Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (21)

21

Колибата изникна пред погледа му точно в момента когато някакъв мъж се плъзна вътре. Бъртън заобиколи откъм страната на хълмовете и дърветата, която му даваше известно предимство с относителния си мрак. Тичаше приведен докато се добра до вратата на колибата.

Изведнъж някъде зад него се разнесе силен вик. Той мигновено се завъртя и видя Гьоринг да се приближава залитайки. Крещеше на немски на Агньо, че Бъртън е до колибата. Беше вдигнал копие в дясната си ръка и се целеше в него.

Бъртън се обърна и се хвърли върху крехката бамбукова врата. Рамото му потъна в нея и я изкърти от бамбуковите й панти. Вратата изхвърча назад и блъсна Агньо, който беше застанал точно зад нея. Бъртън се озова върху вратата, а Агньо под нея.

Бъртън се изтърколи от нея, скочи и се друсна с цялата си тежест върху изкъртената врата. Агньо изпищя и замлъкна. Бъртън отхвърли настрана вратата и видя съперника си в безсъзнание; от носа му течеше кръв. Добре! Само шумът да не привлечеше стражите и да успееше да се справи бързо с Гьоринг.

Вдигна в поглед в последния момент и в здрача на светлината от звездите зърна насочения към него дълъг и черен предмет.

Хвърли се настрани и копието се заби точно на мястото му преди секунда. Стеблото му вибрираше като опашка на гърмяща змия миг преди да атакува.

Бъртън пристъпи прага, прецени разстоянието до Гьоринг и замахна. Асегаят му се заби точно в средата на корема на германеца. Гьоринг размаха ръце, изпищя диво и падна. Бъртън метна на рамото си безсилното тяло на Агньо и го изнесе от колибата.

От „Ареста“ вече се разнасяха викове. Навсякъде се палеха факли; стражът от най-близката бойница ревеше с цяло гърло. Гьоринг се олюляваше седнал на земята и се мъчеше да изтръгне копието от раната.

Той изгледа Бъртън с провиснала челюст и изрече:

— Ти пак ме уби! Ти…

Захлупи се по лице и смъртта изгъргори в гърлото му.

Агньо дойде в съзнание с изненадваща бързина. Той се изви като змия в ръцете на Бъртън, падна на земята и хукна. За разлика от Гьоринг не вдигаше шум. Нямаше никакъв интерес да привлича вниманието на хората към себе си, дори по-малък от този на Бъртън. Това завари Бъртън абсолютно неподготвен и той за секунда застина на място с робата на беглеца в ръцете си. Понечи да я запрати на земята, но усети нещо кораво и правоъгълно в тъканта на дрехата. Прехвърли я в лявата си ръка, измъкна асегая от трупа на Гьоринг и се втурна след Агньо.

Етичният беше успял да изблъска във водата едно от бамбуковите канута. Гребеше бясно в осветените от бледата звездна светлина води, като непрекъснато обръщаше поглед назад. Бъртън издигна асегая си зад рамото и замахна. Това беше късо копие, с дебело стебло, създадено за близък бой, а не за мятане. Но то полетя право устремено точно във врата на Агньо. Етичният мигновено се изви настрани и разклати силно малкия съд. Кануто се преобърна във водата, но Агньо не изплава.

Бъртън изпсува. Така му се искаше да го залови жив, но не можеше да го остави да избяга. Възможно беше да не е успял да се свърже със своите.

Обърна се и тръгна обратно към колибата за гости. Барабаните биеха по цялото крайбрежие и хората започнаха да се стичат към „Ареста“ със запалени факли. Бъртън спря една жена и я помоли да му услужи с факлата си за малко. Тя му я подаде, но го засипа с въпроси. Отговори, че според него индианците Чоктос от другата страна на Реката атакуват. Жената забърза към сградата пред „Ареста“.

Бъртън заби острия край на дръжката на факлата в меката почва край брега и огледа дрехата, която се беше изхлузила в ръцете му от Агньо. От вътрешната страна, точно над твърдия квадрат в тъканта, имаше процеп затворен от две магнитни закопчалки, които се разкопчаха неочаквано леко. Той измъкна квадратния предмет и го огледа под светлината на факлата.

Не знаеше колко време престоя така, под колебливата и слаба светлина на пламъка, неспособен да откъсне погледа си или да се съвземе от почти парализиралото го смайване. Предметът се оказа снимка, нещо нечувано в този свят без фотоапарати. Но още по-невероятно беше, че снимката беше негова, както и фактът че беше сниман не в живота след смъртта си! Беше направена на Земята, загубена нейде сред милиардите звезди в безкрая на звездното небе и само Господ знаеше на колко светлинни години от тук.

Невероятно, невероятно! Но тя беше направена по време и на място, където той беше уверен, че никакъв фотоапарат не е бил насочван към лицето му. Мустаците му бяха премахнати с ретуш, но направилият снимката не беше положил грижа да ретушира нито фона, нито дрехите му. Бяха го снимали по някакъв чудодеен начин от кръста нагоре върху някакво парче плоска материя. Плоска ли?! Завъртя квадратчето и лицето на снимката се раздвижи. Можеше да види профила си като държеше снимката почти под прав ъгъл към себе си.

— 1848 година — промърмори той на глас. — Тогава бях на двайсет и седем години младши лейтенант в източноиндийската армия. А това са сините планини на Гоа. Трябва да са ме снимали когато се възстановявах там. Но как, за Бога? И кой? И как са успели Етичните да се докопат до нея?

Очевидно Агньо бе носил снимката в себе си като средство за разпознаването му. Вероятно и всеки един от множеството му преследвачи я криеше в дрехата си. Търсеха го навсякъде по Реката; бяха хиляди, сигурно десетки хиляди. Кой можеше да каже с колко агенти разполагаха и защо го търсеха толкова отчаяно?

Прибра обратно снимката в робата и тръгна към колибата. В същия момент погледът му падна върху планинския хребет с непристъпните върхове, стиснали долината в своята прегръдка.

Нещо проблесна на фона на бледия облак космически газ с бързината на мигащ клепач и изчезна.

Няколко секунди по-късно се появи отново, вече под формата на тъмен полусферичен обект, и отново се скри.

Втори летящ обект се появи за миг, появи се отново на по-ниска височина, и отново изчезна като първия.

Етичните щяха да направят всичко възможно, за да го заловят, а хората на Сивиерия щяха да се чудят после какво ги е приспало за час или повече.

Нямаше време да се връща до колибата, за да разбужда и останалите. Само да се забавеше и секунда повече и шансът нямаше да бъде на негова страна.

Обърна се и се затича към Реката. Хвърли се с размах и заплува към отсрещния бряг на миля и половина. Но не беше изминал и четиридесет ярда, когато усети присъствието на някаква тъмна и голяма маса над себе си. Обърна се по гръб и се взря нагоре. Над него примигваха кротко само ярките звезди. И изведнъж някакъв предмет с кръгла форма и около шейсет фута в диаметър закри част от небето на около петдесет фута над него, като само след миг внезапно се сниши на не повече от двайсет.

Значи Те разполагаха със средства за наблюдение от много големи разстояния и го бяха забелязали при полета си!

— Мръсни чакали! — изкрещя им той. — Няма да ме хванете!

Подхвърли се и се гмурна право надолу. Водата изведнъж стана леденостудена и ушните му тъпанчета го заболяха. Не виждаше нищо, макар и да беше с отворени очи. Изведнъж го блъсна някаква подводна вълна, и той проумя че тласъкът се бе получил от потапянето на някакъв голям обект.

Летателният апарат го преследваше и във водата.

Оставаше му само един начин за спасение. Щяха да получат само мъртвото му тяло. Щеше да ги надхитри, като се събуди някъде по бреговете на Реката и после щеше да се добере и до тях.

Отвори уста и пое колкото можеше вода.

Водата го задави, но той напрегна цялата си воля да не затвори устните си и да изплава нагоре. Разумът му знаеше, че ще оживее, но клетките на тялото му бясно се съпротивляваха. Искаха да живеят сега, а не в някакво абстрактно бъдеще. Задавен от водата крясък на агония се изтръгна от гърлото му.