Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (22)

22

— Аааааааааааааа!

Крясъкът го подхвърли от тревата като от трамплин. Този път обаче не беше слаб и объркан като при първото възкресение, защото знаеше какво да очаква. Щеше да отвори очи на някой тревист бряг покрай Реката до най-близкия каменен олтар. Но най-малко бе очаквал да се озове във вихъра на битка между великани.

Първата му мисъл бе да потърси оръжие. Нямаше нищо подходящо под ръка, ако не се броеше граала му, съпровождащ всеки възкръснал в новия му свят, и купчината хавлии с различни размери, цветове и дебелини. Той направи крачка напред, сграбчи дръжката на граала и зачака. Щеше да го използува като оръжие при нужда. Беше лек наистина, но затова пък практически неразрушим и много твърд.

По всичко личеше, че великаните му наоколо нямаха намерение да се уморяват скоро.

Повечето от тях бяха високи около осем фута, а някои надвишаваха и девет; огромните им мускулести торсове стигаха три фута в ширина. Телата им бяха с човешки пропорции, или поне така изглеждаше; дълга кафява или червеникава козина покриваше бялата им кожа. Не бяха окосмени колкото шимпанзетата, но бяха по-вълнести от всеки човек когото беше виждал, а той беше срещал доста космати представители от своя вид.

Но това, което ги отличаваше силно от човешкия род, бяха лицата им, изкривени от убийствена омраза и ярост. Под ниските им чела изпъкнала ръбеста кост заобикаляше очите им поотделно в кръг. Макар и да бяха колкото неговите, очите им губеха сред гигантските лица. Скулите им бяха силно изпъкнали в едната си част, като после внезапно хлътваха. Гигантските им носове им придаваха вид на островърхи маймуни.

При друга ситуация външният им вид щеше да го разсмее, но не и сега. От горилоподобните им гърди се изтръгваха ревове, които щяха да накарат и мечка гризли да се позамисли, преди да атакува. Юмруците им с размера на главата му стискаха дървени стволове с размерите на вагонни буфери. Размахваха ги здраво един към друг и когато се получеше сблъсък с нечия плът се разнасяха трясъци като при прекършване на дърво; понякога обаче се трошаха и тоягите им.

Бъртън използува момента да се огледа около себе си в слабата още предутринна светлина. Слънцето едва надзърташе над върховете от другата страна на Реката. Въздухът беше значително по-студен отколкото през миналото му преживяване на тази планета, ако не се брояха неуспешните му опити да изкатери стръмните непристъпни склонове на планината.

И в този момент един от победителите в битката се огледа за поредния противник и го съзря.

Очите му се разшириха. За секунда погледът му беше също толкова объркан, колкото и на Бъртън след пробуждането му. Вероятно до този момент не беше виждал такова същество, точно както и Бъртън виждаше такива като тях за пръв път. Но дори и така, изненадата му не трая много време. Той нададе рев, прескочи трупа на своя враг и се затича към Бъртън вдигнал брадва която можеше да умъртви и слон.

Бъртън също затича без да изпуска граала от ръката си. Изгубеше ли го, беше обречен на бавна смърт; трябваше да преживява със случайната хваната риба и бамбукови издънки.

За малко не успя. Пред него се откри свободно пространство и той се стрелна между двама великани със сплетени мишци като всеки се мъчеше да събори другия на земята, и друга двойка която се налагаше с дървените стволове. Точно когато се шмугна между тях и борците се стовариха върху него.

Скоростта му беше достатъчно голяма и те не успяха да го затиснат под себе си, но размаханата ръка на единия го удари по лявата пета. Ударът беше толкова силен, че заби крака му в земята и той рухна по очи с писък. Усети крака си като строшен, със скъсани мускулни влакна по цялата му дължина.

Но въпреки всичко се опита да си изправи и да се довлече до Реката. Един път да се добереше до нея и щеше да отплува, ако не загубеше съзнание от разкъсващата болка. Успя да подскочи два пъти на десния си крак, но на третия нещо го сграбчи отзад.

Излетя във въздуха, завъртя се, и миг преди да се устреми надолу нещото го сграбчи отново.

Нещото се оказа великанът, който го държеше на една протегната ръка разстояние от тялото си; огромният юмрук го беше сграбчил между пръстите си. Бъртън се задушаваше; ребрата му щяха да изпращят всеки момент.

Но въпреки това намери сили да замахне с граала си, който не бе изтървал. Стовари го върху гигантското рамо.

Титанът го чукна леко с каменната си брадва, все едно че гонеше муха и металният контейнер изхвърча от ръката на Бъртън.

Гигантът се ухили и сгъна ръка, за да приближи Бъртън до очите си. Бъртън тежеше сто и осемдесет фунта, но ръката на великана дори и не трепваше.

За миг Бъртън се взря право в бледосините очи на великана, заобиколени от костните кръгове. Носът му беше осеян от спукани капиляри. Устните стърчаха, не защото както му се беше сторило отначало че са дебели, а защото огромните му челюсти бяха силно изпъкнали напред.

Великанът изрева и повдигна Бъртън над главата си. Бъртън заблъска с юмруци колкото сили имаше грамадната ръка с ясното съзнание, че беше безполезно, но не искаше да умре като хванат заек. Но дори и в този момент успя да зърне някои странности, въпреки че почти цялото му съзнание беше ангажирано.

В момента на пробуждането слънцето се беше подало наполовина над планината и макар да бяха изминали само няколко минути откакто беше скочил и се впуснал в бяг, то трябваше вече да е изгряло нацяло. Но не беше; стоеше си на същото място, без да е помръднало и на милиметър.

Косият склон на равнината позволяваше да се вижда на най-малко четири мили. Каменният олтар до него беше последният. Отвъд него бяха само равнината и Реката.

Това беше краят — или началото на Реката.

Не му остана време да разсъждава над значението на този факт; болката, гневът и ужасът го бяха сграбчили жестоко. И изведнъж гигантът, който всеки момент щеше да разцепи с кремъчната си брадва черепа на Бъртън, застина и изрева. На Бъртън му се стори, че беше застанал точно до свирката на локомотив. Хватката му отслабна и Бъртън се изхлузи на земята като припадна за момент от непоносимата болка в счупения си крак.

Мигът, в който дойде в съзнание, трябваше да стисне до счупване зъбите си, за да не изреве от нечовешката болка. Изстена силно и успя да се изправи до седнало положение; огнената болка в крака му превърна в здрач слабата дневна светлина. Битката бушуваше в разгара си, но той вече беше малко настрани от бойното поле. До него лежеше проснат като отсечено дърво трупът на великана, който се канеше да го убие. Тилът на черепа му, достатъчно солиден да издържи удара и на парен чук, беше хлътнал навътре.

Около гигантския трупа пълзеше друг пострадал на четири крака. Само като го зърна и Бъртън в миг забрави всички болки. Това покрито със жестоки рани тяло принадлежеше на Херман Гьоринг.

И двамата бяха възкръснали на едно и също място. Нямаше време да се мисли за значението на това съвпадение. Болката му се върна. Гьоринг направи опит да заговори.

Не че имаше кой знае какво да каже или пък времето необходимо за това. Целият беше облян в кръв. Дясното му око беше изчезнало. Десният ъгъл на устата му беше разпран до ухото. Лявата му ръка просто я нямаше, беше направо размазана. Как беше останал жив толкова дълго време, и при това да пълзи, беше пълна загадка за Бъртън.

— Ти… ти! — изтръгна се дрезгаво от гърдите на Гьоринг и той застина неподвижен.

Ален фонтан избликна от устата му и заля краката на Бъртън; очите му се изцъклиха.

Бъртън се питаше дали някога щеше да разбере какво е искал да му каже. Не че имаше кой знае какво значение. Имаше да обсъжда далеч по-важни неща от това.

На около десетина ярда стояха с гърба към него двама великани. И двамата дишаха тежко, очевидно събирайки сили за последния щурм. И тогава единият заговори другия.

Нямаше никакво съмнение. Това беше реч. Имаха език, на който да общуват.

Не можеше да го разбере, но извън всякакви съмнения това беше разговорна реч. Дори не беше необходимо да чуе модулирания членоразделен отговор на другия, за да го проумее.

Следователно това не бяха някакви праисторически маймуни, а първобитни хора. Учените от двайсетия век явно не бяха попадали на техни останки, защото в противен случай неговият приятел, специалистът по вкаменелости Фрайгейт, щеше да му го каже.

Облегна се върху готическите ребра на поваления великан и отмахна няколко дълги и червеникави влакна от лицето си. Успя да надвие повдигането си и агонията от счупения крак и разкъсаните мускулни влакна. Ако дадеше израз на страданието си можеше да привлече вниманието на другите двама титани, които без съмнение щяха да го довършат. Но какво значение имаше това? Какви шансове имаше да оцелее с тия рани в долината на тия грамадни чудовища?

Но това, което буквално го разкъсваше и го караше да забрави и нечовешките болки, беше мисълта, че беше успял да постигне целта си още на първата спирка на Отвъдния Експрес, както го беше нарекъл той.

Шансът му беше едно към десет милиона да се добере до тази област, и можеше да не успее втори път дори и след десет хиляди опита. Късметът му беше наистина фантастичен. И сигурно никога нямаше да се повтори. А той не можеше да се възползува от него.

Слънцето лениво се хлъзгаше полускрито зад планинския хребет отвъд Реката. Беше се озовал в мястото, за което толкова дълго време бе мечтал; беше го улучил още от първия път. Зрението и болката му отслабваха бавно и той разбра, че умира. Раните от счупените му кости не можеха да го убият толкова бързо, явно имаше и вътрешни разкъсвания.

Направи огромно усилие да се изправи. Щеше да застане прав, макар и само на един крак, за да разтърси юмрук на присмехулната съдба и да я прокълне. Щеше да умре с проклятие на уста.