Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (12)

12

Това беше вторият път, когато Бъртън чу името Хитлер. Имаше намерение да разучи по-подробно за него, но за момента имаха по-належаща работа като довършването на покривите на колибите. Всички се заловиха за работа; едни нарязаха още трева с малките ножички, които бяха намерили в граалите си; други пък се качиха на железните дървета и накъсаха от големите триъгълни зелени и алени листа. Покривите се получиха повече от несъвършени. Бъртън имаше идея да се разшета малко наоколо и да намери някой майстор на сламени покриви, който да го отвори на тая тема. На първо време леглата щяха да представляват купчини трева, върху които щяха да настелят и по-меките листа от железните дървета. Одеялата щяха да съшият от същите меки листа.

— Слава Богу, или на Когото и да било, че тук няма насекоми.

Той вдигна сивата метална чаша, която все още съдържаше две унции от най-хубавото уиски, което бе вкусвал някога през живота си.

— Да пием за здравето на Когото и да било. Ако ни беше съживил, за да засели с нас двойник на Земята, сега леглата ни щяха да гъмжат от десет хиляди вида хапещи, щипещи, жилещи, стържещи и кръвосмучещи ситни чудовища.

Отпиха и насядаха около огъня за малко; пушеха и разговаряха. Сенките се сгъстиха, небето загуби синия си цвят, и на него плавно разцъфнаха гигантските отделни звезди и звездни купове, които изникваха като бледи призрачни сенки с падането на здрача. Небето наистина излъчваше някакъв особен, триумфален блясък.

— Направо като илюстрация на Сайм — каза Фрайгейт.

Бъртън не знаеше кой е този Сайм. Половината от разговорите му с хората от двадесети век протичаха във взаимни обяснения и разяснения за събития и хора.

Бъртън се изправи, заобиколи огъня и коленичи при Алиса от другата страна на огнището. Тя току-що бе приспала малката Гуенафра в колибата.

Той й протегна половин парче дъвка и каза:

— Преди малко сдъвках моя дял. Ще вземеш ли другата половина?

Тя го погледна без всякакво изражение на лицето и каза:

— Не, благодаря.

— Имаме осем колиби — каза той. — Освен мен, теб и Уилфреда всеки си е избрал в коя колиба и с кого ще живее.

— Изключи ме от твоето число.

— Тогава ще спиш с Гуенафра, така ли?

Лицето й остана скрито за погледа му. Той постоя няколко секунди, после се изправи и се върна от другата страна на огнището, където седна до Уилфреда.

— Можеш да си ходиш, сър Ричард — проговори тя със свити устни. — Господ ми е свидетел, че не обичам да ме пренебрегват. Можеше да я питаш някъде насаме, където никой нямаше да те види. И аз имам гордост.

Той мълча близо минута. В първия момент бе изпитал желание да й отвърне с нещо язвително. Но тя беше права. Дори и да беше прекарала земния си живот като курва, тя пак беше в правото си да иска да се отнасят към нея като с човешко същество. Беше я третирал прекалено презрително. Особено след като тя твърдеше, че гладът я беше тласнал по този път, макар че той си имаше свое мнение по въпроса. Твърде много проститутки бяха влезнали в занаята със съвсем различни от нейните причини; твърде много използуваха общоприетите клишета, за да се оправдаят пред обществото. Но въпреки това гневът й към Смитсън и поведението й към Бъртън показваха, че беше искрена.

Той се изправи и каза:

— Нямах намерение да накърнявам достойнството ти.

— Обичаш ли я? — запита го Уилфреда, като го гледаше отдолу нагоре.

— Казвал съм го само на жената, която единствено съм обичал — каза той.

— Твоята съпруга?

— Не. Момичето почина преди да успея да се оженя за нея.

— А колко време беше женен?

— Двайсет и девет години, макар че това не ти влиза в работата.

— Господ да ме убие! И през цялото това време ти нито веднъж не й каза, че я обичаш?

— Нямаше необходимост — каза той и се отдалечи.

Предпочетената от него къща бе побрала Монат и Кац. Кац беше пуснал дъскорезницата в действие; Монат лежеше облегнат на хълбока си и пушеше цигарата си с марихуана. Той я предпочиташе пред тютюна, защото вкусът й силно наподобяваше родния му тютюн. Не му оказваше някакво специфично въздействие. Но пък земният тютюн го даряваше, макар и рядко, с богати и цветни халюцинации.

Бъртън реши да запази остатъка от наркотичната дъвка. Запали цигара с ясното съзнание, че марихуаната ще вгорчи и без това гневното му, обхванато от фрустрация съзнание. Запита Монат за родната му планета, Гуурк. Разказът му го заинтригува страшно много, но марихуаната бавно издуваше платната си и той бавно отплава към неведомите брегове под заглъхващия глас на пришелеца.

- … закрийте си очите, момчета! — изрече Гилкрайст с проточения си шотландски глас.

Ричард погледна Едуард; Едуард се ухили и покри очите си с длан, но със сигурност надзърташе през разперените си пръсти. Ричард закри и той очи с ръце, но продължаваше да се надига на пръсти. Макар че и двамата бяха стъпали на някакви сандъци, налагаше им се да протягат шии над главите на възрастните пред тях.

Главата на жената лежеше вече в улея; дългата кестенява коса закриваше лицето й. Прииска му се да види изражението й с което гледа кошницата под себе си, готова да приюти главата й.

— Да не сте надзърнали, момчета! — обади се отново Гилкрайст.

Барабаните забумтяха, дочу се единичен вик, блестящото острие политна надолу, тълпата изрева в синхрон, неколцина изстенаха или изпищяха, и главата тупна в коша. Прерязаният врат изригна алена тлъста струя, която сякаш нямаше край. Кръвта не спираше да шурти и обля цялата тълпа, като стигна и него и заля ръцете му, макар че беше на повече от петдесет ярда от нея, стичайки се по пръстите и лицето му, като пълнеше очите му и го заслепяваше; след малко усети устните си хлъзгави и солени. И той изпищя…

— Събуди се, Дик! — викаше Монат в ухото му като го разтърсваше за рамото. — Събуди се! Сънуваш кошмари!

Бъртън се изправи и седна на леглото, като подсмърчаше и трепереше. Потърка ръцете си и после опипа лицето си. И двете бяха мокри. Но от пот, не от кръв.

— Сънувах — каза той. — Бях на шест години в град Тур. Тогава живеехме във Франция. Джон Гилкрайст, моят възпитател, ни заведе с брат ми Едуард на публичната екзекуция на жена отровила цялото си семейство. Гилкрайст ни каза, че това било злодеяние.

Бях много възбуден и надзърнах през разперените си пръсти когато ни каза да не гледаме последните секунди преди острието на гилотината се устреми надолу. Но аз не го послушах; не можех да го послушам. Спомням си, че малко ми се повдигна, но това беше единственият ефект от гадното зрелище пред нас. Сякаш се бях повредил нещо докато наблюдавах сцената; все едно че наблюдавах представление през дебело стъкло, нещо нереално. Или аз самият бях нещо нереално. И затова не изпитах особен страх.

Монат бе запалил още една цигара с марихуана. Огънчето й хвърляше достатъчно светлина и Бъртън долови тъжното поклащане на главата му.

— Каква жестокост! Значи вие не само убивате престъпниците си, но им отрязвате и главите! На публично място! И позволявате на децата да го гледат!

— В Англия бяха малко по-човечни по онова време — каза Бъртън. — Там ги бесеха.

— Във Франция поне са давали на хората да знаят, че проливат кръвта на престъпниците — каза Монат. — Окървавяли са си ръцете. Но този аспект е убягнал на всички. Едва ли е било съзнателен акт. И сега, след толкова много години — колко? Шейсет и три? — вие изпушихте една цигара с марихуана и преживяният инцидент, за който сте си мислели, че изобщо не ви е повлиял, ви разтърси толкова силно! Вие изпищяхте като ужасено дете! Реагирахте така, както би трябвало да реагирате когато сте били малчуган. Струва ми се, че марихуаната е разместила някои дълбоки слоеве на потиснати емоции и е дала воля на ужаса погребан жив преди шейсет и три години.

— Възможно е — каза Бъртън.

Той замлъкна. В далечината пламна мълния и долетя грохота на гръмотевицата. След минута се разнесе воят на вятъра и плясъкът на дъжда върху покрива. Предната нощ беше валяло приблизително по същото време, около три часа през нощта според преценката му. Сега се повтаряше същото. Пороят беше силен, но покривът го бяха измайсторили както трябва и остана сух. Все пак малко вода се просмука през стената от по-високата част на хълма. Тя се разля по пода, но не намокри нищо, защото дебелият десетинчов слой от сухи листа и трева я попиваше.

След около половин час дъждът спря и те прекъснаха разговора си. Монат задряма и след малко се унесе в сън; Кац изобщо не се беше пробуждал. Бъртън се опита да заспи и той, но сънят не го спохождаше. Никога не се беше чувствувал толкова самотен; беше го страх да не се върне пак кошмарът му. След малко напусна колибата и се запъти към предпочетената от Уилфреда. Усети аромата на тютюна преди да прекрачи прага. Огънчето на цигарата й блещукаше в мрака. Тялото й беше неясна фигура в мрака седнала върху купчина листа и трева.

— Здравей — каза тя. — Тъкмо си мислех за теб.

* * *

— Това е инстинктът за притежание — каза Бъртън.

— Много се съмнявам, че човек притежава такъв инстинкт — възрази му Фрайгейт. — Някои хора през шейсетте години — на ХХ век — се опитаха да докажат, че човек има инстинкт, който те нарекоха териториален императив. Но…

— Това ми харесва. Много изтънчена фраза — каза Бъртън.

— Знаех, че ще ти допадне — каза Фрайгейт. — Но Ардри и другите се опитаха да докажат, че човек притежава не само инстинкта да обявява даден район от земята за свой, но и че е произлязъл от маймуна-убиец. И че инстинктът да убива бил все така силен, защото бил унаследен от маймуната-убиец. С което се обяснявало националните граници, двата вида патриотизъм — местен и национален, войната, убийството, престъпленията, и така нататък. Но другата школа, или тази на темпераментните наклонности, поддържаше, че всичко това са следствия от културата, от културната приемственост на обществата, обрекли се от най-древни времена на племенни вражди, на войната, на престъпленията, на убийствата и така нататък. Променете културата, и маймуната убиец ще изчезне. Ще изчезне, сякаш никога не е съществувала, също като дребосъка на стълбите. Убиецът е обществото, което възпитава нов убиец от всяко новородено. По онова време имаше и дивашки общества, вярно, но имаше и такива, които не възпитаваха убийци. И те доказваха, че човекът не е произлязъл от маймуната-убиец. Или по-точно казано, вероятно произлиза от маймуната, но вече не притежава гените на убийството, точно както вече не притежава тежките надорбитални кости или косматата покривка на тялото или дебелите кости или черепа с обем от 650 кубически сантиметра само.

— Това е много интересно — каза Бъртън. — Ще се занимаем и с тая теория при по-подходящ момент. Позволете ми само да ви отбележа, че почти всеки възкресен идва от общество с култура, която поощрява войната, убийствата, насилието, престъпленията, грабежите и лудостта. Това са хората сред които ще живеем от сега нататък и с които ще си имаме работа. Възможно е да израсте ново поколение, не знам. Много е рано да се каже със сигурност, защото сме тук само от седем дни. Намираме се в свят обитаван от човешки същества, които в повечето случаи действуват така, сякаш са маймуни-убийци, и никой не ни пита дали ни харесва или не.

А сега нека се върнем на нашия модел.

Седяха на малките бамбукови столчета пред колибата на Бъртън. Върху бамбуковата масичка пред тях се намираше модел на лодка изработен от борина и бамбук. Върху корпуса му беше поместена платформа с нисък релинг в центъра. Мачтата му бе самотна, много висока, с надлъжно ветрилно стъкмяване, издут кливер, и леко издигнат мостик с кормило. Бъртън и Фрайгейт бяха използували кремъчните си ножове и остриетата на ножиците, за да издялат модела на катамарана. Бъртън бе решил, след като я построят, да я кръсти Хаджията. С нея щяха да тръгнат на поклонение, макар и не към Мека. Възнамеряваше да се отправят на пътешествие нагоре по течението на Реката докъдето беше възможно. (През това време реката беше станала собствено име.)

Двамата бяха разисквали надълго и нашироко териториалния императив, защото и двамата предусещаха трудностите, които щяха да съпровождат строежа на лодката. През изминалото време хората вече се бяха устроили по един или друг начин в този район. Бяха заградили с колчета периметрите си и построили своите жилища или още работеха върху тях. Представляваха самото разнообразие — от най-простите навеси до съвсем солидните сгради, които щяха да се състоят от бамбукови дънери и камък, щяха да имат четири стаи и да бъдат на два етажа. По-голямата част от тях бяха струпани около каменните олтари по поречието на Реката и в подножието на планината. Съгласно проведеното преди два дни от Бъртън проучване средната гъстота се колебаеше около 260 — 261 човека на квадратна миля. На всяка квадратна миля площ от равнината от двете страни на Реката се падаха приблизително 2,4 квадратни мили хълмиста площ. Но хълмовете бяха толкова неравни и толкова неравномерно разпръснати, че всъщност тяхната действителна обитаема площ беше около девет квадратни мили. В трите области, които беше изследвал, бе открил, че около една трета от хората бяха построили жилищата си в близост до крайречния каменен олтар, а друга трета около тези във вътрешността. Гъстотата на населението от двеста шейсет и един души на квадратна миля изглеждаше на пръв поглед голямо, но хълмовете бяха толкова много обрасли с растителност и хаотично разпръснати, че една малка група, живееща сред тях, можеше съвсем спокойно да се счита за уединена. А и равнината не даваше много често признаци на пренаселеност, освен по време на храна, защото през другото време равнинните обитатели бяха или в горите или ловяха риба по брега на Реката. Много от тях работеха върху еднодръвките си или бамбуковите си канута с мисълта за един бъдещ риболов по средата на Реката. Или пък с намерението на Бъртън за изследователска експедиция.

Бамбуковите площи бяха изчезнали, макар да беше повече от ясно, че щяха бързо да се възстановят. Бамбукът израстваше със шеметна бързина. Бъртън пресметна, че може да стигне на височина до петдесет фута само за десет дни.

Групата му се беше трудила прилежно и изсече огромно количество бамбук за лодката. Но тъй като искаха да държат крадците далеч от изкушението, насякоха още дървесина, за да издигнат от нея висока ограда. Тя беше в процес на довършване в деня когато приключиха с модела. Но големият проблем се състоеше в това, че им се налагаше да построят лодката в равнината. Нямаше да успеят да я прекарат през горите и по склоновете на многобройните хълмове, ако я построяха на това място.

— Така е, но ако се преместим и направим нов лагер, ще се сблъскаме със силна съпротива — беше казал Фрайгейт. — Не можем да намерим и един квадратен инч на границата с високата трева, върху който да няма предявени права. Така че ще ни се наложи да преминем през чужда площ, за да стигнем до равнината. Досега наистина никой не е направил сериозен въпрос от това, но нещата се менят всеки ден. А ако започнем да я строим само до границата на високата трева, можем после да я изнесем спокойно от гората и между колибите. Но тогава ще трябва да държим денонощни постове край нея, защото в противен случай като нищо могат да ни я отмъкнат. Или пък да я разрушат. Добре ги познавате тия варвари.

Той имаше предвид колибите, разрушени по времето докато собствениците им не бяха наблизо, и замърсяването на езерата под водопада и потока. Имаше предвид също така и крайно нечистоплътните навици на много от местните жители. Те упорито отказваха да използуват малките тоалетни издигнати от много хора за обществени нужди.

— Ще издигнем новите къщи и ще направим новата строителна площадка за лодката колкото може по-близо до границата — каза Бъртън. — И после ще отсечем всяко дърво, което се окаже на пътя ни; ще се промушим покрай всеки, който ни откаже обществен сервитут за преминаване.

Алиса беше човекът нагърбил се да отиде с мисия при някои хора построили си колиби на границата между равнината и хълмовете и ги уговори да направят размяната. На никого не каза какви бяха истинските й намерения. Познаваше три двойки, които бяха много недоволни от липсата на спокойствие и усамотеност поради лошия късмет с избора на мястото за жилище. Те склониха и се преместиха в колибите на хората от групата на Бъртън на дванайсетия ден след Възкресението, във вторник. По едно всеобщо споразумение бяха приели първия ден на Възкресението да бъде неделя. Руак изказа мнение първият ден да бъде съботен, или още по-добре, Първият ден. Но за негов лош късмет се беше озовал в област населена предимно с неевреи — или бивши неевреи (но веднъж неевреин, винаги неевреин) — така че му се наложи да се примири. Руак бе забил бамбукова пръчка пред колибата си, на която водеше отчет на изминалите дни.

Четири дни къртовски труд им струва пренасянето на дървения материал за лодката. След тоя случай италианските двойки решиха, че това им стига. Така де, защо им е да се качват на лодката и да отплават незнайно къде, след като и другите места едва ли се отличаваха от това? Съвсем очевидно Всемогъщият ги е възкреси, за да се радват на живота. В противен случай би ли ги дарявал с алкохол, цигари, марихуана, наркотична дъвка, и разбира се, телесна голота?

Отидоха си, без да таят лоши чувства към никого; дори им беше организирано тържествено изпращане. На следващия ден, двадесетият от Година I С.В. (След Възкресението), се случиха две събития, едното от които реши една загадка, а другото добави нова, макар и не толкова важна като първата.

На разсъмване групата се отправи през равнината към каменния олтар. До него намериха двама нови души, които спяха. Лесно ги събудиха; и двамата имаха смутен и объркан вид. Единият беше висок мургав мъж който говореше на непознат език. Другият беше също висок, красив, с добре развита мускулатура, сиви очи и черна коса. Речта му беше съвсем непонятна до момента, в който Бъртън изведнъж схвана, че това беше английски. Представляваше къмбърландският диалект на английския език говорен през времето на царуване на Крал Едуард I с прозвището наричан Лонгшанкс (Дългите пищяли). С известни усилия Бъртън и Фрайгейт успяха да овладеят звуците и след като съумяха да направят определени транспозиции, вече можеха да водят малко накъсан и откъслечен разговор с него. Фрайгейт притежаваше изключително богат речник на английския език от Ранното Средновековие, но той никога не беше срещал такова изобилие от думи или специфични граматични изрази.

Джон де Грейсток беше роден в имението Грейстоук в областта Къмбърланд. Бил съпровождал кампанията на Едуард I във Франция, когато кралят нахлул в Гаскония. Там той се отличил в сраженията, ако можеше да се вярва на думите му. По-късно бил призован в парламента като барон Грейстоук и после отново заминал да се бие в Гаскония. Бил в свитата на епископ Антъни Бек, патриархът на Ерусалим. В двадесет и осмата и двадесет и деветата година от царуването на крал Едуард воювал със шотландците. Починал през 1305 година, бездетен, но завещал имението си и баронската си титла на своя братовчед Ралф, син на лорд Гримторп в Йоркшир.

Бил възкресен някъде в поречието на Реката сред хора около 90 процента англичани и шотландци от началото на четиринайсети век и десет процента древни сибарити. Хората от другата им страна на Реката били смесица от монголи от времето на Кубла Хан и някакви мургави човеци, чиято националност Грейсток не можеше да определи. По описанието му можеше да се заключи, че ставаше дума за индианците от Северна Америка.

На деветнайсетия ден след Възкресението диваците от отсрещния бряг атакували. По всичко личало, че единственият мотив за атаката било желанието им за едно хубаво сражение, което се сбъднало. Оръжията им били предимно пръчки и граали, защото областта била бедна на камъни. Джон де Грейсток лично извадил от строя десет монголци с личния си граал и после на свой ред бил ударен в главата с камък и прободен с бамбуково копие с обгорен връх. Събудил се гол с граала си — или новия граал — до този каменен олтар.

Другият мъж разказа историята си посредством жестове и мимики. Той ловил риба в реката, когато на кукичката му се закачила някаква толкова мощна риба, че го съборила във водата. На изплуване обаче си блъснал главата в корпуса на лодката и се удавил.

С това получиха отговор на въпроса какво става с онези, които умират за втори път. С него обаче възникваше и следващата загадка, защо не възкръсваха на старите си места.

Второто събитие беше внезапната промяна във функциите на граалите. Вместо храната хората откриха в тях шест надиплени чифта дрехи. Бяха с най-разнообразни размери, цветове, десени, и кройки. Четири от тях представляваха шотландски фустанели или поне да бъдат носени в това си качество. Закопчаваха се около тялото с магнитни пластинки поместени под плата. Другите две бяха от по-тънка, почти прозрачна материя с очевидното предназначение за нагръдници, макар че можеха да се използуват и за други цели. Въпреки че тъканта беше мека и попиваше влагата и потта, издържаше и на най-грубите обноски и не можеше да се среже дори и от най-острия ръб на каменен или бамбуков нож.

Представителите на човешкия род нададоха френетични възгласи на възторг при гледката на тия „халати“. Въпреки че през изминалите дни и мъжете и жените бяха привикнали с гледката, или поне се бяха примирили, на голите тела, то по-естетичните и по-трудно приспособяващите се продължаваха да считат развяващите се човешки полови органи за крайно неестетични или даже отблъскващи. А сега вече се бяха обзавели с фустанели, нагръдници и тюрбани. Последните се използуваха за покритие на главата докато отрасте косата. По-късно тюрбаните се превърнаха в обикновена част от тоалета.

Всички обичайни области на тялото възвръщаха косматото си покритие с изключение на лицето.

На Бъртън му беше малко криво от това. Винаги бе изпитвал гордост от дългите си мустаци и раздвоена брада; считаше, че тяхното отсъствие го кара да се чувствува много по-гол, отколкото отсъствието на панталони.

Уилфреда се смя през сълзи и каза:

— Добре че ги няма. Ненавиждам косматите мъжки лица. Да целуваш мъж с брада е все едно да заровиш лицето си в скъсана креватна пружина.