Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (3)

3

Бъртън не се беше разбудил напълно, макар и да съзнаваше че миг преди това беше сънувал нещо. Мракът отстъпваше мястото си на светлината.

Очите му се отвориха. А не знаеше къде се намира.

Над него се синееше небето. Нежен вятър полъхваше голото му тяло. Усещаше тревата с голата си глава, с гърба си, с краката си и с дланите си. Обърна надясно глава и пред очите му се разкри равнина, покрита с трева — много къса, много зелена и много гъста. Равнината се издигаше плавно в продължение на една миля. Верига от хълмове бележеше края й, отначало ниски и плоски, и после все по-стръмни и остри, разкривени, докато накрая се превръщаха в планина. Хълмовете изглежда се простираха поне на две мили и половина. Всички бяха покрити с дървета, някои от които блестяха в алено, синьо, яркозелено, пламтящо жълто, и тъмно розово. Планините зад веригата от хълмове внезапно набираха височина, отвесни и невероятни високи. Бяха черни и синкавозелени, имаха вид на безжизнени вулканични скали с огромни петна от лишеи, покрили най-малко четвърт от повърхността им.

Между него и хълмовете лежаха множество човешки тела. Най-близкото до него, само на няколко фута, беше това на жената оказала се под него в онзи вертикален ред.

Поиска да се изправи, но беше много слаб, и крайниците му бяха като изтръпнали. Събра сили колкото да обърне главата си наляво. Върху равнината от другата му страна, която плавно се спущаше към някаква река на не повече от сто ярда, лежаха още много тела. Реката беше широка повече от миля, като от другата й страна се простираше друга равнина, вероятно широка също около миля, плавно преминаваща в друга редица от хълмове, покрити с дървета, след които се извисяваха същите отвесни черни и синкавозелени планини. Това трябва да е изток, помисли си той. Слънцето току-що се беше показало над хребета на планинската верига.

Само до брега на реката се издигаше някаква странна формация. Беше от сив гранит на червеникави петна и наподобяваше гъба по очертанията си. Широката му основа едва ли надхвърляше пет фута на височина, докато покривът на гъбата беше с диаметър от петдесет фута.

Той събра още малко сили, които му позволиха да се подпре на лакът.

По протежение на речния бряг се нижеха множество гъбовидни гранитни формации.

Цялата равнина, докъдето му стигаше погледа, беше покрита с голи и плешиви човешки тела, на шест фута едно от друго. По-голямата част от тях лежаха на гръб и гледаха към небето, докато друга част започваха да се размърдват, да се оглеждат наоколо, а някои от тях дори се надигаха и сядаха на тревата.

Той също седна и обхвана главата си и лицето с ръце. Дланите му навсякъде докосваха гладка кожа.

Тялото му не беше вече онова изнемощяло, сбръчкано и обезформено, с провиснала посивяла и набръчкана кожа на шейсет и девет годишен мъж, с което беше лежал на смъртния си одър. Вместо него очите му разкриваха гъвкаво и младо тяло, с мощни мускули, такова, когато беше на двайсет и пет години. Същото тяло, с което се беше пробудил там, сред ония пръти в съня си. Сън? Беше прекалено живо, за да бъде сън. Не беше сън.

Китката му беше обвита с тънка лента от прозрачна материя. Беше свързана със шестинчова ивица от същата материя, другият край на която беше прикрепен към метална арка, която всъщност представляваше дръжката на сив метален цилиндър със затворен капак. Той лениво повдигна цилиндъра, без да има някаква ясна представа защо го прави. Тежеше по-малко от паунд, следователно не можеше да бъде от желязо, дори и да беше кух. Диаметърът му беше фут и половина, а височината надхвърляше два и половина.

Всеки един от голите човеци имаше край себе си подобен обект закрепен към към китката му.

Той се изправи несигурно на крака. Сърцето му бе започнало да набира скорост и усещанията му почваха да се възвръщат.

Други също стъпваха на краката си. На мнозина лицата им бяха безизразни или пък съдържаха застинало удивление. Някои имаха ужасен вид; гърдите им се издигаха бурно; въздухът със съскане излизаше и влизаше в дробовете им. Някои пък трепереха, сякаш ги брулеха ледените езици на смразяващ вятър, макар че въздухът беше изненадващо топъл.

Но най-странното нещо беше застрашителната и злокобна тишина, която беше почти абсолютна. Никой не проронваше и дума; чуваше се само съскането от вдишванията и издишванията на най-близките около него, слабото изшляпване, когато един мъж се плесна по крака; някъде подсвирна жена.

Устите им бяха виснали, сякаш всеки момент щяха да проговорят.

Раздвижиха се, загледаха се в лицата си едни други, понякога протягаха ръка за да докоснат другия. Тъпчеха нерешително на място с голите си и боси крака, сякаш се чудеха кой път да хванат, взираха се към хълмовете, към дърветата покрити с едри и пъстри съцветия, планините с лишеите, шумящата и искряща река, гъбовидните гранитни структури, лентите и сивите метални контейнери.

Някои опипваха голите си черепи и лица.

Всеки един от тях беше зает с несъзнателни движения, обгърнат в тишина.

Внезапно някъде простена жена. Падна на колене, отметна главата и раменете си назад, и започна да вие. В същия момент й отговори друг вой някъде от далечния бряг на реката.

Сякаш тези два гласа бяха уречен сигнал, които отприщиха истински пандемониум.

Жени, мъже и деца запищяха или засмърчаха или раздираха лицата си с нокти или се биеха по гърдите си или падаха на колене и повдигаха в молитва към небето ръце или се хвърляха на земята и се опитваха да заровят в тревата лицата си като щрауса с надеждата че няма да ги видят, или се търкаляха напред-назад, лаейки като кучета или виейки с вълчи вой.

Бъртън застина като омагьосан сред всеобщата истерия. Прииска му се да падне на колене и да се моли за спасението си. Искаше милост. Не искаше да съзре издигащото се над планините ослепително лице на Господ, лице, чийто блясък затъмняваше слънчевия. Не беше толкова смел и безгрешен, за какъвто се беше считал. Присъдата щеше да бъда толкова ужасяваща, и толкова категорична, че го обземаше ужас само при мисълта за нея.

Някога той бе имал видение как се изправя пред Господ след като умре. Беше нищожен и гол насред голяма равнина, също като тази, но тогава беше съвсем сам. И тогава Господ, грамаден като планина, бе закрачил към него. А той, Бъртън, не се беше уплашил и не му отстъпи път.

Господ го нямаше тук, но той въпреки това побягна. Бягаше през равнината, като отблъскваше мъжете и жените, които се изпречваха на пътя му, други пък заобикаляше, трети, привели чело в тревата, прескачаше. Тичаше и виеше: „Не! Не! Не!“. Ръцете му се мятаха като бесни, прогонвайки злите сили. Привързаният към китката му цилиндър се подмяташе във всички посоки.

Когато се задъха до такава степен, при която гърдите му отказаха да вият, а краката и ръцете му се бяха налели с олово, и сърцето го заблъска в гърдите така, сякаш искаше да изскочи, той се просна под първото от дърветата.

След малко си пое дъх, седна на тревата и се загледа към равнината. Гигантската тълпа беше заменила писъците и воя с милионогласно дърдорене. Всеки говореше на всеки, макар че никой не личеше да слуша другия. Бъртън не можеше да различи и една отделна дума. Някои мъже и жени се прегръщаха и се целуваха, сякаш се бяха познавали в предишния си живот и сега се държаха едни други за ръце, за да се уверят взаимно че са те, а не някои други.

В тълпата се забелязваха и множество деца. Никое от тях обаче не беше под пет години. И техните глави бяха голи. Половината плачеха, сякаш приковани на едно място. Други, които също плачеха, тичаха напред-назад сред възрастните и вдигаха поглед към лицата над тях, като очевидно търсеха родителите си.

Дишането му се успокои. Той се изправи и се огледа около себе си. Стоеше под смолист бор (понякога погрешно наричан норвежки) висок около двеста фута. В съседство имаше друго дърво каквото никога не беше срещал. Съмняваше се дали въобще расте на Земята. (Той беше сигурен, че не е на Земята, макар че не можеше да приведе никакви рационални доводи в момента.) Притежаваше дебел, напукан черен ствол и множество дебели разклонения с триъгълни листа дълги шест фута, зелени с червени пръски по тях. Извисяваше се най-малко на триста фута. Имаше още множество разновидности които напомняха на бял и черен дъб, ели, западен тис, и широкохвойна изкривена ела.

Тук-там бяха пръснати групички високи бамбукоподобни растения, а по цялото останало свободно пространство, където нямаше дървета или бамбук, растеше трева висока до кръста. Никъде не се виждаха животни. Или пък птици и насекоми.

Огледа се за някаква пръчка или тояга. Нямаше и най-малка представа какво се готвеше на хората, но ако възкресените бяха оставени без контрол или надзор, много скоро всичко щеше да се върне в нормалното си русло. Един път да преминеше шокът, и хората щяха да помислят и за себе си, а това означаваше, че една част от тях щеше да почне притиска другата.

Не успя да намери нищо подобно на оръжие. И тогава изведнъж му хрумна, че металният цилиндър би могъл да се използува за такова. Той го удари в едно дърво. Макар че беше изключително лек, металът беше много твърд.

Повдигна капака, който беше закрепен шарнирно в единия край. Кухината съдържаше шест метални пръстена, разположени в две тройки една срещу друга, поместени така, че всеки един от тях държеше дълбока чаша или блюдо или правоъгълен контейнер от същия сив метал. Всичките контейнери бяха празни. Той затвори капака. Нямаше съмнение, много скоро щеше да разбере какво е предназначението на цилиндъра.

Каквото и да се беше случило, възкресението не беше създало тела от крехка и мътна ектоплазма. Тялото му беше от плът и кръв.

Въпреки че все още се чувствуваше малко не на себе си, сякаш бе държан дълго време в пълна изолация от света, той започна да се оправя от шока.

Изпитваше жажда. Налагаше се да слезе до реката и да пие от нея с надеждата че водата не е отровна. При тая мисъл той се усмихна саркастично и потърка горната си устна. Пръстът му обаче остана разочарован. Смешно, отбеляза си той, и едва тогава осъзна, че гъстите му мустаци ги нямаше. Аха, да, беше си помислил, дали водата от реката няма да е отровна. Каква абсурдна мисъл! На кого ли би му хрумнала налудничавата мисъл да възкреси някого само за да го отрови впоследствие? Но въпреки това се колеба дълго преди да тръгне към брега. Ненавистна му беше самата мисъл отново да се промъква между люшкащата се и бърбореща безспир тълпа, изпаднала в истерия, за да се добере до водата. Тук му беше спокойно, далеч от тълпата, освободил се като по чудо от паниката и ужаса, които заливаха хората като море. Ако само се опиташе да се промъкне обратно, вълната от разлюляни емоции щеше да го погълне отново.

В този момент зърна как една фигура се отдели от голото множество и се насочи към него. Видя, че това не беше човешко същество.

И едва тогава Бъртън проумя, че Съдният Ден не беше онзи, който всяка религия проповядва. Той никога не бе вярвал в Бога рисуван от християнската, мюсюлманската, хиндуистката или която и да е религия. Всъщност той не беше сигурен дали изобщо някога беше вярвал в съществуването на някакъв Създател. Беше имал вяра само на Ричард Франсис Бъртън и неколцина приятели. И беше вярвал, че когато умре, умира и светът с него.