Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (14)

14

И така, той разбра, че бе обичал Спийк и в същото време съвсем оправдано го бе ненавиждал. Но съзнанието за любовта му беше много крехко и въздушно, без да му окаже някакво особено въздействие. По време на кошмара, причинен от наркотичната дъвка, осъзнаването на мисълта, че любовта му лежеше толкова ниско под ненавистта, го накара да изпищи от ужас. Събуди се, за да разбере, че Уилфреда го разтърсва за рамото и го пита какво се е случило. На Земята тя беше пушила опиум или го беше смесвала с бира, но тук, след само един сеанс с наркотичната дъвка, тя бе изпитала истински страх и се бе отказала от по-нататъшните опити. В душата й възкръсваше ужасът от гледката на умиращата й сестра и същевременно нейния първоначален опит като начинаеща курва.

— Това е много странен психеделик — каза Руак на Бъртън. Той му беше обяснил значението на думата. Дискусията върху проблема бе продължил много време. — Тя изглежда, че извиква спомена за травмиращите случаи в някаква смес от реалност и символика. Макар и не винаги. Понякога се проявява като афродизиак. А понякога, според изживелите го, те отвежда на вълшебно пътешествие. Но аз предполагам, че тая дъвка ни се предоставя с терапевтични, ако не и катарзисни, цели. И само от нас зависи да открием как да я използуваме.

— Защо не дъвчеш по-често? — запита го Фрайгейт.

— Поради същата причина, заради която някои хора отказват да проведат курс по психотерапия или да се откажат преди да са свършили съвсем; страх ме е.

— Даа, и аз се страхувам — изрече Фрайгейт. — Но някой път, когато отседнем някъде за по-дълго време, ще дъвча по цяло парче всяка вечер, така че се нуждая от помощта ти. Дори и да полудея от страх. Разбира се, сега ми е лесно да говоря.

Питър Джейръс Фрайгейт се беше родил само двайсет и осем години след смъртта на Бъртън, но разликата между тях беше огромна. Гледаха по различен начин на толкова много неща; споровете между тях лесно можеха да прераснат в кавги, но Фрайгейт не беше тоя тип хора. Не ставаше въпрос само за дисциплината в групата или управлението на лодката. А за гледните им точки по толкова много проблеми в света. И въпреки това Фрайгейт приличаше страшно много на Бъртън, и може би това го бе накарало да се впечатли толкова много от личността на Бъртън докато беше на Земята. В 1938 година му беше попаднала една книга с меки корици от Феърфакс Дауни озаглавена: Бъртън — авантюристът от 1001 нощи. Илюстрацията на заглавната корица представляваше Бъртън на петдесет години. Грубото лице, високите вежди и изпъкналите надочни кости, тежките черни вежди, правият но остър нос, големият белег на бузата му, дебелите „чувствени“ устни, тежките надвиснали мустаци, едрата раздвоена брада, присъщата замисленост и агресивност на лицето му го бяха накарали да си купи книгата.

— До този момент не бях чувал за теб, Дик — каза Фрайгейт. — Но веднага прочетох книгата и бях пленен. В теб имаше нещо, освен обичайната дързост на живота ти, фехтовалното ти майсторство, майсторското владеене на многобройни езици, дегизирането ти като природен лечител, местен търговец, поклонник в Мека, първият европеец измъкнал се жив от свещения град Харар, откривателят на езерото Танганайка, разминал се на косъм с откриването и на изворите на Нил, съосновател на Кралското антропологично дружество, създателят на термина екстрасензорно възприятие, преводач на Приказки от 1001 нощ, пропагандатор на сексуалното изкуство на Изтока, и така нататък…

И отделно от всичко това, което е достатъчно впечатляващо само по себе си, ти ме привличаше по един особен начин. И аз отидох в обществената библиотека — Пеория беше малък град, но имаше много книги от теб и за теб, очевидно дарение от някой поминал се твой обожател — и ги изчетох. Тогава се захванах да търся първите ти издания — от теб и за теб. Станах белетрист съвсем случайно, но имах планове да напиша голяма и изчерпателна биография за теб, да посетя всички места, където си бил, да ги фотографирам и да си водя бележки за тях, да основа общество с цел да събера средства за съхраняване на гробницата ти…

Това беше първият път, когато Фрайгейт спомена гробницата му.

— Къде? — запита развълнуван Бъртън, но след миг добави — Но да, разбира се! Мортлейк! Съвсем бях забравил! Гробницата наистина ли беше построена във формата на арабска шатра, както бяхме планирали с Изабел?

— Разбира се. Но гробището западна, гробницата беше осквернена от вандали, тревата беше избуяла до кръста и се носеше слух останките да бъдат преместени в някоя по-отдалечена част на Англия, макар че вече по онова време беше много трудно да се намери такова отдалечено място.

— И основахте ли дружеството си и запазихте ли ми гробницата? — запита Бъртън.

Вече беше привикнал към мисълта, че е бил мъртъв, но да разговаря с някого, който е виждал неговия гроб…

Фрайгейт си пое дълбоко дъх.

— Не — изрече той с извинителен тон. — Времената, в които вече бях в състояние да осъществя замисъла си, не ми позволи да употребя време и пари за мъртъв човек. Светът беше загазил жестоко. Живите имаха нужда и от най-малката помощ, която можеха да получат. Замърсявания навсякъде, нищета, терор и така нататък. Това не търпеше отлагане.

— А гигантската изчерпателна биография?

Фрайгейт отново заговори с извинителен тон.

— Когато за пръв път се запознах със живота ти, си мислех, че съм единственият запалил се по теб или даже единственият който си спомня за теб. Но през шейсетте години се възроди наново интересът към живота и творчеството ти. Написаха се много книги за теб и дори за жена ти.

— Изабел? Някой е написал книга за нея? Защо?

Фрайгейт се захили.

— Била е много интересна жена. Признавам, че е била много отегчителна, примитивно суеверна и шизофренична и самозаслепена. Малцина ще й простят загдето изгори ръкописите и дневниците ти…

— Какво? — изрева Бъртън. — Изгорила…?

Фрайгейт кимна и продължи:

— Твоят лекар Гренфел Бейкър описа случая като „безмилостно унищожение последвало скръбната му кончина“. Изгорила е превода ти на Гюлестан с оправданието, че ти не би го публикувал освен ако не си бил финансово затруднен, и тъй като вече си бил мъртъв…

Бъртън остана безмълвен за втори или трети път през живота си.

Фрайгейт го изгледа с крайчеца на окото си и се ухили. Очевидно се наслаждаваше на объркания вид на Бъртън.

— Изгарянето на Гюлестан не беше толкова лоша постъпка, макар и да не беше много похвална. Но да изгори двете ти поредици от дневници, най-личните ти, в които ти очевидно си достигнал най-големите дълбини на самопознанието и най-силната си ненавист, дори и тези, от които не си правил тайна, дневника ти от ежедневието, това аз никога не й простих! Нито мнозинството от хората. Това беше огромна загуба; само един от бележниците ти оцеля, за да загине и той през бомбардировките на Лондон през Втората световна война.

Той направи пауза и запита:

— Вярно ли е, че си приел католичеството на смъртното си ложе, както заявява жена ти?

— Възможно е да съм го направил — каза Бъртън. — Изабел от години ме преследваше, за да ме спечели за своята вяра, макар че никога не посмя да го направи директно. Напълно е възможно, когато съм бил на смъртно легло, да съм дал съгласието си да повика католически свещеник, за да я направя поне малко щастлива. Тя не беше на себе си от мисълта, че душата ми ще попадне в пламъците на Ада.

— Значи тогава си я обичал? — запита Фрайгейт.

— Бих направил същото и за едно куче — отвърна Бъртън.

— Понякога си много двойствен за човек, който винаги е толкова дразнещо честен и прям.

Разговорът бе протекъл около два месеца след Деня на Възкресението, Година I. Резултатът беше нещо, което би накарало доктор Джонсън да получи нов прилив на сили в борбата му с още един Босуел.

Така започна вторият етап от сложните им взаимоотношения. Фрайгейт му стана още по-близък и едновременно с това още по-досаден. Американецът винаги се бе старал да бъде сдържан в коментарите си по отношение на Бъртън, защото без съмнение не искаше да го гневи. Фрайгейт полагаше съвсем очевидни усилия да не се кара с никого. Но в същото време несъзнателно ги настройваше срещу себе си. Враждебността му бликаше в много фини и не толкова фини постъпки и думи. Това не допадаше на Бъртън. Той предпочиташе директния подход, без да се плаши от гнева си. Вероятно, както посочваше Фрайгейт, Бъртън беше прекалено податлив към враждебна конфронтация.

Една вечер, както си седяха край огъня под един каменен олтар, Фрайгейт заговори за Карачи. По времето на Бъртън селището, което по-късно щеше да стане столица на Пакистан, нация създадена през 1947 година, наброяваше само 2 000 жители. Към 1970 година населението му беше достигнало 2 000 000. Това беше поводът Фрайгейт да отправи въпрос, доста заобиколно, за доклада който Бъртън беше изпратил на своя генерал, сър Робърт Нейпиър, за публичните домове с мъжки проститутки в Карачи. Докладът трябваше да се съхранява в тайните архиви на източноиндийската армия, но беше открит и измъкнато от един от многобройните врагове на Бъртън. Макар че на доклада никога не беше дадена гласност, до края на живота му беше използуван като оръжие срещу него. Бъртън се беше предрешил като местен жител, за да се вмъкне в дома и да направи наблюдения, нещо, което никой европеец нямаше право да върши. Той се гордееше с факта, че беше останал неразкрит, и се беше нагърбил с отвратителната работа защото беше единственият човек в състояние да я свърши и защото любимият му вожд, Нейпиър, го беше помолил за това.

Бъртън отговори доста грубо на въпросите на Фрайгейт. Алиса го беше разгневила здравата през изминалия ден — в последно време това й се удаваше много лесно — и реши да използува случая, за да си върне. Заговори с видима охота без никакви ограничения за това, което ставаше зад стените на домовете в Карачи. Руак не издържа и по едно време стана и се отдалечи. Видът на Фрайгейт определено беше бледен, но стоя до края. Уилфреда така се смя, че накрая се търкулна върху тревата. Кац и Монат запазиха безизразни лицата си. Гуенафра спеше на борда, така че Бъртън нямаше никакви задръжки. Логу изглеждаше като запленена от разказа му, но едновременно с това и леко отвратена.

Алиса, неговата главна мишена, пребледня и накрая почервеня. Накрая се изправи и изрече:

— Наистина, мистър Бъртън, преди си мислех, че сте паднали много ниско. Но сега виждам, че съм ви ласкала с преценката си. Да се хвалите с това… това… вие сте абсолютно отвратителен, дегенерирал и омерзителен. Не че ви вярвам и дума от това което ни разказахте. Не мога да повярвам че някой ще постъпи като вас и после ще се гордее с това. Вие си създавате репутация на човек, който обича да шокира другите без изобщо да го е грижа какво впечатление оставя за себе си в околните.

И тя се отдалечи в мрака.

Фрайгейт се обади:

— Някой ден ще ми кажеш колко от това, което ни разказа, е истина. На времето мислех като нея. Но колкото повече остарявах, толкова повече подробности научавах за теб, а един твой биограф ти направи психоанализ базиран на написаното от теб и различни документални източници.

— И какви бяха заключенията му? — запита присмехулно Бъртън.

— По-късно, Дик — каза Фрайгейт. — Дик Обесника — добави той и също се отдалечи.

А сега, както стоеше до румпела, и гледаше как слънцето печеше групата му, и слушаше съскането на водата прорязвана от двата остри върха на катамарана и скърцането на мачтите, размишляваше какво ли ги чакаше отвъд, от другата страна на каньона. Във всеки случай едва ли щеше да бъда краят или началото но Реката. И да имаше такъв, той беше някъде в безкрайността. Но краят на групата му беше съвсем наблизо. Твърде дълго време бяха прекарали заедно върху тясната и претъпкана палуба; съзнанието им беше заето изключително само с приказки и малко участие в управлението на лодката. От доста време насам се бяха породили търкания между всеки от екипажа. В последно време даже и Уилфреда бе претърпяла промяна; бе станала странно спокойна и неразговорлива. Не че той се бе проявил като твърде активен. Той беше честен пред себе си и не можеше да се заблуждава. Просто му беше омръзнала. Не я ненавиждаше или желаеше злото. Просто се отегчаваше от нея, от лесната й достъпност, и фактът, че не можеше да има Алиса Харгрейвз, го отегчаваше още повече от Уилфреда.

Лев Руак странеше от него и се стремеше да разговаря колкото е възможно по-малко с него, като спореше още повече с Естер на тема диетичните си навици и дневния сън и защо ли въобще разговаря с нея?

Фрайгейт пък му беше бесен за нещо. Но той никога не се осмеляваше и зъб да обели, страхливецът му със страхливец, освен ако не бъдеше притиснат в ъгъла и докаран до състояние на лудост. Логу беше сърдита на Фрайгейт, защото беше мрачен и към нея. Логу се гневеше и на Бъртън, защото я беше отритнал когато събираха бамбук сред хълмовете няколко седмици преди това. Беше й отказал с думите, че няма нищо против да я чука, но че той няма да сложи рога на Фрайгейт или на когото и да било друг член на екипажа. Логу каза, че го желае, не защото не обича Фрайгейт, а защото понякога трябва да разнообрази малко. Точно както правел Фрайгейт.

Алиса беше споменала, че е на път да се откаже от идеята да зърне някого когото е познавала през предишния си живот. Бяха преминали покрай най-малко 44 370 000 души и тя нито веднъж не бе успяла да зърне някого, когото да е познавала през земния си живот. Наистина, няколко пъти се беше припознала, но това беше всичко. Тя съзнаваше много добре, че беше успяла да зърне отблизо само един нищожен процент от тези близо 45 милиона. Но не това я потискаше най-много. Тя беше обезверена и отчаяна от самото седене в лодката, като задълженията й за целия ден се заключаваха да подържи греблото или да помогне по такелажа и да си отваря устата за разговори, най-вече безцелни.

Бъртън не искаше да си го признае, но го беше много страх, че тя може да си отиде. Просто щеше да си вземе граала и няколкото принадлежности и на първото спиране на брега щеше да се стопи в тълпата. Чао. Ще се видим след сто или двеста години. Може би. Единственото нещо, което все още я задържаше на борда, беше Гуенафра. Тя възпитаваше малката древна британка като викторианска дама родена и отраснала след Възкресението. Това беше може би най-куриозното съчетание, но едва ли беше по-куриозно от каквото и да било друго по поречието на Реката.

И на Бъртън му беше дошло до гуша от това неспирно пътешествие по Реката върху малката лодка. Искаше да открие някоя гостоприемна област и да отседнат там на почивка, да се позанимават с учение, да вземат участие в местните форми на обществен живот, да си възвърне стройната сухоземна походка, да му изстине малко настървението за приключения. Но основната причина за неговия стремеж беше желанието му да има Алиса до себе си в колибата.

— Печели само този, който рискува — промърмори си той.

Щеше да я грабне със сила; стига е бил джентълмен. Щеше да я омае; щеше да я отнесе като ураган. На времето му се носеше славата на неукротим любовник, непознал поражението, а после бе свикнал той да бъде обичаният, вече като семеен мъж. Старите му навици и старите нервни вериги не го бяха напуснали и тук. Новото тяло бе приютило старата му душа.

Хаджията навлезе в тъмния и разбунен проход. Синкавочерните скали ги притискаха от двете им страни и след малко лодката се втурна по един разпенен участък и просторното езеро зад тях се загуби от погледа им. Всички бяха заети и подскачаха около платната, докато Бъртън управляваше Хаджията като маневрираше напред-назад сред бурния поток, широк не повече от четвърт миля, и се бореше с насрещното течение, което ги засипваше с високите си и силни вълни. Лодката се тресеше, за миг се гмурваше в разпенените води и изплаваше обляна в струи при всяка рязка промяна на курса. Течението и вятърът коварно я тласкаха към скалистите стени, но той сякаш се беше враснал в лодката, а екипажът му се беше научил да го разбира без думи.

Преминаха през протока за половин час. Някои от хората му се развълнуваха — без съмнение най-разтревожените бяха Фрайгейт и Руак — но пък за сметка на това всички изпитаха възторг. Отчаянието и враждебността бяха изчезнали, поне за момента.

Хаджията изплава сред слънчевия блясък на следващото езеро. Ширината му не беше по-малка от четири мили, а краят му не се виждаше. Планините останаха внезапно зад тях като отрязани с нож; равнините от двете им страни се ширнаха с обичайните си размери.

Над петдесет съда бяха пръснати по езерото, от борови еднодръвки до двумачтови бамбукови яхти. Повечето от тях имаха вид на заети с риболов. Вляво от тях, на около една миля разстояние, се виждаше неизбежния каменен олтар, а по брега се забелязваха тъмни фигури. По равнината и хълмовете зад тях бяха разхвърляни бамбукови къщички в стил Неополинезийски както го кръсти Фрайгейт, или Посмъртна Крайречна Архитектура.

Вдясно, на около половин миля от изхода на каньона, се издигаше голям форт от борови дънери. Десет масивни борови кея с множество привързани лодки навлизаха в Реката пред централния му вход. Внезапно, само минути след появата на Хаджията, гръмко забиха барабани. Вероятно бяха изработени от кухи дънери или изсушена и обработена кожа от риба или човек. Пред форта се беше събрала вече голяма тълпа, но продължаваха да изскачат още от него и от близките къщи. Лодките се пълнеха с хора и почнаха да отплават от кея. Тъмните фигури от левия бряг скачаха в еднодръвките, канутата и едномачтовите лодки.

Всичко изглеждаше, сякаш жителите на двата бряга се състезаваха кой да залови пръв лодката на пришълците.

Бъртън раздвижи няколко пъти лодката напред-назад между другите съдове както му беше редът. Хората от десния бряг бяха по-близо; бяха белокожи и добре въоръжени, но не направиха опит да използуват лъковете си. Един мъж, застанал на носа на бойно кану с тридесет гребци, им извика на немски да се предадат.

— Няма да ви сторим нищо лошо!

— Ние идваме в мир! — изрева му в отговор Фрайгейт.

— Няма и съмнение — каза сухо Бъртън. — Едва ли ще ги атакуваме с нашите двайсетина души.

Сега вече грохотът на барабаните се носеше и от двете страни на Реката. Сякаш бреговете бяха оживели с барабани. И двата бряга бяха потъмнели от народ, всичките въоръжени. Непрекъснато навлизаха нови лодки и се устремяваха към тях. Зад тях лодките, които бяха излезли да ги посрещнат и прехванат, не се отказваха от преследването, но видимо изоставаха.

Бъртън се колебаеше. Да върне лодката обратно в канала, като се промуши покрай тия зад него, и после да премине през нощта? Щеше да бъде дяволска маневра, защото високите 20 000 фута скали щяха да ги лишат и от светлината на звездите и газовите облаци. Щяха да бъдат принудени да управляват лодката в тъмнина.

А лодката им беше по-бърза поне от всичко което бяха срещнали досега. Поне. Високи мачти с платна се приближаваха бързо към тях. Вярно, те имаха вятъра и течението зад гърба си, и ако съумееше да се промъкне между тях, може би щяха да се измъкнат, докато другите правеха обратния завой?

Всички съдове, които беше забелязал до този момент, бяха претоварени с хора, което означаваше, че скоростта им не беше висока. Дори и лодка с възможностите на Хаджията нямаше да може да им съперничи, при условие, разбира се, че беше натоварена с въоръжени бойци.

И той реши да продължи нагоре по Реката.

Десет минути след това още едно голямо бойно кану им пресече пътя, докато той се движеше със стегнати платна срещу вятъра. От двете му страни гребяха по шестнайсет гребци; на носа и кърмата му се издигаха малки палуби. На всяка палуба имаше по двама души застанали до катапулта, монтирана върху дървена опора. Двамата на носа поставиха кръгъл димящ предмет в гнездото й. Единият от двамата дръпна връвта и изхвъргачът избумтя в напречната греда. Кануто се разтърси цялото и гребците спряха за миг да гребат. Димящият предмет полетя по висока дъга и се взриви на двайсет фута пред Хаджията на десет фута над водата. Експлозията му беше съпроводена с силен гръм и още по-силен пушек, който вятърът бързо отвя.

Няколко от жените изпищяха, а един мъж изкрещя. В областта има находища от сяра, реши Бъртън. Иначе едва ли щяха да успеят да произведат барут.

Той извика на Логу и Естер Родригес да се укрият зад преградата. И двете жени бяха бледи, но изглеждаха достатъчно спокойни, макар че нито една от двете не беше виждала през живота си бомба.

Накараха Гуенафра да се мушне в пристройката на борда. Алиса бе грабнала един тисов лък, а колчанът на гърба й беше пълен със стрели. Бледата й кожа странно контрастираше с яркочервеното й червило и зеления грим на очите й. Но тя бе взела участие в най-малко десет битки по Реката и нервите й бяха по-здрави и от крайбрежните скали край Доувър. И при това беше най-добрият стрелец с лък в групата. Бъртън притежаваше майсторство на снайперист с огнестрелните оръжия, но му липсваше практика с лъка. Кац беше в състояние да обтегне още по-силно и от Бъртън тетивата на лъка от рог на речен дракон, но беше още по-зле и от Бъртън в прицелването. Фрайгейт се оправдаваше, че няма талант за стрелба с лък; като повечето първобитни хора и на него му липсваше усета за перспектива.

Стрелците на катапултата не изстреляха друг снаряд към тях. Очевидно бомбата беше само предупреждение, за да спрат. Преследвачите им няколко пъти имаха възможността да ги засипят със стрели, но не го направиха. Това означаваше, че искат да заловят екипажа на лодката живи.

Бойното кану премина на пълен ход близо до кърмата на Хаджията. Водата кипеше пред носа му, гребците грухтяха в унисон, а греблата бляскаха на слънцето. Двамата мъже от предната палуба се хвърлиха напред и кануто им се разлюля.

Единият се пльосна във водата, а пръстите му закачиха ръба на борда. Другият се приземи на колене на самия край на палубата. Беше захапал бамбуков нож между зъбите си; на колана си имаше закачени две кании; едната съдържаше малка каменна брадва, а другата стилето от кост на риба-трион. Опита се да се задържи за мокрите дъски и да се придърпа нагоре; очите им се срещнаха за миг. Косите му бяха светложълти, очите бледосини; лицето му притежаваше класическите черти на красотата. Очевидно имаше намерение да нарани един или двама от екипажа, и после да скочи във водата, вероятно с някоя жена в прегръдките си. И докато се бореше с хората на Хаджията, хората му щяха да настигнат лодката и да направят абордаж.

Нямаше голям шанс да осъществи замисленото, и вероятно го знаеше, но не го беше грижа. Повечето мъже изпитват страх от смъртта, защото страхът е заложен в клетките им, и реагират инстинктивно. Малцина успяваха да превъзмогнат страха си, но имаше и хора, които никога не бяха го изпитвали.

Бъртън пристъпи напред и халоса мъжа по главата с брадвата си. Устата на мъжа се отвори; бамбуковият нож се изтръгна от зъбите му и падна, след което той заби лице в палубата. Бъртън вдигна ножа, развърза колана на нападателя и го изрита във водата. Действието му се съпроводи от силния рев на мъжете от бойното кану, което правеше завой. Бъртън видя, че приближават брега с пълна скорост и даде заповед за маневра. Лодката се завъртя и утлегарът й описа широка дъга. Устреми се напречно на Реката, а към тях се приближаваха цяла дузина съдове. Три бяха еднодръвки с по четири човека във всяка, четири бяха големи бойни канута, а останалите пет двумачтови шхуни. Последните носеха на борда си множество катапулти и бяха отрупани с въоръжени мъже.

Когато достигнаха средата на Реката Бъртън отново заповяда завой. Маневрата им позволи на платноходите да се приближат още повече, но Бъртън беше предвидил и това. Хаджията се стрелна отново с пристегнати срещу вятъра платна и се шмугна между двете шхуни. Разминаха се толкова близко, че успя да види лицата на екипажите и на двете шхуни. По-голямата част бяха от кавказката раса, макар че се мяркаха от много мургави до нордически белите. Капитанът на лодката откъм страната на пристанището извика на Бъртън на немски да се предадат.

— Няма да ви направим нищо лошо, ако се предадете, но ще ви измъчваме, ако продължите боя!

Акцентът му напомняше за унгарец.

В отговор Бъртън и Алиса изпратиха стрели. Тази на Алиса изтърва капитана, но прободе кормчията, който залитна и падна зад борда. Съдът моментално се наклони. Капитанът скочи към кормилото, но втората стрела на Бъртън го прониза нас коляното.

Силен трясък съпроводи сблъсъка на двете шхуни. Мачтите и платната им се оплетоха, някои се скършиха, мъжете изпопадаха върху палубата или зад борда. Макар че не потънаха, бяха извадени за дълго от строя.

Но стрелците им успяха да изстрелят запалени стрели миг преди да се сблъскат съдовете им. Дванайсет пламтящи стрели се забиха в бамбуковите платна на Хаджията. Носеха снопчета суха трева напоена с борова смола, които се разгоряха силно от вятъра и пламъците им бързо обхванаха платната.

Бъртън пое обратно кормилото от жените и изкрещя заповеди. Екипажът загреба с глинените си съдове и граалите вода от Реката и заля пламъците с нея. Логу се покатери с ловкостта на маймуна на върха на мачтата с въже вързано около кръста й. Тя хвърли края му долу и започна да издърпва ведрата с вода горе.

Това позволи на другите шхуни и няколко канута да се приближат още повече. Курсът на едната от тях със сигурност щеше да им пресече пътя. Бъртън отново направи рязка маневра, но този път не бяха достатъчно бързи поради теглото на Логу на върха на мачтата. Мачтата се залюля силно, утлегарът описа подивяла дъга поради неуспеха на мъжете да овладеят въжетата, и в същото време долетяха още стрели, които наново разгоряха платната. Няколко от тях се забиха в палубата. За момент Бъртън си помисли, че неприятелят им си е променил плановете и иска да ги потопи. Но стрелите просто бяха лошо изстреляни.

Хаджията отново се промъкна на косъм между двете шхуни. Двамата капитани и екипажите им се хилеха широко. Изглежда бяха скучали дълго време и сега това им беше добре дошло. Но дори и при тая ситуация екипажите залегнаха зад преградите, като оставиха офицерите, кърмчиите и стрелците да посрещнат и отговорят на огъня от Хаджията. Тетивите издрънчаха и тъмните ивици с пламтящи върхове и сини опашки прелетяха разстоянието между съдовете и пробиха платната на две дузини места, няколко се забиха в мачтата или утлегара, една дузина изсъскаха във водата, а една се стрелна на няколко инча покрай главата на Бъртън.

Алиса, Руак, Кац, де Грейсток, Уилфреда и Бъртън стреляха докато Естер управляваше лодката. Логу беше застинала на средата на мачтата в очакване огненият дъжд да спре. Пет стрели намериха три цели — един капитан, един кърмчия и моряк който си беше подал главата в най-неподходящия за него момент.

Изведнъж Естер изпищя и Бъртън се завъртя мигновено. Бойното кану беше изскочило иззад шхуната и беше само на няколко фута от носа на Хаджията. Невъзможно беше да се избегне удара. Двамата мъже върху платформата плонжираха встрани, а гребците наскачаха или се опитваха да се изправят, за да скочат върху другия съд. Хаджията се заби с пълна сила в шхуната точно до носа й, разпра я цялата, преобърна я и изсипа екипажа й в Реката. Хората на борда на Хаджията полетяха напред, а де Грейсток се озова във водата. Бъртън се плъзна по лице и гърди върху палубата и кожата му пламна като опърлена.

Тласъкът изтръгна Естер от кормилото и я запрати по палубата право в защитната ограда на комингса, където застина неподвижна.

Бъртън вдигна поглед нагоре. Платната горяха буйно, нямаше никаква надежда да ги спасят. Логу не се виждаше никъде, явно ударът беше изхвърлил и нея зад борда. Но след като стъпи на краката си, ги видя да плуват двамата с де Грейсток към лодката. Водата около двамата кипеше от отчаяните размахвания на отчаяните моряци на шхуната, които, както се разбра от нещастните им крясъци, не умееха да плуват.

Бъртън извика на мъжете да изтеглят на борда Уилфреда и де Грейсток докато той огледа пораженията. И двата носа на катамарана с много крехък сдвоен корпус бяха цъфнали от удара и водата шуртеше в тях. Пушекът от горящите платна и мачтата се стелеше на кълба около тях и Алиса и Гуенафра се давеха от кашлица.

Още едно бойно кану ги приближаваше бързо от север; двете шхуни бяха плували със стегнати платна срещу вятъра.

Имаха свободата да избират между продължаването на боя и възможността да намалят броя на враговете си, които очевидно щяха да се опитат да ги обезвредят, без да ги убиват. Или пък можеха да си опитат късмета с плуване. И в двата случая нямаха никакъв шанс да се измъкнат.

Издърпаха на борда Логу и Грейсток. Фрайгейт докладва, че Естер не иска да дойде в съзнание. Руак опипа пулса й, дръпна клепача й и после се върна при Бъртън.

— Не е мъртва, но е в абсолютна кома.

Бъртън произнесе:

— Момичета, знаете каква съдба ви очаква, ако паднете в ръцете им. Не мислете, че ви се налагам, но ви предлагам да се гмурнете колкото можете по-надълбоко и да погълнете вода. Утре сутринта ще се пробудите живи и здрави.

Гуенафра се бе измъкнала от покритата постройка върху палубата. Тя обви ръце около кръста му и го погледна със сухите си, но наплашени очи. Той я обгърна с едната си ръка и после каза:

— Алиса! Вземи я с теб!

— Къде? — запита тя.

Погледът й се местеше от кануто към него и обратно. Закашля се отново; пушекът продължаваше да се стеле около главата й и тя пристъпи напред, където вятърът го отвяваше.

— Когато се гмурнеш.

Той посочи Реката.

— Не мога да го направя — каза тя.

— Не искаш да им падне в ръцете, нали? Тя е съвсем малка, но това едва ли ще ги спре.

Лицето на Алиса щеше сякаш да се разкриви до невъзможност всеки момент и да се облее в сълзи. Но очите й останаха сухи.

— Добре — каза тя. — Сега това не е грях. Имам предвид самоубийството. Само се надявам…

— Да — каза той.

Този път не провлачи думата; нямаше време за провлачване на каквото и да било. Кануто беше само на четиридесет фута от тях.

— Следващото място може да се окаже същото или даже още по-лошо от това — каза Алиса. — И Гуенафра ще се пробуди сама. Знаеш, че вероятността да възкръснем на едно и също място е много малка.

— И въпреки това — каза той.

Устните й побеляха, после ги отвори и каза:

— Ще се бия докрай. И тогава…

— Може да не ти остане време — каза той.

Той вдигна лъка си и измъкна стрела от колчана си. Де Грейсток беше загубил своя и взе този на Кац. Неандерталецът постави камък в една прашка и започна да я върти. Лев вдигна своята и подбра камък от джоба си. Монат взе лъка на Естер, защото и той беше загубил своя.

Капитанът на кануто изкрещя на немски:

— Хвърлете оръжията си! Няма да ви сторим нищо лошо!

Секунда по-късно рухна върху един гребец, след като стрелата на Алиса прониза гърдите му. Друга стрела, вероятно на де Грейсток, отнесе със себе си още един човек във водата. Камък блъсна в рамото гребец и той припадна с крясък. Друг камък се стовари в главата на друг гребец и той изтърва греблото си.

Но кануто продължаваше. Двамата мъже на предната платформа подканяха екипажа да не си жали силите, докато не ги пронизаха две стрели.

Бъртън погледна зад себе си. Двете шхуни спускаха платната си. Очевидно щяха да се плъзнат до Хаджията, когато моряците им щяха да запратят въжетата с куките към борда им. Но ако се приближаха твърде близко, пламъците щяха да се прехвърлят и при тях.

Кануто се стовари върху Хаджията със своите четиринадесет мъртви или твърде тежко ранени, за да продължат да се бият, бойци. Миг преди носът на шхуната да се забие в чуждия корпус, оцелелите захвърлиха греблата и издигнаха малките си кръгли кожени щитове. Но дори и така, двама от тях пак намериха смъртта си, след като две стрели ги пробиха. Това означаваше двайсет бойци срещу шест мъже, пет жени и едно дете.

Но един от тях беше космат мъжага на ръст пет фута, но с огромни ръце и голяма каменна брадва. Кац беше във въздуха преди още кануто да се забие в корпуса на десния борд и се приземи върху палубата му секунда след удара. Брадвата му разцепи две глави и след това се заби в дъното на кануто. Водата нахлу през отвора и де Грейсток връхлетя подир Кац, като си крещеше нещо на къмбърландското си средноанглийско наречие. В едната си ръка беше стиснал стилето, а в другата голям боздуган от дъб със солидна кремъчна буца на върха.

Останалите на борда на Хаджията продължаваха да изстрелват стрелите си. Само след секунди Кац и де Грейсток задраскаха обратно на борда на катамарана, а кануто потъваше с мъртвите си, умиращите и ужасените оцелели. Издавиха се почти всички; останалите се опитаха или да се спасят с плуване или да се качат на борда на Хаджията; последните политаха назад или с отрязани пръсти или с разплескани такива.

Нещо удари палубата до Бъртън и след миг нещо друго се уви около него. Той отскочи и се извъртя, като едновременно с това сряза въжето увило се около врата му. Отскочи настрана, за да избегне следващото и дръпна с всичка сила третото, като събори мъжа от другата страна през борда. Мъжът полетя с писък към палубата на Хаджията и се стовари на рамото си. Бъртън размаза главата му с брадвата си.

Но все повече и повече мъже скачаха от бордовете на двете шхуни, а въжетата валяха. Пушекът и пламъците усилваха хаоса, като по този начин подпомагаха повече екипажа на Хаджията, отколкото атакуващите.

Бъртън изкрещя на Алиса да сграбчи Гуенафра и да скача в Реката. Не можеше да я види на борда и след миг му се наложи да отбива атаките на една едра чернилка с копие. На негъра очевидно бяха изхвръкнали всякакви заповеди да се заловят живи; видът му беше повече от кръвожаден. Бъртън отби настрани късото копие и замахна, като разсече врата му. Той продължи да размахва брадвата си, докато нещо не го преряза изведнъж в ребрата, и после в рамото му, но успя да съсече двама мъже, преди да политне във водата. Падна в пространството между Хаджията и шхуната, потъна, пусна брадвата си и измъкна стилетото си от канията му. Изплува, за да зърне как един висок и мускулест червенокос мъж вдига Гуенафра над главата си пищящата Гуенафра. После я захвърли далеч във водата.

Бъртън отново се гмурна и изплува само на няколко фута от лицето на Гуенафра пред него. Беше посивяло, а очите й бяха мътни. После видя кръвта да обагря водата около тялото й. Тя изчезна преди да успее да я хване. Гмурна се след нея, хвана я за ръката и я издърпа на повърхността. Краят на наконечник от риба-трион стърчеше от гърба й.

Той пусна тялото й. Не можеше да си представи какво би накарало мъжа да я убие, след като можеше да я остави пленница. Вероятно Алиса я беше промушила и мъжът бе разбрал, че ползата му от нея ще бъде никаква, и бе предпочел да нахрани рибите с нея.

Нечие тяло изплува от пушека, последвано от друго. Първият беше мъртъв със счупен врат; вторият беше жив. Бъртън го сграбчи за врата с едната си ръка, а с другата продупчи врата му под ухото. Мъжът престана да рита и потегли към дълбините.

Фрайгейт изникна от пушека; ръцете и раменете му бяха целите в кръв. Сгромоляса се във водата и потъна дълбоко. Бъртън заплува към него да му помогне. Нямаше смисъл да се опитват да се върнат на борда на лодката. Той гъмжеше от биещи се тела, и все повече и повече канута и еднодръвки прииждаха.

Фрайгейт показа главата си на повърхността. Кожата му беше бяла само там, където кръвта не избиваше върху нея. Бъртън доплува до него и го запита:

— Жените измъкнаха ли се?

Фрайгейт поклати глава и изведнъж извика:

— Внимавай!

Бъртън се изхвърли нагоре, за да се гмурне. Нещо го блъсна по краката; той продължи надолу, но не можеше да изпълни намерението си да погълне вода. Щеше да се бие, докато го убиеха.

След като изплува, видя че водата кипеше от мъжете, които бяха скочили след него и Фрайгейт. Завлякоха полумъртвия Фрайгейт до кануто, а други трима се насочиха към Бъртън. Той успя да прободе двама, но мъжът в една еднодръвка се пресегна отдалеч с боздугана си и го халоса по главата.