръщаше внимание — нито гледаше към него, нито бе извърнало глава настрани, просто спокойно се занимаваше с котлона. Той влезе в банята и дълго се суети, докато се справи с крановете. Застана под душа и остави водата да бие по тила му. Намери сапун в сапуниерката, подложи главата си под душа и започна да я търка ожесточено със сапуна, докато цялото му тяло се обви в топла, мека, пълзяща пяна. Господи, кой знае откъде му хрумна тази мисъл — изтънял съм като ксилофон. Трябва малко да загладя косъм, иначе ще се разболея и… Същата мисъл направи един лупинг и отново се върна, прекъсвайки сама себе си: Не трябва да се оправям. Трябва хубаво да се разболея. Да съм болен. Все по-болен и по-болен. Ядосано се запита:

— Кой казва, че трябва да се разболея? — но не последва отговор освен краткото ехо.

Спря водата, излезе от ваната и взе една огромна хавлиена кърпа от закачалката. Изтърка косата си с нея и я хвърли на пода в ъгъла. Взе друга и търка тялото си, докато стане розово. Хвърли и тази кърпа на земята и влезе в стаята. Халатът беше метнат на едно кресло до вратата и той го облече.

Момичето загребваше с лъжица ароматна мазнина от бекон и поливаше с нея три чудесни яйца на очи в един тиган. Той седна на ръба на леглото и я видя как с ловко движение плъзна яйцата в една чиния, без да отлива от мазнината. Яйцата бяха съвършени — белтъкът твърд, а жълтъците цели и течни, леко забулени. Имаше бекон, хрупкав и ароматен, изваден четири секунди преди да стане прекалено сух. Имаше и препечени филийки — златисти отвън, меки и бели отвътре. Маслото се топеше по тях и се стичаше в празнините и цепнатините, готови да го погълнат. Две филийки с масло и една със сладко от портокали, което на слънцето имаше неповторим цвят, какъвто може да има само сладко от портокали или цветно стъкло.

Той яде и пи кафе, яде още и пи още и още кафе. През това време тя седеше в креслото с ризата му в скута си и ръцете й танцуваха по нея, докато копчетата отново поникнаха на плата под техните бързи и грациозни движения.

Той я наблюдаваше и когато тя свърши, отиде до нея и протегна ръка за ризата, но тя поклати глава и посочи към чекмеджето:

— Чиста.

Той намери едно плетено поло. Докато се обличаше, тя изми чиниите и тигана и опъна покривката на леглото. Той се отпусна в креслото, а тя коленичи до него, разви мократа превръзка от лявата му ръка, прегледа раните и отново ги превърза. Превръзката беше стегната и действуваше успокояващо.

— Вече може без превръзка през врата — каза тя доволно.

Стана и отиде до леглото. Седна там с лице към него, неподвижна, освен очите, освен устата й.

Навън един скорец проточи тънкото си гласче, но изведнъж песента му секна и разпилените звуци се посипаха из кристалния въздух. По улицата лениво мина каруца с ритли, в задната част на която непрекъснато се полюшваха нанизани на връв хлопки. Двама мъже вървяха от двете страни на каруцата и монотонно припяваха — единият с дрезгав глас, а другият — баритон. На единия прозорец жужеше някаква муха, трептейки в една точка, а на другия се появи едно бяло коте. Мухата излетя навън и мина край него. Котето се изправи на задните си лапички и посегна към мухата с предните, изви се, скочи и изчезна, като че ли точно това е имало намерение да направи; само глупак би си помислил, че е загубило равновесие.

В стаята цареше тишина и някаква бдителност, която не искаше нищо, освен може би да не остави нищо ненаблюдавано. И докато момичето седеше със задрямали ръце и будни очи, дълбоко у Хип, в мозъка на костите му се роди едно прочистващо същество, наречено Изцеление, което зае позата на отпуснатото му тяло и започна да расте, почиваше си, пак порастваше малко, пак си почиваше и продължаваше да расте.

След известно време тя стана. Без да каже нито дума, като че ли просто бе дошло време за това, тя взе малка дамска чанта, отиде до вратата и зачака. Той се размърда, надигна се, отиде до нея. Излязоха.

Вървяха бавно. Стигнаха до тревистите хълмове с гладки склонове, окосени и добре поддържани. В падината сред тях няколко момчета играеха софт бол. Постояха малко да погледат. Тя наблюдаваше лицето му и като видя, че в него се отразяват само движенията на играчите и няма никакъв последователен интерес към самата игра, го докосна по лакътя и продължиха нататък. Откриха едно езерце, в което плуваха патици. Вървяха по прави, покрити със сгурия алеи, с цветя от двете страни. Тя откъсна стръкче иглика и го сложи на ревера му. Намериха пейка. До тях дойде някакъв мъж, който буташе чиста, боядисана в ярки цветове количка. Тя купи кренвирш и бутилка газирана вода и му ги подаде. Той яде и пи мълчаливо.

Продължиха да се разхождат, без да разговарят. Когато започна да се смрачава, тя го отведе в стаята. Остави го за половин час и като се върна, го намери да седи точно където го бе оставила. Тя отвори пакетите, които бе донесла. Приготви пържоли и салата, а докато той ядеше, направи кафе. Като се навечеря, той се прозя, и веднага скочи, каза лека нощ и излезе. Той бавно се обърна и погледна към затворената врата. Едва тогава каза лека нощ. Съблече се, легна и изгаси лампата.

На следващия ден се возиха на автобус и обядваха в ресторант.

На по-следващия се прибраха по-късно, защото ходиха на естраден концерт.

После, един следобед валеше и те отидоха на кино. Той изгледа филма, без да каже нито дума, без да се усмихне, без да се намръщи, без да се развълнува от музиката.

„Кафето ти.“ „Да занесем това на пералнята.“ „Ела.“. „Лека нощ.“ Това бе всичко, което тя му казваше. Но непрекъснато наблюдаваше лицето му и чакаше, търпеливо чакаше. Събуди се. Пълен мрак. Не знаеше къде се намира. Но лицето беше там — бледо, с рунтави вежди, дебели лещи и остра брадичка. Той изрева насреща му и то му се усмихна. Когато разбра, че лицето не е в стаята, а в съзнанието му, то изчезна… не, той просто вече знаеше, че лицето го няма там. Обзе го гняв, че го няма; просто мозъкът му щеше да се пръсне от ярост. Да, но кой е той? — попита той и си отговори: „Не знам, не знам, не знам…“ И гласът му се превърна в затихващо стенание. Пое дълбоко дъх и нещо в него се плъзна, разпадна се и той заплака. Някой взе ръката му, после другата, задържа ги в своите ръце. Беше момичето. Чула го бе и бе дошла. Значи не беше сам.

Не беше сам… Това го накара да заплаче още по-силно, по-горчиво. Тя се надвеси над него, той я хвана за китките, погледна през мрака нагоре към лицето й, към косата й и дълго рида.

Тя остана при него, докато риданията му постепенно стихнаха и той заспа. Едва тогава пусна ръката й, тя придърпа одеялото до брадата му и излезе на пръсти от стаята.

 

На сутринта той седна на ръба на леглото, загледан в парата на горещото кафе, която постепенно се разсейваше и изчезваше в слънчевата светлина. Когато тя сложи яйцата пред него, той погледна нагоре към нея. Устата му потрепна. Тя стоеше пред него, чакаше.

— А ти закусвала ли си? — най-после каза той.

Нещо припламна в очите й. Тя поклати глава отрицателно.

Той погледна надолу към чинията, сякаш искаше да разгадае нещо. Най-после я бутна леко напред и стана.

— Ти изяж това — каза той. — Аз ще приготвя още.

Бе виждал усмивката й, но не бе я забелязвал. Сега като че ли топлината на всички усмивки се събра в тази. Тя седна и започна да яде. Той изпържи яйцата, не така хубаво, както нея. Те бяха готови, преди да се е сетил за хляба, и докато ядеше яйцата, филийките изгоряха. Тя не се опита да му помогне дори когато той гледаше глупаво масичката, мръщеше се и се почесваше по брадата. Най-после той сам се сети какво търси — другата чаша, която беше на скрина. Наля й горещо кафе и взе другото, което тя не беше докоснала. Момичето отново се усмихна.

— Как се казваш? — попита той за първи път.

— Джейни Джерард.

— О!

Тя внимателно се вгледа в него, после протегна ръка и взе чантата си, която висеше закачена на леглото. Отвори я и извади късо парче метал. На пръв поглед то приличаше на парче алуминиева тръба, дълго около осем инча и с овално сечение, но беше гъвкаво — изплетено от тънки жички, а не пресовано. Дясната му ръка лежеше до чашата с кафе. Тя я обърна с дланта нагоре и постави парчето тръба в нея.

Би трябвало да го е видял, защото погледът му бе насочен надолу, към чашата. Не стисна пръстите си около тръбата. Изразът му не се промени. Взе една филийка препечен хляб. Парчето тръба се търколи от ръката му, застана на ръба на масата и падна на пода. Той си намаза филийката с масло.

 

След като за пръв път се нахраниха заедно, нещата се промениха. Той вече не се събличаше пред нея, забелязваше, ако тя не се храни с него. Започна да плаща за дребни неща — автобусни билети, закуски, а по-късно — да я пуска пред себе си, когато влизаха някъде, и да я държи леко за лакътя, когато пресичаха улицата. Ходеше с нея на покупки и носеше пакетите.

Спомни си името си; дори си спомни, че Хип идва от Хипократ. Но не можеше да си спомни откъде му е това име, нито къде е роден, нито каквото и да е друго за себе си. Тя не настояваше, не го питаше. Просто прекарваше целия ден с него и чакаше. И държеше парчето алуминий винаги пред очите му.

То беше до чинията му почти всяка сутрин на закуска. Появяваше се в банята, с мушната в него дръжка на четката за зъби. Веднъж той го намери в страничния джоб на сакото си, където редовно се появяваха по няколко банкноти, свити на руло; този път парите бяха мушнати в него. Той ги извади и разсеяно остави парчето тръба да падне, Джейни трябваше да го прибере. Веднъж тя го сложи в обувката му и като не можа да обуе обувката си, той я обърна, парчето падна на пода и си остана там. Сякаш то беше прозрачно или дори невидимо за него. Когато трябваше да го хване с ръка, както в случая с парите, той правеше това несръчно, без да го забелязва, пускаше го някъде и очевидно забравяше за него. Джейни никога не го споменаваше. Само тихомълком го изпречваше на пътя му, отново и отново, търпелива като махало.

Той започна да различава сутрин от следобед, вчера от днес. Започна да познава пейката, на която са седели, театъра, в който са били, вече той водеше, когато се прибираха вкъщи. Тя оставяше инициативата в негови ръце веднага щом той бе готов да я поеме, докато най-после той започна да изготвя програмата за следващия ден.

Тъй като не помнеше нищо за живота си, преди да дойде при Джейни, всеки ден бе ден на открития. Правеха излети, возеха се на автобуси и разглеждаха града. Намериха още един театър и друго езеро, в което имаше не само патици, но и лебеди.

Той направи и друго откритие. Един ден, застанал в средата на стаята, той огледа стените една след друга, прозореца и леглото.

— Аз бях болен, нали?

Един ден спря на улицата, загледан в мрачната сграда отсреща.

— Аз бях там вътре.

Няколко дни след това той забави крачка, намръщи се и се загледа в един магазин за мъжка мода. Не, не вътре. Във витрината.

Джейни чакаше до него и наблюдаваше лицето му.

Той бавно вдигна лявата си ръка, сви я, погледна дъгообразния белег и двете резки на китката си, едната по-дълга, другата по-къса.

— Ето — каза тя и тикна парчето тръба в ръката му.

Без да го погледне, той сви пръстите си около него в юмрук. По лицето му премина сянка на изненада, после избухна истински ужас и нещо като гняв. Той се овладя.

— Всичко е наред — опита се да го успокои Джейни.

Той изръмжа въпросително и я погледна, като че ли я вижда за първи път, но лека-полека разпозна чертите й. Отвори ръката си и внимателно разгледа парчето метал. Подхвърли го, хвана го.

— Това е мое.

Тя кимна.

— Аз счупих тази витрина.

Той погледна витрината, отново подхвърли парчето метал, прибра го в джоба си и продължи нататък. Дълго мълча и едва когато се изкачваха по стъпалата на къщата, каза:

— Аз счупих тази витрина и ме тикнаха в онзи затвор. И ти ме измъкна, и аз бях болен, и ти ме доведе тук и се грижеше за мен, докато оздравея.

Той извади ключовете си, отвори вратата и отстъпи назад, да й направи път да влезе.

— Защо направи всичко това?

— Просто така — отвърна тя.

Той не можеше да си намери място. Отиде до вградения гардероб, обърна джобовете на саката от двата костюма и на спортното сако. Отиде до скрина и безцелно попипа покривката, отвори и затвори чекмеджетата.

— Какво има?

— Онова нещо — каза той неопределено. Влезе в банята, излезе. — Онова парче, дето е като тръба.

— Е?

— То беше у мен — измърмори той отчаяно. Обиколи още веднъж стаята, мина зад Джейни, която седеше на леглото, и се пресегна към нощното шкафче.

— Ето го!

Огледа го, изви го и седна в креслото.

— Ще ме е яд, ако го загубя — каза той с облекчение. — Имам го отдавна.

— Беше в плика, който пазеха за тебе, докато бе в затвора — обясни Джейни.

— Да, да. — Той го усукваше в ръцете си, после го вдигна и го размаха към нея като лъскав дебел пръст, който й се заканва. — Това нещо…

Тя чакаше.

Той поклати глава.

— Имам го отдавна — повтори той. Стана и закрачи из стаята. Отново седна. — Търсех някакъв човек, който… Ах! — изпъшка от безсилие. — Не мога да си спомня.

— Всичко е наред — каза тя нежно.

Той хвана главата си с ръце.

— Почти го бях намерил, дявол да го вземе — гласът му беше приглушен. — Отдавна го търсех. Винаги съм го търсил.

— Винаги ли?

— Ами откак… Джейни, пак не мога да си спомня.

— Всичко е наред.

— Наред, наред! Нищо не е наред! — Той се изправи и я погледна. — Извинявай, Джейни. Не исках да ти крещя.

Тя му се усмихна.

— Къде беше тази пещера? — попита той.

— Пещера? — повтори тя като ехо.

Той размаха ръце.

— Нещо като пещера. Полупещера, полухижа от трупи. В гората. Къде беше това?

— Аз бях ли там с теб?

— Не — отговори той веднага. — Предполагам, че това е било преди… Не си спомням.

— Не се тревожи за това.

— Но аз се тревожа! — беше възбуден. — Как да не се тревожа? — Веднага щом каза това, той я погледна за извинение и разбра, че го е получил. — Трябва да разбереш — продължи малко по-спокойно, — това е нещо, което аз трябва… Виж сега — отново се задъха от гняв, — възможно ли е нещо да бъде по-важно от всичко на света и да не можеш дори да си спомниш какво е то?

— Случва се.

— Случило се е с мен — каза той мрачно. — И никак не ми се нрави.

— Ти отново започваш да се ядосваш — каза Джейни.

— А как да не се ядосвам! — избухна той. Огледа се, тръсна яростно глава. — Каква е тази къща? Какво правя тук? А ти коя си всъщност? Какво получаваш от всичко това?

— Приятно ми е да гледам как се оправяш.

— Да, оправям се — изръмжа той. — Трябва да се оправя! Трябва да съм болен. Да съм болен и да ставам все по-зле.

— Кой ти каза това? — попита остро тя.

— Томпсън — излая той и се отпусна назад, гледайки я с глупаво удивление. С креслив, пресипнал глас на юноша той изхленчи:

— Томпсън? Кой е Томпсън?

Тя сви рамене и каза сухо:

— Предполагам този, който ти е казал, че трябва да си болен.

— Да — прошепна той и после отново, като че ли озарен от някакво смътно прозрение — даа… — Размаха парчето тръба към нея. — Аз го видях. Томпсън. — Погледът му се спря на тръбата и той дълго я разглежда. Поклати глава, затвори очи. — Аз търсех… — гласът му заглъхна.

— Томпсън ли?

— Не — изсумтя той. — Не него! Не съм искал да го видя. Да, исках — поправи се той. — Исках да му пръсна черепа.

— Така ли?

— Да. Знаеш ли, той… той беше… ох, какво става с главата ми? — извика той.

— Шшт — опита се да го успокои тя.

— Не мога да си спомня, не мога — каза той. — Това е като… виждаш как нещо се издига от земята и трябва да го хванеш, скачаш с всички сили, така че колената ти изпукват, протягаш се и го докосваш с пръстите си, едва с върховете на пръстите си… — Гърдите му се издигаха и спадаха. — Висиш така цяла вечност, докоснал го с върховете на пръстите си, и знаеш, че никога няма да успееш, няма да го хванеш здраво. А после падаш и гледаш как то се издига все по-нагоре и по-нагоре, отдалечава се и става все по-малко и по-малко и ти никога няма… — той се облегна назад и затвори очи. Дишаше тежко. Каза едва чуто:

— И ти никога няма…

Ръцете му се свиха в юмруци. Едната все още държеше алуминиевата тръба и сякаш открил я за първи път, той отново се учуди, обърка се.

— Отдавна я имам — каза той, като я разглеждаше. — Смахната работа. Всичко това сигурно ти се струва смахната работа, нали, Джейни?

— О, не.

— Все още ли ме смяташ за смахнат?

— Не.

— Аз съм болен — изхленчи той.

Тя се изсмя така, че го стресна. Отиде до него и го дръпна да стане. Заведе го до банята и протегна ръка да светне лампата. Бутна го вътре до умивалника и почука с кокалчетата на ръката си по огледалото.

— Кажи сега, кой е болен?

Той погледна загладеното лице, което се взираше в него, лъскавата коса и ясните очи. Искрено учуден, той се обърна към Джейни:

— Че аз от години не съм изглеждал толкова добре. Откак бях в… Джейни, аз май съм бил в армията.

— Така ли?

Той отново погледна в огледалото.

— Наистина не изглеждам болен — каза той, като че ли на себе си. Докосна бузата си. — Кой непрекъснато ми повтаря, че съм болен?

Чу отдалечаващите се стъпки на Джейни. Изгаси лампата и я последва.

— Иска ми се да му строша гръбнака на този Томпсън. Да го хвърля направо през…

— През какво?

— Чудно — каза той, — щях да кажа през тухлена стена. Толкова усилено си го мислех, че си представих как го хвърлям.

— Може би си го направил.

Той поклати глава.

— Не беше стена. Беше стъклена витрина. Спомних си! — извика той. — Видях го и щях да го ударя. Видях го да стои там на улицата и да ме гледа, изкрещях и се нахвърлих върху него и… и… — Погледна белезите на ръката си и каза учудено. — Обърках се, отстъпих крачка назад и вместо него ударих витрината. Господи!

Седна изтощен.

— Така се озовах в затвора и край… Лежи в този скапан затвор и се разболей. Не яж, не се движи, ставай все по-зле и по-зле и край.

— Но това не беше край, нали?

Той я погледна.

— Не. Не беше. Благодарение на тебе. — Погледна очите й, устата й. — А ти, Джейни? Какво всъщност се мъчиш да постигнеш? Тя сведе очи.

— О, съжалявам. Извинявай. Сигурно прозвуча… — Протегна ръка към нея, но я отдръпна, без да я докосне. — Не знам какво ми става днес. Просто… не те разбирам, Джейни. Аз какво съм направил за теб?

Тя бързо се усмихна.

— Оздравя.

— Но това не е достатъчно — каза той искрено. — Къде живееш?

— Точно отсреща през коридора — посочи тя.

— Тъй ли?

Спомни си нощта, когато плака, но прогони спомена, защото се почувствува неловко. Обърна се настрани, търсейки как да смени темата.

— Да излезем — предложи той.

— Добре.

Дали наистина в гласа й се почувствува облекчение?

 

Возиха се на бързото влакче, ядоха захарен памук и танцуваха в един павилион на открито. Той се учуди на глас откъде ли знае да танцува, но до вечерта не спомена нищо друго за мислите, които го измъчваха. За пръв път забеляза, че му е приятно с Джейни; това не беше всекидневие, а Специален случай. Никога не бе я виждал да се смее толкова непринудено, да изгаря от нетърпение да се вози на това, да опита онова или да отиде да види какво има ей там. По здрач стояха един до друг, облегнати на перилата покрай езерото и гледаха хората, които се къпеха в него. Тук-там по плажа имаше влюбени двойки. Хип се усмихна при тази гледка и се обърна към Джейни, за да сподели нещо, но се спря, като видя странния копнеж, който бе омекотил острите й черти. Някакво чувство — неопределено и нежно, се надигна у него и го накара бързо да извърне глава. От една страна, то беше уважение към нейното необичайно самовглъбяване и нежелание да го наруши, а от друга — за пръв път му мина през ум, че пълната й всеотдайност към него едва ли е всичко, което тя иска от живота. Неговият живот всъщност започна от деня, в който тя влезе в килията му. Но никога досега не се бе замислял, че нейният четвърт век, преди да го срещне, не е чиста страница като неговия.

Защо го бе спасила? Защо точно него, ако е трябвало да спасява някого? Защо…?

Какво ли можеше да иска тя от него? Имаше ли нещо в потъналия му в забрава живот, което той можеше да й даде. Ако имаше такова нещо, закле се Хип мълчаливо — нейно е, каквото и да е то; немислимо бе това, което тя можеше да получи от него, да е по-важно от факта, че той откри живота благодарение на нея.

Какво ли можеше да е то?

Усети, че се е загледал в плажа и малката галактика влюбени, всяка двойка — отделен свят, затворен, но в пълна хармония с останалите светове, носещи се из лунния здрач. Влюбени… И той бе познал вълненията на любовта… някъде там назад, в мъглата. Не можеше да си спомни къде, с кого… но чувството му беше познато и с него изплува и старата позната мисъл — не, докато не го издиря и… Но нишката отново му се изплъзна. Каквото и да е било то, било е по-важно от любовта, и от женитбата, и от работата, и от чина на полковник. (Полковник ли? Да не би някога да е искал да става полковник?)

А може би Джейни беше неговото завоевание. Може би тя го обичаше. Видяла го е и в миг чудото е станало и сега се опитваше да го спечели по свой начин. Добре тогава. Щом това иска…

Той затвори очи и си представи лицето й, леко наклонената й глава в мълчаливо, загрижено очакване; нежните й силни ръце и гъвкавото й тяло, очарователната й жадна уста. Пред очите му бързо премина поредица от кадри, регистрирани от мъжа в него, но забутани някъде из болното му съзнание и забравени там: краката на Джейни, очертани на фона на прозореца през разноцветния облак на копринената й пола, купена от „Либърти“; Джейни с блуза в национален стил срещу копие от утринни слънчеви лъчи, което не се забива, а се огъва в голото й рамо и меката извивка на гърдите й. Джейни танцува, отдръпва се и после се притиска до него, като че ли тя и той са златните листенца на електроскоп (Къде е виждал… работил… с електроскоп… Ами да, разбира се: В… И отново всичко му се изплъзна.) Джейни, почти невидима в гъстия мрак, който се плиска наоколо, бледо сияние през мъглата от найлон и горчивите сълзи в очите му, здраво стиснала ръцете му, докато той се успокои.

Но в тази ежедневна близост — по време на ядене и разходка, в дългите часове, прекарани заедно в мълчание, без нито едно докосване, без нито една любовна дума, нямаше никакъв опит за ухажване. Любовта, дори и най-сдържаната и мълчаливата, е настоятелна, тя е жажда и копнеж. Джейни за нищо не настояваше. Само… само чакаше. Ако се интересуваше от неизвестното му минало, то тактиката й беше напълно пасивна — тя само чакаше, готова да приеме това, което той сам би могъл да открие. Ако я интересуваше какво е бил, какво е правил, нали щеше да го разпитва, да рови, да чопли, както правеха Томпсън и Бромфийлд? (Бромфийлд ли? Кой е той?) Но тя не правеше това, никога.

 

Тогава сигурно е другото, другото е причината тя да гледа влюбените с такава сдържана тъга, като човек без ръце, омагьосан от звуците на цигулка…

Кадрите продължаваха да се редят. Устните на Джейни, сочни, спокойни, чакащи. Сръчните й ръце. Тялото й, навярно гладко като рамото й, стегнато, топло, диво и очакващо…

Като че ли по негово внушение тя се обърна към него. Дъхът им секна, увисна помежду им като символ, като обещание, жив и слят в едно. Докато разтуптените им сърца отмерят два удара, те бяха сами на своята планета сред осеяния с влюбени космос. После по лицето на Джейни премина някаква спазма. Това не беше усилие да се овладее, а по-скоро някакво съсредоточаване, прецизно настройване.

Нещо стана с Хип, като че ли дълбоко в него се появи някаква страшно твърда сфера от вакуум. Той си пое въздух и магията около тях изчезна с дъха му, отиде в сферата от вакуум, която я погълна и я уби напълно, в един миг. Никой от двамата не помръдна, само кратка спазма премина по лицето й. Все още стояха неподвижни, близо един до друг; лицето й, озарено от залеза, с рязко очертани светлини и сенки, беше вдигнато нагоре, към него. Но вълшебството, сливането, бе изчезнало — вече не бяха едно, пред него отново стоеше спокойната и търпелива Джейни, като че ли никога не се е разпалвала. Но истинската промяна беше у него. Ръцете му, вдигнати да я прегърнат, се отказаха, устните му изтърваха неродената целувка, тя се отрони и изчезна. Той отстъпи крачка назад.

— Да вървим, а?

По лицето на Джейни бързо премина сянка на разочарование. Това беше като другите неща, които го измъчваха — осезаеми и гладки, изплъзващи се от върховете на пръстите му, без да успее да ги улови. Той почти разбра за какво съжалява тя, долови го, но след миг го изпусна и то започна да се смалява, отдалечавайки се от него.

Върнаха се мълчаливо до централната алея, осветена от стотици лампи, които им изглеждаха жалки; до кончетата от въртележките, които уж препускаха, но бяха спънати. Истинската светлина, истинското движение останаха зад тях, в сгъстяващия се мрак и сега и двамата нямаха сили за никаква реакция. С пневматичните пистолети, които изстрелват топчета за тенис по дървени бойни кораби; с ръчките, които въртяха, за да накарат хрътките да се надбягват нагоре по хълма; със стрелите, които хвърляха по балоните — с всичко това те заровиха нещо, което сега им изглеждаше толкова незначително, че дори не остави никаква следа.

Вниманието им привлече един павилион, в който имаше два военни допълнителни сервоусилвателя, имитиращи радарно устройство за насочване на оръдието. Имаше миниатюрно зенитно оръдие, което се насочваше ръчно, като и най-малкото му движение веднага се предаваше посредством сервоусилвателя на огромното оръдие отзад. По тавана, представляващ половината от купола, прожектираха силуети на бързо прелитащи самолети. Това всъщност беше една смесица от разни примамливи джунджурии, които образуваха наистина много ефектна бутафория.

На Хип най-напред му беше забавно, после се заинтересува, а след това се очарова от това, как огромното оръдие на двадесет фута зад него послушно следваше и най-малките му движения, като ту рязко променяше вертикалния и хоризонталния ъгъл, ту плавно следваше целта. Хип изпусна първия „самолет“, изпусна и втория, но след това отчете точно грешката и започна да улучва целите, които се появяваха все по-бързо една след друга. Свали ги всичките. Джейни пляскаше с ръце като дете. Човекът, който обслужваше стрелбището, им даде като награда една зацапана и лакирана глинена статуйка на полицейско куче, която не струваше и една пета от цената на входната такса. Хип я взе гордо и махна на Джейни да отиде при него до спусъка. Тя започна неуверено да се прицелва и се засмя, когато огромното оръдие зад нея кимна и се размърда. Хип наблюдаваше с пламнали страни и с опитно око определяше мястото, където щеше да се появи следващата цел. Неочаквано той каза през зъби:

— Четиридесет деления нагоре или по-добре в десния квадрант, ефрейтор, иначе феите ще размагнитят взривателите ви.

Джейни леко присви очи — може би за да се прицели по-добре, но не отвърна нищо. Тя свали първата цел още преди да се е показала напълно над изкуствения хоризонт. Свали и втората, и третата. Хип плесна с ръце и радостно извика името й. В един миг тя изглеждаше като че ли прави някакво усилие да се овладее — като човек, който с мъка се откъсва от мислите си, за да се включи отново в разговора на околните. Изпусна една цел, после още четири. Улучи две — една ниско летяща, другата високо летяща — и изпусна последната на половин миля.

— Не много добре — беше възбудена.

— Добре, добре — каза той като кавалер. — Напоследък вече не е необходимо да ги уцелваш точно.

— Как така?

— Ами така. Важното е само да ги насочиш. Оттам нататък взривателите си знаят работата. Това куче страда от диабет.

Тя свали поглед от лицето му, погледна към статуйката и се засмя.

— Ще си го запазя — каза тя. — Хип, цялото ти сако е посипано с този отвратителен искрящ прах. Хайде да подарим статуйката на някого.

Дълго се разхождаха сред фалшивия блясък на павилионите и търсиха някой, на когото да подарят кучето, докато най-после намериха подходящ обект — едно сериозно хлапе на около седем години, което методично смучеше последните остатъци от масло и сок от един добре огризан царевичен кочан.

— Това е за теб — изчурулика Джейни. Детето не обърна никакво внимание на протегнатия към него подарък и продължи да гледа Джейни с ужасяващо възрастните си очи.

Хип се засмя.

— Не ти го продаваме! — каза той и клекна до момчето. — Хайде да сключим една сделка. Ще го вземеш ли, ако ти дадем един долар?

Не последва отговор. Момчето продължаваше да смуче кочана, без да сваля очи от Джейни.

— Труден клиент — ухили се Хип.

Изведнъж Джейни потръпна.

— Нека да го оставим на мира — каза тя, загубила настроението си.

— С мен не може да излезе на глава — каза весело Хип. Той остави статуйката на земята до очуканите обувки на момчето и мушна банкнота от един долар в една от цепките на дрехите му, която най-много приличаше на джоб.

— За мен беше удоволствие да имам работа с вас, сър — каза той и последва Джейни, която вече се беше отдалечила.

— Голям дърдорко, а? — засмя се Хип, като я настигна. Обърна се назад. Вече наближаваха следващата пресечка, а момчето продължаваше да гледа след Джейни. — Изглежда, ти му направи страхотно впечатление… Джейни!

Тя беше замръзнала на мястото си с широко отворени очи, вперени някъде напред, а устата й, свита на триъгълник, изразяваше безкрайно удивление.

— Виж го ти, дяволче такова! На неговата възраст! — каза тихо тя, обърна се рязко и погледна назад.

Хип видя как царевичният кочан излезе от мръсните ръчички, завъртя се на деветдесет градуса и цапна хлапето точно по бузата, но реши, че само така му се е сторило. Кочанът падна на земята, детето отстъпи няколко крачки назад, изкрещя подире им нещо, неприлично да се напише на книга, и изчезна в една пресечка.

— О-хо! — възкликна Хип поразен. — Права си! — Погледна я с възхищение. — Колко добре чуват ушите ти, бабо — каза той, правейки не много успешен опит да прикрие с шега обзелото го смущение. — Аз го чух едва като изстреля втория залп.

— Тъй ли? — учуди се тя.

За пръв път долови в гласа й някакво безпокойство. Същевременно усети, че не той е причината за него. Хвана я за ръката.

— Не му обръщай внимание. Хайде да хапнем нещо.

Тя му се усмихна и отново всичко беше наред.

Сочна пица и студена бира в един павилион, боядисан твърде яркозелено, но вече поизбелял. Приятна умора по пътя край гаснещите един след друг павилиони към късния автобус, който чакаше и дишаше в мрака. Приятно усещане, че не си самотен, когато тялото се отпусне в обятията на удобната седалка на автобуса. Споделена дрямка, споделена усмивка, носейки се с шестдесет мили в час през осеяната със светлини нощ. И най-после познатият автобусен гараж на познатата улица — пуста и кънтяща, но моята улица, в моя град.

Събудиха шофьора на едно такси и му дадоха адреса си.

— Чувствувам се по-жив отвсякога — си каза Хип тихичко, свит в своя ъгъл, но разбра, че тя го е чула, и добави: — Искам да кажа, че преди като че ли целият свят, в който живеех, беше едно малко местенце вътре в главата ми, толкова надълбоко, че не виждах нищо навън. Ти го направи голям колкото една стая, после — колкото цял град, а тази вечер — колкото… много по-голям.

Една самотна улична лампа освети усмивката, с която тя му отвърна.

— Така че се чудя още колко ли по-голям ще стане светът за мен.

— Много по-голям — каза тя.

Той се сгуши сънено във възглавничките и измърмори:

— Толкова ми е хубаво. Толкова… Джейни! — гласът му прозвуча странно. — Лошо ми е.

— Нали знаеш какво е това — каза тя спокойно.

Обзе го някаква напрегнатост, но тя бързо отмина и той се засмя тихичко:

— Това отново беше той. Но той греши. Греши. Той вече никога няма да може да ме разболее. Спрете тук! — Гласът му прозвуча, като че ли се разцепва някакво меко дърво. Стреснат, шофьорът удари спирачки. Хип скочи от мястото си и го хвана под мишниците.

— Върнете се! — каза той развълнувано.

— Велики боже! — измърмори шофьорът и започна да обръща таксито.

Хип се обърна към Джейни, като се канеше да й обясни, но тя не попита нищо. Седеше си спокойно и чакаше.

— Следващата пресечка — каза Хип на шофьора. — Завийте наляво.

После се облегна назад и долепи лице до стъклото, взирайки се напрегнато в скритите в сянката къщи и черните тревни площи.

— Там — каза той след малко. — Къщата с автомобилната алея, там, до живия плет.

— Да влизам ли вътре?

— Не. Спрете, малко по-нататък… Ей там, да мога да виждам вътре.

Когато колата спря, шофьорът се обърна назад:

— Тук ли слизате? Един долар и…

— Шт!

Звукът дойде така експлозивно, че шофьорът занемя. После поклати унило глава и се обърна напред. Сви рамене и зачака.

Хип дълго се взира в автомобилната алея, чиято порта прекъсваше живия плет; в къщата, която едва се белееше в мрака, с внушителна веранда и ветрилообразен прозорец над вратата, с кокетни капаци на прозорците.

— Карайте у дома — каза той след известно време.

По пътя не проговориха. Хип седеше, закрил очите си с ръка, и притискаше слепоочията си. Джейни мълчеше в тъмния си ъгъл.

Когато автомобилът спря, Хип се измъкна и разсеяно подаде ръка на Джейни да стъпи на тротоара. Подаде банкнота на шофьора, взе рестото, даде му бакшиш. Таксито замина.

Хип стоеше и гледаше парите в ръката си, местеше ги с пръсти по дланта си.

— Джейни?

— Да, Хип.

Погледна към нея. Едва я виждаше в мрака.

— Да влезем вътре.

Влязоха. Той запали лампите. Тя свали шапката си, закачи чантата си на леглото, седна с ръце в скута и зачака.

Той беше като сляп — така беше потънал в мислите си. Дойде на себе си бавно, забил поглед в парите върху дланта си. В първия миг те сякаш не значеха нищо за него, но по изражението му личеше как постепенно ги разпозна, включи ги в мислите си. Стисна ги в ръка, раздрънка ги, занесе ги до нея и ги сложи на нощното шкафче — три смачкани банкноти и няколко сребърни монети.

— Те не са мои — каза той.

— Разбира се, че са твои!

Той уморено поклати глава.

— Не, не са. Нищо не е мое. Нито парите за влакчето, нито парите за покупки и за сутрешно кафе, нито… тук сигурно има и наем.

Тя мълчеше.

— Тази къща — каза той отнесено. — Щом я видях, веднага си спомних, че съм бил там. Бях там точно преди да ме арестуват. Нямах никакви пари. Да, спомням си. Почуках на вратата, бях мръсен и обезумял. Казаха ми да отида отзад, ако искам нещо за ядене. Нямах никакви пари. Спомням си съвсем ясно. Имах само…

Той извади от джоба си плетената метална тръба. Тя проблесна на светлината. Той я размаха, усука я, после посочи с нея към нощното шкафче.

— А откак съм тук, имам пари. В левия джоб на сакото си, всеки ден. Досега не се бях замислял за това. Тези пари са твои, нали, Джейни?

— Твои са. Не мисли за това, Хип. То не е важно.

— Какво значи мои? — озъби се той. — Мои, защото ти ми ги даваш ли? — С гневен лъч прониза мълчанието й и поклати глава. — Така си и мислех.

— Хип!

Съвсем неочаквано той силно разтърси глава, безсилен да намери друг израз на бурята от чувства, която бушуваше в него — гняв и унижение от безплодния яростен опит да разкъса завесата, плътно покрила спомена за миналото му. Отпусна се безсилно на креслото и закри лицето си с ръце.

Усети близостта й още преди нейната ръка да докосне рамото му.

— Хип — прошепна тя.

Той отдръпна рамо и ръката се махна. Чу как пружината леко изскърца, когато тя отново седна на леглото.

Бавно свали ръцете си. Лицето му беше изкривено, измъчено.

— Трябва да разбереш, че не се сърдя на теб. Не мисли, че съм забравил какво направи за мен. Но отново съм объркан — каза той с дрезгав глас. — Върша неща, без да знам защо ги върша. Знам, че трябва да направя нещо, ала не зная какво. Например… — Той млъкна и се замисли, опитвайки се да подреди хилядите несвързани мисли и образи, които лудо се въртяха из съзнанието му във вихъра на бурята, бушуваща в него. — Например знам, че не трябва да е така — да съм тук, да ме хранят, да ми дават пари, но не знам кой ми го е казал, кога и къде. А и… това, дето ти казах, че трябва да намеря някого, но не знам кой е той, нито защо трябва да го намеря. Тази вечер ти казах, че… — В настъпилата пауза се чуваше съскащото му дишане през стиснати зъби и устни. — Тази вечер ти казах, че моят свят… светът, в който аз живея, става все по-голям. Сега той стана достатъчно голям, за да побере и къщата, пред която спряхме. Щом минахме край този ъгъл, си спомних, че къщата е там и трябваше непременно да я видя. Спомних си, че съм бил там, мръсен, трескав… почуках… казаха ми да отида отзад… развиках им се… дойде още някой. Попитах ги, исках да разбера нещо за… — Отново мълчание и тежко, съскащо дишане. — … за децата, които живеят там. Нямало никакви деца. Отново се развиках, те се уплашиха. Казах им, вече по-спокойно, да ми кажат каквото ме интересува и ще си вървя, нямам намерение да плаша никого. Добре, казвам, щом няма никакви деца, кажете ми къде е Алиша Кю, само ме оставете да говоря с Алиша Кю.

Той се изправи. Очите му горяха. Насочи парчето тръба към Джейни.

— Виждаш ли? Спомних си, спомних си името й, Алиша Кю. — Той се отпусна назад. — Те казаха: „Алиша Кю умря.“ После схванаха, че става въпрос за нейните деца и ми казаха къде да ги намеря. Записаха ми го някъде, трябва да е някъде тук… — Той започна да рови из джобовете си, после изведнъж спря и погледна гневно към Джейни. — Беше в старите ми дрехи. Ти си го взела! Ти си го скрила!

Поне да беше обяснила, да беше му отговорила. Но тя само го гледаше и мълчеше.

— Добре тогава — изскърца той със зъби. — Спомних си едно нещо, ще си спомня и друго. Освен това може да се върна там и пак да попитам. Нямам нужда от тебе.

Изразът на лицето й не се промени, но изведнъж той усети, че й струва голямо усилие да запази привидното си спокойствие.

Той каза нежно:

— Аз наистина имах нужда от тебе. Щях да умра, ако не беше ти. Ти беше… — Той млъкна, за да намери дума, която да изрази какво е била тя за него, но като не можа, продължи: — Не че не си ми нужна, но след като се оправих, вече е по-различно. Трябва да открия някои неща — и то да ги открия сам.

Най-после тя проговори:

— Дотук ти откри всичко сам, Хип. Стъпка по стъпка. Аз само те водех на места, на които можеше по-лесно да го направиш. И… искам да продължим така.

— Не е нужно — увери я той. — Вече съм голямо момче. Много се промених. Върнах се към живота. Не може да има още много за откриване.

— Има — каза тя тъжно. — Много.

Той поклати уверено глава.

— Казвам ти, че знам. Да разбера нещо за тези деца, после за тази Алиша Кю и после адреса, на който са се преместили — това беше накрая; там успях да докосна с върха на пръстите си… онова, което се мъчех да хвана. Трябва ми още само едно — адресът на децата, това е всичко. Той ще е там.

— Кой?

— Ами този, когото търся. Той се казва… — Хип скочи на крака. — Казва се…

Стовари с всичка сила юмрук върху дланта си и прошепна:

— Забравих го.

Сложи пламналата си ръка на тила, присви очи в усилието да си спомни. После се отпусна.

— Добре — каза той, — ще го открия, още сега.

— Седни — каза тя. — Трябва да продължиш, Хип. Седни и ме изслушай.

Той седна неохотно, погледна я сърдито. В главата му се въртяха картини и фрази, които сякаш всеки миг щяха да се изяснят. Защо не ме остави на мира? — помисли си той. — Защо не ме остави да си помисля малко? Но тъй като тя беше не друг, а Джейни, си замълча.

— Прав си, че можеш да го направиш — каза тя. Говореше бавно и много внимателно. — Ако искаш, утре можеш да отидеш в къщата, да вземеш адреса и да откриеш това, което търсиш. Но то няма да значи нищо за тебе. Нищо. Сигурна съм, Хип.

Той я погледна унищожително.

— Повярвай ми, Хип, повярвай ми!

Той се втурна през стаята, сграбчи я за китките, дръпна я, приближи лицето си до нейното.

— Ти знаеш! — кресна той. — Обзалагам се, че знаеш. Знаеш всичко, нали? И през цялото време си знаела. Аз си блъскам главата да си спомня, а ти си седиш и ме гледаш как се гърча!

— Хип! Хип, ръцете ми.

Той ги стисна още по-силно, разтърси я.

— Знаеш, нали? Знаеш всичко за мен.

— Пусни ме. Моля те, пусни ме. Хип, ти не знаеш какво правиш!

Блъсна я обратно на леглото. Тя сви крака и легна на една страна, подпряна на лакът. През сълзи, невероятни сълзи, които не бяха на Джейни, каквато я познаваше, погледна нагоре към него. Раздвижи китката на свободната си ръка.

— Ти не знаеш… не знаеш какво си — каза тя задавено и млъкна. Дишаше тежко. През тези невероятни сълзи очите й искаха да му кажат нещо, което той не трябваше да знае, нещо голямо, важно и измъчено, но той не можа да го прочете.

Бавно коленичи до леглото:

— Ах, Джейни, Джейни.

Устните й потрепнаха. Тя се опита да се усмихне, макар че това трудно можеше да се нарече усмивка. Докосна косата му и прошепна:

— Всичко е наред.

Отпусна глава на възглавницата и затвори очи. Той сви крака, седна на пода, сложи ръцете си на леглото и опря буза на тях.

Тя каза със затворени очи:

— Разбирам, Хип. Наистина разбирам и искам да ти помогна. Искам да продължа да ти помагам.

— Не, не искаш — в гласа му прозвуча не горчивина, а някаква дълбока мъка.

Усети, може би по дишането й, че при думите му сълзите й отново бликнаха.

— Ти знаеш за мен. Знаеш всичко, което се мъча да открия. — Думите му прозвучаха като обвинение и той съжали, че ги е казал. Това бяха само разсъждения, но не можеше да ги изрази по друг начин. — Знаеш, нали?

Все още със затворени очи, тя кимна.

— Добре тогава.

Той се надигна тежко и отиде до стола. Когато иска нещо от мен — помисли си той злобно, — само седи и чака. Отпусна се на стола и погледна към нея. Тя не помръдваше. Той направи съзнателно усилие и прогони горчивината от мислите си, остави само съдържанието, изводите. Изчака малко.

Тя въздъхна, надигна се и седна на леглото. Като видя разрошената й коса и зачервените й страни, у него се надигна нежност, но той сурово я потисна.

— Трябва да ми повярваш, Хип. Трябва да имаш доверие в мен.

Той бавно поклати глава. Тя сведе поглед, вдигна ръка и изтри едното си око с опакото на китката си.

— Това парче кабел — каза тя.

Тръбата си лежеше на пода, където я беше изтървал, я вдигна.

— Какво за този кабел?

— Кога за пръв път си спомни, че го имаш, че е твой?

Той се замисли.

— В къщата. Когато отидох в къщата да питам.

— Нямах предвид тогава. Исках да кажа, след като се разболя.

— О — той затвори очи, намръщи се. — Витрината. Когато познах витрината и си спомних, че съм я счупил. Спомних си и после… Да! — каза той бързо. — Ти ми го сложи в ръката.

— Точно така. В продължение на осем дни преди това аз непрекъснато ти го слагах в ръката. Слагах го в обувката ти. В чинията ти. В сапуниерката. Веднъж мушнах четката ти за зъби в него. Всеки ден, по пет-шест пъти на ден, цели осем дни, Хип!

— Аз не…

— Не разбираш ли? Не те обвинявам.

— Не е това. Исках да кажа, че не ти вярвам.

Най-после тя го погледна. Едва сега той откри, че рядко се случваше да са заедно и очите й да не са приковани върху лицето му.

— Наистина — увери го тя. — Наистина, Хип. Така беше.

Той кимна неохотно.

— Добре де. Така да е. Какво общо има това с…?

— Почакай — каза тя умоляващо, — ще разбереш. Знаеш ли, че много пъти ти докосваше това парче кабел и отказваше да приемеш, че то съществува? Оставяше го да се търколи от ръката ти и не забелязваше, че то пада на земята. Стъпваше бос на него и дори не го усещаше. Веднъж то беше в храната ти, Хип. Набоде го на вилицата си заедно със зеления фасул, сложи края му в устата си и после просто го остави да падне, без да го забележиш!

— Ок-к… оклузия — произнесе той с усилие. — Така го нарече Бромфийлд. — Кой беше Бромфийлд? — Но отговорът му се изплъзна. Джейни продължаваше да говори.

— Точно така. А сега слушай внимателно. Когато му дойде времето, оклузията изчезна и ти стоеше с кабела в ръка и знаеше, че той наистина съществува. Но дотогава аз не бях в състояние да направя нищо, нищо, преди да е назрял моментът това да се случи!

Той се замисли.

— И… как стана това?

— Ти се върна назад.

— При магазина и витрината ли?

— Да — каза тя и веднага уточни: — Не. Друго искам да кажа. Ти се съживи в тази стая и… всъщност ти сам го каза — твоят свят започна да се разширява, стана достатъчно голям, за да побере една стая, после една улица, един град. Същото ставаше и с паметта ти. Паметта ти започна да включва вчера, миналата седмица, после затвора, после това, което е станало причина да влезеш в затвора. И в този момент кабелът започна да значи нещо за теб, нещо страшно важно. Но дотогава той не значеше нищо. Не значеше нищо до момента, в който паметта ти можеше да се върне достатъчно назад. И тогава той отново стана истински.

— Виж ти — каза той.

Тя сведе очи.

— Аз знаех за кабела. Можех да ти обясня. Непрекъснато се мъчех да насоча вниманието ти върху него, но ти не го виждаше, докато не беше готов да го видиш. Е добре, аз наистина знам много повече за тебе. Но не разбираш ли, че дори да ти кажа нещо, ти не би могъл да ме чуеш?

Той поклати глава, напълно замаян.

— Но аз… вече не съм болен!

Прочете отговора по изразителното й лице.

— Още ли съм…? — попита плахо, но после изведнъж в него избликна страшен гняв. — Хайде стига — изръмжа той, — да не искаш да кажеш, че изведнъж ще оглушея, ако ми кажеш къде съм завършил гимназия?

— Разбира се, че не — гласът й прозвуча нетърпеливо. — Искам да кажа, че това няма да означава нищо за теб. Няма да можеш да го свържеш с нищо. — Тя прехапа устни в усилието си да се съсредоточи. — Ето например ти няколко пъти спомена Бромфийлд.

— Кой? Бромфийлд ли? Не съм.

Тя го погледна с присвити очи.

— Спомена го, Хип. Спомена го преди по-малко от десетина минути.

— Така ли? — Той се замисли. Мисли напрегнато, после отвори широко очи. — Вярно! Споменах го.

— Добре. А кой е той? Какво общо имаш с него?

— С кого?

— Хип! — каза тя остро.

— Извинявай. Май малко се обърках. — Той отново се замисли, мъчейки се да си спомни всичко, всяка дума. Най-после промълви с усилие:

— Б-р-о-омфийлд.

— Вероятно пак ще ти се изплъзне. Това е само един проблясък от миналото, някъде много далеч. То няма да значи нищо за тебе, докато не се върнеш достатъчно назад.

— Да се върна назад ли? Как да се върна?

— Нали досега това правеше — върна се назад, спомни си как беше болен, после затвора, после как са те арестували и точно преди това как си отишъл в онази къща. Мисли за това, Хип. Мисли защо отиде в онази къща.

Той направи нетърпелив жест:

— Не е нужно. Не разбираш ли? Отидох в онази къща, защото търсех нещо — но какво? О, децата — някакви деца, които можеха да ми кажат къде е малоумният. — Той скочи, засмя се. — Виждаш ли? Малоумният. Спомних си. Ще си спомня всичко, ще видиш. Малоумният… търсех го години наред, като че ли цял живот. Но защо… не помня. Всъщност това вече не е важно — каза той по-уверено. — Искам да разбереш, че не е нужно да се върна назад до началото; това, което съм изминал, е достатъчно. Аз намерих пътя. Утре ще отида в онази къща, ще взема адреса, ще го намеря и най-после ще завърша онова, с което започнах от самото начало, когато загубих…

Той млъкна, огледа се занесено, зърна тръбата, която лежеше на стола, грабна я.

— Това! — каза той тържествуващо. — Това е част от… от… о, по дяволите!

Тя го изчака, докато се успокои достатъчно, за да я чуе.

— Виждаш ли?

— Какво да виждам? — попита той безразлично, смазан и отчаян.

— Ако утре отидеш там, ще се озовеш в ситуация, която не разбираш, поради причини, които не можеш да си спомниш, ще питаш за някого, за когото нищо не знаеш, за да откриеш нещо, за което нямаш никаква представа. Но в едно си прав — съгласи се тя, — че можеш да го направиш.

— Ако отида, всичко ще си спомня.

Тя поклати глава отрицателно.

— Ти знаеш всичко, нали? — попита грубо той.

— Да, Хип.

— Не ме интересува. Все едно, аз ще отида.

Тя пое дълбоко въздух:

— Ще те убият.

— Какво?

— Ако отидеш там, ще те убият — каза тя отчетливо. — О, Хип, нима досега не бях права? Нали ти си спомни! Върна се много назад, наистина се върна, така че това, което си спомни, вече не ти се губи.

— Казваш, че утре мога да отида там и да открия това, което търся… което е смисъл на живота ми… и то ще ме убие. Какво искаш от мен? Какво смяташ, че трябва да направя? — гласът му беше измъчен.

— Продължавай — каза тя умоляващо. — Продължавай да правиш това, което правеше досега.

— Защо? — побесня той. — Защо да се връщам все по-назад и по-назад и да се отдалечавам от това, което търся? Какъв смисъл има да…?

— Престани! — сряза го тя. За своя собствена изненада той млъкна. — Още малко и ще загризеш килима — в гласа й прозвуча весела нотка. — Това няма да ти помогне.

Той се опита да не се поддаде на настроението й, да го пропъди, но не успя. То вече го бе докоснало.

— Според тебе излиза — заговори той вече по-спокойно, — че никога не трябва да открия… малоумния и… онова, другото, каквото и да е то.

— Не — каза тя разпалено. — Не, Хип, ще го откриеш, наистина ще го откриеш. Но трябва да знаеш какво търсиш и защо го търсиш.

— И колко време ще ми е нужно за това?

Тя го погледна сериозно и поклати глава:

— Не знам.

— Но аз не мога да чакам. Утре… — той посочи с пръст към прозореца. Слънцето беше наблизо, посребряваше мрака, прогонваше го. — Днес, разбираш ли? Още днес мога да отида там… трябва да отида. Разбираш ли колко важно е това за мен, колко отдавна се мъча да… — Думите му останаха незавършени. Рязко се обърна към нея: — Казваш, че ще ме убият. Предпочитам да ме убият, но да се добера до това нещо. И бездруго живея само заради него!

Тя го погледна трагично.

— Хип…

— Не! — каза рязко той. — Не можеш да ме разубедиш.

Тя започна нещо да му говори, млъкна, сведе глава. Наведе се да скрие лицето си в леглото.

Той закрачи гневно из стаята, после се надвеси над нея. Чертите на лицето му се смекчиха.

— Джейни, помогни ми…

Тя лежеше неподвижно, но той знаеше, че слуша, и продължи:

— Ако има опасност… ако нещо може да се опита да ме убие… кажи ми какво е то. Поне ми кажи какво да очаквам.

Тя обърна глава към стената, за да може да я чува, но да не я вижда.

— Не съм казвала, че нещо ще се опита да те убие — гласът й излизаше едва-едва. — Казах, че ще те убият.

Той дълго стоя, надвесен над нея. После изръмжа:

— Все едно, ще отида. Благодаря за всичко, Джейни. А сега по-добре си върви.

Тя бавно се надигна от леглото, отпаднала, като пребита. Погледна го с такава мъка и съжаление, че сърцето му се сви. Но той стисна зъби, посочи с поглед към вратата и кимна.

Тя тръгна, влачейки крака, и излезе, без да погледне назад. Сърцето му се късаше. Но не я спря.

Покривката на леглото беше леко измачкана. Той бавно отиде до леглото и се загледа в нея. Протегна ръка, хвърли се по очи и зарови лице в покривката. Тя беше още топла от тялото й и за един кратък, почти неуловим миг му се стори, че дъхът им се сля, че омаяните им души се устремяват една към друга, готови да се слеят. После всичко изчезна и той остана да лежи изтощен.

Продължавай, разболей се. Свий се и умри.

— Добре — прошепна той.

И защо не? Какво значение има? Кой го е грижа дали ще умре, или ще го убият?

Дори и на Джейни й е все едно.

Той затвори очи и видя някаква уста. Помисли си, че е на Джейни, но брадичката беше твърде остра. Устата каза: Легни и умри, това е всичко и се усмихна. Като се усмихна, проблеснаха очилата с дебели стъкла — значи виждаше цялото лице. После го прониза болка, толкова остра и неочаквана, че той отметна глава и изохка. Ръката, ръката му беше срязана. Погледна я и видя белега, който ненадейно бе съживил спомена за болката.

— Томпсън, ще го убия този Томпсън!

Кой беше Томпсън, кой беше Бромфийлд, кой беше малоумният в пещерата… пещерата, а къде е тази пещера, къде са децата… деца… не, това бяха детски… детски… дрехи, точно така! Дрехи — стари, окъсани, дрипави. Нали по дрехите…

Джейни… Ще те убият. Легни и умри.

Очите му се затвориха, напрежението го напусна, започна да го обзема някаква апатия. Това не беше много приятно, но все пак беше за предпочитане пред разкъсващите чувства. Някой каза: „Четиридесет деления нагоре или по-добре в десния квадрант, ефрейтор. Иначе феите ще размагнитят взривателите ви.“ Кой каза това?

Той, Хип Бароус. Той го каза.

А на кого го каза?

Джейни, със сръчните си ръце върху прототипа на зенитното оръдие.

Тихо изсумтя. Джейни не беше ефрейтор.

„Действителността не е много приятно нещо, лейтенант, но на нас ни се иска да вярваме, че сме пригодени за нея. Човекът е чудна машинка, от която може да се възхищава всеки инженер. Но когато в главата на човека влезе някоя идея фикс, действителността не понася такива неща. Една от двете страни трябва да отстъпи. Ако отстъпи действителността, чудната машинка няма къде да функционира, няма го материала, който тя обработва. И тя започва да функционира зле. Така че никакви идеи фикс. Функционирай, както си устроен.“

Кой каза това? Бромфийлд. Мижитурка такава! Той ще ми дава акъл от какво трябва да се възхищава един инженер! „Кап’тан Бромфийлд (уморено, за хиляда и не знам си кой път), ако не бях инженер, нямаше да го открия, нямаше да го разгадая, нямаше да давам пет пари.“ Всъщност това няма значение.

Няма значение. Свий се и докато Томпсън не си е показал лицето… Свий се и…

— Не, за бога — изрева Хип Бароус. Скочи от леглото и застана разтреперан в средата на стаята. Покри очите си с ръце и започна да се люшка като фиданка, огъвана от буря. Може и да е съвсем объркан — гласът на Бромфийлд, гласът на Томпсън, някаква пещера, пълна с детски дрехи, Джейни, която искаше да го убият; но поне в едно нещо беше сигурен, знаеше го: Томпсън няма да може да го накара да се свие и да умре. Благодарение на Джейни се бе отървал от това.

— Джейни…? — изхлипа той, както се люшкаше. Джейни не искаше той да умре.

Джейни не искаше да го убият. Какво става тук? Джейни иска само… да се върне назад. Да не бърза.

Той погледна към прозореца. Развиделяваше се.

Да не бърза ли? Но защо, след като още днес можеше да вземе адреса и да намери тези деца и малоумния и… добре, ще го намери, нали него търсеше? Още днес. Тогава ще даде на Бромфийлд да разбере кой има идея фикс!

Ще му даде да разбере, ако живее.

Но Джейни не искаше това, искаше той да се върне назад. Колко ли време ще е нужно? Още гладни години, никой не ти вярва, никой не ти помага, а ти гладуваш и мръзнеш и търсиш, упорито търсиш някаква мъничка следа, после друга и се мъчиш да ги свържеш: адресът, който взе от къщата с внушителната порта, малкото листче хартия в детските дрехи, по което намери къщата, дрехите… те бяха в… в…

— Пещерата — каза той на глас. Спря да се люшка, изправи се.

Беше намерил пещерата. В пещерата бяха детските дрехи и сред тях беше мръсната надраскана хартийка, която го доведе до къщата с голямата порта, тук, в града.

Още една стъпка назад — и то голяма — бе напълно сигурен. Защото това, което намери в пещерата, доказваше, че той наистина е видял нещо, за което Бромфийлд твърдеше, че не е видял; та нали имаше парче от него! Той грабна парчето тръба, огъна го, усука го — сребристо, оплетено по странен начин. Ами да! Разбира се! Парчето тръба също беше от пещерата. Сега то е у него.

Започна да го обзема силна възбуда. Тя каза „Върни се назад“, а той каза „Не, това става много бавно“. Колко време му отне да направи тази стъпка, да открие отново пещерата с нейните съкровища?

Погледна към прозореца. Не повече от тридесет минути, най-много четиридесет. И то в такова състояние — объркан, изтощен, ядосан, засегнат, измъчван от чувство за вина. А ако се опита да се върне назад, когато е отпочинал, сит, спокоен, с Джейни до себе си, да му помага?

Той се втурна към вратата, отвори я със замах, на няколко скока пресече коридора и блъсна отсрещната врата.

— Джейни, слушай — каза той трескаво възбуден. — О, Джейни… — гласът му ненадейно секна. Беше връхлетял така засилен, че успя да се спре едва насред стаята — краката му напразно се плъзгаха и се мъчеха да го върнат обратно в коридора.

— Извинявайте, моля да ме извините — едва успя да изрече той, толкова голяма беше изненадата му. Отстъпвайки назад, блъсна вратата и тя се затвори; обърна се в паника, пипнешком успя да я отвори и изскочи навън. „Господи — помисли си той, — защо не ми е казала?“ Препъвайки се, стигна до стаята си. Чувствуваше се като гонг, който току-що са ударили, Затвори вратата, заключи я и се облегна на нея. Изсмя се неочаквано за самия себе си, но дрезгавият смутен смях му помогна да се съвземе. Извърна се да погледне заключената врата, привличан от нея против волята си. Помъчи се да отпъди от съзнанието си картината, която видя зад другата врата, отвъд коридора, но не успя — продължаваше да я вижда все така ясно; изчерви се и отново смутено се засмя.

— Трябваше да ми каже — измърмори той.

Погледът му попадна на парчето тръба. Вдигна го и седна в креслото. То разсея смущението му, напомни му за нещо много по-важно и неотложно. Трябваше да види Джейни. Да говори с нея. Тя ще знае. Беше лудост да си го помисли, но с нейна помощ можеше да се върне назад по-бързо, толкова бързо, че още днес да отиде и да намери този малоумен. Едва ли… Но Джейни, Джейни ще знае. Тогава да я чака. Тя ще дойде, трябва да дойде.

Облегна се, протегна крака, отпусна главата си назад, докато тилът му опря на облегалката на стола. По цялото му тяло се разнесе умора, като ароматен дим, който замъгли очите и изпълни ноздрите му.

Ръцете му се отпуснаха, очите се затвориха. Изсмя се — същият глуповат смях, но картината вече не бе така ясна и не се задържа достатъчно дълго, за да го отклони от дълбокия, здрав сън, в който потъна.

— Бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам — бам.

(Петдесетте години, помисли си той, там някъде далеч сред хълмовете. Вечната мечта на всяко момче с буйна кръв — да му падне в ръцете картечница и да борави с нея като с маркуч за поливане.)

— Дум — дум — дум — дум! (Противовъздушни оръдия „Ърликон“! Откъде са изровили тези изкопаеми? Това противовъздушен комплекс ли е или музей?)

— Хип! Хип Бароус!

(За бога, кога този ефрейтор ще се научи да се обръща към мен с „лейтенант“? Не че държа на тия работи, но един ден ще се изтърве пред някой новоизлюпен полковник още с жълто по устата и двамата ще загазим.)

— Бам! Бам!

— О… Хип!

Надигна се в креслото и разтърка очи. Това не бяха оръдия — някой чукаше на вратата. И гласът беше не на ефрейтора, а на Джейни, която му викаше отнякъде. Противовъздушната база се разтвори в мъгла и отлетя в царството на сънищата.

— Хип!

— Да! — извика той дрезгаво. — Влез!

— Заключено е.

Изсумтя и се изправи на крака. Беше замаян. Слънчева светлина заливаше стаята през завесите. Залитайки, отиде до вратата и я отвори. Още не можеше да фокусира погледа си, в устата си имаше вкус, като че ли е дъвкал фасове.

— О, Хип!

Зад гърба й видя другата врата и си спомни за снощната случка. Вмъкна Джейни в стаята и затвори вратата.

— Слушай, страшно съжалявам за случилото се. Чувствувам се пълен глупак.

— Хип, недей — каза тя кротко. — То няма значение и ти много добре знаеш това. Кажи как се чувствуваш.

— Главата ми е малко мътна — призна той и за своя изненада се усмихна смутено. — Почакай малко да си плисна лицето със студена вода, да се поразсъня. — Вече от банята, той попита: — А ти къде беше?

— Разхождах се. Трябваше да помисля. После… чаках отвън. Страхувах се да не би ти… Исках да съм с теб. Мислех си, че мога да ти помогна… Ти наистина ли вече си добре?

— О, да. И няма да ходя никъде, без преди това да говоря с тебе. А тя как е — надявам се, че всичко е наред.

— Какво?

— Тя сигурно се е изненадала повече от мен. Защо не ми каза, че при тебе има още някой? Нямаше да нахълтам като…

— Но, Хип, за какво говориш? Какво се е случило?

— О, господи! — възкликна той. — Значи си дошла направо тук, още не си влизала в твоята стая.

— Не. Какво за бога…?

Той се изчерви.

— По-добре тя сама да ти беше казала. Ами стана така, че изведнъж трябваше да те видя, беше много важно. Втурнах се през коридора и връхлетях в стаята ти, без дори да ми мине през ума, че там може да има някой друг, и стигнах едва ли не до средата на стаята, докато успея да се спра, защото там беше тази твоя приятелка.

— Кой? Хип, за бога…

— Една жена. Трябва да я познаваш, Джейни. Крадците не се вмъкват да обират къщите голи!

Джейни бавно доближи ръка до устата си.

— Негърка. Млада.

— А тя… тя какво…?

— Не знам какво направи. Аз едва я зърнах (ако това може да е някаква утеха за нея) и веднага се измъкнах. О, Джейни, съжалявам. Разбирам, че се получи неудобно, но едва ли е толкова фатално. Джейни! — Извика той разтревожено.

— Той ни е открил… Трябва да се махаме оттук — прошепна тя. Устните й бяха побелели, цялата трепереше. — Хайде! Да бягаме!

— Почакай, Джейни, аз трябва да говоря с тебе. Аз…

Тя се обърна към него като подплашено животно. Говореше толкова бързо и напрегнато, че думите й не се разбираха добре.

— Не говори! Не ме питай! Не мога да ти кажа, няма да разбереш. Само да се махаме, да се махаме оттук.

С неподозирана сила ръката й го хвана и го задърпа. Ще не ще, той направи две крачки напред, иначе щеше да падне по очи на пода. Тя вече отваряше вратата, хвана го за ризата със свободната си ръка, измъкна го в коридора и го повлече към изхода. Той се хвана здраво за касата на вратата; заедно с изненадата в него избухна такъв гняв, че в един миг той се заинати. Така се вкопчи в касата, готов за отбрана, че нито с думи, нито със сила тя би могла да го помръдне. Ако беше посегнала, сигурно щеше да я удари. Но тя не каза нищо, дори не го докосна; изтича край него, бяла като платно, скимтейки от ужас, и хукна надолу по външното стълбище. Без да разсъждава, без да взема някакво решение, тялото му я последва. Той се озова навън, тичайки няколко крачки зад нея.

— Джейни…

— Такси! — изкрещя тя.

Отвори вратата, преди още колата да е намалила достатъчно. Хип скочи вътре след нея.

— Карайте! — каза Джейни на шофьора и застана на колене на седалката, за да гледа назад.

— Накъде? — попита смаяният шофьор.

— Няма значение. Само бързо!

Хип също се обърна, за да гледа през задното стъкло. Видя само къщата, смаляваща се в далечината, и няколко пешеходци, зяпнали от учудване.

— Какво има? Какво се е случило?

Тя само поклати глава.

— Но какво има? — настояваше той. — Да не би в къщата да има бомба?

Тя отново поклати глава. Обърна се напред и се сви в ъгъла. Белите й зъби хапеха ръката й. Той посегна и я свали от устата й. Тя не се възпротиви.

Опита се да я заговори още два пъти, но тя не отговаряше, само леко извръщаше глава настрани. Най-после той се отказа и се облегна назад, като не сваляше очи от нея.

Едва в края на града, където пътят се раздвояваше, шофьорът плахо попита:

— Накъде?

— Наляво — каза Хип.

За миг Джейни дойде на себе си и му хвърли бърз поглед, изпълнен с благодарност, после лицето й отново стана безизразно.

Мина доста време, докато у нея настъпи някаква едва доловима промяна, въпреки че беше все така вцепенено втренчена в нищото.

— По-добре ли си? — попита тихо той.

Тя премести погледа си върху него, но едва след малко започна да го вижда. На устните й се появи тъжна усмивка.

— Поне не по-зле.

— Уплаши ли се?

Тя кимна.

— И аз — каза той със застинало лице. Тя сложи ръката си върху неговата.

— О, Хип, съжалявам. Нямам думи да изразя колко съжалявам. Не очаквах това… не толкова скоро. Страхувам се, че вече нищо не мога да направя.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш да ми кажеш или засега не можеш?

— Нали ти казах какво трябва да направиш — обясни тя внимателно: — да се върнеш назад; да си спомниш всички места, на които си ходил, всичко, което се е случило, до самото начало. Можеш да го направиш, ако имаш време. — По лицето й отново се изписа ужас, после съжаление. — Но вече няма време.

Той се засмя почти радостно.

— Има! — Грабна я за ръката. — Тази сутрин си спомних за пещерата. Това е две години назад, Джейни! Зная къде е, какво намерих там. Някакви стари дрехи, детски дрехи. Един адрес, на къщата с голямата порта. И моето парче тръба, единственото нещо, което доказва, че съм бил прав да търся, да търся… Е — засмя се той, — това ще е следващата стъпка назад. Важното е, че открих пещерата, най-голямата стъпка. Само за около трийсет минути, и то без никакво усилие! А сега ще направя усилие! Казваш, че вече нямам време. Може и да нямаме седмици или дни, но имаме ли поне един ден, Джейни? Поне половин ден, а?

Лицето й започна да се прояснява.

— Може и да имаме. Може би… Спрете тук! — каза тя.

Тя плати на шофьора, той не я спря.

Стояха в покрайнините на града. Пред тях се простираше открито хълмисто поле, към което градът, като някакво животно, протягаше пипалата си — тук щанд за плодове, там бензиностанция, отсреща няколко съвсем нови жилищни сгради от лакирано дърво с неприятно натрапващи се гипсови орнаменти. Тя посочи към ливадите по възвишенията.

— Ще ни открият — каза сухо, — но там горе ще сме сами и… ако се появи опасност, ще я видим отдалеч.

Отидоха на малък хълм в края на ливадите, където новопокаралите стръкчета едва покриваха жълтото стърнище, останало от предното косене, и седнаха с лице един към друг, така че всеки от тях да наблюдава половината хоризонт пред себе си.

 

Слънцето се издигна високо, стана горещо, излезе вятър, идваха и отминаваха облаци. Хип Бароус се връщаше все по-назад и по-назад. А Джейни слушаше и чакаше, като през цялото време ясните й дълбоки очи шареха от единия край на хоризонта до другия.

Все по-назад и по-назад… мръсен и безумен, Хип Бароус прекара две години в търсене на къщата с голямата порта, защото адресът имаше улица и номер, но не пишеше в кой град.

Три години от приюта за душевно болни до пещерата. Една година, докато открие приюта, след като се добра до окръжния архив. Шест месеца от деня, в който го уволниха, докато открие чиновника от окръжния архив. И още шест месеца от момента, в който го облада тази идея фикс, докато го изхвърлят от армията.

Седем мъчителни години — от сигурния строго подреден живот, смях и светли перспективи до мътната светлина, която се процеждаше в една затворническа килия. Седем откраднати години, седем години главоломно падане надолу.

Той се върна назад през всичките тези седем години, докато разбере какъв е бил преди това.

На полигона за стрелба по въздушна цел намери отговор, мечта и едва ли не гибел.

Лейтенант Бароус беше все така млад и блестящ, но за негово учудване другите страняха от него и той се оказа с твърде много свободно време, което никак не му се нравеше.

Полигонът беше малък и в известен смисъл рядка находка, нещо като музей, защото почти всичкото оборудване беше остаряло. Самата инсталация, също остаряла, и още преди години заменена от по-голяма и по-ефикасна защитна мрежа, вече не беше включена към никаква система. Използуваха я само за обучение на артилерийски разчети и офицери, на оператори на радиолокатори и станции и на техници.

За да запълни времето си, лейтенантът, който ненавиждаше безделието, започна да се рови из архивите и попадна на данни от изследвания, правени преди години, върху ефикасността на магнитните взриватели и върху минималната височина, на която можеха да бъдат изстрелвани тези остроумно измислени снаряди заедно с техните радарни предаватели и приемници от първи размер и часовников механизъм. Излизаше, че офицерите от зенитната артилерия предпочитат да пропуснат нисколетящ самолет, отколкото да рискуват чувствителните снаряди да се взривят преждевременно във върха на някое дърво или електрически стълб, изпречили се на пътя им.

Лейтенант Бароус обаче имаше набито око и откриваше и най-незначителните несъответствия в математическите изчисления, както Тосканини е долавял и най-малките изменения във височината на тона. В един от секторите на полигона, при даден ъгъл на изстрелване, оставаше малка площ, над която минаваха повече невзривени снаряди от средно допустимата норма. Една, две, дори и три бариери с висок процент от невзривени снаряди в продължение на една година можеха да означават лош контрол върху качеството на самите снаряди. Но когато при всяко прелитане над определена точка снарядите с магнитни взриватели, предназначени за стрелба по нисколетящи цели, се взривяват само при контакт или изобщо не се взривяват, това вече нарушава многоуважаемия закон. Умът на учения не понася такова нарушаване на законите и упорито и неумолимо търси явлението, което го е причинило, както обществото преследва престъпниците.

Лейтенантът беше страшно доволен, че се е натъкнал на изключение. Нямаше основание да се предполага, че някой нарочно е изстрелвал голям брой снаряди под малък ъгъл в определена посока, а още по-малко — точно на мястото, за което ставаше въпрос. Ето защо лейтенант Бароус трябваше да издири и сравни стотици сведения за период от около петнадесет години, за да събере достатъчно факти, даващи основание да се започнат изследвания.

Това щяха да бъдат негови изследвания. Ако не излезеше нищо, нямаше да споменава за тях. Но ако се окажеше нещо важно, изключително скромно и с впечатляваща яснота, той щеше да доложи за откритието си на полковника; може би тогава полковникът щеше да се принуди да промени мнението си за лейтенантите от RОТС. И така, в свободното си време той направи обиколка из полето и откри една площ, в границите на която джобният му волтметър не работеше нормално в различна степен. Хрумна му, че е открил нещо, което потиска магнетизма. Грубите, но иначе чувствителни бобини и релета на магнитните взриватели практически преставаха да действуват, ако прелитаха по-ниско от четиридесет ярда над този склон. Постоянните магнити също преставаха да действуват, както и електромагнитите.

Нищо в кратката, но бляскава кариера на Бароус не можеше да се сравни с възможностите, които разкриваше това невероятно явление. То беше неизчерпаема храна за пъргавия ум и развитото му въображение и той си представяше как идентифицира и анализира явлението (може би ефект на Бароус?), как го възпроизвежда в лабораторни условия — разбира се, успешно. А после — приложение. Генератор, който създава поле като невидима стена; самолетите ще бъдат обезвредени, радиовръзката между тях, дори и вътрешната радиовръзка, няма да може да се осъществява, щом многобройните им магнити престанат да действуват. Ще престанат да действуват и направляващите устройства на управляемите снаряди, взривателите, и, разбира се, магнитните взриватели, които ще бъдат напълно обезвредени… едно съвършено защитно оръжие… и електромагнитния век… и какво ли не още? Приложението нямаше граници. След това, естествено, ще има демонстрации и полковникът ще го представи на видни учени и военни: Това, господа, е нашият лейтенант от RОТС!

Но най-напред трябваше да открие коя е причината за явлението, след като вече знаеше къде се наблюдава то. За целта проектира и изработи специален детектор с просто устройство, но остроумно измислен. Внимателно го градуира и провери точността на скалата му. Докато правеше това, гъвкавият му, неуморим ум работеше трескаво и възторжено. Създаде нова теория за „антимагнетизма“. По метода на екстраполацията установи поредица от закони и по математически път доказа съществуването на някои ефекти — просто за удоволствие. Веднага ги изпрати в Електротехническия институт, където можеха да ги оценят. Така и стана — скоро ги публикуваха в списанието. По време на занятия се шегуваше с хората си, като ги предупреждаваше да не стрелят много ниско над неговия район, защото „феите ще размагнитят магнитните им взриватели“. Това му доставяше голямо удоволствие, защото си представяше как по-късно им казва, че необичайната му забележка е била самата истина и ако някой от тях е имал мозък колкото една гъска, е можел да отиде и сам да го открие.

Най-после завърши детектора си. Той се състоеше от живачен прекъсвач, соленоид и източник на променлив ток. Можеше да открива и най-малките промени в полето на собствения си магнит. Тежеше около четиридесет фунта, но това нямаше значение, тъй като не възнамеряваше той да го носи. Намери възможно най-добрите военно-топографски карти на района, избра си най-глуповатия на вид войник и прекара цял ден от отпуската си на полигона, като се движеше зигзагообразно по склона, внимателно отчиташе данните и ги нанасяше на картата, докато откри центъра на размагнитващия ефект.

Беше в нивата на една изоставена ферма. Сред нивата имаше допотопен трактор, толкова ръждясал, че всеки момент можеше да се разпадне. Суша и ветрове, дъждове и снегове така бяха заровили машината, че лейтенантът и търпеливият му войник трябваше часове наред да копаят трескаво, плувнали в пот, да стържат и бършат, докато най-после останките от трактора бяха освободени и изчистени. Под него намериха източника на невероятното поле.

От всеки ъгъл на рамата излизаше по един лъскав сребрист кабел. Те се събираха при кормилната колона. Друг кабел излизаше от нея и отиваше нагоре към малка кутия. От кутията стърчеше лост. Нямаше никакъв видим източник на енергия, но устройството работеше.

Когато Бароус натисна лоста напред, развалината изстена и чувствително потъна в меката пръст. Когато го дръпна назад, със скърцане и пращене тя се издигна доколкото позволяваха счупените й ресори и като че ли искаше да се издигне още.

Той върна лоста в неутрално положение и отстъпи крачка назад.

Точно това се надяваше да намери. Благодарение на него можеше да осъществи най-дръзките си мечти. Пред себе си имаше размагнитващ генератор — трябваше само да го разглоби и да го изследва. Но той беше вторичен продукт.

Като натиснеш лоста напред, устройството правеше трактора по-тежък, като натиснеш назад — по-лек.

Та това беше антигравитация! Антигравитация — фантазия, мечта! Антигравитация, която толкова щеше да промени лицето на земята, че ефектите от използуването на парата, електричеството и дори ядрената енергия ще изглеждат като жалки издънки в градината на техническия прогрес, избуяла благодарение на това устройство. Това означаваше устремени към небето сгради, каквито дори никой художник още не е дръзнал да нарисува, летене без крила, полети до други планети, а може би и до звездите. Означаваше нова ера в транспорта, в материално-техническото обезпечаване на войските, дори в танцовото изкуство, дори в медицината. И… разбира се, изследването върху снарядите… и всичко това беше в неговите ръце.

Глуповатият войник пристъпи и силно дръпна лоста назад. Усмихна се и се хвърли в краката на Бароус. Бароус го ритна, освободи се, скочи така, че колената му изпукаха. Протегна се напред и с върха на пръстите си успя да докосне долната страна на единия от студените лъскави кабели. Докосването едва ли трая повече от една десета от секундата, но години след това, до края на живота си, Бароус имаше чувството, че част от него е застинала в този миг — върховете на пръстите му върху едно чудо, а тялото му, висящо във въздуха, освободено от земята.

После падна.

Кошмарен сън.

Най-напред сърцето му заби лудо, като че ли гърдите му щяха да се пръснат, забрави дори да диша, това беше безумие, но допотопната развалина се откъсна от естествената си среда и почна да се издига все по-бързо и по-бързо, да става все по-малка и по-малка на фона на смрачаващото се небе — кръпка, топка, орех, малка светла точица, отразяваща последните слънчеви лъчи. Когато най-сетне си пое дъх, дойдоха болката и вцепенението.

Отнякъде напираше смях, отдругаде — яростна омраза, която искаше да смаже смеха.

Викаше като луд, спореше; думите преминаваха в крясъци; разширяваха се полумесеците на две смеещи се очи; нещо се шмугна край него, но му се изплъзна, изкикоти се. Той го направи… и на всичко отгоре ме повали на земята.

И да няма какво да убие. Щураше се из сгъстяващия се мрак — нищо; шум от тежки стъпки, огнена топка в стомаха и пламък в мозъка. Падна, удряйки с всичка сила този невеж мръсник.

Върна се сам до дупката в земята — празна, ужасно празна… Застана в нея и отправи поглед нагоре, поглед, изпълнен с копнеж по сребристите кабели, които вече никога няма да видиш.

Светеше едно жълто-червено око. Рев и ритник, детекторът също се издигна, но донякъде, запремята се надолу, разби се, окото ослепя.

Дългият път обратно до казармата, по който влачеше със себе си и едно невидимо същество, наречено Агония, чиито железни ръце здраво стискаха счупеното стъпало на крака. Падни. Отдъхни и ставай. Прецапай направо, овъргаляй се, надигни се и почини, после лагерът.

Щабът. Дървените стъпала, тъмната врата; чукане — кънти на кухо; кръв и кал, и чукане. Стъпки, гласове: учудване, загриженост, тревога, гняв.

Бели каски и ленти на ръкавите — военна полиция. Кажете им, доведете полковника. Никой друг, само полковника.

Млъкни, ще събудиш полковника.

Полковник, та това е антимагнетрон, спътници, товари; край на реактивния двигател!

Затваряй си устата, момче!

Нахвърли се върху тях, чу се вик, когато някой настъпи счупеното стъпало.

Кошмарът се вдигна. Лежеше на бяло походно легло в бяла стая с черна решетка на прозорците, а до вратата — едър мъжага с униформа на военен полицай.

— Къде съм?

— Болница, отделение за арестанти, лейтенант.

— Господи! Какво се е случило?

— Нямам представа, сър. През повечето време като че ли искахте да убиете някакъв войник. Описвахте на всички как изглежда.

Постави ръката си върху очите.

— Редника! Намерихте ли го?

— Сред личния състав няма такъв човек, лейтенант. Честна дума. Хората от контраразузнаването провериха всички досиета. Само не се вълнувайте, сър.

Чукане. Полицаят отвори вратата. Гласове. Лейтенант, майор Томпсън иска да говори с вас. Как се чувствувате?

— Отвратително, сержант. Отвратително… Ще говоря с него, щом иска.

— Вече е спокоен, сър.

Нов глас — онзи глас! Бароус притисна ръката си, докато пред очите му заиграха звезди. Не поглеждай, защото ако наистина е така, ще го убиеш.

Вратата. Стъпки.

— Добър вечер, лейтенант. Ходили ли сте някога на психиатър?

Предчувствувайки с ужас предстоящия взрив, Бароус бавно отпусна ръката си и отвори очи. Чистата, добре скроена куртка с дъбови листа и емблемата на медицинския корпус нямаха значение. Професионално загриженият маниер, изречените думи — всичко това нямаше значение. Единственото нещо в цялата вселена, което имаше значение, беше фактът, че когато за последен път видя това лице, то принадлежеше на един войник, който безропотно и без да прояви никакъв интерес, цял ден бе мъкнал тежкия детектор в горещината, станал бе свидетел на откритието му, а след това ненадейно се бе усмихнал, дръпнал лоста и оставил един разнебитен трактор и мечтата на един живот да отлетят нагоре в небето.

Бароус изръмжа и скочи.

Отново потъна в кошмарния сън.

 

Направиха всичко възможно, за да му помогнат. Оставиха го сам да провери досиетата и да се увери, че няма такъв войник. А „размагнитващия“ ефект? Не е наблюдавано такова явление. Нали лейтенантът сам каза, че е занесъл всичките данни в квартирата си. Не, там ги няма. Да, намериха дупката в земята и така наречения му „детектор“, макар че всички го намират безсмислен той просто измерва интензитета на собственото си магнитно поле. Що се отнася до майор Томпсън, имаше свидетели, които са били в самолета с него и могат да докажат, че по времето, когато се е случило това, той е пътувал за насам. Ако лейтенантът успее да се отърве от идеята, че майор Томпсън е изчезналият войник, бихме могли да се разбираме много по-добре — той не е, просто не би могъл да бъде. Но може би капитан Бромфийлд ще ви бъде по-полезен в…

Аз зная какво съм направил, зная какво съм видял. Ще намеря това устройство или човека, който го е направил. И ще убия този Томпсън!

Бромфийлд беше добър човек и бог е свидетел, че той много се постара. Но острата природна наблюдателност на пациента, тренирана в продължение на години, не му позволяваше да приеме отричането на собствените си знания. Когато престана да търси повече доказателства и след фазите на гневна мания и меланхолия достигна неустойчиво равновесие, се опитаха да го срещнат с майора. Той се нахвърли върху него и петима души едва успяха да го удържат.

Тъй става с тези прехвалени момчета. Избиват им балансите.

И така, подържаха го още малко, доволни, че майорът е единственият обект на нападение. След това уведомиха писмено майора и изритаха лейтенанта. Казаха, че повече нищо не можело да се направи за него.

Първите шест месеца бяха като лош сън. Постара се да последва бащинските съвети на капитан Бромфийлд, намери си работа и зачака да настъпи онази „адаптация“, за която говореше капитанът. Но тя не настъпи.

Имаше малко спестени пари, а и при уволнението си бе получил обезщетение. Ще напусне за няколко месеца и ще махне това от ума си.

Първо фермата. Устройството беше поставено на трактора, а тракторът очевидно е бил на фермата. Ще го намери и ето ти отговора.

Бяха му нужни шест месеца да се добере до градските архиви (землището на селото, заедно с полигона, беше включено към базата) и да научи за единствените двама души, които можеха да му кажат нещо за трактора. А. Прод, фермер, и един малоумен наемен работник, чието име и местонахождение бяха неизвестни.

Откри Прод почти една година по-късно. Слухове го отведоха в Пенсилвания, а там му хрумна да провери в лудницата. От несвързаните приказки на Прод, който беше в последна фаза на старческо слабоумие, научи, че старецът чака жена си, че синът му Джак не се бил родил, че Сам може и да е бил идиот, но никой не можел по-добре от него да вади трактора от калта; че Сам бил добро момче, че живеел в гората при животните и че той, Прод, нито веднъж не бил пропуснал да издои кравата.

Той беше най-щастливото човешко същество, което Хип някога е виждал.

Бароус отиде в гората при животните. Три години и половина кръстосва тези гори. Ядеше лешници и горски плодове, залагаше капани и от време на време улавяше по някое животно. Забрави, че трябва да получава пенсията си. Забрави, че е инженер; едва не забрави и името си. Единственото нещо, което занимаваше съзнанието му, бе, че само един идиот може да постави такова устройство на някакъв си трактор и че този Сам е бил малоумен. Намери пещерата, някакви детски дрехи, парче от сребристия кабел. И един адрес.

Намери адреса. Научи къде може да намери децата. Но се натъкна на Томпсън… и Джейни го намери в затвора.

Седем години.

 

Лежеше някъде на хладно, а под главата му имаше топла възглавница. Нещо нежно го докосваше по косата. Дали още спеше, или вече се бе събудил? Беше така напълно изтощен, изхабен, изцеден, че не можеше да разбере дали спи, или е буден, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение. Знаеше кой е, какъв е бил. Знаеше какво иска и къде да го намери. И непременно щеше да го намери, щом се наспи.

Размърда се щастливо и нещото, което докосваше косата му, го докосна по бузата, погали го. На сутринта, помисли си той с облекчение, ще отида и ще намеря моя малоумен. Но първо ще ми е нужен един час, за да си припомня някои неща… Спечелих надбягването с чували на неделния училищен пикник и ми дадоха като награда една носна кърпа в цвят каки. В скаутския лагер улових три щуки преди закуска, като едновременно карах кануто, развивах макарата и държах месината със зъби. Тя ми сряза устата, когато се улови най-голямата риба. Мразя мляко с ориз. Обичам Бах и лебервурст, и последните две седмици на май, и две дълбоки ясни очи, като на…

— Джейни?

— Тук съм.

Той се усмихна, сгуши глава във възглавницата и едва сега разбра, че това е скутът на Джейни. Отвори очи. Главата на Джейни беше черен облак на фона на рояк звезди, по-тъмна от нощта.

— Нощ ли е?

— Да — прошепна тя. — Добре ли спа?

Той се усмихна. Лежеше неподвижно и си мислеше колко добре е спал.

— Не сънувах, защото знаех, че мога.

— Радвам се.

Той се надигна и седна. Тя се размърда внимателно.

— Сигурно съвсем си се схванала — каза той.

— Нищо. Беше ми приятно да те гледам, като спиш.

— Да се връщаме в града.

— Не още. Сега е мой ред, Хип. Трябва да ти кажа много неща.

Той я докосна.

— Ти си замръзнала. Тези неща не могат ли да почакат?

— Не, не! Ти трябва да знаеш всичко, преди той… преди да ни открият.

— Той? Кой е той?

Тя дълго мълча. На Хип много му се искаше да я попита нещо, но се отказа. А когато все пак тя заговори, това, което разказваше, беше толкова далеч от въпроса му, че едва не я прекъсна; но отново се въздържа и остави нещата в нейни ръце.

— Ти си намерил нещо на полето; докоснал си го с ръка достатъчно дълго, за да разбереш какво представлява то и какво може да означава за теб и за света. След това човекът, който е бил с тебе, войникът, е направил така, че да го загубиш. Защо мислиш е направил това?

— Той беше едно недодялано скудоумно копеле.

Без да коментира, тя продължи:

— Сторило ти се е, че военният лекар, изпратен при теб, един майор, изглежда точно като онзи войник.

— Те доказаха противното.

Той беше достатъчно близо до нея, за да усети лекото движение в мрака, когато тя кимна:

— Доказали! Няколко души потвърдили, че през онзи следобед са били с него в самолета. И още нещо. Ти си имал един куп папки със сведения за някаква аномалия, която оказвала влияние върху магнитните взриватели на снарядите, преминаващи над определен район. Какво стана с тях?

— Не зная. Стаята ми е била заключена, доколкото зная, откак излязох онази сутрин, докато са отишли да я претърсват.

— А не ти ли е минавало през ума, че точно тези три неща — изчезналият войник, изчезналите папки и приликата на майора с войника — са те дискредитирали?

— Не ще и дума. Струва ми се, че ако бях успял да си изясня две или поне едно от тези три неща, нямаше да попадна в плен на тази идея фикс.

— Добре. А сега помисли за следното. Ти си се трепал и ровил цели седем години, приближавайки се все повече и повече към това, което си загубил. Попаднал си на следите на човека, който го е построил, и тъкмо си щял да го намериш, когато нещо се е случило.

— Да, вината беше моя. Налетях на Томпсън и побеснях.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Ами ако този войник не е дръпнал лоста по невнимание? Ако го е направил нарочно?

Като че ли изневиделица фотосветкавица блесна в лицето му — толкова силен бе шокът. И просветлението му бе така внезапно и заслепяващо. Когато най-после можа да проговори, той каза:

— Как досега не съм се сетил за това?

— Не ти е било позволено — в гласа й имаше горчивина.

— Как така не ми е било…?

— Моля те. Не бързай. Представи си за момент, че някой нарочно ти е причинил всичко това. Можеш ли да предположиш кой го е направил, защо го е направил, как го е направил?

— Не — каза той веднага. — Няма никакъв смисъл в това, да унищожиш първия и единствен в света антигравитационен генератор. Още по-малко смисъл има в това, аз да бъда избран за жертва и да бъда преследван по такъв сложен начин. Та този мой преследвач би трябвало да може да влиза в заключени стаи, да хипнотизира свидетели и да чете мисли!

— Така беше. Той може да прави всичко това.

— Но кой, Джейни?

— Кой според теб е направил генератора?

Той скочи на крака и издаде вик, който се разнесе из тъмното поле.

— Хип!

— Не ми обръщай внимание — каза той потресен. — Току-що осъзнах, че само човек, който, ако поиска, може да направи друга такава машина, би дръзнал да я унищожи. А това означава, че… о, господи!… че войникът и малоумният, и може би Томпсън… да, Томпсън, той е направил така, че да ме тикнат в затвора точно когато съм бил на път да го открия отново… те всички са един човек! Защо това не ми е хрумнало досега?

— Нали ти казах. Не ти е било позволено.

Той отново седна на земята. На изток светлееше зората, като сиянието на някакъв град, скрит зад хълма. Той погледна нататък и си спомни, че това бе денят, в който бе решил да сложи край на дългото търсене, което цели седем години не му даваше миг покой. Помисли си за ужаса, който е изпитала Джейни, когато той безразсъдно бе решил да се натика в ръцете на този… на това чудовище. Без да е възвърнал разсъдъка си, паметта си, без никакво оръжие за самозащита, без да знае къде отива.

— Ще трябва да ми кажеш, Джейни. Всичко.

 

Тя му разказа, всичко. Разказа му за Сам, за Бони и Бийни и за себе си; за мис Кю и Мириам, и двете вече умрели, и за Джери. Разказа му как след убийството на мис Кю се преместили отново в гората, в голямата самотна къща на семейство Кю, и как известно време били много близки. Но после…

— У Джери се появиха амбиции. Той реши да завърши колеж и го направи. Беше лесно. Всичко беше лесно. Когато скрие необикновените си очи зад очила, той е твърде невзрачен на вид, не прави впечатление. Завърши медицинско училище, после психиатрия.

— Искаш да кажеш, че той наистина е психиатър? — попита Хип.

— Не е. Но има диплом, което не е едно и също. Криеше се в тълпата, фалшифицираше какви ли не документи, за да го приемат. Така и не го разкриха. Някои се заемаха да разследват неговия случай, но беше достатъчно само да ги погледне с необикновените си очи и те всичко забравяха. Никога не го късаха на изпит, стига да имаше мъжка тоалетна.

— Какво? Мъжка тоалетна ли?

— Точно така. — Тя се засмя. — Веднъж щеше скъпо да плати. Номерът му беше следният: отиваше до тоалетната, заключваше се в една от кабинките и викаше Бони или Бийни. Казваше им къде е закъсал, те се връщаха у дома, казваха го на мен, аз получавах отговора от Бебето и светкавично бързо се връщаха с информацията, всичко само за няколко секунди. Но един хубав ден някакъв студент чул Джери да говори и надникнал от съседната кабинка. Можеш да си представиш! Когато се телепортират, Бони и Бийни не могат да носят със себе си дори и клечка за зъби, да не говорим за дрехи.

Той се плесна по челото.

— И какво стана?

— О, Джери настигнал хлапето. Но то вече било успяло да изхвърчи оттам и да се разкрещи, че в двете нули има голо момиче. Половината студенти се втурнали вътре, тя, разбира се, вече била изчезнала. А когато Джери настигнал хлапето, то просто изведнъж забравило всичко и дори започнало да се чуди защо ли се е развикало така. После доста си изпатило за тази случка.

— Това бяха добри времена — въздъхна тя. — Джери се интересуваше от всичко. Непрекъснато четеше. Непрекъснато искаше от Бебето някаква информация. Интересуваше се от хората, от книги и машини, от история и от изкуство — от всичко. Така и аз научих много, защото всичката информация минаваше през мен.

— Но после Джери започна… щях да кажа да боледува, но това не е точната дума. — Тя прехапа устната си и се замисли. — Доколкото познавам хората, само два типа от тях са истински прогресивни — наистина се ровят и научават неща, за да ги използуват. Едните проявяват неподправен интерес, просто така са устроени. Но другите, които са мнозинство, искат да докажат нещо. Искат да са по-добри, по-богати. Искат да са прочути или силни, или уважавани. У Джери за известно време надделя второто. Той почти не бе ходил на училище и се страхуваше да се мери с другите. Имал тежко детство — избягал от един приют за сираци, когато бил на седем години, и живял като канален плъх, докато Сам го прибрал. Така че му харесваше да взема изпитите си с отличие и да печели пари само като си мръдне пръста, когато си поиска… Струва ми се, че за кратко време някои неща го интересуваха истински — музика, биология и още някои.

Но скоро той разбра, че не е нужно да доказва нищо на никого. Той беше по-умен, по-силен и по-могъщ от всички. Беше глупаво това да се доказва. Той би могъл да има каквото си поиска.

Престана да чете. Престана да свири на обой. Постепенно заряза всичко. Цяла година не се занимаваше с нищо. Кой знае какво ставаше в главата му? По цели седмици лежеше и мълчеше.

Някога, когато Сам беше „глава“, нашият гещалт, така го наричаме ние, беше идиот. Когато Джери го замести, той стана нещо ново, силно, което растеше и се развиваше. Но когато с Джери се случи така, нашият организъм изпадна в депресия.

— Хм! — изръмжа Хип. — В състояние на депресия, но достатъчно могъщ, за да може да стане властелин на света.

— Той не искаше да става властелин на света. Знаеше, че ако поиска, може да го направи. Но не виждаше смисъл в това. Точно като случаите, описани в учебниците по психиатрия, той се затвори в себе си и започна да регресира. Вдетини се. Стана като едно много зло дете. Аз започнах да излизам по-често — не можех да понасям да стоя вкъщи. Търсех нещо, което да го изтръгне от това състояние. Една вечер се срещнах в Ню Йорк с един познат, член на ръководството на IRE.

— Институт по радиотехника — каза Хип. — Страхотни специалисти. Някога и аз членувах там.

— Знам. Този мой познат ми разказа за теб.

— За мен?

— За това, което ти си наричал „математическо моделиране“. Екстраполиране на вероятно действуващи закони и някои допълнителни ефекти в магнитния поток на гравитационен генератор.

— Господи!

Тя се изсмя кратко, болезнено.

— Да, Хип. Аз ти причиних всичко това. Разбира се, тогава не знаех, че ще стане така. Исках само да намеря нещо, което да заинтригува Джери. Той наистина се заинтересува. Попита Бебето за това и веднага получи отговора. Сам беше направил това нещо, преди Джери да дойде да живее при нас. Ние съвсем го бяхме забравили.

— Да го забравите! Такова нещо!

— Разбери, че ние не мислим като другите хора.

— Не като другите — каза той замислено. — И защо ли ви трябва?

— Сам го построи за стария фермер Прод. Такъв си беше Сам. Гравитационен генератор, който да увеличава и намалява теглото на старата универсална машина на Прод, за да може той да я използува като трактор. И всичко това, защото конят на Прод умря и той нямаше пари да си купи друг.

— Невероятно!

— Така беше. Той си беше идиот. И така Джери попита Бебето какъв ще бъде ефектът, ако това откритие стане известно. Бебето каза — страхотен. Каза, че то ще обърне света наопаки, повече и от индустриалната революция. Повече от всичко друго досега. Каза, че ако нещата тръгнат в едната посока, ще стигнем до такава война, каквато дори не можем да си представим. Ако тръгнат в другата — науката ще отиде твърде напред, и то твърде бързо. Излиза, че науката за гравитацията е ключът към всичко. Към Единното поле ще бъде прибавен още един елемент — това, което сега наричаме психическа енергия или „псионика“.

— Материя, енергия, пространство, време и психика — изрече той с благоговение.

— Да — каза Джейни небрежно, — и това ще докаже, че всички те са едно и също. Просто вече няма да има никакви тайни.

— Това… това е най-голямото нещо, което някога съм чувал. И… Джери реши, че ние, жалките недоразвити човекоподобни маймуни, не сме достойни?

— Ами! Джери пет пари не дава какво ще стане с вас, маймуните. Но от Бебето той разбра, че в каквато и посока да тръгнат нещата, следите на устройството все ще водят към нас. Ти поне знаеш. Ти го извърши сам за седем години. Но на Централното разузнавателно управление ще са нужни не повече от седем седмици.

Именно това обезпокои Джери. Той се беше оттеглил. Искаше сам да си блъска главата в скривалището си в гората. Не искаше въоръжените сили на Обединените нации да му досаждат с призивите си за патриотизъм. Той, разбира се, можеше лесно да се справи с всички, ако се захванеше здравата, но на него не му се работеше. И той побесня. Страшно се ядоса на Сам, който вече беше умрял, и особено на тебе.

— Виж ти! Той е можел да ме убие. Защо не го направи?

— По същата причина, поради която не отиде да прибере устройството, преди ти да си го видял. Нали ти казах — той стана злобен и отмъстителен… вдетинен. Ти беше развалил спокойствието му. Той щеше да ти го върне тъпкано.

Да си призная, на мен ми беше все едно какво ще направи, стигаше ми да видя, че е излязъл от това състояние. Отидох с него до базата.

А сега чуй нещо, което просто няма да можеш да си спомниш. Той влезе право в лабораторията, докато ти проверяваше скалата на детектора си. Погледна те в очите и си излезе с цялата информация, която ти имаше, плюс факт, че с помощта на своя уред възнамеряваш да откриеш къде точно се намира устройството и да… как точно го беше казал — „да назначиш доброволец“.

— Тогава обичах да си придавам важност — призна мрачно Хип.

Тя се засмя.

— Ти не знаеш, нищо не знаеш. И така ти излезе навън с този голям и тежък уред, закачен на ремък. Аз те видях, Хип; все още си пред очите ми: с красива, добре ушита униформа, косата ти блести на слънцето… Аз бях на седемнайсет…

Джери ми каза бързо да задигна едно войнишко яке. Аз задигнах, от спалните помещения.

— Не знаех, че едно същество на седемнайсет години може да влезе и да излезе от спалните помещения цяло и невредимо. Имам предвид, ако е от женски пол.

— Но аз не съм влизала! — възрази тя.

Той извика от изненада, когато усети как собствената му риза иска да се измъкне от колана. Краищата й се освободиха, полетяха нагоре и започнаха лудо да се развяват в безветреното утро.

— Не прави това! — едва успя да изрече той.

— Само исках да ти обясня — в очите й проблесна дяволито пламъче. — Джери облече якето, облегна се на оградата и зачака. Ти се насочи право към него, връчи му детектора и каза:

„Хайде, войниче! Назначен си доброволец да ходиш на пикник. Ще носиш храната.“

— Ама че леке съм бил!

— Аз не мислех така. Надничах иззад бараката на военната полиция. Ти ми се струваше чудесен. Наистина, Хип.

— А след това? — позасмя се той. — Разкажи ми всичко останало.

— Ти знаеш останалото. Джери изстреля Бони да вземе папките от квартирата ти. Тя ги намери и ги хвърли от прозореца на мен. Аз ги изгорих. Съжалявам, Хип. Не знаех какво крои Джери.

— И после?

— Това е. Джери се погрижи да бъдеш дискредитиран. Психологически, нямаше друг начин. Ти твърдеше, че съществува някакъв войник, когото никой не бе виждал. Твърдеше, че войникът и психиатърът са едно и също лице — един наистина сериозен симптом, както знае всеки медик. Твърдеше, че съществуват папки, факти и цифри, които да докажат, че си прав, но те не бяха намерени. Успя да докажеш, че си копал, но нямаше нищо, което да покаже какво си копал. Но най-важното бе, че твоят ум на учен притежаваше факти, за които целият свят можеше да докаже, че са неверни, така и стана. Едната страна трябваше да отстъпи.

— Хитро измислено — каза тихо Хип с дълбок гръден глас.

— И за всеки случай — продължи Джейни с известно усилие — той ти внуши една постхипнотична команда, след която беше невъзможно да го свържеш с устройството нито като майор Томпсън, психиатъра, нито като войника.

Когато разбрах какво е направил, се опитах да го накарам да ти помогне. Поне мъничко. Той… той просто ми се изсмя. Попитах Бебето какво може да се направи и то каза, че нищо. Само каза, че командата може да се неутрализира чрез реверсивна абреакция.

— Това пък какво е?

— Връщане на съзнанието назад, докато стигне до самата случка. Абреакция е процесът на повторно преживяване на някакво събитие, в най-малките подробности. Но ти не можеше да направиш това, защото трябваше да започнеш от момента, в който ти е внушена командата — там започваше случката. Единственият начин бе да бъдеш поставен в условия на пълен покой, без да знаеш защо, и да започнеш последователно да разбулваш събитията едно по едно, докато стигнеш до командата. Това беше команда от типа „отсега нататък“. Тя не можеше да те спре, когато се връщаш назад.

Но как бих могла да те намеря и да ти осигуря спокойствие, без да ти кажа защо е всичко това?

— Я виж ти! — възкликна той по хлапашки. — Това ме кара да се чувствувам важна птица. Човек като него да си прави толкова труд!

— Не се чувствувай поласкан! — каза тя остро и после добави: — Извинявай, Хип. Не исках да бъда груба… На него това не му костваше нищо. Той просто те смачка като бръмбар. Подритна те и съвсем забрави за теб.

— Благодаря — изръмжа той.

— После го повтори! — продължи тя гневно. — И какво стана с теб? Пропаднаха седем от най-хубавите ти младежки години, погуби способностите си като инженер, остана ти само едно измършавяло мръсно тяло и една смътна натрапчива идея, която нито можеше да разбереш, нито да прогониш. И все пак в тебе е имало нещо (не зная как се нарича то, но без него това нямаше да си ти), което ти е давало сили цели седем години да търсиш и най-малката диря, докато стигнеш до неговия праг. Щом те видя на улицата, а той случайно беше в града, веднага разбра кой си и каква цел преследваш. Когато ти се нахвърли върху него, той отклони удара ти в стъклената витрина само с едно премигване на тези негови… отвратителни… зли очи.

— Хей, Джейни — каза той нежно, — по-спокойно!

— Побеснявам, като си спомня — прошепна тя. Отметна с ръка косата си назад, изправи рамене. — Той те запрати във витрината и едновременно с това ти внуши тази команда: „Свий се и умри!“ Аз го видях, видях как го направи… Толкова отвратително…

Тя продължи, вече по-спокойно:

— Може би ако това беше единствен случай, щях да го забравя. Никога не бих го одобрила, но все пак някога аз му вярвах… Ти трябва да разбереш, че ние сме част от едно и също нещо — Джери, аз и децата — нещо истинско и живо. Да го мразя, е все едно да мразиш краката си или белите си дробове.

— В Библията е казано: „Ако дясното ти око те съблазнява, извади го и го хвърли от себе си. И ако дясната ти ръка…“

— Да, окото, ръката? — извика тя. — Но не и главата! — После продължи: — Но ти не беше единственият случай. Да си чувал някакви слухове за синтезирането на елемент №83?

— Фантасмагории! Бисмутът не може да прави такива номера. Спомням си смътно… някакъв смахнат на име Клакенхърст.

— Някакъв смахнат на име Клакенхаймър — поправи го тя. — На Джери, както често се случваше, му се приискало да се изфука и се изтървал — споменал някакъв диференциал. Клак го запомнил. И наистина успя да синтезира бисмут. Джери се разтревожи — такова нещо щеше да вдигне твърде много шум, той се опасяваше да не го открият и да започнат да му досаждат. Затова се отърва от горкия Клак.

— Клакенхаймър умря от рак! — изсумтя Хип.

Тя го погледна някак странно и каза меко:

— Да, знам.

Хип леко удари слепоочията си с юмруци. Джейни продължи:

— Имаше и други случаи, макар и не толкова сериозни. Веднъж успях да го предизвикам да ухажва едно момиче — сам, без наша помощ и без да използува свръхестествените си способности. Отнеха му момичето — един много симпатичен хлапак, който продаваше перални в съседния магазин и бизнесът му вървеше доста добре. Хлапакът си навлече acne rosacea.

— Носът става като кръмно цвекло. Виждал съм.

— Като преварено, набъбнало цвекло — поправи го тя. — Загуби работата си.

— И момичето — предположи той.

Тя отново се усмихна.

— Момичето остана при него. Започнаха търговия с керамика. Той стои отзад и не се показва.

Хип се досещаше откъде са получили парите, за да започнат търговията.

— Добре. Джейни, вярвам ти, че е имало още много. Но… защо точно аз? Ти направи толкова много за мен.

— По две причини. Първо, аз видях как в града той те накара да се нахвърлиш върху отражението му на стъклото, вместо върху него. Тази неочаквана злина, която той ти причини, беше последното нещо, което исках да видя. И второ, защото това беше… ти.

— Не те разбирам.

— Виж какво — каза тя разпалено, — ние не сме група особняци. Ние сме Хомо гещалт. Разбираш ли? Ние сме едно цяло, нов вид човешко същество. Нас никой не ни е изобретил. Появихме се чрез еволюция. Ние сме следващото стъпало в еволюцията. Сами сме; няма други като нас. Ние не живеем в свят като вашия — с установени морални и етични норми, от които да се ръководим. Ние живеем на пустинен остров със стадо кози!

— И аз съм една от тях?

— Ами да, нима не разбираш? Ние се родихме на този остров, на който няма други като нас и няма кой да ни научи, да ни каже как да се държим. Ние можем да научим от козите всичко, което прави козата добра коза, но това няма да промени факта, че ние не сме коза! Системата от правила за обикновените човеци е неприложима за нас, защото ние сме нещо друго!

Той понечи да каже нещо, но тя му направи знак с ръка да мълчи.

— Виждал ли си в музеите скелети, да речем, на коне — цяла редица скелети, деветнадесет или двадесет, която започва с дребничкия праисторически кон и завършва с впрегатния кон? Има огромна разлика между номер едно и номер деветнадесет. Но каква е разликата между номер петнадесет и номер шестнадесет? Нищожна!

Тя млъкна, за да си поеме дъх.

— Това е така. Но какво общо има то с…?

— С тебе ли? Нима не разбираш? Хомо гещалт е нещо ново, нещо различно, нещо по-висше. Но частите — ръцете, вътрешностите, паметта — са същите като тези от по-низшето стъпало или се различават съвсем малко; както костите на онези скелети. Аз съм си аз — Джейни. Видях го как те запрати; ти беше като премазан заек, мръсен, жалък, състарен. Но аз те познах. Видях те и си представих как изглеждаше преди седем години, когато излезе на двора с детектора, как косата ти блестеше на слънцето. Беше с широки плещи, висок, стегнат, вървеше като едър лъскав жребец. Беше напет като пъстър бантамски петел: беше част от онова, което разтърсва гората, когато настъпи любовния период на елените; вимпел, свален за отдаване на салют… моят рицар в блестящи доспехи. Ти беше… ти беше… А аз бях на седемнайсет, Бароус, независимо от всичко останало, което бях. Нима не разбираш? Бях на седемнайсет години, изпълнена с късната пролет и сънища, които ме плашеха.

Дълбоко развълнуван, той прошепна:

— Джейни… Джейни…

— Стой настрана от мен — каза злобно тя. — Не е това, което си мислиш, не беше любов от пръв поглед. Това е детинщина. Любовта е нещо съвсем различно, толкова горещо, че да те накара да се влееш в нещо друго, да се слееш с него и когато тази сплав изстине и се закали, става много по-здрава от това, което е било в началото. Не говоря за любов. Искам да кажа, че бях на седемнайсет години и чувствувах… — Тя покри лицето си с ръце. Той чакаше. Най-после тя свали ръцете си. Очите й бяха затворени, стоеше неподвижно — … чувствувах се човек — довърши тя.

После каза сухо:

— Ето за това помогнах именно на теб, а не на някой друг.

Той стана и тръгна в свежото утро, вече светло, ново, като страха в страшните сънища на младо момиче. Отново си спомни каква паника я обзе, когато й съобщи за първото появяване на Бони, видя през нейните очи какво би станало, ако тъй сляпо, безразсъдно, без никакво оръжие и без да разбира нищо, отново сам застанеше под тази жестока небрежна пета.

Спомни си деня, в който излезе от лабораторията на двора, огледа се за някой роб. Надменен, самоуверен, повърхностен, той търсеше най-загубения войник.

Замисли се за това, какво е бил в онзи ден; не за случилото се с Джери, защото то беше известно, свършено; можеше да бъде поправено, но не и променено. И колкото повече мислеше за това какво е бил, толкова повече го обземаше дълбоко смирение, заливаше го, задушаваше го.

Едва не се спъна в Джейни, която седеше и гледаше ръцете си, заспали в скута й, където той бе спал, и си помисли, че и в тях сигурно се крият болки и тайни, малки вълшебства, които те карат да се усмихваш.

Той коленичи до нея.

— Джейни — каза той дрезгаво, — ти трябва да знаеш какво имаше у мен в онзи ден, когато си ме видяла. Не искам да развалям впечатленията на седемнайсетгодишното момиче, което си била тогава… Искам само да ти кажа какво съм бил аз, да ти кажа, че някои неща… не са били така, както ти си мислила. — Той пое дълбоко въздух. — Аз помня всичко по-добре от тебе, защото за теб оттогава са минали седем години, а за мен това се е случило точно преди да заспя и да сънувам, че съм тръгнал да търся малоумния. Аз вече се събудих и сънят изчезна, така че си спомням всичко много ясно…

Имах неприятности в детството си, Джейни. Първото нещо, което научих, бе, че съм безполезен, а нещата, които исках, бяха по принцип непотребни. Не се съмнявах, че това наистина е така, докато не се махнах от къщи, и тогава открих, че моят нов свят има други ценности. В този нов свят аз бях ценен, нужен, принадлежах му.

После постъпих във военновъздушните сили и изведнъж престанах да бъда футболен герой и да ръководя споровете в клуба по красноречие. Бях пъстра рибка, чиито люспи съхнеха на плиткото, където се разпореждаха влечугите. Едва не загинах, Джейни.

Да, аз сам открих размагнитващото поле. Но искам да знаеш, че когато в онзи ден излязох от лабораторията и ти си ме видяла, не бях нито напет петел, нито горд елен, нито останалите неща, които ти изреди. Щях да открия нещо и да го дам на хората не за благото на цялото човечество, а за да… — той преглътна болезнено — за да ме канят да свиря на пиано в офицерския клуб и да ме потупват по рамото и… да се обръщат да ме гледат, когато влизам. Това беше всичко, което исках. Когато разбрах, че съм открил не просто размагнитващ ефект (който щеше да ме направи известен), а антигравитация (която щеше да промени лицето на Земята), си помислих, че лично президентът ще ме покани да свиря и генерали ще ме потупват по рамото — всъщност исках същите неща.

Той се отпусна назад и седна на петите си. Дълго мълчаха. Най-после тя каза:

— А сега какво искаш?

— Вече не това — прошепна той. Взе ръцете й. — Не това. Нещо друго. — Изведнъж се засмя. — Но не зная какво. Наистина, Джейни, не зная!

Тя стисна ръцете му и освободи своите:

— Може би ще откриеш, Хип. А сега е време да вървим.

— Добре. Накъде?

Тя се изправи до него. Изглеждаше висока.

— У дома. В моя дом.

— И на Томпсън ли?

Тя кимна.

— Защо Джейни?

— Той трябва да се научи на нещо, което един компютър не може да му даде. Трябва да се научи да се срамува.

— Да се срамува?

— Не зная как действуват системите от морални норми, как се задействува техният механизъм. Зная само, че ако ги наруши, човек се срамува. Ще започна с това.

— Аз какво мога да направя?

— Просто ела — разпали се тя. — Искам той да те види — как изглеждаш, какво мислиш. Искам да си спомни какво беше ти някога, какво блестящо и многообещаващо бъдеще имаше пред себе си и да разбере какво ти е причинил.

— Мислиш ли, че това ще му повлияе?

Тя се усмихна: човек би могъл да се страхува от такава усмивка.

— Ще му повлияе — каза тя сурово. — Той ще трябва да приеме факта, че не е всемогъщ и не е в състояние да убие нещо, което е по-добро от него само защото е по-силен.

— Искаш той да се опита да ме убие?

Тя отново се усмихна, този път доволна от постигнатото.

— Няма да се опита. — Засмя се и после бързо се обърна към него. — Не се страхувай, Хип. Аз съм единствената му връзка с Бебето. Да не мислиш, че той сам ще си направи префронтална лоботомия? Смяташ ли, че ще рискува да бъде откъснат от паметта си? Това не е памет на обикновен човек, Хип. Това е памет на Хомо гещалт. Тя съхранява всичката постъпила информация и съпоставя всеки факт с всички останали във всички възможни комбинации. Той може да мине без Бони и Бийни, може да върши неща от разстояние и по други начини. Може да мине и без нещата, които аз му върша. Но не може без Бебето. Откак съм с теб, е бил принуден да се справя без него. Сигурно вече е отчаян до лудост. Може да докосва Бебето, да го взема на ръце, да му говори. Но без мен не може да изтръгне нищо от него!

— Ще дойда — каза той спокойно и после добави: — Няма да се наложи да се самоубиваш.

 

Първо отидоха в тяхната къща и смеейки се, Джейни отвори и двете ключалки, без да ги докосва.

— Толкова ми се искаше да направя това и преди, но не смеех — засмя се тя, завъртя се на пръсти и влезе в неговата стая.

— Погледни! — каза напевно тя. Лампата се издигна от нощното шкафче, бавно се понесе във въздуха и кацна на пода до вратата на банята. Шнурът започна да се вие като змия, краят му влезе в контакта, поставен на перваза, и копчето щракна. Лампата светна. Кафеварката, която се намираше на скрина, изскочи напред и спря. Чу се някакво шуртене и съдът бавно се изпоти отвън, пълен с ледена вода.

— Виж, виж! — извика тя отново. На килима се образува една издутина, която започна да пълзи и като стигна до края му, от нея не излезе нищо. Ножовете и вилиците, бръсначът и четката му за зъби, двете вратовръзки и коланът се разлетяха наоколо и се посипаха на пода, като образуваха сърце, прободено със стрела. Той се разсмя, прегърна я и я завъртя.

— Защо не съм те целунал досега, Джейни? — попита той.

Лицето и тялото й застинаха неподвижни, а очите й придобиха особен израз — в тях имаше нежност, някаква развеселеност и още нещо.

— Няма да ти кажа, защото ти си чудесен, смел и умен, и силен, но си прекалено добродетелен.

Тя се отскубна от него, завъртя се и из въздуха се понесоха ножове, вилици и вратовръзки, лампата и кафеварката, летящи към местата си.

— Побързай! — подкани го тя от вратата и изчезна.

Той се втурна след нея и я настигна в коридора. Тя се смееше.

— Знам защо досега не съм те целувал — каза той.

Тя гледаше надолу, но не успя да сдържи усмивката си.

— Знаеш ли?

— Ти можеш да налееш вода в затворен съд. Или да я излееш. — Това не беше въпрос.

— Наистина ли?

— Когато ние, жалките мъжкари, започнем да рием земята или да чупим с рога ниските клони на дърветата, това може да означава, че е пролет, може да бъде проява на идеализъм, а може и да е любов. Но причината винаги е хидростатичното налягане в няколко мънички резервоарчета, по-мънички и от нокътя на малкия ми пръст.

— Така ли?

— И когато съдържанието на течност в тези резервоарчета изведнъж се понижи, аз… ние… ъъъ… е, добре, диша се по-леко и луната няма никакво значение.

— Виж ти!

— Ето това правеше ти с мен.

— Така значи?

Тя се отскубна от него, хвърли му бърз поглед и звънкият й смях се разля наоколо.

— Не можеш да кажеш, че съм извършила нещо неморално — каза тя.

Той й върна смеха.

— Никое добро момиче не би направило такова нещо.

Тя сбърчи нос и се мушна в стаята си. Той погледна към затворената врата, представи си какво има зад нея и се обърна настрани.

Усмихна се и поклати глава — смаян и очарован. Беше намерил някакво ново спокойствие, което започваше да обвива студената топка страх вътре в него. Озадачен, омагьосан и ужасен, той замислено пусна душа и започна да се съблича.

 

Стояха на пътя, докато таксито се скри и после Джейни го поведе през гората. Не личеше някога да са били сечени дървета. Пътеката едва се забелязваше и непрекъснато криволичеше, но не беше трудно да я следват, тъй като клоните над главите им бяха толкова гъсти, че долу нямаше почти никакви храсти.

Отправиха се към обрасла с мъх отвесна скала, но като се приближиха, Хип видя, че това не е скала, а стена, която се простираше на около стотина ярда в двете посоки. В нея имаше масивна желязна врата. Щом се приближиха, тя щракна, чу се как се плъзна нещо тежко. Той погледна към Джейни и разбра, че тя прави това. Портата сама се отвори и затвори след тях. Тук продължаваше същата гора, дърветата бяха все така големи и дебели, но пътеката беше с тухлена настилка и правеше само два завоя. Първият скриваше стената, а вторият, на около четвърт миля по-нататък, разкриваше къщата.

Тя беше твърде ниска и твърде широка. Куличките по покрива не бяха островърхи, а заоблени, като малки могилки. Когато се приближиха, той видя от двете страни на къщата масивната сивозелена стена и не му хареса, че цялото място е оградено като затвор.

— И на мен — каза Джейни. Той се зарадва, че тя е наблюдавала лицето му.

Пелтечене.

Някой надничаше иззад един голям деформиран дъб близо до къщата.

— Почакай, Хип.

Джейни бързо отиде до дървото и заговори с някого. Чу я да казва:

— Трябва да го направиш. Нима искаш да умра?

Това като че ли разреши спора и Джейни се върна при него. Той надникна към дървото, но там вече нямаше никой.

— Това беше Бийни — каза Джейни. — Ще я видиш после. Хайде.

Вратата беше от тежки дъбови талпи, обковани с желязо. Отгоре имаше формата на масивния заоблен свод и беше така странно закрепена, че не се виждаха никакви панти. Единствените прозорци бяха високо горе на куличките, подобни на могилки, и представляваха само тесни процепи, при това с решетки.

Вратата се отвори сама, или поне без никакъв физически допир. Човек би очаквал да изскърца, но тя се движеше безшумно като облак. Влязоха и когато се затвори след тях, той усети някакъв дълбок тътен, който отекна в корема му.

Подът беше покрит с плочки — тъмножълти и сиво-кафяви, наредени в хипнотизиращи ромбични фигури, които се повтаряха и на ламперията, и на тапицерията на мебелите, повечето вградени или толкова тежки, че никога не са били местени. Въздухът беше хладен и твърде влажен, таванът бе твърде нисък.

„Влизам в огромна зинала паст“ — помисли си той.

От помещението, в което влязоха, тръгнаха по един коридор, който изглеждаше ужасно дълъг, но всъщност съвсем не беше такъв. Тази смущаваща илюзия се дължеше на факта, че стените се сближаваха, таванът се снишаваше, а подът се издигаше, което създаваше фалшива перспектива.

— Всичко е наред — каза тихо Джейни. Той се опита да й се усмихне, но не успя. Изтри студената пот, избила над горната му устна.

Тя спря близо до вратата в дъното и докосна стената. Част от нея се отвори навътре и разкри едно преддверие с друга врата.

— Почакай тук, Хип.

Тя беше напълно спокойна. „Поне да беше по-светло“ — помисли си той. Стоеше колебливо на прага. Посочи вратата в дъното на коридора:

— Той там ли е?

— Да. — Тя докосна рамото му — хем да го окуражи, хем да го подкани да влезе в преддверието.

— Първо аз трябва да го видя — каза тя. — Имай ми доверие, Хип.

— Аз ти имам доверие. Но ти… той…?

— Той няма да ми направи нищо. Хайде, Хип!

Пристъпи. Не успя да погледне назад, защото веднага вратата се затвори. Вече по нищо не личеше къде е, както беше и от другата страна. Той я докосна, бутна я. Все едно буташе онази масивна стена вън. Нямаше дръжка, не се виждаха панти, нито ключалка. Ръбовете се бяха скрили в ламперията. Вратата просто вече не съществуваше.

В първия момент го обзе заслепяваща паника, която постепенно отмина. Отиде и седна на пода срещу другата врата, явно за същата стая, в която се влизаше и през коридора.

Не се чуваше никакъв звук.

Взе една мека табуретка, сложи я до стената. Седна, плътно опрял гръб в ламперията, като продължаваше да наблюдава вратата с широко отворени очи.

Да опита и тази врата, да провери дали и тя е заключена!

Разбра, че няма кураж за това. Поне засега. Смътно си представи какво ще изпита, като разбере, че е заключена. Засега тази смразяваща догадка му бе достатъчна.

— Слушай — изсъска той злобно сам на себе си, — трябва да направиш нещо. Направи нещо! Или поне мисли! Но не стой така!

Мисли. Мисли за загадката, там, вътре; за заостреното лице с дебелите лещи, което се усмихна и каза: „Продължавай, умри!“

Мисли за нещо друго! Бързо!

Джейни. Самичка срещу заостреното лице с… Хомо гещалт: едно момиче, две негърки, които не могат да говорят, едно монголоидно идиотче и един мъж със заострено лице и…

Опитай същото още веднъж. Хомо гещалт, следващата стъпка в еволюцията. Ами да, защо не еволюция в психиката, вместо във физиката?

Хомо сапиенс се е изправил изведнъж гол и без никакво оръжие освен нагънатото желеобразно вещество в огромния му череп; съвсем различен от зверовете, от които произлязъл.

И все пак е бил същият, същият; и до ден днешен той беше жаден да се плоди, жаден да притежава; убиваше без угризения, ако беше силен — вземаше, ако беше слаб — бягаше; ако беше слаб и не можеше да бяга — умираше.

Хомо сапиенс щеше да умре.

Изпитваше страх, но това бе добър признак. Страхът е инстинкт за самосъхранение, страхът е донякъде утеха, защото означава, че все още има някаква надежда. Започна да си мисли за оцеляване. Джейни искаше Хомо гещалт да усвои система от морални норми, за да не бъдат стъпквани такива като Хип Бароус. Но тя желаеше процъфтяването и на своя гещалт, тя беше част от него. Ръцете ми искат да оцелеят, езикът ми, стомахът ми искат да оцелея.

Морал: той не е нищо друго освен кодиран инстинкт за самосъхранение!

Дали наистина е така! Ами в обществата, в които е неморално да не се яде човешко месо? Това що за оцеляване е?

Да, но тези, които се придържат към моралните норми, оцеляват в рамките на групата. Ако групата яде човешко месо — и ти ядеш.

Трябва да има някаква дума за система от такива норми и правила, според които индивидът да живее така, че да помага за оцеляването на вида — нещо повече от морал, нещо над него.

Да го наречем „етос“.

Точно от това има нужда Хомо гещалт — не от морални, а от етични норми. Нима аз, седнал тук, с мозък, смразен от страх, мога да измисля система от етични норми за един свръхчовек?

Ще опитам. Това е единственото, което бих могъл да правя сега.

Дефиниции.

Морал: Норми на обществото за оцеляване на индивида. (Тук се включва и нашият праведен канибал, и това, че няма нищо неприлично у голия сред група нудисти.)

Етика: Норми на индивида за оцеляване на обществото. (Тук е нашият етичен реформатор — той освобождава робите си, не яде себеподобните си, „прогонва измамниците“.)

Всичко си идва на мястото, убедително е, но да видим как ще боравим с тези понятия.

Като група, Хомо гещалт може да разрешава проблемите си. Но като едно цяло?

Той не може да има морални норми, защото е сам.

Тогава етика. „Норми на индивида за оцеляване на обществото.“ Той няма общество; и все пак има. Няма вид; той е единствен от вида си.

Може ли, трябва ли да избере такива норми, които да служат на цялото човечество?

При тази мисъл внезапно го осени едно прозрение, което нямаше нищо общо с проблема, стоящ сега пред него, но то смъкна от плещите му бремето на враждебност, прогони сляпата лудост и изведнъж Хип Бароус се почувствува лек и самоуверен. Прозрението беше следното:

Кой съм аз, че да си позволявам да правя категорични изводи за морал и норми, които да служат на цялото човечество? Защо пък… Аз съм син на лекар, на един човек, избрал да служи на човечеството, който беше убеден, че това е правилният път. Той се опита да накара и мен да служа по същия начин, защото бе сигурен в правилността му. И затова аз съм го мразил цял живот… Сега разбирам, татко, разбирам!

Засмя се от чистото удоволствие, което изпита, когато усети как бремето на стария гняв се смъкна от него завинаги. И като че ли светът наоколо стана по-светъл и едва сега дойде на фокус. Той отново се върна към проблема, върху който размишляваше, и мисълта му сякаш започна да напипва нещо, надигащо се от подсъзнанието му, да пълзи нагоре и да търси къде да се залови.

Вратата се отвори.

— Хип… — каза Джейни.

Той се надигна бавно. Мисълта му продължаваше да се клатушка, все по-близо до нещо. Да можеше да се хване някъде, да вкопчи пръсти…

— Идвам.

Пристъпи прага и занемя от изненада. Намираше се в нещо като огромна оранжерия, петдесет ярда широка и четиридесет ярда в дълбочина; огромният стъклен покрив се извиваше плавно надолу, докато стигне до откритата тревна площ, по-скоро парк, зад къщата. След мрачните спарени помещения, които беше видял досега, гледката го шокира, но и го оживи. Възбудата му стремително растеше и с нея изплуваше и мисълта му, закрепваше пръсти все по-нагоре…

Видя го да идва. Бързо пристъпи напред не толкова да го посрещне, колкото да бъде далеч от Джейни в случай на взрив. А взрив щеше да има; знаеше го.

— Е, лейтенант, въпреки че ме предупредиха, все пак… това наистина е изненада.

— Не и за мен — каза Хип, който трябваше да овладее друга изненада; беше сигурен, че гласът ще му изневери, но не стана така. — През всичките тези седем години знаех, че ще те намеря.

— Боже мой! — възкликна Томпсън изумено и с някаква недобра радост в гласа. Обърна се към Джейни, която стоеше зад Хип. — Извинявай, Джейни, аз наистина не ти повярвах. — После към Хип. — А ти си се възстановил — просто невероятно!

— Хомо Сап е издръжливо животно — каза Хип.

Томпсън свали очилата си. Имаше големи и кръгли очи, които флуоресцираха като екран на черно-бял телевизор. Ирисите бяха заобиколени с бяло от всички страни; бяха абсолютно кръгли и сякаш всеки миг щяха да се завъртят.

Някога някой беше казал: Стой настрана от тези очи и всичко ще бъде наред.

Зад него Джейни остро извика:

— Джери!

Хип се обърна. Джейни вдигна ръка към устата си. Като я свали, между устните й се виждаше някаква малка стъклена тръбичка, по-малка и от цигара.

— Аз те предупредих, Джери — каза тя. — Знаеш какво е това. Само да го докоснеш, ще стисна зъби и тогава ще живееш до края на живота си с Бебето и близначките, като маймуна в клетка с катерички.

Мисълта, мисълта…

— Бих искал да видя Бебето.

Томпсън се размърда. Досега бе стоял напълно неподвижен, като замръзнал, вперил поглед в Джейни. Сега махна с ръка и очилата му описаха светла окръжност.

— Няма да ти се понрави.

— Искам да му задам един въпрос.

— Никой друг освен мен не му задава въпроси. А може би очакваш и отговор, а?

— Да.

Томпсън се изсмя.

— Напоследък вече никой не получава отговори.

— Насам, Хип — каза тихо Джейни.

Хип се обърна към нея. Ясно усети как някакво напрежение пълзи във въздуха зад гърба му, съвсем близо до тялото му. Дали главата на Горгоната е въздействувала така на мъжете, дори и на онези, които не са я поглеждали?

Тя го заведе до една ниша в стената на къщата, не в стъклената стена. В нея имаше детско креватче, голямо колкото вана за баня.

Не предполагаше, че Бебето е толкова дебело.

— Хайде! — подкани го Джейни.

Тръбичката в устата й подскачаше на всяка сричка.

— Хайде де!

Гласът на Томпсън прозвуча толкова близо зад гърба му, че Хип се стресна. Не беше чул, че върви след него, и се почувствува глупаво като хлапак. Преглътна и попита Джейни:

— Какво трябва да направя?

— Просто си мисли за въпроса. Вероятно ще го улови. Доколкото знам, то приема от всички.

Хип се наведе над креватчето.

Мътните очи, като бомбетата на прашни черни обувки, се спряха на него. Той си помисли: Някога този гещалт е имал друга глава. Частите, които извършват телекинеза, които се телепортират, също могат да бъдат заменени. А ти, Бебе, можеш ли да бъдеш заменено?

— Казва да — отговори Джейни. — Спомняш ли си отвратителното момченце с телепатични способности, онова с царевичния кочан?

— Не съм предполагал, че можеш да извършиш нещо толкова чудовищно, Джейни — каза Томпсън с горчивина. — Бих могъл да те убия за това.

— Ти поне знаеш как — каза приятно Джейни. Хип бавно се обърна към нея. Мисълта се приближаваше, всеки момент щеше да изплува. Пръстите му сякаш се вкопчиха в нещо, намериха някаква опора.

Щом Бебето, сърцето и душата, Аз-ът, хранилището на всичко, което това ново същество е било, правило или мислило, щом Бебето можеше да бъде заменено, значи Хомо гещалт е безсмъртен!

 

Изведнъж той прозря. Прозря всичко. Каза спокойно:

— Попитах Бебето дали може да бъде заменено, дали паметта и способностите му да пресмята могат да бъдат предадени на друг.

— Не му казвай това! — изкрещя Джейни.

Томпсън отново бе застинал в своята неестествена неподвижност. Най-после заговори:

— И Бебето каза да. Това вече ми е известно, Джейни, а ти си го знаела през цялото време, нали?

Тя издаде някакъв звук, подобен на кашлица.

— И, разбира се, не си ми казала — продължи Томпсън. — Бебето не може да говори с мен; следващият може би ще може. Аз мога да разбера всичко от лейтенанта, още сега. Ти си продължавай с твоите сцени. Не си ми нужна, Джейни.

— Хип! Бягай! Бягай!

Томпсън фиксира очите си върху очите на Хип.

— Не — каза той меко. — Не бягай.

Щяха да се завъртят, щяха да се завъртят като колела, като ветрила, като… като…

Хип чу, че Джейни изкрещя няколко пъти, нещо се строши. После очите изчезнаха.

Той залитна назад, покрил очите си с ръка. Някой крещеше нещо неразбрано, викът продължи дълго, разцепи се, завъртя се около себе си. Хип надникна между пръстите си.

Томпсън се гърчеше, силно отметнал глава назад. Риташе и се придвижваше назад по лакти. Бони подпираше кръста му с коляно и закриваше очите му с ръце. Неразбраните крясъци идеха от нея.

Хип се хвърли напред с такъв яростен скок, че пръстите му едва докоснаха пода при първите три крачки. Стисна юмрук, докато болка прониза цялата му ръка и събра в него гнева, трупан в продължение на седем кошмарни години. Юмрукът му се заби в слънчевото сплетение на Томпсън и той се свлече безшумно. Негърката също падна, но се търколи настрани и пъргаво скочи на крака. Тя изтича до Хип, ухили се глупаво, попипа мускулите му, погали го обичливо по бузата и изпелтечи нещо.

— И аз ти благодаря! — каза той задъхано. Обърна се. Друго черно момиче, също тъй яко и също голо, крепеше отпуснатото тяло на Джейни.

— Джейни! — изрева той. — Бони или Бийни, която и да си… тя ли…?

Момичето, което я държеше, изпелтечи нещо. Джейни вдигна очи. Той тръгна към нея и видя в тях дълбоко недоумение. Очите се преместиха от неговото лице върху неподвижното тяло на Джери Томпсън. Неочаквано тя се усмихна.

Момичето, което стоеше до нея и продължаваше да пелтечи, го дръпна за ръкава и посочи към пода. Малката тръбичка лежеше строшена в краката им. Едно бледо мокро петно изчезваше пред очите му.

— Аз ли? — повтаряше Джейни. — Така и не успях, като ми кацна тази пеперуда.

Постепенно тя дойде на себе си, изправи се. Той я прегърна.

— А Джери? Той…

— Мисля, че не съм го убил — каза Хип, — не още.

— Не мога да ти кажа да го убиеш — прошепна Джейни.

— Да. Знам.

— Близначките го докосват за първи път. Беше голяма смелост от тяхна страна. Той можеше да изгори мозъка им само в един миг.

— Те са чудесни. Бони!

— Хо!

— Донеси ми нож. Остър и с ей толкова дълго острие. И парче черен плат — толкова дълго и толкова широко.

Бони погледна към Джейни. Джейни каза:

— Какво…?

Той сложи ръка на устата й. Устата й беше мека.

— Шт!

— Бони, недей… — извика Джейни в паника, но Бони вече беше изчезнала.

— Остави ме за малко насаме с него — помоли Хип.

Джейни отвори уста да каже нещо, но се обърна и избяга от стаята. Бийни също изчезна.

Хип отиде до простряното на пода тяло, застана загледан надолу към него. Не мислеше. Мисълта вече беше изплувала, трябваше само да я задържи.

Вратата се отвори, влезе Бони. Държеше лента от черно кадифе и един кинжал, с острие, дълго единадесет инча. Очите й бяха много големи, а устата — много малка.

— Благодаря, Бони.

Той ги взе. Ножът беше красив. Фински. Толкова остър, че би могъл да се бръсне с него, а върхът бе толкова изтънен, че ставаше почти невидим.

— Изчезвай, Бони.

И тя изчезна. Пиууу! — изхвръкна като ябълкова семка, изстреляна между зъбите. Хип остави ножа и лентата на някаква маса и довлече Томпсън до един стол. Огледа се, видя шнура на някакъв звънец и го откъсна. Не го интересуваше дали някъде звъни — беше сигурен, че никой няма да го безпокои. Завърза лактите и глезените на Томпсън за стола, бутна главата му назад и сложи черната превръзка на очите му.

Взе друг стол и седна срещу него. Претегли великолепния нож на дланта си — почти без да го подхвърля, само да усети как се борави с него. И зачака. Докато чакаше, взе мисълта си, както е цяла, и като пъстра завеса, в чиито шарки се повтаряше един и същ мотив, я постави пред входа на съзнанието си. Закачи я внимателно, оправи гънките, нагласи я с педантична точност да стига равномерно от горе до долу, да няма пролуки отстрани.

Мотивът беше следният:

Слушай момче!

Ти си сираче, аз — не, но и мен са ме мразили. Ти си бил преследван, аз също.

В пещерата ти си намерил място, където да принадлежиш, и си бил щастлив. Същото се случи и с мен.

При мис Кю ти си загубил себе си и е трябвало да минат години, докато най-после се върнеш назад и разбереш кой си. Същото се случи и с мен.

Благодарение на твоя гещалт ти си намерил в себе си сила, която е надминала и най-безумните ти мечти, и си я използувал, това ти е доставяло удоволствие. Същото се случи и с мен.

Слушай сега, Джери! Ти си открил, че независимо колко голяма е силата ти, никой не те иска. И аз открих същото.

Ти искаш другите да те искат. Искаш да имат нужда от теб. Аз също.

Джейни казва, че имаш нужда от морал. Знаеш ли какво е морал? Морал означава да се подчиняваш на правила, които хората са измислили, за да ти помогнат да живееш сред тях.

Ти нямаш нужда от морал. Никакви морални норми не могат да се отнасят за теб. Ти не можеш да се подчиняваш на правила, измислени от себеподобните ти, защото няма други като теб. Ти не си обикновен човек, така че моралните норми на обикновените хора могат да ти бъдат полезни толкова, колкото моралните норми на един мравуняк — на мен.

Никой не те иска и ти си чудовище.

И мен никой не ме искаше, когато бях чудовище.

Но за теб, Джери, има други норми. Те изискват по-скоро вяра, отколкото подчинение. Те се наричат етос. Етосът също ще ти даде правила за оцеляване. Но оцеляване не само на теб самия, на моя или на твоя вид. Това е всъщност уважение към предците и потомците ти. Това е изучаване на главното течение, което те е създало и в което и ти ще създадеш нещо, нещо по-голямо, когато му дойде времето.

Помогни на човечеството, Джери, защото сега то е твоя майка и твой баща; ти никога не си имал майка и баща. И човечеството ще ти помогне — ще създаде други като теб и ти вече няма да си сам. Помогни им да пораснат, помогни им да помогнат на човечеството и твоят вид ще стане още по-многоброен. Защото ти си безсмъртен, Джери. Сега си безсмъртен.

И когато твоят вид стане достатъчно многоброен, твоите етични норми ще бъдат морални норми за останалите. И когато тези морални норми вече не задоволяват нуждите на вида, ти или някое друго етично същество ще създаде нови норми, които ще стигнат още по-далеч по главния поток, изразявайки почит към теб, към онези, които са те създали, към онези, които са създали тях, и така все по-назад до първото диво същество, което е било различно, защото сърцето му трепнало, когато видяло звезда.

Аз бях чудовище, преди да открия този етос. И ти си чудовище. Всичко зависи от теб.

 

Джери се размърда.

Хип Бароус спря да подхвърля ножа и го стисна в ръка.

Джери изпъшка и се закашля немощно. Хип бутна отпуснатата глава назад и я хвана здраво с лявата си ръка. Насочи острието на ножа точно срещу ларинкса на Джери.

Джери измърмори нещо едва чуто.

— Стой мирно, Джери — каза Хип и леко натисна ножа. Той влезе по-дълбоко, отколкото очакваше. Беше красив нож. Хип продължи: — До гърлото ти е опрян нож. Това е Хип Бароус. А сега седи, без да мърдаш, и си помисли върху това.

Устните на Джери се разтеглиха, но не в усмивка, а от напрежението на вратните му жили. Дъхът му излизаше със свистене през това подобие на усмивка.

— Какво ще направиш?

— А ти какво би направил?

— Махни това от очите ми. Не виждам.

— Виждаш всичко, което ти е необходимо.

— Пусни ме, Бароус. Няма да ти сторя нищо лошо. Обещавам. Аз мога да направя много за теб, Бароус. Мога да направя каквото поискаш.

— Напълно морално действие е да убиеш чудовище — каза Хип. — Кажи ми, Джери, наистина ли можеш да прочетеш една цяла мисъл на някой човек само като го погледнеш в очите.

— Пусни ме. Пусни ме — шепнеше Джери.

Насочил ножа към гърлото на чудовището, в тази къща, която можеше да бъде негова, с едно момиче, което чакаше вън и чието състрадание той усещаше като озон във въздуха, Хип Бароус подготви своята етична постъпка.

Когато превръзката падна, в странните кръгли очи имаше толкова удивление, че в тях не бе останала никаква омраза. Хип си играеше с ножа. Той още веднъж подреди мисълта си — от горе до долу, от единия до другия край. Хвърли ножа зад себе си. Той изтрака на плочите. Учудените очи го проследиха и веднага се върнаха върху Хип. Ирисите бяха готови да се завъртят всеки миг…

Хип се наведе напред към него.

— Хайде — каза той меко.

 

Мина много време, докато Джери отново вдигне глава и срещне очите на Хип.

— Здрасти! — каза Хип.

Джери го погледна немощно.

— Махай се оттук! Върви по дяволите! — изграчи той.

Хип седеше неподвижно.

— Можех да те убия — каза Джери. Отвори по-широко очи. — И все още мога.

— Но няма да го направиш.

Хип стана, отиде до ножа, вдигна го. Върна се, сръчно сряза възлите на шнура, с който бе вързал Джери. После отново седна.

— Никой… никога… — Джери разтърси тяло, пое си дълбоко въздух. — Срамувам се — прошепна той. — Никой никога не ме е карал да се срамувам. — Погледна към Хип и удивлението отново се появи в очите му. — Аз зная много. Мога да открия всичко, независимо за какво се отнася. Но никога… Ти как успя да откриеш всичко това?

— Изпитах го на собствения си гръб — отвърна Хип. — Етиката не е нещо, което можеш да вземеш отнякъде наготово. Тя е начин на мислене.

— Господи! — каза Джери и захлупи лице в ръцете си. — Какво съм направил… Като си помисля само какво съм могъл да…

— Какво можеш да направиш — внимателно му напомни Хип. — Но вече си платил достатъчно за нещата, които си извършил.

Джери огледа огромното остъклено помещение и всичко в него — масивно, скъпо, разкошно.

— Платил ли съм?

— Навсякъде около тебе хора, а ти си сам. — Това беше болезнен спомен от миналото. Хип се усмихна горчиво: — Свръхчовекът, Джери, изпитва ли свръхглад? Свръхсамота?

Джери бавно кимна:

— По-лесно се справях, когато бях дете. — Той потръпна. — Студено…

Хип не разбра за какъв студ става дума и не попита.

Стана.

— Трябва да отида при Джейни. Тя може би вече си мисли, че съм те убил.

Джери мълчеше, докато Хип стигна до вратата. После каза:

— Може и да си.

Хип излезе.

 

Джейни беше в малкото преддверие с близначките. Когато Хип влезе, тя им даде знак с леко кимване и те изчезнаха.

Хип каза:

— Можех да кажа и на тях.

— Кажи на мен. Те ще узнаят.

Той седна до нея.

— Не си го убил — каза тя.

— Не.

Тя бавно поклати глава.

— Какво ли щеше да стане, ако той беше умрял? Не искам да знам отговора.

— Сега всичко ще бъде наред — каза Хип. — Срещна очите й. — Той се срамува от себе си.

Тя се сгуши, скри се като зад някаква маска, скри мислите си. Това беше очакване, но по-различно от познатото му, защото, чакайки, тя наблюдаваше не него, а себе си.

— Това е всичко, което мога да направя. Време е да се махам. — Той въздъхна дълбоко. — Имам много работа. Да си издиря чековете за пенсията, да си намеря работа.

— Хип…

Гласът й едва се чу, въпреки че стаята беше толкова малка и бе толкова тихо.

— Да, Джейни.

— Не си отивай.

— Не мога да остана.

— Защо?

Без да бърза, той обмисли отговора си и каза:

— Ти си като част от нещо. Не бих искал да съм част от някого, който… е част от нещо друго.

Тя вдигна лице към него, усмихваше се. Той не повярва на очите си, дълго я гледа, докато се увери, че наистина е така.

— Нашият гещалт — каза тя — има глава, ръце, органи и ум. Но най-човешкото у всеки човек е нещо, което той научава и… и придобива. Човек не може да има това нещо, когато е още много млад; придобива го, ако изобщо го придобие, след дълго търсене и дълбоко осъзнаване. И то става част от него до края на живота му.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Значи аз… искаш да кажеш, че аз съм… че мога да бъда част от… Не, Джейни, не.

Но усмивката й беше толкова уверена, че той попита:

— И коя част?

— Добродетелната част, която никога не забравя правилата. Онази, която е стигнала до прозрението, наречено етика, и която е в състояние да го превърне в привички, наречени морал.

— Онзи едва доловим безмълвен глас! — изпъшка той. — Да пукна, ако това не е било…

Тя го докосна.

— Едва ли.

Той погледна затворената врата на голямата остъклена стая. После седна до Джейни. Седяха и чакаха.

 

В остъклената стая беше тихо.

Дълго време се чуваше само тежкото дишане на Джери. Изведнъж и то спря, нещо стана, нещо… проговори.

И още веднъж.

Добре дошъл.

Гласът беше беззвучен. Ето още един, също беззвучен, но все пак различен. Това е новият. Добре дошъл, дете!

И още един: Най-после! Вече си мислехме, че никога няма да успееш.

Трябваше да успее. Толкова отдавна не е имало нов…

Джери сложи ръка на устата си. Очите му се ококориха. В съзнанието му зазвучаха безмълвните акорди на приветствена музика. В нея имаше топлота и смях, и мъдрост. Гласовете се представяха — всеки глас си имаше свой собствен характер, ясно се долавяше разликата в нещо като ръст или ранг. Всеки глас идваше от точно определено място, усещаше са как са разположени гласовете. Но по отношение на силата си те не се различаваха — като че ли всички бяха тук или поне еднакво отдалечени оттук.

Спокойно, щастливо общуване, в което без никакъв страх включиха и Джери — разменяха си настроения, мисли и съвместни постижения. И сред всичко това, непрекъснато: Добре дошъл, добре дошъл.

Те всички бяха млади, всички бяха нови, макар и не така нови и млади като Джери. Тяхната младост се състоеше в устрема и гъвкавостта на мисленето им. Въпреки че спомените на някои от тях бяха стари, сравнени с един човешки живот, всяко същество бе живяло твърде кратко в сравнение с безсмъртието, а те всички бяха безсмъртни.

Ето един глас, който бе изтананикал една фраза на ухото на татко Хайдн; а ето един, който бе запознал Уилям Морис с брата и сестрата Росети. Като че ли това почти беше негов собствен спомен. Джери видя Ферми, комуто показва следа от разцепването на елементарна частица, заснета на фоточувствителна плака; видя едно дете на име Ландовска заслушано в клавесина; един задрямал Форд, който изведнъж е осенен от идеята да постави работниците в редица до линия от машини, наречени конвейер.

Да формулираш въпрос, означаваше да получиш отговор.

Кои сте вие?

Хомо гещалт.

Аз също, аз съм част от вас, аз принадлежа…

Добре дошъл.

Защо не сте ми казали досега?

Не беше готов. Не беше завършен. Какво беше Джери, преди да срещне Сам?

А сега… тази етика ли? Тя ли ме завърши?

Етика е твърде ограничено понятие. Иначе, да… многочисленост е нашата първа особеност, единство — втората. Както твоите части знаят, че са част от тебе, така и ти трябва да знаеш, че ние сме част от човечеството.

Джери разбра, че това, от което се срамува, са все неща, които човеците могат да си причиняват един на друг, но които човечеството не може да направи.

— Аз бях наказан — каза той.

Ти беше поставен под карантина.

И… вие ли… ние ли… носим отговорността за делата на човечеството?

Не! Споделяме я. Ние сме човечеството!

Но човечеството се опитва да се самоунищожи.

(Някаква вълна на веселие и абсолютна увереност, като радост.) Днес, тази седмица, може и да изглежда така, новия. Но от гледна точка на историята на цяла раса… една атомна война е само лека вълна, набраздила широкото лице на Амазонка!

Техните спомени, техните проекти и пресмятания заливаха Джери от всички страни и най-после той разбра тяхната същност и техните функции, разбра защо етиката, която бе възприел, е твърде ограничено понятие. Защото най-после пред него се разкри сила, която не можеше да покварява, защото такова прозрение не можеше да се използува само за себе си или срещу себе си. Значи ето защо и как съществуваше човечеството, неспокойно и забързано, осветено от собствената си велика съдба. Ето ръката, която не помръдва, когато умират хиляди, защото чрез тяхната смърт ще се спасят милиони. Ето ориентира, маяка, сочещ пътя, когато човечеството е в опасност; ето Покровителя, когото познават всички човеци — не някаква страховита външна сила, която дебне от небето, а нещо засмяно, с човешко сърце и уважение към човешкия си произход; нещо, което мирише на пот и прясна угар, а не избеляла светиня, от която лъха на мухъл.

Той видя себе си като атом, а своя гещалт като молекула. Видя другите като клетки и в цялото съзря радостното бъдеще на човечеството.

Усети как го изпълва и задавя някакво преклонение и разбра, че това е нещо, без което човечеството не може да съществува — чувството за собствено достойнство.

Протегна ръце и от странните му очи рукнаха сълзи. Благодаря, отговори им той. Благодаря, благодаря…

И смирено се присъедини към тях.