Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (19)

19

— Ненавиждам те, Херман Гьоринг!

Гласът се извиси и после се стопи сякаш отнесен от вятъра.

Макар и в апогея на хипнотичното си състояние Ричард Франсис Бъртън съзнаваше, че сънува. Но беше безпомощен да го промени.

Първият сън се завърна.

Виденията бяха неясни и изолирани. Проблясък от тялото му в неизбродната камера с плаващи тела; още един проблясък от безименни тъмничари, които го хващаха и отново го приспиваха; и накрая трети проблясък от съня който беше сънувал точно преди да се пробуди върху тревата на брега.

Господ — един красив старец с дрехите на джентълмен от викторианската епоха — го ръгаше в ребрата със железния си бастун, като му втълпяваше, че бил длъжен за плътта.

— Какво? Каква плът? — запита замаян Бъртън със смътното съзнание, че сънува. Не можа да чуе думите си в съня.

— Плащай! — изрече Господ.

Лицето му се размаза и после постепенно придоби чертите на Бъртън.

В онзи сън преди пет години Господ бе премълчал въпроса му. Сега проговори:

— Не ме карай да съжалявам, че съм те възкресил, глупако! Не можеш да си представиш колко ми струваше да ти дам втори шанс, на теб и на всички останали нещастници.

— Втори шанс за какво? — запита Бъртън.

Почувствува страх пред отговора който можеше да последва. Обзе го огромно облекчение когато Господ премълча и този път. Господ Всемогъщият. Едва сега Бъртън видя, че едното око на Яхве-Один го нямаше отвътре надзъртаха пламъците на ада. И той изчезна; не, не изчезна, но се превърна във висока сива кула с форма на цилиндър, изваяна от сивата мъгла сред морския грохот.

— Граалът!

Той отново видя човека, който му беше казал за Големия Граал. Този мъж го беше чул от друг, онзи пък от жена, тя пък… и нямаше край. Големият Граал беше една от легендите разказвана сред милиардите човешки същества обитаващи крайречния свят — Реката, която се гънеше като змия по планетата от полюс до полюс, извираше от недостъпността и се вливаше в неизвестността.

Някакъв човек, съвременен или първобитен, беше успял да се изкачи през планините до Северния Полюс. И бе успял да зърне Големия Граал, Тъмната Кула, Мрачния Замък миг преди да политне в бездната. Или преди да го блъснат. Бе полетял надолу и паднал в морето, където намерил смъртта си. След което този съвременен или първобитен човек се събудил отново край Реката. С което доказал, че тук смъртта не е вечна, макар жилото й да било все така остро.

Разказал видението си и разказът му плъзнал по поречието на Реката по-бързо и от най-бързоходната платноходка.

И това бе придало сили на Ричард Франсис Бъртън, вечен пилигрим и скитник, да се устреми към бастионите на Големия Граал. Щеше да разкрие съкровената тайна на възкресението и на тази планета, защото беше убеден, че Съществата, преобразили околния свят, бяха построили и тази кула.

— Умри, Херман Гьоринг! Умри и ме остави на мира! — изкрещя мъжки глас на немски.

Бъртън отвори очи. Виждаше само бледия блясък на безчетните звезди върху небосклона през отворения прозорец на бамбуковата колиба.

Отклони очи към неясните силуети на черни предмети в стаята и видя, че Питър Фрайгейт и Логу спяха върху постелките си до противоположната стена. Извърна глава към бялата роба с размери на одеяло под която се беше сгушила Алиса. Бялото петно на лицето й беше обърнато към него, а тъмната маса на косата й се беше разпиляла върху пода до постелката й.

Вечерта на деня, в който бяха отплавали толкова набързо по Реката, акостираха на дружески бряг. Малката държавица Сивиерия се обитаваше предимно от англичани от шестнайсети век, макар че техният водач беше американец живял в края на осемнайсетия и началото на деветнайсетия век. Основателят на „загубения щат“ на Франклин по-късно наречен Тенеси, бе приветствувал с добре дошли Бъртън и групата му. Казваше се Джон Сивиър.

Сивиър и хората му не приемаха робството и нямаха принцип да задържат гостите си повече, отколкото те желаеха. Сивиър ги беше поканил на парти след като им разреши да заредят граалите си и да се нахранят. Празнуваха Деня на Възкресението; след това ги съпроводи до постройките за гости.

Бъртън от край време се славеше с лекия си сън, а тая вечер специално сънят изобщо не му вървеше. Останалите вече бяха заспали дълбоко или хъркаха, а очите му продължаваха да не се затварят. И след някакъв безкраен сън се беше пробудил чувайки гласа преплел се в сънищата му.

Херман Гьоринг, помисли си Бъртън. Той беше убил Гьоринг, за да възкръсне някъде по бреговете на безкрайната Река. Беше ли наистина човекът, който стенеше и викаше в съседната колиба, пострадал от Гьоринг, на Земята или в някоя речна долина?

Бъртън отхвърли черното одеяло, като се изправи светкавично и безшумно на крака. Облече роба с магнитни копчета, закопча колана си от човешка кожа и провери дали калъфът, който също беше от човешка кожа, съдържа кремъчния кинжал. Излезе от колибата с асегая си в ръка, късо копие от твърдо дърво с кремъчен наконечник.

Безлунното небе излъчваше светлина колкото земното при пълнолуние. Яркото множество от пъстри звезди и бледите облаци космически газ прогонваха тъмнината.

Колибите за гости бяха разположени на миля и половина от Реката върху втората редица хълмове която обграждаше равнината. Бяха седем на брой, с по една стая, покриви от пресовани листа и бамбукови стени. В далечината се виждаха и други колиби намерили подслон под грамадните клони на железните дървета, гигантските борове или дъбове. На половин миля от тях, кацнала на върха на висок хълм, се намираше голяма кръгла сграда, със шеговитото прозвище „Ареста“. Там спяха официалните лица на Сивиерия.

На всяка половин миля по брега на Реката бяха разположени високи кули от бамбук. Цяла нощ върху площадките им на върха горяха насмолени факли, а до тях стражите напрегнато се взираха в нощта за нашественици.

След внимателно и продължително взиране в сенките под дърветата Бъртън се приближи до колибата, от която се разнасяха стенанията и виковете.

Дръпна настрани тревната завеса. Светлината от звездите осветяваше през отворения прозорец лицето на спящия. Бъртън остана без дъх от изненада. Познаваше много добре широкото лице и русите коси на мъжа в леглото.

Той пристъпи внимателно на пръсти. Спящият простена, замахна с ръка пред лицето си и се завъртя на другата страна. Бъртън замря за миг, след което пак продължи. Остави асегая си на пода, извади кинжала си от калъфа, и внимателно опря върха му в гърлото на заспалия мъж. Ръката му трепна; очите му се отвориха и се втренчиха в тези на Бъртън. Бъртън захлупи с дланта на другата си ръка устата му.

— Херман Гьоринг! Стой мирно и не викай! Иначе ще умреш!

Светлосините очи на Гьоринг изглеждаха тъмни в здрача, но ужасът надзърна от тях. Той потрепера и се опита да седне в леглото, но се отказа, защото кремъчния връх опря в гърлото му.

— Откога си тук? — запита Бъртън.

— Кой…? — запита Гьоринг на английски, след което очите му се отвориха още по-широко. — Ричард Бъртън? Не сънувам ли? Ти ли си това?

Бъртън долови специфичния аромат на наркотичната дъвка в дъха на Гьоринг и острия мирис на пот, който се разнасяше от постелката му. Германецът беше отслабнал страшно много от последната им среща.

— Не знам откога съм тук — каза той. — Колко е часът?

— Един час преди зазоряване приблизително. Вчера празнуваха деня на Възкресението.

— Значи съм тук от три дни. Мога ли да пийна малко вода? Гърлото ми е сухо като саркофаг.

— Нищо чудно. Ти си жив саркофаг щом вече не можеш без дъвката.

Бъртън се изправи и посочи с асегая към глинената делва върху нощната масичка от бамбук.

— Пий. Но не опитвай нищо друго.

Гьоринг се изправи бавно и залитна към масичката.

— Даже и да искам да се сбия с теб, не мога. Съвсем изтощен съм.

Отпи шумно и после взе ябълка от масата. Заръфа и после каза:

— Какво правиш тук? Мислех, че вече съм се отървал от теб.

— Първо ми отговори на въпроса и то по-бързо. Представляваш проблем който не ми харесва.