Дъглас Престън
Ден на гнева (74)

74.

От купчината варовикови отломки Бигей огледа притъмнелия хоризонт с бинокъла си. Беше два и половина през нощта.

— Ето ги. Скупчили са се на онази поляна и са адски уплашени.

— Да вървим — подкани го Беченти.

Но Бигей не помръдна. Беше насочил бинокъла си на изток. Целият източен край на платото беше изчезнал — експлозията го бе унищожила. Под взривения дълбей имаше огромен сипей от отломки, от горящи въглища, примесени с метал, и реки от горяща течност, която се разпределяше и течеше по деретата в подножието на планината като вулканична лава. Цялата източна страна на платото гореше, бълваше огън и пушек от дупките в земята, които изскачаха във въздуха. От време на време някоя пиния или хвойна избухваше в пламъци на върха на платото и светваше като самотна коледна елха. Макар че вятърът прогонваше пушека от тях, пожарът бързо се напредваше в тяхната посока и лумваше изпод земята на нови и нови места. Току се разнасяха експлозии, пушекът и пламъците се стрелваха нагоре, повърхността хлътваше, а после се сриваше сред фонтан от черен пушек и прах. Гореше и долината Накаи, търговският пункт и къщите бяха целите в пламъци, както и красивата горичка от канадски тополи. Част от пистата беше взривена от първоначалната експлозия и половината се стичаше надолу по планината.

Преди там се бяха събрали поне хиляда души. Сега Бигей огледа пъкленото плато с бинокъла си, но видя само неколцина човека, които смазани се лутаха на разни страни сред пушеците и пламъците, плачеха силно или просто мълчаливо се препъваха като зомбита. Потокът от коли нагоре по Дъгуей бе секнал, а някои от паркираните автомобили се бяха подпалили и резервоарите им бяха избухнали.

— Човече, сами си го направиха — поклати глава Уили. — Бледоликите най-сетне го направиха.

Слязоха от скалистата купчина, Бигей се приближи към конете и подсвирна на Уинтър. Конят наостри уши и след малко дотича, следван от останалите.

— Добро момче, Уинтър.

Докато го потупваше по шията, Бигей нахлузи въже през оглавника му. Някои от конете бяха оседлани в готовност да потеглят и Бигей с радост забеляза, че не са свалили седлата. Той премести върху Уинтър седлото от коня, който яздеше, и го възседна. Уили яхна коня си без седло и двамата се заеха да насочват неспокойните животни към Среднощната пътека на платото, която се намираше от противоположната страна. Движеха се бавно, гледаха конете да са спокойни и нависоко, където почвата отдолу беше сигурна. Когато се изкачиха на склона, Беченти, който яздеше отпред, спря.

— Какво става там, по дяволите?

Бигей застана до него и вдигна бинокъла си. На неколкостотин метра от тях имаше група от дванайсетина човека, които изглежда съвсем скоро се бяха измъкнали от срутила се част на подземната мина. Бяха заобиколили група от мръсни пленници с изпокъсани дрехи. Единият затворник стоеше на крака с помощта на неколцина мъже и Бигей чу подигравателни възгласи.

— Прилича на линч — каза Беченти.

Бигей се вгледа по-внимателно в затворниците. Шокиран разпозна физичката, която го бе посетила, Кейт Мърсър. На известно разстояние от нея беше Уайман Форд, който придържаше изправен един явно ранен човек.

— Това не ми харесва — заяви Бигей и слезе от коня си.

— Какво правиш? Трябва да се махаме оттук.

Бигей върза коня си за едно дърво.

— Сигурно се нуждаят от помощта ни.

С широка усмивка Уили Беченти също скочи от коня.

— С теб винаги има приключения.

Двамата се покатериха към групата зад прикритието на малка и подобна на ръб издатина, закрита от параван от канари. Бяха на по-малко от трийсетина метра от групата и стояха скрити в мрака. Бигей преброи трийсет мъже с оръжия. Всички бяха почернели от въглищния прах. Лица от пъкъла.

Лицето на Форд беше окървавено и явно го бяха пребили. Не познаваше другите затворници, но се досети, че те вероятно също са учени от проекта „Изабела“, понеже бяха облечени с престилки. Форд придържаше единия от тях изправен, а ръката на мъжа беше преметната през рамото му. Кракът на мъжа беше зле счупен и Бигей просто не разбираше как успява да се крепи прав или да издържи на болката. Бигей не проумяваше защо изобщо някой го принуждаваше да стои прав. Тълпата оплюваше учените, проклинаше ги и им се подиграваше. Най-накрая някакъв мъж пристъпи напред, вдигна ръце и укроти тълпата.

Бигей направо не вярваше на очите си — беше пастор Еди от мисията долу в Блу Гап — само че преобразен. Пастор Еди беше объркан и наполовина побъркан загубеняк, който раздаваше стари дрехи и му дължеше шейсет долара. Този Еди се държеше като командир, а тълпата откликваше на думите му.

Бигей се приведе и започна да наблюдава, а Беченти се притаи до него.

Еди вдигна ръце:

— Нему се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства! Мои братя християни, Антихристът ще говори! Станете заедно с мен свидетели на това богохулство!

Хейзълиъс се опита да говори. Горящата Изабела проблясваше някъде отзад, а завесите и колоните от пламъци се издигаха нагоре и се разпростираха. Гласът му бе заглушен от поредица силни експлозии в далечината. Започна отново с по-силен глас:

— Пастор Еди, съжалявам, че ще ви разочаровам. Имам да съобщя само едно нещо. Тези хора не са мои ученици и аз не съм направил нищо лошо. Правете с мен каквото искате, но тях пуснете.

— Лъжец! — кресна някой от тълпата.

— Богохулник!

Еди вдигна ръка, за да ги удържи, и тълпата отново притихна.

— Никой не е невинен — извика той. — Ние всички сме грешници пред разгневения Бог. Само Божията милост ни спасява.

— Остави ги на мира, откачено копеле!

„Няма голям шанс за това“, помисли си Форд и огледа шайката на Еди, която крещеше яростно и искаше кожата на Хейзълиъс.

Хейзълиъс отпадна и здравия му крак се огъна.

— Вдигни го горе! — кресна Еди.

Кейт се приближи до Форд и му помогна да издърпа учения нагоре.

Еди се извърна и прорева:

— Настъпи денят на Божия гняв!

Тълпата се люшна към Хейзълиъс, хората се струпаха край него и го заблъскаха насам-натам като парцалена кукла. Удряха го, блъскаха го, плюеха върху му, биеха го с пръчки. Един човек го раздра с парче кактус чола.

— Вържете го за това дърво!

Повлякоха го към една огромна изсъхнала пиния, а тълпата се бореше с него като тромав стокрак звяр. Вързаха едната му китка, преметнаха въжето през един здрав клон и здраво го издърпаха, после направиха същото с другата китка и вързаха ръцете му, така че Хейзълиъс наполовина стоеше на крака и наполовина висеше с раздалечени ръце. Дрехите висяха на парцали от мръсното му тяло.

Изведнъж Кейт се отскубна, спусна се напред и прегърна Хейзълиъс.

Тълпата избухна в гневни викове, а няколко мъже грабнаха Кейт, дръпнаха я назад и я хвърлиха на земята. Един приличен на плашило мъж с квадратна брада се откъсна от тълпата и я ритна, още докато беше на земята.

— Копеле! — кресна Форд. Удари мъжа в челюстта, блъсна друг настрани и си проправи път към Кейт, но тълпата го притисна и го повалиха на земята с юмруци и с тояги. На прага на безсъзнанието, той почти не усети случилото се след това.

Ревът на мотоциклет се разнесе в края на тълпата, а после двигателят изпърпори и угасна. Прозвуча дълбок и авторитетен глас:

— Поздрав, християни!

— Доук! — завикаха хората. — Доук дойде!

— Доук! Доук!

Тълпата се раздели и един грамаден като планина мъж влезе в пръстена, облечен с джинсово яке с откъснати ръкави, с татуирани мускулести ръце, с голям сребърен кръст, провесен на сребърна верижка на шията му и с преметната през рамо карабина. Дългата му руса коса се вееше на вятъра, предизвикан от пожарите.

Той се обърна и прегърна Еди.

— Христос да е с теб! — Освободи Еди от прегръдката си и се завъртя към тълпата. Доук излъчваше непосредствено обаяние, което допълваше суровостта на Еди.

Със загадъчна усмивка Доук бръкна в някаква чанта и извади бутилка от кока-кола, пълна с прозрачна течност, развъртя капачката, хвърли я и пъхна парцал в отвора, като остави единия му край свободен. След това задържа парцала на място с два пръста и разклати бутилката. Вдигна я и тълпата ревна. Миришеше на бензин. С другата си ръка вдигна една пластмасова запалка, докато и двете му ръце се оказаха над главата. Размаха ги напред-назад и направи пълен кръгом като рокзвезда на сцената.

— Дърва! — извика той с дрезгав глас. — Донесете дърва!

— „И който не бе записан в книгата на живота, биде хвърлен в огненото езеро!“ — произнесе Еди. — В Библията ясно е казано. Онези, които не са приели Исус за свой спасител, ще бъдат хвърлени във вечния огън. Така иска Бог, братя християни!

— Изгорете го! Изгорете Антихриста! — ревна в отговор тълпата.

— „Дяволът, който ги лъстеше, биде хвърлен в огненото и жупелно езеро, дето е звярът и лъжепророкът.“ — продължи Еди.

— Престанете! В името на бога, не го правете! — провикна се Кейт.

Купчини сухи клони от пинии, бодили от кактуси и чаени храсти се предаваха над главите на тълпата и бяха струпвани в основата на дървото. Купчината клони започна да расте.

— Това отсъжда Бог за невярващите — нареждаше Еди, крачейки напред-назад пред растящата купчина. — „Те ще бъдат мъчени дене и нощем вовеки веков.“ Това, което правим, е позволено от Бога и е потвърдено в Библията. Ето ви цитат от Откровение 14:11: „Димът от мъчението им ще се издига вовеки веков: няма да имат покой ни денем, ни нощем.“

Купчината растеше безредно. Няколко мъже започнаха с крака да я подреждат около Хейзълиъс.

— Не го правете! — кресна Кейт отново.

Купчината стигна до горната част на бедрата на Хейзълиъс.

— „Падна от Бога огън небесен и ги погълна“ — цитира Еди.

Кактуси, пелин и змийска трева, взривно сухи, продължаваха да се трупат на купчина и да погребват Хейзълиъс до кръста.

— Готови сме за Божията воля — тихо каза Еди.

Доук пристъпи напред и отново вдигна ръце — в едната със запалка, в другата с коктейл „Молотов“. Тълпата се отдръпна и притихна. Мъжът отново се извърна наполовина като модел с вдигнати ръце. Тълпата отстъпи още по-назад, ужасена.

Доук щракна запалката и запали самоделната бомба. Висящият парцал лумна. Завъртя се и хвърли горящата бутилка в купчината. Разнесе се свистене и вътре в купчината просветна огън, който изригна нагоре със силно пращене.

От тълпата се надигна силно „Ооххх!“.

Форд се стегна и гледаше, прегърнал Кейт, подкрепяйки я, когато тя почти припадна. Всички наблюдаваха мълчаливо. Никой не извърна поглед.

Докато пламъците се издигаха, Хейзълиъс произнесе с ясен и спокоен глас:

— Вселената никога не забравя.