Дъглас Престън
Ден на гнева (5)

5.

Джипът отново заподскача по пътя. Форд стисна ръкохватката над вратата и се опита да изглежда спокоен, когато Хейзълиъс набра скорост край пистата и стигна сто и трийсет на правата.

— Да виждаш някъде ченгета? — ухили се той.

Една миля по-надолу пътят беше блокиран от две порти в двойна телена ограда, заграждаща пространство близо до ръба на платото. Хейзълиъс натисна спирачката в последния момент и гумите изсвириха.

— Всичко това е вътре в Охраняваната зона — обясни той. Набра някакъв код в клавиатурата на един стълб. Нещо изсвири, вратата се плъзна и се отвори. Хейзълиъс влезе и паркира джипа до редица други автомобили. — Асансьорът — кимна той към висока кула на ръба на скалите и с накацали по нея антени и сателитни чинии. Приближиха се до кулата и Хейзълиъс пъхна някаква карта в процепа до металната врата, след това постави длан върху дактилоскопния датчик. След малко се обади дрезгав женски глас:

— Здрасти, захарче? Кое е котенцето с теб?

— Това е Уайман Форд.

— Дай ми малко кожа, Уайман.

— Иска да си сложиш дланта върху датчика — усмихна се Хейзълиъс.

Форд постави длан върху топлото стъкло. Отдолу по нея се плъзна лъч светлина.

— Задръж, докато проверя при човека.

— Как ти се струва интерфейсът на сигурността ни? — ухили се Хейзълиъс.

— Различен е. Повечето компютърни гласове са от разновидността HAL и според мен са твърде безлични. — Той имитира школуван глас на бял човек: „Моля, слушайте внимателно, тъй като има промяна в менюто на програмата.“

— Изабела обаче е истински глас. Нашият инженер Кен Долби я програмира. Мисля, че някаква рап, певица му е позволила да използва гласа й.

— Коя е Изабела?

— Не знам. Кен е много загадъчен по този въпрос.

Гласът прозвуча медено:

— Човекът каза, че всичко е наред. Вече си в системата, така че гледай да не оплиташ конците.

Металната врата се отвори със съскане и вътре се показа асансьорна клетка, която се спускаше отстрани по планината. През малък люк виждаха гледката, докато слизаха. Асансьорът спря и Изабела ги предупреди да внимават къде стъпват.

Намираха се на просторна външна платформа, издълбана в скалата пред голямата врата от титан, която Форд бе забелязал от въздуха. Беше широка около шест метра и висока поне дванайсет.

— Това е панорамната площадка. Поредната красива гледка, нали?

— Трябва да построите къщи тук.

— Тук е бил входът към голямата въгледобивна жила Уепо. Добили са около петдесет милиона тона въглища само от тази жила и са оставали след себе си големи кухини. Идеалното място за нас. Изключително важно бе да поставим Изабела дълбоко под земята, за да попречим на случайни космически лъчи да объркват данните. — Хейзълиъс се приближи към портала от титан, монтиран дълбоко в стената. — Наричаме тази крепост Бункера.

— Трябва ми номерът ти, захарче — обади се Изабела.

Хейзълиъс набра поредица от цифри на малка клавиатура. След малко гласът каза:

— Влизайте, момчета — и вратата започна да се вдига.

— Защо е нужна толкова голяма сигурност? — попита Форд.

— Трябва да пазим инвестиция от четирийсет милиарда долара. Голяма част от нашия хардуер и софтуер е секретна.

Вратата се отвори към широка и ечаща пещера, издълбана в камъка. Миришеше на прах и на пушек, и малко на мухъл, което напомни на Форд за избата на баба му. След пустинната жега вътре беше прохладно и приятно. Вратата се спусна шумно и Форд примигна, за да привикне със сребристобялата светлина. Пещерата беше огромна — вероятно сто и осемдесет метра дълбока и петнайсет метра висока. Точно пред тях, в отдалечения край на пещерата Форд различи овална врата, която водеше към тунел отстрани, пълен с маркучи от неръждаема стомана, тръби и макари от кабел. От вратата се стелеше мъгла от кондензат, плъзгаше се по пода на малки ручейчета и после изчезваше. Отляво беше издигната стена от кухи тухли от бетон и шлака, която пресичаше друга кухина в скалата със стоманена врата. На вратата пишеше: „Мостик“.

От другата страна на пещерата имаше купчина стоманени сандъци, стоманени греди и останали от строителството материали, както и няколко куплунга и половин дузина колички за голф.

Хейзълиъс го хвана за ръката.

— Точно пред нас е овалният отвор към самата Изабела. Тази мъгла се дължи на кондензацията от свръхпроводимите магнити. Трябва да бъдат охлаждани с течен хелий с температура близо до абсолютната нула, за да се поддържа свръхпроводимостта. Тунелът навлиза в задната част на платото и образува издатина с диаметър двайсет и четири километра, където пускаме двата лъча от частици. Флотилията от електрически колички за голф ей там са транспортните ни средства. Сега да отидем да се срещнеш с бандата.

Докато крачеха пред пещерата и стъпките им отекваха в подобното на катедрала място, Форд небрежно попита:

— Как вървят нещата?

— Много проблеми — отговори Хейзълиъс. — Един след друг.

— Какви например?

— Този път е софтуерът.

Стигнаха до вратата с надпис „Мостик“. Хейзълиъс я отвори, за да мине Форд, и вътре се показа коридор, боядисан в светлозелено и осветен с флуоресцентни ленти на тавана.

— Втората врата вдясно. Дай да ти държа.

Форд влезе в кръгло и ярко осветено помещение. Стените бяха покрити с големи плоски компютърни екрани, които придаваха на помещението вид на мостик на космически кораб, чиито прозорци гледаха към дълбините на космоса. Екраните не работеха, а пуснатият едновременно на всички скрийнсейвър със звезди допълваше илюзията за космически кораб, който минава през звездни купове. Под мониторите имаше големи пултове с контролни табла, конзоли и мощни компютърни терминали. Средата на помещението беше хлътнала и там бе поставен един ретро-футуристичен въртящ се стол.

Повечето учени прекъснаха работата си и любопитно погледнаха към Форд. Той остана поразен от измъчения им вид, от бледите им хлътнали лица и от смачканите дрехи. Изглеждаха по-зле от студенти в края на мъчителна държавна сесия. Погледът на Форд инстинктивно потърси Кейт Мърсър, но след това той веднага се укори за интереса си.

— Познато ли ти изглежда? — попита Хейзълиъс с весело пламъче в очите.

Форд се огледа изненадано — наистина му изглеждаше познато и внезапно си даде сметка защо.

— „Да отидеш там, където не е стъпвал човешки крак“ — цитира той.

Хейзълиъс се засмя доволно.

— Прав си! Това е копие на оригиналния мостик на космическия кораб „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Оказа се, че дизайнът е много подходящ за контролна зала на ускорител на частици.

Илюзията, че това е американският космически кораб „Ентърпрайз“ отчасти се нарушаваше от кофа за смет, препълнена с кутийки от сода и от замразена пица. Подът беше осеян с хартии и опаковки от сладки десертчета, а една неотворена бутилка „Вьов Клико“ беше облегната на извитата стена.

— Извинявай за безпорядъка, но се готвим за проба. Тук е само половината от екипа, с останалите ще се запознаеш на вечеря. — Хейзълиъс се обърна към групата: — Госпожи и господа, позволете да ви представя най-новия член на екипа ни, Уайман Форд. Той е антропологът, когото помолих да ни изпратят като връзка с местните общности.

Кимвания, промърморени поздрави, една-две мимолетни усмивки — той бе само нещо, което отвлича вниманието им. А това прекрасно го устройваше.

— Ще обиколим стаята и накратко ще ти представя всеки поотделно. Ще се опознаем по-добре на вечеря.

Групата чакаше отегчено.

— Това е Тони Уордлоу, нашият отговорник по сигурността. Задачата му е да не допуска да се забъркваме в неприятности.

Напред пристъпи мъж, як като касапски дръвник.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Беше подстриган късо като морски тюлен, имаше военна стойка и сериозно изражение — а също и посивяло от изтощение лице. Както очакваше Форд, ръкостискането едва не смаза дланта му. Затова и той стисна силно в отговор.

— Джордж Инес, психологът на групата. Всяка седмица провежда групова терапия и ни помага да запазим разсъдъка си. Не знам какво щяхме да правим без успокоителното му присъствие.

Няколко разменени погледа и отчаяно завъртени очи подсказаха на Форд как щяха да се чувстват останалите без Инес. Ръкостискането на психолога беше хладно и професионално, с точно премерена сила и продължителност. Изглеждаше като външен човек, облечен със старателно изгладени панталони в цвят каки и карирана риза. Поддържаше се във форма и спретнат, човек, който смята, че всички освен него имат проблеми.

— Радвам се да се запознаем, Уайман — каза той и погледна над кокалените рамки на очилата си. — Сигурно се чувстваш като ученик, който се мести в ново училище по средата на учебната година.

— Така е.

— На твое разположение съм, ако искаш да поговориш с някого.

— Благодаря.

Хейзълиъс го побутна към един млад мъж с ужасна външност, малко над трийсетте, слаб като глист, с дълга и мазна руса коса.

— Това е Питър Волконски, нашият инженер по софтуера, мозъкът, който стои зад Изабела. Питър е от Екатеринбург в Русия.

Волконски неохотно се откъсна от компютъра, над който се бе привел. Неспокойните му налудничави очи се завъртяха към Форд. Не протегна ръка, а само кимна разсеяно и каза едно кратко:

— Здрасти.

— Приятно ми е да се запознаем, Питър.

Волконски отново се обърна към клавиатурата и продължи да трака по нея. Тънките му ключици стърчаха под оръфаната фланелка като на дете.

— А това е Кен Долби, главният ни инженер и проектант на Изабела. Някой ден ще има негова статуя в „Смитсониън“.

Долби се приближи — едър, висок, приятелски настроен афроамериканец, вероятно на трийсет и девет години със спокойния вид на калифорнийски сърфист. Веднага допадна на Форд — стабиляга. И той изглеждаше изтощен, а очите му бяха кръвясали. Протегна ръка:

— Добре дошъл. Надявам се нямаш нищо против, че не ни виждаш в най-добрата ни форма. Някои от нас не са мигвали от трийсет и шест часа.

Продължиха нататък.

— А това е Алан Едълстайн, нашият математик — представи го Хейзълиъс.

Един мъж, когото Форд почти не бе забелязал и който седеше встрани от останалите, вдигна поглед от книгата, която четеше, „Бдение над Финеган“ от Джойс. Помръдна само един пръст за поздрав, вперил проницателните си очи във Форд. Извитите му вежди говореха за надменен присмех към света.

— Как е книгата? — попита Форд.

— Увлекателна.

— Алан не говори много — поясни Хейзълиъс. — Само че владее изключително добре езика на математиката. Да не говорим за способностите му като змиеукротител.

Едълстайн прие комплимента с леко кимване.

— Змиеукротител ли?

— Алан има доста спорно хоби.

— Отглежда гърмящи змии като домашни любимци — обади се Инес. — Явно умее да се разбира с тях. — Изрече думите закачливо, но Форд като че ли долови известно напрежение в гласа му.

Без да вдига поглед от книгата си, Едълстайн каза:

— Змиите са интересни и полезни. Ядат плъхове, а такива имаме доста тук — и стрелна Инес с остър поглед.

— Алан ни върши двойна услуга — поясни Хейзълиъс. — Капаните, които ще видиш в бункера, са поставени навсякъде, за да ни предпазват от гризачите и от хантавируса^[1] Алан храни змиите си с тях.

— Как се лови гърмяща змия? — попита Форд.

— Внимателно — отговори Инес вместо Едълстайн с напрегнат смях и бутна очилата на носа си нагоре.

Тъмните очи на Едълстайн отново срещнаха очите на Форд.

— Ако видиш гърмяща змия, извикай ме и ще ти покажа.

— Нямам търпение.

— Отлично — побърза да се намеси Хейзълиъс. — Сега нека те представя на Рей Чън, нашият компютърен инженер.

Млада азиатка, която изглеждаше толкова млада, че сигурно проверяваха документите й за самоличност, скокна от мястото си и подаде ръка, а дългата й до кръста черна коса се полюшна. Беше облечена като типична студентка от Бъркли със зацапана фланелка със знака на мира отпред и с джинси с кръпки от британското знаме.

— Здравей, радвам се да се запознаем, Уайман. — В черните й очи се долавяше необикновен интелект и нещо, което напомняше отегчение. Или пък и тя като останалите просто изглеждаше изтощена.

— Удоволствието е мое.

— Е, да се връщам на работа — каза тя с престорена бодрост и кимна към компютъра си.

— Ами горе-долу това е — каза Хейзълиъс. — Но къде е Кейт? Мислех, че прави изчисленията за радиацията на Хокинг.

— Тръгна си по-рано — обади се Инес. — Каза, че иска да се заеме с вечерята.

Хейзълиъс заобиколи обратно към стола си и го потупа нежно.

— Когато Изабела работи, надникваме в мига на самото сътворение — засмя се той. — Адски обичам да стоя в капитанския си стол като капитан Кърк и да наблюдавам как отиваме там, където не стъпвал човешки крак.

Форд го наблюдава как се настанява на стола си и усмихнато размахва крака и си помисли: „Той единствен в това помещение като че ли не се е поболял от притеснение.“