Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (8)

Глава VII
Следите от „Титаник“

Иполит Матвеевич се събуди по навик в седем и половина, избоботи „гут морген“ и отиде при умивалника. Миеше се с наслада: плакнеше си устата, бърбореше си и тръскаше глава, за да изтече влязлата в ушите му вода. Избърсването бе приятно, но когато махна кърпата от лицето си, Иполит Матвеевич видя, че тя е изцапана с оня радикален черен цвят, в който завчера бяха боядисани хоризонталните му мустаци. Сърцето на Иполит Матвеевич замря. Той се спусна към джобното си огледалце. В огледалцето се отразиха големият му нос и зеленият като млада тревица ляв мустак. Иполит Матвеевич бързо отмести огледалцето надясно. Десният мустак имаше същия отвратителен цвят. Като наведе глава, сякаш искаше да бодне, огледалцето, нещастникът видя, че радикалният черен цвят още господствува в средата на карето от коси, но по краищата имаше същата тревистозелена ивица.

Цялото същество на Иполит Матвеевич издаде такъв гръмлив стон, че Остап Бендер отвори очи.

— Вие сте полудял! — възкликна Бендер и в същия миг отново притвори сънни клепачи.

— Другарю Бендер — умолително зашепна жертвата на „Титаник“.

Остап се събуди едва след много блъскане и увещаване. Той погледна внимателно Иполит Матвеевич и весело се разсмя. Застанал с гръб към директора — учредител на концесията, главният ръководител на предприятието и технически директор се тресеше от смях, хващаше се за кревата, крещеше: „Не мога повече!“ — и наново избухваше.

— Не е прилично това от ваша страна, другарю Бендер — каза Иполит Матвеевич, при което зелените му мустаци потрепваха.

Това даде нови сили на отмалелия вече Остап. Чистосърдечният му смях продължи още десетина минути. Когато най-сетне можа да си поеме дъх, той веднага стана много сериозен.

— Защо ме гледате с такива зли очи, като войник въшка? Себе си погледнете!

— Но аптекарят ми казваше, че това е радикален черен цвят. Не се измива нито със студена, нито с гореща вода, ни със сапун, ни с газ… Контрабандна стока.

— Контрабандна ли? Цялата контрабанда я правят в Одеса, на улица Малка Арнаутска. Покажете шишенцето… И после вижте. Четохте, ли това?

— Четох.

— А това — с малките букви? Тук ясно е казано, че след измиване с гореща и студена вода или със сапунена пяна и газ косите съвсем не трябва да се избърсват, а да се сушат на слънце или на примус. Защо не сте ги сушили? Къде ще вървите сега с тая зелена гора?

Иполит Матвеевич бе покрусен. Влезе Тихон. Като видя господаря си със зелени мустаци, той се прекръсти и помоли за малко пари, за да отпъди махмурлука.

— Дайте една рубла на героя на труда — предложи Остап — и моля да не я записвате на моя сметка. Това е ваша интимна работа с бившия ви служещ… Почакай, дядка, не излизай, имаме малко работа с тебе.

Остап поведе разговор с вратаря за мебелите и само след пет минути концесионерите знаеха всичко. През 1919 година всички мебели били откарани в жилотдела, с изключение на един стол от гостната, който отначало бил притежание на Тихон, а след това го задигнал домакинът на дом №2 на общественото подпомагане.

— Значи, той си е тук, в дома?

— Тука си стои.

— Ами я ми кажи, приятелю — попита със затаен дъх Воробянинов, — когато столът бе у тебе, ти не гр ли… поправя?

— Нямаше нужда да се поправя. Едно време се работеше добре. Такъв стол може да изтрае още трийсет години.

— Хайде върви, приятелю, на ти още една рубла, но внимавай, никому нито дума, че съм дошъл.

— Ням съм като гроб, гражданино Воробянинов.

След като отпрати вратаря и извика: „Ледът се пука“, Остап Бендер наново се зае с мустаците на Иполит Матвеевич:

— Ще трябва отново да се боядисват. Дайте ми пари — ще отида в аптеката. Вашият „Титаник“ за нищо не го бива, само кучета могат да се боядисват с него… Ех, каква боичка имаше едно време!… Един професор по конни надбягвания ми разказа трогателна история. Вие интересувахте ли се от надбягвания? Не? Жалко. Вълнуващо нещо. Та ето какво… Имало един знаменит комбинатор, граф Друцки. Загубил на конни надбягвания петстотин хиляди. Цар на загубите! И когато освен дългове нищо друго нямал и почнал да мисли тоя граф за самоубийство, един хитрец му дал срещу петдесет рубли забележителен съвет. Графът заминал и след една година се върнал с тригодишен бегач орловска порода. След това той не само си върнал парите, но дори спечелил още около триста хиляди. Неговият орловец Маклер, с отличен атестат, винаги пристигал пръв. На дерби той надминал с цял корпус Мак-Махон. Гръм и мълнии!… Но тогава Курочкин (чували ли сте за него!) забелязва, че всички орловци започват да менят цвета на козината си, само Маклер, сладурът, че си го променя. Нечуван скандал станал! Осъдили графа на три години. Станало ясно, че Маклер не бил орловец, а пребоядисан мелез, а мелезите са много по-бързи от орловците и на една верста дори не им позволяват да се приближат. Е?… Това се казва боичка! А не като вашите мустаци!…

— Ами атестатът? Та нали той имал отличен атестат?

— Същият като етикетчето на вашия „Титаник“, лъжлив! Дайте сега пари за боя.

Остап се върна с нов препарат.

— „Наяда“. По всяка вероятност е по-добър от вашия „Титаник“. Събличайте сакото.

Започна обредът на пребоядисването. Но „прекрасният кестеняв цвят, придаващ на косите нежност и пухкавост“, смесен със зеленината на „Титаник“, неочаквано боядиса главата и мустаците на Иполит Матвеевич с багрите на слънчевия спектър.

Нищо не хапнал от сутринта, Воробянинов злобно ругаеше всички парфюмерийни предприятия, както държавните, така и нелегалните, които се намираха в Одеса, на улица Малка Арнаутска.

— Такива мустаци сигурно няма дори и Аристид Бриан — ободряващо забеляза Остап, — но да се живее в Съветска Русия с такива ултравиолетови коси, не е за препоръчване. Ще трябва да се обръснат.

— Не мога — отвърна жално Иполит Матвеевич, — това е невъзможно.

— Да не би да пазите мустаците си като спомен?

— Не мога — повтори Воробянинов и наведе глава.

— Тогава стойте цял живот в стаята на вратаря, а аз ще издирвам столовете. Впрочем първият стол е над главите ни.

— Бръснете!

Бендер намери ножици, за миг клъцна мустаците и те безшумно паднаха на пода. След като свърши със стригането, техническият директор извади от джоба си пожълтяла самобръсначка „Жилет“, а от портфейла — резервно ножче и почна да бръсне почти плачещия Иполит Матвеевич.

— За вас хабя последното си ножче. Не забравяйте да впишете в моя дебит две рубли за бръснене и стригане.

Потръпващ от мъка, Иполит Матвеевич все пак запита:

— Защо толкова скъпо? Навсякъде вземат четиридесет копейки!

— За конспирацията, другарю фелдмаршал — бързо отвърна Бендер.

Невъобразими са страданията на човек, комуто бръснат главата със самобръсначка. Иполит Матвеевич разбра това още от самото начало на операцията.

Но краят, който всяко нещо има, и тук настъпи.

— Готово. Заседанието продължава! Умоляват се нервните да не гледат! Сега вие приличате на Боборикин, известния автор куплетист.

Иполит Матвеевич изтърси от себе си неприятните кичури, които неотдавна бяха красиви прошарени коси, изми се и тъй като чувствуваше остро парене по цялата си глава, за стотен път днес се изправи пред огледалото. Онова, което видя, неочаквано му хареса. Гледаше го изкривено от страдания, но твърде младо лице на актьор без ангажимент.

— Напред, хо-дом марш, тръбата зове! — изкрещя Остап. — Аз тръгвам по следите към жилотдела или, по-право, към дома, в който някога е бил жилотделът, а вие — към бабичките!

— Не мога — каза Иполит Матвеевич, — много тежко ще ми е да вляза в собствената си къща.

— Ах, да!… Трогателна история! Баронът-изгнаник! Добре. Вървете вие в жилотдела, а тук ще поработя аз. Сборен пункт — стаята на вратаря. Парад — але!