Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XII
Пламенната жена — блян на поета

През нощта студът бе изяден до шушка. Стана така топло, че подранилите минувачи усещаха тъпи болки в краката. Врабчетата непрекъснато цвърчаха. Дори кокошката, излязла от кухнята в двора на хотела, почувствува прилив на сили и направи опит да литне. Небето бе покрито с малки облачни топчета, от сандъка за смет лъхаше на теменуги и супа пейзан. Вятърът замираше под корнизите. Котараците се изтягаха на покрива, присвиваха снизходително очи и гледаха към двора, през който потичваше хотелският прислужник Александър с вързопче нечисто бельо.

По коридорите на „Сорбона“ настъпи оживление. За откриването на трамвайната линия от околиите бяха дошли делегати. От хотелската кола с табелка „Сорбона“ слезе цяла тълпа.

Слънцето грееше с пълна сила. Ролетките на магазините излитаха нагоре. Съветските служещи, тръгнали за работа със зимни палта, се запъхтяваха, разкопчаваха се, чувствувайки пролетната умора.

На улица Кооперативна се бе счупил ресорът на претоварения камион на Мелстрой и пристигналият на местопроизшествието Виктор Михайлович Полесов даваше съвети.

В стаята, наредена с делови разкош (две легла и нощна масичка), се чу конско пръхтене и цвилене: Иполит Матвеевич се миеше весело и прочистваше носа си. Великият комбинатор се бе изтегнал в леглото и разглеждаше повредите на чепиците си.

— Добре, че се сетих — каза той, — моля да погасите задължението ми.

Иполит Матвеевич показа лицето си изпод кърпата и погледна своя съдружник с изпъкнали очи, без пенсне.

— Какво ме гледате като войник въшка? Какво ви учуди? Задължението? Да! Дължите ми пари. Вчера забравих да ви кажа, че за ордерите заплатих съгласно вашите пълномощия седемдесет рубли. Ето ви разписка. Прехвърлете ми тридесет и пет рубли. Смятам, че концесионерите участвуват в разходите на равни начала, нали?

Иполит Матвеевич сложи пенснето, прочете разписката и с болка на душата даде парите. Но дори това не можа да помрачи радостта му. Богатството бе в ръцете му. Тридесетрублевата прашинка изчезна в сиянието на брилянтната планина.

Грейнал в лъчезарна усмивка, Иполит Матвеевич излезе в коридора и започна да се разхожда. Плановете за новия, построен върху скъпоценен фундамент живот го радваха. „А светият отец? — мислено злорадствуваше той. — Кръгъл глупак си остана. Ще види той столовете, когато види ушите си!“

Като стигна до края на коридора, Воробянинов се обърна. Бялата напукана врата на стая №13 се отвори и точно срещу него излезе отец Фьодор със синя рубашка, пристегната с оръфан черен шнур с разкошен пискюл. Добродушното му лице се бе разтегнало от щастие. Той също излезе в коридора да се разхожда. Съперниците няколко пъти се разминаваха, но само се поглеждаха победоносно един друг и продължаваха разходката си. В краищата на коридора и двамата едновременно се обръщаха и отново се приближаваха… В гърдите на Иполит Матвеевич преливаше възторг. Същото чувство изпитваше и отец Фьодор. И двамата изпитваха съжаление към поваления противник. Най-сетне при петия рейс Иполит Матвеевич не можа да издържи.

— Здравейте, отче — каза той с неизразимо задоволство.

Отец Фьодор събра целия си сарказъм, с който го бе надарил бог, и отвърна:

— Добро утро, Иполит Матвеевич.

Враговете се разминаха. Когато пътищата им се срещнаха отново, Воробянинов подхвърли:

— Не ви ли понатъртих при последната ни среща?

— Не, няма нищо, много приятно ми беше да се срещнем — отвърна ликуващият отец Фьодор.

И отново се разминаха. Физиономията на отец Фьодор започна да дразни Иполит Матвеевич.

— Не служите ли вече литургия? — запита той при следната среща.

— Каква ти литургия! Енориашите се юрнаха по градовете — съкровища да търсят.

— Но забележете — свои съкровища! Свои собствени!

— Не ми е известно чии, но търсят.

Иполит Матвеевич искаше да каже нещо не за пред хора и дори отвори за тази цел уста, но не можа да измисли нищо и си влезе сърдит в стаята. След минута оттам излезе синът на турския поданик — Остап Бендер, със синя жилетка и като настъпваше връзките на чепиците си, се насочи към Востриков. Розите върху бузите на отец Фьодор увехнаха и се превърнаха на пепел.

— Купувате ли стари вещи? — запита Остап застрашително. — Столове? Разни дреболии? Кутийки от вакса?

— Какво обичате? — прошепна отец Фьодор.

— Желая да ви продам старите си панталони.

Ледени тръпки полазиха по гърба на свещеника и той се отдръпна.

— Но защо мълчите като архиерей на прием?

Отец Фьодор бавно тръгна към стаята си.

— Стари неща купуваме, нови крадем! — викна Остап зад него. Востриков скри глава в раменете си и се спря до своята врата.

Остап продължаваше да се гаври:

— Какво смятате за панталоните, многоуважаеми служителю на култа? Ще ги вземете ли? Имам също ръкави от жилетка, дупка от кравай и от умряло магаре уши. На ангро цялата партида — по-евтино ще бъде. А тях хич не ги търсете, не са в столовете. А?!

Вратата се хлопна зад служителя на култа.

Удовлетворен, Остап тръгна бавно назад: връзките на обущата му шибаха по килима. Когато масивната му фигура се отдалечи достатъчно, отец Фьодор бързо показа главата си от вратата и с дълго сдържано негодувание изписка:

— Глупак!

— Какво? — викна Остап и се спусна обратно, но вратата бе вече заключена и само бравата щракна.

Остап се наведе към отвора на бравата и с длан на устата си като тръба, каза отчетливо:

— Колко струва опиумът за народа?

От другата страна на вратата гробно мълчание.

— Отче, вие сте долен човек! — изкрещя Остап.

Мигновено от отвора на бравата изскочи и почна да се върти молив, с чието острие отец Фьодор се мъчеше да убоде врага. Концесионерът овреме се отдръпна и хвана молива. Разделени от вратата, враговете задърпаха молива всеки към себе си. Победи младостта и моливът, упорствувайки като трънче, бавно изпълзя от отвора. Остап се върна с трофея в стаята си. Съдружниците се развеселиха още повече.

— И неприятелят бяга, бяга, бяга! — изтананика Остап.

С джобното си ножче той издълба върху молива оскърбителна дума, изтича в коридора, пусна молива през отвора на бравата и тутакси се върна.

Приятелите извадиха зелените талони на ордерите и се заеха внимателно да ги проучват.

— Ордер за гоблена „Овчарка“ — каза замечтано Иполит Матвеевич. — Купих този гоблен от един петербургски антиквар.

— По дяволите овчарката! — викна Остап и разкъса ордера на парченца.

— Кръгла маса… Сигурно от гарнитурата…

— Дайте тук масичката. По дяволите и масичката!

Останаха два ордера: единият — за десет стола, издаден от Музея за мебелно изкуство в Москва, другият — за един стол — на другаря Грицацуев, в Старгород, на улица Плеханов 15.

— Гответе пари — каза Остап, — може да се наложи да ходим в Москва.

— Но нали и тука има един стол?

— Шансът е един срещу десет. Чиста математика. И то ако имаме късмет, гражданинът Грицацуев да не е палил печката си с него.

— Не се шегувайте така, не е нужно.

— Нищо, нищо, либер фатер Конрад Карлович Михелсон, ще го намерим! Делото е свято! Батистени партенки ще носим, крем „Марго“ ще ядем.

— Не знам защо, но ми се струва — забеляза Иполит Матвеевич, — че скъпоценностите се намират именно в този стол.

— Ах! Струва ви се? Какво още ви се струва? Нищо? Е, добре. Ще работим по марксистки. Ще предоставим небето на птиците, а ние ще се насочим към столовете. Горя от желание да се срещна по-скоро с инвалида от империалистическата война, с гражданина Грицацуев, улица Плеханов номер 15. Не се потривайте, Конрад Карлович. Планът ще изготвим по пътя.

Когато минаваха покрай вратата на отец Фьодор, отмъстителния син на турския поданик я ритна с крак. От стаята се дочу глухото ръмжене на смазания конкурент.

— Дано не се помъкне след нас! — изплаши се Иполит Матвеевич.

— След днешните разговори на министрите, станали на яхтата, не е възможна никаква среща. Той се страхува от мене.

Приятелите се върнаха чак вечерта. Иполит Матвеевич бе загрижен. Остап сияеше. Беше с нови червени чепици, към токовете на които бяха заковани кръгли гуми, с чорапи на зелени и черни квадрати като шахматна дъска, кремав каскет и полукопринен шал, наподобяващ румънските.

— Че столът е там, там е — започна Иполит Матвеевич, спомняйки си посещението при вдовицата Грицацуева, — но как ще го вземем? Дали да го купим?

— Как така — отвърна Остап, — да не говорим за напълно непроизводителния разход, но ще почнат приказки. Защо един стол? И защо именно този стол?…

— Какво да правим тогава?

Остап погледна любовно фортовете на новите си чепици.

— Шик-модерн — каза той. — Какво да правим ли? Не се вълнувайте, председателю, аз се заемам с провеждането на операцията. Пред тия чепички нито един стол не ще устои.

— А знаете ли — оживи се Иполит Матвеевич, — когато разговаряхте с госпожа Грицацуева за наводнението, седнах на нашия стол и, честна дума, чувствувах под себе си нещо твърдо. Там са, бога ми, там… Бога ми, чувствувам го.

— Не се вълнувайте, гражданино Михелсон.

— Трябва да го откраднем през нощта! Бога ми, трябва да го откраднем!

— Ех, много са дребни тия мащаби за един предводител на дворянството като вас! Ами познавате ли техниката на тази работа? Може би във вашия куфар е скрит походен несесер със серия шперцове? Избийте това от, главата си? Да се ограбва бедна вдовица — та това е най-долно джебчийство!

Иполит Матвеевич се опомни.

— Иска ми се да стане по-бързо — каза той умолително.

— Само котките се раждат бързо — забеляза наставнически Остап. — Ще се оженя за нея.

— За кого?

— За мадам Грицацуева.

— Но защо?

— За да мога спокойно, без шум да поровя из стола.

— Но вие се свързвате за цял живот!

— Много неща трябва да се правят за благото на концесията!

— За цял живот! — прошепна Иполит Матвеевич.

Слисан от почуда, Иполит Матвеевич плесна ръце. Пасторското му бръснато лице се озъби. Показаха се немитите от деня на заминаването му от град Н. сини зъби.

— За цял живот! — промълви Иполит Матвеевич. — Това е голяма жертва.

— Живот! — каза Остап. — Жертва! Какво знаете вие за живота и за жертвите? Мислите си, че като са ви изселили от частната ви къща, познавате живота? И като са реквизирали вашата имитация китайска ваза, то това е жертва? Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо; но, господа съдебни заседатели, това сложно нещо се отваря просто като чекмедже. Трябва да знаеш само как да го отвориш. Който не може да го отвори — загива. Чували ли сте за хусаря отшелник?

Иполит Матвеевич не бе чувал.

— Буланов! Не сте ли чували? Героят на аристократическия Петербург? Сега ще чуете.

И Остап Бендер разказа на Иполит Матвеевич историята, чието чудно начало развълнува цял светски Петербург, а още по-чудният й край се загуби и премина незабелязан от никого през последните години.

Разказ за хусаря-отшелник***

Блестящият хусар граф Алексей Буланов, както точно съобщи Бендер, бе наистина герой на аристократическия Петербург. Името на великолепния кавалерист и гуляйджия не слизаше от устата на високомерните обитатели на дворците по Английския крайбрежен булевард и от колоните на светската хроника. Много често по страниците на илюстрованите списания се появяваше снимката на красавеца-хусар — куртка, извезана със сърмени галуни и обшита със зърнест астраган, високо остригани и пригладени сколуфи и къс надменен нос.

За граф Буланов се носеше славата на участник в много тайни дуели със съдбоносен изход, в явни романи с най-красивите, недостъпни светски дами, в налудничави постъпки срещу уважавани в обществото особи и задушевни гуляи, неизбежно завършващи с побоища.

Графът бе красив, млад, богат, щастлив в любовта, щастлив в играта на карти и в наследяването на имоти. Роднините му умираха често и техните имущества увеличаваха и без това огромното състояние на хусаря.

Той бе дързък и смел. Помагаше на абисинския негус Менелик във войната му с италианците.

Седи той под едрите звезди на Абисиния, загърнат в бял бурнус и впил поглед в едромащабната карта на местността. Пламъците на факлите хвърлят играещи сенки върху пригладените му сколуфи. В краката на графа седи новият му приятел — абисинското момче Васка. След като разгромява войските на италианския крал, графът се завръща в Петербург заедно с абисинеца Васка. Петербург посреща героя с цветя и шампанско. Граф Алексей отново се хвърля в безгрижния водовъртеж на насладите, както се казва във великосветските романи. За него продължават да говорят с удвоен възторг, жените се тровят заради него, мъжете му завиждат. Отзад на графската карета, която лети по улица Милионна, неизменно стои абисинецът и буди изумление у минувачите със своята чернота и със стройната си фигура.

И неочаквано всичко се прекъсва. Граф Алексей Буланов изчезва. Графиня Белоруско-Балтийска, последната любов на графа е безутешна. Изчезването на графа вдига голям шум. Вестниците се пълнят с догадки. Полицейските агенти се разсипват да го търсят. Но всичко е напразно. Следите на графа не могат да се открият.

Когато шумът вече затихвал, от Аверкиевия манастир идва писмо, което обяснява всичко. Блестящият граф, героят на аристократическия Петербург, Валтасар на XIX век, се подстригал за монах. Разпространяват се ужасяващи подробности. Говори се, че графът-монах носел вериги, тежки няколко десетки килограма, и че той, навикнал на изисканата френска кухня, се хранел само с картофени обелки. Извива се ураган от предположения. Разправя се, че на графа се явила покойната му майка. Жените плачат. Пред къщата на графиня Белоруско-Балтийска се точи върволица от карети. Княгинята и нейният мъж приемат съболезнования. Плъзват нови слухове. Графът щял да се върне. Временно се бил побъркал на религиозна почва. Някои твърдят, че графът избягал заради дългове. Други разправят, че всичко идело от нещастен роман.

А в действителност графът се подстригал за монах, за да опознае живота. Назад не се върнал. Постепенно го забравили. Княгиня Балтийска се запознала с един италиански певец, а абисинецът Васка се завърнал в родината си.

В светата обител граф Алексей Буланов, който приел името Евпъл, се изтезавал с велики подвизи. Той наистина носел вериги, но му се сторило, че това не е достатъчно за опознаването на живота. Тогава си измислил специално монашеско облекло: калимавка с отвесна козирка, която да му закрива лицето, и расо — да спъва движенията му. Започнал да носи това облекло с благословията на игумена. Но и то му се видяло малко. Завладян от себелюбие, той се оттеглил в една горска землянка и заживял в дъбов ковчег.

Подвигът на отшелника Евпъл учудил цялата обител. Той ядял само сухари, които му донасяли наведнъж за три месеца.

Така минали двадесет години. Евпъл смятал живота си за разумен, естествен и единствено безпогрешен. Живеел необикновено леко и мислите му станали кристалночисти. Той опознал живота и разбрал, че иначе не бива да се живее.

Веднъж забелязал с учудване, че на онова място, където в продължение на двадесет години бил свикнал да намира сухари, няма нищо. Не ял четири дни. На петия дошъл непознат старец, обут с цървули, и му казал, че болшевиките са изселили монасите и са организирали в светата обител совхоз. Той му оставил малко сухари и си тръгнал със сълзи на очите. Отшелникът не разбрал стареца. Смирен и чист, той лежал в ковчега и се радвал, че е разбрал живота. Старият селянин продължавал да му носи сухари.

Така изминали още няколко необезпокоявани от никого години.

Веднъж само вратата на землянката се отворила и в нея влезли, приведени, няколко души. Те се приближили до ковчега и мълчаливо заразглеждали стареца. Били едри мъже с ботуши и шпори на тях, с огромни бричове и с маузери, поставени в дървени полирани кобури. Старецът лежал в ковчега с изопнати ръце и гледал пришълците с лъчезарен поглед. Неговата дълга и мека прошарена брада закривала половината от ковчега. Непознатите зазвънтели с шпорите, свили рамене и се отдалечили, като внимателно затворили вратата след себе си.

Времето минавало. Животът се разкрил пред отшелника в цялата си пълнота и красота. Но една нощ, след като през деня окончателно разбрал, че всичко в неговото познание е светло, отшелникът неочаквано се събудил. Това го учудило. Той никога не се будел нощем. Докато мислел какво може да го е събудило, отново заспал, но тутакси пак се събудил, усещайки остро парене по гърба. Той търсел причината на това парене, мъчел се да заспи, но не можел. Нещо му пречело. Не могъл да заспи до сутринта, стенел тихо и несъзнателно си чешел ръцете. През деня, когато станал, случайно погледнал в ковчега. И разбрал всичко: по ъглите на мрачното му легло бързо пълзели вишненочервени дървеници. Отшелникът се отвратил.

Същия ден дошъл старецът със сухарите. И аскетът, който мълчал цели двадесет и пет години, заговорил. Помолил стареца да му донесе малко газ. Думите на великия мълчаливец слисали селянина. Ала той му донесъл газ, въпреки че се срамувал и криел шишето. Щом старецът си отишъл, отшелникът намазал с трепереща ръка всички ъгли и пукнатини на ковчега. За пръв път от три дни насам Евпъл заспал спокойно. Нищо не го обезпокоило. Продължил да маже с газ ковчега и през следващите дни. Но след два месеца разбрал, че е невъзможно да унищожи дървениците с газ. По цели нощи той се мятал в ковчега и се молел високо, но молитвите му помагали още по-малко от газта.

Минала половин година в невъобразими мъчения, преди отшелникът да се обърне отново е молба към стареца. Втората молба смаяла още повече селянина. Отшелникът го молел да му донесе от града прах „Арагац“ против дървеници. Но и „Арагац“ не помогнал. Дървениците се размножавали неимоверно бързо. Непоклатимото здраве на отшелника, несломено от двадесет и пет годишно постничество, забележимо се влошавало. Започнал мрачен, отчаян живот. Ковчегът станал омразен и неудобен за отшелника Евпъл. Нощем, по съвета на селянина, той горял дървениците с борина. Те умирали, но не се предавали.

Изпробвано било и последното средство: препаратът братя Глик — розова течност с дъх на гнила праскова под названието „Клопин“[1]. Но и това не помогнало. Положението се влошавало. Две години след започването на голямата борба отшелникът случайно забелязал, че напълно е престанал да мисли за смисъла на живота, тъй като по цели денонощия се занимавал с избиването на дървеници.

Тогава именно той разбрал, че се е излъгал. Както и преди двадесет и пет години животът си бил все така безпросветен и загадъчен. Не успял да избяга от мирските тревоги. Оказало се невъзможно да се живее с тялото на земята; а с душата на небесата.

Тогава старецът станал и пъргаво излязъл от землянката. Наоколо му тъмна зелена гора. Било ранна, суха есен. Край самата землянка никнело цяло семейство месести манатарки. На едно клонче незнайна птичка пеела соло. Долетял шум от минаващ влак. Земята потреперела. Животът бил прекрасен. И старецът, без да се обръща, тръгнал напред.

Днес той е кочияш в конната база на Московското комунално стопанство.

След като разказа на Иполит Матвеевич тази във висша степен поучителна история, Остап избърса с ръкава на сакото малиненочервените си обуща, изсвири тържествено с уста и излезе.

Призори нахълта в стаята, събу се, постави малиненочервените си обувки върху нощната масичка и започна да глади лъскавата им кожа, като нареждаше нежно и страстно:

— Моите мънички приятели…

— Къде бяхте? — запита го Иполит Матвеевич сънливо.

— При вдовицата — глухо отвърна Остап.

— Е?

Иполит Матвеевич се понадигна на лакът.

— И ще се жените ли за нея?

Очите на Остап заискриха.

— Сега аз вече трябва да се женя, ако искам да постъпя като честен човек.

Иполит Матвеевич сконфузено изгрухтя.

— Пламенната жена — каза Остап — е блян за поета. Провинциална непосредственост. В центъра такива субтропици отдавна вече не съществуват, но по периферията на места още се срещат.

— Кога ще бъде сватбата?

— Вдругиден. Утре не може: Първи май е, всичко е затворено.

— Ами какво ще стане с нашата работа? Вие се жените… А може да се наложи да ходим в Москва.

— Защо се безпокоите? Заседанието продължава.

— Ами жена ви?

— Жена ми ли? Брилянтовата вдовичка? Последен въпрос! Внезапно отпътуване поради повикване от центъра. Кратък доклад в Малкия Совнарком. Прощална сцена и варено пиле за из път. Ще тръгнем с комфорт. А сега спете. Утре имаме почивен ден.

Бележки

[1] Клопин — названието иде от руската дума клоп, която означава дървеница. — Б.пр.