Едгар Алън По
Аннабел-Ли

То бе тъй отдавна в далечна страна —

        В приморска страна сред мъгли. —

И живееше там девойка една,

        Наречена Аннабел-Ли;

Обичах я аз — и обичан сам бях:

        В разлъка не бихме могли.

 

Ний бяхме деца — две деца в таз страна,

        Окръжена от сиви мъгли, —

Но безкрайна любов — непозната до днес —

        Ме обвързваше с Аннабел-Ли! —

И за нея дори да завиждат на нас

        Серафимите биха могли!

 

Но затуй ли, — уви! — в тая морска страна,

        Окръжена от вечни мъгли, —

Ах, затуй ли, — уви! — буря есенна сви —

        И уби мойта Аннабел-Ли!

И тогава от мен, в онзи траурен ден, —

        Там роднини и близки дошли —

Скриха в скъп саркофаг върху морския бряг

        Навсегда мойта Аннабел-Ли!

 

О, без завист, — уви! — горе в ангелский хор

        Да ни гледат не биха могли! —

И аз знам: затова — знаят всички това

        Във онази страна сред мъгли —

Затова там, — уви! — буря есенна сви

        И уби мойта Аннабел-Ли!

 

Но аз зная: сега да обичат така,

        Както двама ний с Аннабел-Ли —

Да обичат така, както двамата ний —

        Вече други не биха могли!

И затуй — нито Бог в своя светъл чертог,

        Нито земните духове зли —

Те не ще разделят вече мойта душа

        От душата на Аннабел-Ли!

 

Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

        За нетленната Аннабел-Ли! —

И звездите навред ми изпращат привет

        Със очите на Аннабел-Ли! —

В нощний мрак аз съм пак там под гробния свод

        С нея — мойта душа — и любов — и живот! —

Сякаш двама ни сбра във един саркофаг

        любовта там на морския бряг!