Дъглас Престън
Ден на гнева (39)

39.

От задната спалня на бунгалото си Форд видя първите ездачи от протестния поход да се появяват на ръба зад Накаи Рок с очертани на фона на залеза силуети. Вдигна бинокъла си и разпозна Нелсън Бигей, яхнал петнист кон, съпровождан от още десетина ездачи.

Извърна глава и усети пулсираща болка от падането си предишната вечер. Двамата с Кейт почти не бяха успели да разменят и една дума впоследствие, защото тя беше много заета с подготовката на опита.

Лампичката на сателитния телефон примигна точно навреме. Вдигна.

— Някакви новини? — попита Локууд.

— Нищо особено. Всички са в Бункера и започват поредния опит с Изабела. Аз чакам да посрещна участниците в протестния поход.

— Иска ми се да бе успял да предотвратиш това.

— Повярвай ми, така е по-добре. Поразровихте ли около този Джо Блиц?

— Има стотици хора на име Джо Блиц — хора, компании, места, какво ли не. Направих списък на някои, които ми се струват вероятни. Мислех да ти изредя някои.

— Давай.

— Най-напред Джо Блиц е името на екшън героя Джи Ай Джо.

— Това може да е алюзия с Уордлоу — Волконски го мразеше. Какво още?

— Бродуейски продуцент от четирийсетте години, направил „Щуротии от контейнера за смет“ и „Шутът от езерото в кратера“. Два мюзикъла — единият за котараци, а другият за нудистка колония. И двата — пълен провал.

— Давай нататък.

— Джо Блиц, банкрутирал дилър на „Форд“ в Охайо… „Джо Блиц Стейт Парк“ в Медфорд, Орегон… мемориално хокейно игрище „Джо Блиц“ в Онтарио, Канада… Джо Блиц, автор на научна фантастика от трийсетте и четирийсетте… Джо Блиц, предприемач, построил Мослиър Билдинг в Чикаго… Джо Блиц аниматорът…

— Кажи ми повече за писателя.

— Някой си Джо Блиц, който е публикувал само за пари няколко научнофантастични произведения в долнопробни списания в началото на четирийсетте години.

— Заглавия?

— Колкото искаш. Да видим… „Морски хищници“, „Въздушни човекоубийци“ и редица други.

— Издавал ли е роман?

— Доколкото успяхме да проучим, само много разкази.

— Ами Джо Блиц аниматорът?

— Нарисувал е комикс в края на петдесетте за някакъв дебел мърляч и пудел играчка. Нещо като „Гарфийлд“. Така и не постигнал голям успех. Да видим… Имам още около двеста имена — от името на погребална агенция до рецепта за опушване на риба.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — въздъхна Форд, — без дори да знаеш как изглежда иглата. А нещо за леля Наташа?

— Волконски няма леля Наташа. Сигурно е някаква шега — нали знаеш, всеки руснак има леля Наташа и чичо Борис.

Форд погледна през прозореца към ездачите, които навлизаха в долината.

— Май стигаме до задънена улица с тази бележка.

— Така изглежда.

— Трябва да затварям — походът пристигна в долината.

— Звънни ми веднага щом приключат с опита — каза Локууд.

Форд прибра сателитния телефон, заключи куфарчето и излезе навън. Чу далечен шум от двигател и един очукан пикап се появи на мястото, където пътят влизаше в долината. Изкачи склона и се спусна, последван от бял микробус с надпис „Крез“ отстрани и с бяла сателитна чиния на покрива.

Форд се приближи и застана сред дърветата в края на полето, наблюдавайки как Бигей и още десетина ездачи се приближават на коне, покрити с пяна. Микробусът на „Крез“ спря и от него излязоха няколко оператори, които се подготвиха да снимат ездачите. От пикапа слезе едра жена — Мария Ачити.

Когато ездачите стигнаха полето, операторът пусна камерата. Един от ездачите се откъсна от групата и препусна напред, надавайки победоносен вик и размахвайки кърпа във вдигнатия си юмрук. Форд разпозна Уили Беченти, човекът, който му беше заел пари. Някои от другите ездачи също пришпориха конете си и Бигей ги последва. Прекосиха полето, прелетяха покрай камерата и спряха на неасфалтирания паркинг пред стария търговски пост, недалеч от Форд.

Когато Бигей слезе от коня, репортерът от „Крез“ се приближи, поздрави го и се зае да подрежда екипировката, за да му вземе интервю.

Другите също се приближиха. Още поздрави с пляскане на длани. Прожекторите светнаха и репортерът започна да интервюира Бигей. Други стояха отстрани и гледаха.

Форд излезе измежду дърветата и тръгна през тревата.

Всички погледи се насочиха към него. Репортерът се приближи, протегнал микрофон.

— Как се казвате, господине?

Форд забеляза, че камерата работи.

— Уайман Форд.

— Учен ли сте?

— Не, аз съм връзката между проекта „Изабела“ и местната общност.

— Не осъществявате много добра връзка — отбеляза репортерът. — Изправени сте пред силен протест.

— Знам.

— И какво мислите?

— Мисля, че господин Бигей има право.

Настана кратко мълчание.

— За какво има право?

— За много от нещата, които говори — че „Изабела“ плаши местните хора, че присъствието на проекта не е толкова икономически изгодно, както се е очаквало, че учените се държат твърде високомерно.

Отново кратко и смутено мълчание.

— И какво ще направите по въпроса?

— Като начало ще ги изслушам. Точно затова съм тук в момента. След това ще направя каквото мога, за да оправя нещата. Отношенията ни с общността тръгнаха зле, но ви обещавам нещата да се променят.

— Глупости! — разнесе се вик. Уили Беченти се приближаваше от мястото, където беше оставил коня си на полето.

— Стоп! — Репортерът се обърна към Беченти: — Ей, Уили, опитвам се да взема интервю, ако нямаш нищо против!

— Тоя говори пълни глупости.

— Не мога да излъча думите ти, ако говориш така.

Беченти се сепна и впери поглед във Форд. По изражението му стана ясно, че го е познал.

— Ей, ама това си ти!

— Здравей, Уили — протегна ръка Форд.

Уили се направи, че не забелязва.

— Ти си един от тях!

— Да.

— Дължиш ми двайсет долара, човече.

Форд бръкна да извади портфейла си.

— Задръж си парите — победоносно изрече Беченти. — Не ги ща.

— Уили, надявам се, че ще успеем да разрешим проблемите, като работим заедно.

— Глупости. Виждаш ли там горе? — Посочи с кльощавата си ръка Беченти неопределено нагоре в долината и жестът разкри татуировката му. — Там на онези скали има руини. Гробове. Вие скверните гробовете на предците ни.

Камерата отново беше включена.

— Вашият отговор, господин Форд? — попита репортерът и отново навря микрофона в лицето му.

Форд се въздържа да изтъкне, че това са останки от анасази.

— Ако ни помогнат да определим къде точно са били гробовете, бихме могли да ги защитим…

— Навсякъде са! Навсякъде! И духовете на мъртвите са нещастни и бродят. Ще се случи нещо лошо. Усещам го! Вие не го ли усещате? — огледа се Беченти. — Усещате ли го?

Кимвания, мърморене.

— Чинди са навсякъде, ходещите кожи, призраците. Още откакто „Пийбоди Коул“ извади душата на Червеното плато, това е много лошо място.

— Лошо място — повториха хората.

— Поредният пример как белият човек идва и завзема земите на индианците. Ето това е. Прав ли съм?

По-силни възгласи, кимвания в знак на съгласие.

— Уили, имаш пълното право да се чувстваш по този начин — каза Форд. — Но нека да кажа в наша защита, че част от проблема се крие във факта, че племенното правителство на навахо е сключило тази сделка, без да се посъветва с местните жители.

— Племенното правителство на навахо са шайка глупаци, наети от бледоликите, за да правят с тях сделки като едно време. Не сме имали племенно правителство, преди да дойдат бледоликите.

— Не можете да промените това. И аз не мога. Но можем да работим заедно, за да подобрим положението. Какво ще кажеш?

— Да, ето какъв е отговорът ми — майната ти! — Беченти се приближи заплашително. Форд не отстъпи и двамата застанаха един срещу друг. Беченти дишаше тежко, костеливият му гръден кош се повдигаше, мускулите на жилестата му ръка се стегнаха.

Форд остана спокоен и невъзмутим.

— Уили, на ваша страна съм.

— Не се дръж покровителствено с мен, бледолики! — Ръстът му беше около две трети от този на Форд и бе наполовина по-лек от него, но изглежда Уили беше готов всеки момент да замахне. Форд погледна към Бигей и от безизразното изражение на шамана заключи, че е решил да остави положението да се развива от само себе си.

Камерата продължаваше да снима.

Беченти махна с ръка над тревата.

— Виж това. Вие бледоликите ни отнехте платото и дълбаете хиляди метри надълбоко в скалите, за да напоявате шибаните си ниви, а леля ми Ема трябва да пътува четирийсет и пет километра в едната посока, за да наточи вода за внуците и за овцете си. Според теб още колко време ще мине, преди кладенците в Блу Гап или в Блекхорс да пресъхнат? Ами хантавирусът? Всеки знае, че тук никога не е имало хантавирус, докато нещо не се е случило във Форт Уингейт.

Неколцина ездачи се провикнаха в знак на съгласие със старата теория за заговора.

— Доколкото знаем, Изабела вече ни трови. Децата ни може всеки момент да започнат да измират. — Той бодна с прашния си пръст гърдите на Форд точно под гръдната кост. — И знаеш ли какъв ще станеш тогава, бледолики? Убиец.

— Да запазим спокойствие, Уили. Да се отнасяме с уважение и с мир.

— С уважение ли? С мир ли? Затова ли хората ви опожаряват хоганите и нивите ни? Затова ли изнасилвате жените ни? Затова ли ни изпращате на Дългия поход до Форд Съмнър — за да запазим мира и уважението?

Форд знаеше от Рама, че навахо все още говорят за Дългия поход от шейсетте години на деветнайсети век, макар че за останалата част от страната тези история беше отдавна отминала и забравена.

— Иска ми се да имаше начин Бог да промени историята — каза той по-прочувствено, отколкото възнамеряваше.

Евтин пистолет двайсет и втори калибър се появи в ръката на Уили от джоба на джинсите му. Форд се напрегна, готов да действа бързо.

Бигей тутакси се намеси.

— Дасуд, спри камерата — остро нареди той.

Репортерът се подчини.

— Уили, прибери пистолета.

— Майната ти, Нелсън. Тук съм за да се боря, не да говоря.

— Ще направим парилка в полето — тихо каза Бигей. — Ще прекараме тук цялата нощ и ще извършим мирни ритуали. Ще си върнем тази земя духовно посредством молитвите си. Сега е време за молитви и за размисъл, а не за сблъсъци.

— Мислех, че това е протест, а не скапан индиански танц — заяви Беченти, но въпреки това прибра пистолета в джоба на панталона си.

Бигей посочи към проводниците за високо напрежение, които се събираха в края на платото, на около осемстотин метра разстояние.

— Нашата борба не е срещу този човек, а ето с това.

Проводниците бръмчаха и пукаха, а звукът беше тих, но ясен.

— Май машината ви е включена — каза Бигей, като отново се обърна към Форд и го изгледа безизразно. — Сигурно ще ти е по-удобно да ни оставиш да си вършим своето.

Форд кимна, обърна се и тръгна към Бункера.

— Точно така, разкарай се — подвикна Беченти след него, — преди да пратя куршум в белия ти задник!

Когато Форд се приближи към охраняваната порта на Изабела, пукането и бръмченето на проводниците се засили и той усети как зловещият звук, едва ли не жив, изпраща лека тръпка по гръбнака му.