Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (11)

11

Бъртън се обади остро и групата му се събра около него. Кац не разбра думите му, но мигновено усети какво се готвеше и застана отзад до Бъртън. Животинският му вид и каменният боздуган в мощната му ръка накараха болонците да запазят благоразумна дистанция. Следваха групата отдалеч и подхвърляха шумно коментари и заплахи, но не се осмеляваха да се приближат прекалено. Но като стигнаха до подножието на хълмовете водачът им изкряска команда и те нападнаха.

Младокът със сближените очи изрева, размахвайки граала си на края на лентата, и затича към Бъртън. Бъртън избягна удара и замахна с бамбуковото си копие в мига в който чуждия граал профуча на сантиметър от главата му. Каменният наконечник потъна в слънчевия сплит на нападателя и той политна, падайки на гръб със стърчащото от корема му копие. Неандерталецът изби чуждия граал с пръта си, който отхвърча настрана. Той се хвърли напред и острието на каменната му брадва се вряза в черепа на нападателя му, който рухна с окървавена глава.

Дребничкият Лев Руак изблъска в гърдите атакуващия го с граала си и скочи отгоре му. Петите му се врязаха в лицето на мъжа, който се мъчеше да се изправи от земята. Мъжът политна назад; Руак замахна отново и заби каменния си нож в рамото на мъжа. Раненият изпищя, затъркаля се настрани, скочи на крака и побягна.

Фрайгейт се справи далеч по-добре, отколкото беше предполагал Бъртън, въпреки че в първия момент, когато бандата бе започнала да ги предизвиква, бе побледнял и се бе разтреперал. Беше привързал граала си за лявата китка, а в дясната си ръка стискаше каменната брадва. Той се вряза във вражеската група, получи удар по рамото с граал, който успя да смекчи частично като го блокира със собствения, и падна. Един от нападателите вдигна с две ръце бамбуковия си прът и замахна да го прободе в корема, но Фрайгейт ловко се претърколи встрани, вдигайки над себе си граала като щит. След миг вече беше на крака и блъсна с глава мъжа, след което и двамата се намериха на земята. Фрайгейт се озова отгоре и острието на каменната му брадва два пъти се вряза в черепа на този под него.

Алиса бе захвърлила граала си в лицето на нападателя й и после го промуши със заострения и обгорен на огъня връх на копието си. Логу скочи отстрани на мъжа и стовари с такава сила пръта си върху главата му, че той падна на колене от удара.

Битката не надхвърли и минута. Останалите нападатели напуснаха панически бойното поле със жените след себе си. Бъртън обърна на гръб пищящия лидер и измъкна копието си от стомаха му. Върхът бе проникнал не повече от половин инч.

Мъжът се изправи със залитане, притиснал с две ръце шуртящата рана, и закрета към равнината. Двама от нападателите бяха в безсъзнание, но вероятно щяха да оживеят. Удареният от Фрайгейт мъж беше мъртъв.

Американецът бе почервенял по време на битката и после отново бе побледнял. Но нямаше вид да му е прилошало или да се разкайва от стореното. Ако лицето му съдържаше нещо, то това беше израза на триумф. И облекчение.

— Това беше първия човек, който убивам през живота си! Първият! — изрече той.

— Сигурен съм, че няма да ти е последният — каза Бъртън. — Освен ако следващият не те изпревари.

— Мъртвият и тук си е същият, какъвто би бил и на Земята — каза Лев Руак като гледаше трупа. — Чудя се къде ли отиват ония, които загиват и в задгробния си живот?

— Ще научим, като поживеем достатъчно. Моите поздравления, момичета. Справихте се отлично.

— Направих това, което трябваше — каза Алиса и се отдалечи.

Беше бледа и трепереше. Логу пък изглеждаше силно възбудена от преживяното.

Добраха се до каменния олтар половин час преди пладне. Завариха обаче картина доста по-различна от тази, която бяха оставили. Уютната им котловинка бе побрала над шейсет човека, много от които бяха заети с обработката на кварц. Един мъж бе захлупил със шепа окървавеното си око, в което бе влетяло парченце кварц. Още няколко бяха с окървавени лица или държаха премазаните си пръсти.

Бъртън беше раздразнен, но не можеше да направи нищо. Хранеше надежда, че тълпата ще се разпръсне поради липсата на вода, но и тя угасна бързо. Една жена му каза, че на запад от тях, на около миля и половина, се намирал малък водопад. Падал от върха на планината в тясната част на стрелоподобен каньон и се вливал в голяма яма, която била само наполовина пълна. След време щяла да се напълни и водата щяла да се устреми през хълмовете към равнината. Освен ако, разбира се, не откъртели някой по-голям камък в основата на планината, за да прокарат канал за потока.

— Защо да не прекараме водопровод от дебелите бамбукови стъбла? — предложи Фрайгейт.

Положиха граалите си върху скалната площадка, като всеки внимателно си отбеляза мястото на своя, и зачакаха. Бъртън възнамеряваше да се придвижат на ново място след като се нахранеха. Не беше лошо да се настанят някъде по средата между водопада и каменния олтар; може би там щяха да ги оставят на спокойствие.

Сините пламъци изригнаха от камъка точно в мига в който слънцето докосна зенита. Този път граалите им сервираха зеленчукова салата, италиански черен хляб с масло и млян чесън, спагети и кюфтета, чаша сухо червено вино, грозде, още кафе на кристали, десет цигари, една с марихуана, пура, още тоалетна хартия и калъп сапун, и четири шоколадени крема. Някои от хората се оплакаха, че италианската кухня не им допадала, но никой не се отказа от храната.

След като изпушиха цигарите си, се отправиха към полите на планината на път за водопада. Той се намираше в единия край на триъгълния каньон, край който бяха бивакували техните „гости“. Водата беше леденостудена. След като измиха съдовете, подсушиха ги и напълниха отново бамбуковите ведра, се запътиха в обратна посока към каменния олтар. След около половин миля се спряха на един хълм, целия обрасъл в борове с изключение на площадката на върха, върху която растеше самотно желязно дърво. Наоколо имаше истинско изобилие от бамбукови дървета с всякакви размери. Нарязаха бамбука под вещото ръководство на Кац и Фрайгейт, който бе прекарал няколко години от живота си в Малайзия, и построиха колибите си. Представляваха кръгли постройки с единични входове и прозорче на противоположната стена и конусообразен тревен покрив. Работеха бързо, без да плащат данък на естетиката, така че докато стане време за вечеря колибките с изключение на покривите бяха готови. Избраха Фрайгейт и Монат да останат като стражи в лагера, докато другите пренесат граалите до олтара. Там хората вече бяха стигнали 300 на брой, и всички майсторяха навеси и колиби. Бъртън не беше изненадан. Желаещите да изминават всеки ден по три пъти половин миля за да се нахранят нямаше да са много. Биха предпочели да се сгъстят около каменните олтари. Колибите бяха нахвърляни как да е и много близко една до друга. Но въпреки това проблемът с прясната вода си оставаше, и това беше, което го удивляваше при гледката на тая гъчканица. Но една засукана словенка сладко го уведоми, че едва този следобед успели да открият наблизо източник на вода. Едно поточе извирало от пещера почти по права линия от скалата. Бъртън го разгледа. Водата бе избила от скалата и се стичаше по стената й в малко езерце с дължина около петдесет фута и осем дълбоко.

Замисли се дали това не беше резултат от повторен размисъл на Който и да беше създателя на това място?

Върна се при олтара тъкмо навреме, за да стане свидетел на сините мълнии съпроводени от гръмотевицата.

Кац внезапно спря да уринира. Не направи особено усилие да се прикрие или поне обърне; Логу се изкикоти; Таня почервеня цялата; италианските жени бяха свикнали да гледат мъжете си да се облекчават на всякакви места когато им се надуеше мехура; Уилфреда бе свикнала с всичко; най-изненадваща беше реакцията на Алиса, която дори и не го забеляза, сякаш беше куче. И може би това обясняваше нещата. За нея Кац не беше човешко същество и следователно не можеше да се изисква да постъпва по съответния начин.

Нямаше за какво да го упрекват, особено след като той не разбираше и езика. Но следващия път сигурно щеше да му се наложи да използува езика на знаците, за да му обясни, че не е желателно да се облекчава до тях когато се хранят. Всеки трябваше да привикне да живее съблюдавайки определени правила, като избягва да върши неща, смущаващи или дразнещи другите при хранене. Включително и разправиите по време на храна. Макар че ако беше честен пред себе си, трябваше да признае, че беше нещо повече от участник в голям брой скандали възникнали по време на храна в живота му.

Потупа Кац по главата докато минаваше покрай него. Кац го изгледа и Бъртън поклати глава, разсъждавайки, че Кац щеше да разбере смисъла на жеста му когато проговореше английски. Но мисълта му моментално изхвръкна от главата му. Той спря и потърка темето си с ръка. Да, косата му беше набола.

Той опипа лицето си, което продължаваше да си е гладко. Но мишниците му и те бяха наболи. Слабините му обаче си бяха гладки. Възможно е там космите да растат по-бавно, помисли той. Съобщи наблюденията си и на другите и те се заоглеждаха едни други и себе си. Наистина беше така. Окосмеността им се връщаше, поне на главите и под мишниците. Изключение правеше Кац. При него косата му растеше навсякъде, само не и по лицето.

Откритието ги ободри значително. Тръгнаха в сянката на планината, като се смееха и шегуваха. После завиха на изток и се запромъкваха през тревата на четири хълма преди да стигнат склона на техния, който си бяха избрали за свой дом. Но на половината път спряха в мълчание. Фрайгейт и Монат не бяха отговорили на виковете им.

Бъртън ги поведе нагоре по склона, като преди това им нареди да се разпръснат и да забавят крачка. Колибите бяха опустели, а няколко от по-малките бяха съборени или пръснати. Той усети как в гърдите му нахлува студът, сякаш го лъхна леден вятър. Мълчанието, разрушените жилища, отсъствието на следа и от двамата предвещаваше нещастие.

Но само след минута чуха приветствените викове и обърнаха погледи към подножието на хълма. Голите глави на Фрайгейт и Монат изплуваха сред тревата и се закатериха нагоре по склона. Монат изглеждаше мрачен, но американецът имаше весел вид. Бузата му имаше дълбока драскотина, а кокалчетата и на двете му ръце бяха раздрани и окървавени.

— Току-що се връщаме от преследването на четирима мъже и три жени, които искаха да ни отнемат къщите — каза той. — Казах им да си построят и те, и че вие ще се върнете всеки момент и ще им размажете физиономиите, ако не си плюят веднага на петите. Разбраха много добре какво им казах, всички говореха английски. Били възкръснали до каменния олтар на една миля северно от нашия по поречието на реката. Повечето от хората там били триестци от твоето време, но около десетина човека, и то всички заедно, били жители на Чикаго, които починали някъде около 1985 година. Който е измислил това разпределение, трябва да е имал наистина чувство за хумор. Бих казал, че са използували някакъв рандомизатор.

Но така или иначе, предадох им думите на Марк Твен, вложени в устата на дявола: „Вие, чикагците, си мислите, че сте най-хубавите хора в района, но истината е че сте само най-многобройните“. Не го възприеха така, както го бях намислил, очевидно си считаха, че щом им сънародник, трябва да застана на тяхна страна. Една от жените им ми се предложи, ако се присъединя към тях и взема участие в завоюването на колибите. Оказа се, че живее с двама мъже едновременно. Отказах им. Казаха ми, че те така или иначе пак ще ги вземат, ако се наложи, и през трупа ми.

Но те бяха смели само на приказки. Монат им взе акъла само като се показа. Пък си имахме и каменните топори и копия. Но въпреки това вождът им ги подканяше да атакуват, когато се вгледах по-отблизо в лицето на един от тях.

Главата му беше загубила черната си права коса, която имаше когато се запознах с него. Тогава беше на трийсет и пет години и носеше очила с дебели рамки, а оттогава бяха минали петдесет и четири години. Но аз пристъпих по-близо и се вгледах в лицето му, което продължаваше да се хили точно както беше останало в паметта ми, подобно на онзи мерзавец от поговорката, и аз казах:

— Лем? Лем Шарко! Лем Шарко, нали?

Той се ококори, и се ухили още по-широко, и ме хвана за ръката, моята ръка, след всичко онова, което ми беше сторил, и изплака, сякаш бяхме двама братя срещнали се след дългогодишна раздяла.

— Пит! Пит Фрайгейт! О, небеса, Пит Фрайгейт!

Почти бях щастлив като го видях, и поради същите причини и той ми каза, че бил много щастлив да ме види. Но след малко си казах: „Това е същият онзи мошеник издател, който те прецака с 4 000 долара точно когато се мъчеше да пробиеш като писател и ти съсипа кариерата, като я забави най-малко с няколко години. Това беше мръсното дребно тарикатче, което обра и последните левчета на най-малко още четирима писатели, след което обяви фалит и духна с парите. След което получи голямо наследство от някакъв си чичо и си живя като баровец, с което доказа, че престъплението остава винаги ненаказано. Това беше мръсникът, който аз не забравих цял живот, не само поради това, което беше сторил на мен и другите писатели, но и защото всички останали след него издатели се оказаха същите.“

Бъртън се ухили и каза:

— На едно място написах, че свещениците, политиците и издателите никога не ще прекрачват прага на Рая. Но се оказа, че греша, при условие, че това тук е Раят, разбира се.

— Да, знам го — каза Фрайгейт. — Помня го. Но аз успях да потисна, без особени усилия впрочем, естествената радост да видиш познато лице на онзи свят и му казах: „Шарко…“

— Как сте могли да му имате доверие с това име^[1]? — запита Алиса.

— Беше ми казал, че на чешки означава „достоен човек“. Разбира се, беше се оказало лъжа като всичко останало, което бях чул от него. Както и да е, вече бях успял да убедя себе си, че двамата с Монат трябва да ги оставим да заемат колибите. Щяхме да отстъпим, за да ги прогоним после със задружните ни усилия, когато се върнехте с пълните граали. Беше най-разумното нещо, което можеше да направим. Но щом само разпознах Шарко и полудях! Ухилих му се и казах: „Колко съм щастлив да зърна лика ти след толкова много години. Особено на място, където няма ченгета или съдилища!“

И го избухах в носа колкото ми сила държи! Политна и си падна на задника, а от носа му шурна кръв. Двамата с Монат подгонихме останалите, успях да сритам един от тях, но после друг успя да ме халоса по бузата с граала си. Прекараха ме по най-левашкия начин, но Монат успя да изкара още един от строя с дръжката на копието си и строши ребрата на трети; колкото е кльощав и без да е учил бойни изкуства! Точно тогава успя да се изправи и Шарко и аз го изблъсках с другия юмрук, но успях само да го жулна по мутрата. Нараних си юмрука повече от брадата му. Той се олюля и си плю на петите, но аз го подгоних. Другите духнаха и те, като Монат тичаше по петите им и ги шибаше по задниците с копието. Гоних Шарко до съседния хълм и го настигнах на склона, като там вече го халосах както трябва! Той се опита да отпълзи и ме молеше за милост, и му я дарих като го изритах в хълбока така, че се изтърколи чак в подножието на хълма!

Фрайгейт още трепереше от възбуда, но беше истински щастлив.

— По едно време се уплаших, че ще ме обземе великодушието — продължи той. — В края на краищата, всички това се беше случило толкова отдавна, в един свят, който вече не съществуваше, а ние може би бяхме изпратени тук, за да простим на враговете си — и на някои от своите приятели — и да ни простят и на нас. Но от друга страна пък си помислих, че може би сме тук, за да си върнем поне малка част от униженията и гаврите, на които бяхме подложени на Земята. Какво ще кажеш за това, а, Лев? Не би ли се възползувал от възможността да повъртиш Хитлер на бавен огън? На много бавен огън?

— Не мисля, че можеш да сравниш Хитлер с един дребен мошеник издател — каза Руак. — Не, не мисля да го пека на бавен огън. Може би го бих уморил от глад, или пък бих го подхранвал толкова, колкото да не умре от глад. Но няма да го направя. Какъв смисъл би имало? Би ли го накарало това да си промени мнението за евреите, да започне да ги счита за човешки същества? Не, аз не бих му направил нищо, ако попадне под моята власт, освен да го убия, за да не може да убива повече. Но аз не съм сигурен, че това би означавало, че той наистина е мъртъв. Не и тук.

— Ти си бил истински християнин — каза Фрайгейт и се ухили.

— А аз си мислех, че ти си ми бил приятел! — каза Руак.