Дъглас Престън
Ден на гнева (9)

9.

Форд спря на прага на плевнята. Лъчите на слънцето в понеделник сутринта падаха косо вътре и осветяваха вихър от прашинки. Чуваше как конете мърдат в клетките си и дъвчат храната си. Осмели се да влезе и тръгна по централната пътека, после спря да погледне коня в първата клетка. Оттам го погледна петнист кон, който дъвчеше овес.

— Как се казваш, приятел?

Конят тихо изцвили и наведе глава, за да хапне още.

В другия край на плевнята издрънча ведро. Форд се обърна и видя една глава да наднича от отдалечена клетка — Кейт Мърсър.

Впериха поглед един в друг.

— Добро утро — поздрави Форд с надеждата, че е успял да скалъпи небрежна усмивка.

— Добро утро.

— Помощник-ръководителка, специалистка по суперструнната теория, готвачка и… помощничка в обора? Ти си жена с много дарби — постара се да прозвучи шеговито той. Тя имаше и други дарби, които той с мъка успяваше да прогони от мислите си.

— Може да се каже.

Кейт притисна ръката си в ръкавица към челото си, след това се приближи, понесла кофа със зърно. В лъскавата й коса се бе заплела сламка. Беше облечена с тесни джинси и износено дънково яке над бялата изгладена мъжка риза. Яката й беше разкопчана и той погледна към меката издутина на гръдта й.

Форд преглътна и единственото, което му хрумна да каже, беше нелепата фраза:

— Отрязала си косата си.

— Да, но косата обикновено израства отново.

Нямаше да се хване на въдицата.

— Отива ти — любезно каза той.

— Това е моята версия на традиционна японска прическа, която се казва умано-о.

Косата на Кейт винаги е била деликатна тема. Майка й, която беше японка, не искаше у дъщеря й да има нищо японско. Тя отказваше в дома им да се говори японски и настояваше Кейт да носи косата си дълга и пусната като всяко обикновено американско момиче. Кейт се беше предала за косата, но когато майка й започна да намеква, че от Форд би излязъл идеалният американски съпруг, тя само започна да търси по-настойчиво недостатъците му.

Форд се досети какво би могла да означава новата прическа.

— Майка ти?

— Почина преди четири години.

— Моите съболезнования.

Мълчание.

— Каниш се да пояздиш ли? — попита Кейт.

— Чудех се.

— Не знаех, че умееш да яздиш.

— Когато бях на десет години, прекарах едно лято в ранчо за летовници.

— В такъв случай не те съветвам да яздиш Снорт — кимна тя към петнистия кон. — Къде смяташ да отидеш?

Той извади от джоба си една подробна карта и я разгъна.

— Исках да отида в Блекхорс, за да посетя лечителя. Струва ми се, че с кола ще трябва да измина трийсетина километра по лоши пътища. А на кон е само около осем километра, ако се мине по пътеката в задната част на платото.

Кейт взе картата и я разгледа.

— Това е Среднощната пътека. Не е за неопитни ездачи.

— Ще ми спести часове.

— Въпреки това на твое място щях да взема джипа.

— Не ми се иска да пристигна с кола, изписана с правителствени емблеми.

— Хмм, разбирам какво имаш предвид.

Замълчаха.

— Добре — каза Кейт, — в такъв случай Балю е конят за теб. — Вдигна едно резе от куката, влезе в клетката и изведе кон с пръстен цвят, пухкава шия, тънка опашка и с голям, пълен със сено търбух.

— Все едно са го отхвърлили от фабрика за кучешка храна.

— Не съди по коня от вида му. Старият Балю е гърмян заек. Освен това е достатъчно умен, за да запази спокойствие, докато минава по Среднощната пътека. Грабвай седлото и подложката от тази полица и дай да го оседлаем.

Изчеткаха и оседлаха коня, сложиха юздите и го изведоха навън.

— Знаеш ли как да го яхнеш? — попита тя.

Форд я погледна.

— Пъхвам крак в стремето и го възсядам, нали така?

Тя му подаде поводите.

Форд се позамота с поводите, преметна единия през главата на коня, хвана стремето и пъхна крак в него.

— Трябва да…

Но той вече премяташе крак. Седлото се хлъзна настрани, Форд падна и се приземи по задник в прахта. Балю стоеше апатично с увиснало настрани седло.

— Тъкмо щях да кажа, ме трябва да провериш ремъка — сякаш потисна смеха си тя.

Форд се изправи и отупа прахта.

— Така ли се отнасяте тук с курортистите?

— Опитах се да те предупредя.

— Най-добре да тръгвам.

Тя поклати глава:

— Просто не мога да повярвам, че си тук.

— Май не се радваш.

— Така е.

Форд се въздържа да не отвърне язвително.

— Отдавна превъзмогнах всичко това. Надявам се и ти да успееш.

— О, не се тревожи — напълно съм го преодоляла. Просто в момента не се нуждая от това усложнение.

— Какво усложнение? — попита Форд.

— Остави.

Форд замълча. Нямаше да се забърка в нищо лично с Кейт. Съсредоточи се над мисията!

— Днес ще се върнеш в Бункера ли? — попита той небрежно след малко.

— Боя се, че да.

— Още проблеми?

Тя присви очи — според него бдително.

— Може би.

— Какви?

Кейт вдигна поглед към него, после отмести очи настрани.

— Засечки с хардуера.

— Хейзълиъс ми каза, че са със софтуера.

— И там. — Тя отново погледна настрани.

— Мога ли да помогна с нещо?

Кейт застана с лице към него, а махагоновите й очи бяха забулени и тревожни.

— Не.

— Нещо сериозно ли е?

Тя се поколеба.

— Уайман, ти си върши твоята работа и остави ние да си вършим нашата, става ли?

Рязко се извърна и тръгна обратно към плевнята. Форд я наблюдава, докато се загуби в сенчестата вътрешност. Изглеждаше толкова… нещастна.