Дъглас Престън
Ден на гнева (11)

11.

Еди стоеше пред караваната си с чаша студена вода в ръка и наблюдаваше как слънцето се спуска към далечния хоризонт. Лоренцо никакъв не се виждаше — беше изчезнал към обяд тихо, както се бе появил, без да изпълни задълженията си докрай. На масата лежеше купчина неразпределени дрехи, а пясъкът около църквата не беше почистен с гребло. Еди се загледа към далечния хоризонт, изгарящ от възмущение. Изобщо не биваше да се съгласява да вземе Лоренцо на работа. Младежът бе лежал в затвора за непредумишлено убийство и бе успял да се договори за по-лека присъда — беше намушкал човек с нож по време на пиянска свада в Галъп. Беше лежал в затвора само осемнайсет месеца. Еди се съгласи да го наеме по молба на едно местно семейство, за да му помогне да изпълни условията на освобождаването под гаранция.

Огромна грешка.

Еди отпи от хладната вода и се опита да потисне парещото негодувание и гнева, които бушуваха в гърдите му. Все още нямаше новини от търговеца в Блу Гап, но не се съмняваше, че скоро ще има. И тогава щеше да разполага с нужното доказателство, за да се отърве от Лоренцо завинаги — щеше да го изпрати в затвора, където му беше мястото. Осемнайсет месеца за убийство — нищо чудно, че престъпността в резервата беше толкова висока.

Отпи още една глътка и с учудване забеляза неясния силует на човек, който вървеше по пътя към мисията на фона на залязващото слънце. Примижа и се вгледа.

Лоренцо.

Докато приближаваше, Еди отсъди по несигурната му походка, че младежът е пиян. Скръсти ръце и зачака, а сърцето му заби учестено при мисълта от предстоящия сблъсък. Нямаше да допусне да му се размине — не и този път.

Лоренцо стигна до портата, облегна за момент на стълба и после влезе.

— Лоренцо?

Индианецът бавно завъртя глава. Очите му бяха кръвясали, глупавите му плитки бяха наполовина разплетени, а триъгълната кърпа на главата му беше накриво. Изглеждаше ужасно, а тялото му бе прегърбено, сякаш целият свят тежеше на плещите му.

— Ела тук, ако обичаш. Искам да поговорим.

Лоренцо просто го изгледа.

— Лоренцо, чу ли какво ти казах?

Индианецът се обърна и се затътри към купчината дрехи.

Еди бързо застана пред него и му препречи пътя. Младежът спря, вдигна глава и го погледна. Заля го киселата миризма на бърбън.

— Лоренцо, много добре знаеш, че консумацията на алкохол е нарушение на условията на гаранцията ти.

Онзи просто го гледаше.

— Освен това си тръгна, без да си свършил работата си. От мен се очаква да уверя надзорника ти, че вършиш както трябва работата тук, а аз няма да го излъжа. Освобождавам те.

Главата на Лоренцо клюмна. За миг Еди си помисли, че това е признак на разкаяние, но след това чу гъргорещ звук, когато Лоренцо събра слюнка и я изплю в краката на Еди, където тя се пльосна като сурова стрида.

Сърцето на Еди заби силно. Беше бесен.

— Не смей да плюеш, докато говоря с теб, господинчо! — повиши глас Еди.

Лоренцо се опита да направи крачка встрани и да заобиколи Еди, но пасторът бързо му прегради пътя отново.

— Чуваш ли ме или си твърде пиян?

Индианецът просто си стоеше.

— Откъде взе парите за алкохола?

Лоренцо вдигна ръка и после тежко я отпусна.

— Попитах те нещо.

— Един тип ми дължеше — дрезгаво прозвуча гласът му.

— Така ли? Какъв тип?

— Не му знам името.

— Не му знаеш името — повтори Еди.

Лоренцо направи още един вял опит да го заобиколи, но Еди му попречи. Усети, че ръцете му треперят.

— По една случайност знам откъде си взел парите. Откраднал си ги. От даренията.

— Нищо подобно.

— Откраднал си ги и още как. Повече от петдесет долара.

— Глупости.

— Не ругай, Лоренцо. Видях те да ги взимаш. — Изрече лъжата още преди да си даде сметка. Обаче нямаше значение. Все едно наистина го бе видял — вината бе изписана по цялото му лице.

Лоренцо не продума.

— Петдесет долара, от които тази мисия отчаяно се нуждае. Само че ти ги открадна не просто от мисията. И не просто от мен. Откраднал си ги от Бога!

Никакъв отговор.

— Как според теб ще реагира Бог? Помисли ли за това, докато взимаше парите, Лоренцо? „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой луд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената.“

Лоренцо рязко се извърна и тръгна в противоположната посока, обратно към градчето. Еди се метна напред и стисна рамото на ризата му. Лоренцо освободи рамото си и продължи да върви. Изведнъж зави и тръгна към караваната.

— Къде отиваш? — кресна Еди. — Не влизай там!

Лоренцо хлътна вътре. Еди се втурна подире му и спря на вратата.

— Излизай! — Поколеба се да го последва вътре, защото се боеше онзи да не го нападне. — Ти си крадец! — провикна се той към вътрешността. — Ето това си! Най-обикновен крадец. Веднага излез от дома ми! Ще повикам полицията!

Откъм кухнята се разнесе трясък — чекмеджето с прибори бе хвърлено на пода.

— Ще платиш повредите! До последния цент!

Още един трясък, още счупена посуда. На Еди отчаяно му се искаше да влезе вътре, но се страхуваше. Индианецът поне беше в кухнята, а не в спалнята отзад, където се намираше компютърът му.

— Излез от там, пияницо! Боклук такъв! В Божиите очи ти си леке! Ще съобщя на надзорника ти и ще те върнат в затвора! Гарантирам ти!

Неочаквано Лоренцо се появи на входа с дълъг нож за хляб в ръка.

Еди отстъпи назад, далеч от верандата.

— Лоренцо, не!

Лоренцо застана на верандата несигурно, размахвайки ножа и примигвайки на светлината на залязващото слънце. Не пристъпи напред.

— Хвърли ножа, Лоренцо. Хвърли го.

Ръката му се спусна.

— Веднага го хвърли. — Еди видя, че хватката около дръжката на ножа се отпуска. — Пусни го, иначе Исус ще те накаже.

Внезапно в гърлото на Лоренцо заклокочи гняв.

— Ще го мушна на твоя Исус ей така, право в задника! — размаха той ножа във въздуха толкова неистово, че едва не изгуби равновесие.

Еди политна назад, а думите го блъснаха като ритник в стомаха.

— Как… се осмеляваш… да богохулстваш… за Спасителя? Ти, болно… зло копеле!… Ще гориш в ада, Сатана! Ти…! — Пискливият глас на Еди секна в пристъп на истерия.

От гърлото на Лоренцо изригна хриплив и груб смях. Той размаха ножа ухилен, сякаш се наслаждаваше на ужаса на Еди.

— Точно така, право в задника!

— Ще гориш в ада! — провикна се Еди в пристъп на смелост. — Ще молиш Исус да навлажни пресъхналите ти устни, но той няма да те чува. Защото си отрепка. Боклук и отрепка!

— Право в задника — изплю се Лоренцо.

— Бог ще те порази, така да знаеш. Ще те накаже и ще те прокълне, богохулнико! Ти открадна от него, мръсен индиански крадец!

Лоренцо се хвърли към Еди. Обаче проповедникът беше дребен и бърз, затова докато ножът се носеше към него в широка и неефикасна дъга, Еди скокна настрани и хвана ръката на Лоренцо с двете си ръце. Индианецът се опита да се освободи и да насочи ножа отново към Еди, но той го стискаше с две ръце като териер, извиваше и извърташе ръката му и се опитваше да го накара да пусне ножа.

Лоренцо изръмжа и се напрегна, само че нямаше сила, защото беше пиян. Ръката му внезапно се отпусна и Еди продължи да я стиска.

— Пусни ножа.

Лоренцо стоеше несигурно. Еди съгледа удобна възможност, блъсна Лоренцо с рамо, завъртя го настрани и грабна ножа. Само че изгуби равновесие и падна заднишком, а Лоренцо се стовари върху гърдите му. Докато Лоренцо падаше обаче, Еди успя да стисне дръжката на ножа. Лоренцо падна върху него и острието разряза сърцето му. Еди усети как топлата кръв плисва по ръцете му, с вик пусна ножа и се измъкна изпод тялото на индианеца. Ножът стърчеше от гърдите на Лоренцо точно над сърцето му.

— Не!

Колкото е да е невероятно, Лоренцо се изправи на крака с щръкнала от гърдите му дръжка. Залитна назад и с последно усилие стисна с две ръце дръжката. Лоренцо постоя така за момент, вкопчен за ножа, мъчейки се да го измъкне с бързо гаснещите си сили и вперил поглед в Еди с напълно безизразно лице и помътен поглед. Политна напред, строполи се тежко в пясъка, а от силата на удара върхът на ножа се показа от гърба му.

Еди гледаше ококорен, а устата му не спираше да бърбори. Видя как под проснатото възнак тяло бързо се събира локва кръв, която напоява жадната земя и оставя подобни на желе съсиреци на повърхността.

Първата мисъл на Еди беше: няма да стана пак жертва.

 

 

Слънцето отдавна бе залязло и във въздуха вече се усещаше хлад, когато Еди привърши с изкопа. Пясъкът беше сух и мек и той бе издълбал дълбока яма — много дълбока.

Спря, едновременно плувнал в пот и разтреперан. Изпълзя от дупката, издърпа стълбата, опря стъпалото си на тялото и го търкулна вътре. Трупът се приземи с влажно тупване.

Действайки много внимателно, изгреба всичкия окървавен пясък в дупката, като копаеше толкова дълбоко, колкото е нужно, без да пропуска нито една песъчинка. После свали всичките си дрехи и ги хвърли вътре. След това вътре полетя кървавата кофа, в която си бе измил ръцете, последвана от кърпата, с която се беше избърсал.

Застана чисто гол и разтреперан на ръба на тъмната дупка. Да каже ли молитва? Само че богохулникът не заслужаваше никаква молитва — пък и какво можеше да помогне молитвата на човек, който вече се гърчи и пищи в пламъците на ада? Еди му бе казал, че Бог ще го накаже и само петнайсет секунди по-късно Бог направи точно това. Господ насочи ръката на богохулника срещу самия него. Еди го бе видял с очите си — беше видял чудото. Бог беше там, на негова страна.

Все още гол, Еди зарина дупката, лопата след лопата, като се трудеше усърдно, за да запази топлината на тялото си. Приключи в полунощ. Заличи доказателствата за стореното, прибра инструментите и влезе в караваната.

Докато пастор Еди лежеше в леглото си тази нощ и се молеше пламенно както винаги, чу да се надига нощният вятър, както често ставаше. Виеше, блъскаше и шумно тресеше старата каравана, а пясъкът свистеше пред прозорците. Еди си помисли, че на сутринта дворът ще бъде пометен от вятъра, гладък девствен пясък, а всички следи от инцидента ще бъдат заличени.

Бог прочиства земята за мен, точно както ми прощава и пречиства душата ми от греха.

Еди лежеше в мрака, разтреперан и победоносен.