Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XIX
Балотиране по европейски

Докато приятелите водеха културно-просветен живот, посещаваха музеи и се навъртаха около момичетата, в Старгород, на улица Плеханов, двойната вдовица Грицацуева, жена пълна и немощна, се съвещаваше и съзаклятничеше със своите съседки. Всички вкупом разглеждаха оставената от Бендер бележка и дори я гледаха срещу светлината. Но на нея нямаше водни знаци, а дори и да имаше, тайнствените драскулки на великолепния Остап едва ли биха станали по-ясни.

Минаха три дни. Хоризонтът си оставаше чист. Нито Бендер, нито Цедката за чай, ни кухата гривничка, нито столът се връщаха. Всички тия одушевени и неодушевени предмети бяха изчезнали по най-мистериозен начин.

Тогава вдовицата взе радикални мерки. Отиде в администрацията на „Старгородская правда“ и там набързо й скалъпиха обявлението:

МОЛЯ ЛИЦАТА,
КОИТО ЗНАЯТ МЕСТОПРЕБИВАВАНЕТО

Изчезнал е от къщи др. Бендер, 25—30-годишен. Облечен със зелен костюм, жълти чепици и синя жилетка. Брюнет.

Знаещите моля да съобщят срещу прилично възнаграждение. Улица Плеханов 15, Грицацуева.

 

— Ваш син ли е? — осведомиха се със съчувствие в администрацията.

— Мъж ми е! — отвърна мъченицата и скри лице в кърпичката си.

— Ах, мъж!

— Законен. Защо?

— Нищо. Не би било зле да се обърнете и към милицията.

Вдовицата се изплаши. Тя се страхуваше от милицията. Изпроводена от недоумяващите погледи, вдовицата си отиде.

Трикратно прозвуча призивът от страниците на вестник „Старгородская правда“. Но великата страна мълчеше. Не се и. Никой не се яви да получи приличното възнаграждение. Съседките продължаваха да сплетничат.

С всеки изминат ден челото на вдовицата ставаше все по-мрачно. И странно нещо: мъжът се мярна като ракета, отмъкна в черното небе хубавия стол и семейната цедка, но вдовицата все още го обичаше. Кой може да разбере сърцето на жената, особено на вдовицата?

 

В Старгород вече свикнаха с трамвая и се качваха в него без страх. Кондукторите викаха с бодри гласове: „Места няма!“ и всичко си вървеше така, сякаш трамваят бе прокаран в града още по времето на Владимир Червеното Слънчице. Инвалидите от всички категории, жените с деца и Виктор Михайлович Полесов се качваха в трамвая от предната платформа. На поканата: „Билети моля!“ — Полесов важно отвръщаше: „Карта“ — и си оставаше до ватмана. Карта той нямаше и не можеше да има.

Пребиваването на Воробянинов и на великия комбинатор остави в града дълбока следа.

Заговорниците ревностно пазеха поверената им тайна. Мълчеше дори Виктор Михайлович, когото винаги нещо го глождеше да разкаже вълнуващите го тайни още на първия срещнат. Ала като си представеше широките плещи на Остап, Полесов се въздържаше. Олекваше му на душата само когато си поговореше с гледачката.

— Ами вие как мислите, Елена Станиславовна — казваше й той, — с какво да си обясним изчезването на нашите ръководители?

Това също така много интересуваше Елена Станиславовна, но тя нямаше никакви сведения.

— А не мислите ли, Елена Станиславовна — продължаваше неуморният шлосер, — че те сега изпълняват някаква специална задача?

Гледачката беше убедена, че е именно така. На същото мнение бе, изглежда, и папагалът с червените гащички. Той гледаше Полесов със своето кръгло умно око, сякаш му казваше: „Дай ми семчици и аз веднага всичко ще ти разкажа. Виктор, ти ще станеш губернатор. Ще ти бъдат подчинени всички шлосери. А вратарят от жилищен дом №5, тоя самозабравил се простак, вратар ще си остане!“

— А не мислите ли, Елена Станиславовна, че ние трябва да продължим работата? Така или иначе, но не бива да седим със скръстени ръце!

Гледачката се съгласи и забеляза:

— Ама Иполит Матвеевич е герой!

— Герой е, Елена Станиславовна! Няма никакво съмнение. Ами смелият офицер с него? Делови човек! Не зная вие как мислите, Елена Станиславовна, но работата не може да остане така. В никакъв случай не може.

И Полесов започна да действува. Той посещаваше редовно всички членове на тайния съюз „Меча и ралото“, като особено много досаждаше на предпазливия собственик на одеския артел „Московски кравайчета“, гражданина Кислярски. Щом видеше Полесов, Кислярски помръкваше. А заговореше ли се, че трябва да се действува, страхливият производител на гевреци изпадаше в лудост.

В края на седмицата всички се събраха у Елена Станиславовна, в стаята с папагала. Полесов кипеше.

— Ти, Виктор, много-много не дрънкай. — казваше му разсъдливият Дядев, — какво току се шляеш по цели дни из града?

— Трябва да се действува! — крещеше Полесов.

— Че трябва да се действува — трябва, но да се крещи, е съвсем излишно. Аз, господа, ето как си представям всичко. Щом веднъж Иполит Матвеевич е казал — значи, работата е свята. И вероятно няма да чакаме дълго. Как ще стане всичко това, не е необходимо ние да знаем: за тази работа си има военни. А ние сме от гражданската част — представители на градската интелигенция и на търговското съсловие. Какво е важното за нас? Да бъдем готови. Ние имаме ли нещо? Център имаме ли? Нямаме. Кой ще стане кмет на града? Такъв нямаме. А това, господа, е най-главното. Англичаните, господа, май няма повече да се церемонят с болшевиките. Това за нас е първият признак. Всичко ще се промени, господа, и то твърде бързо. Уверявам ви.

— В това ние не се съмняваме — каза важно Чарушников.

— И много добре, че не се съмнявате. Какво е вашето мнение, господин Кислярски? И вашето, млади хора?

С целия си вид Никеша и Владя изразиха увереност в бързата промяна. А Кислярски, разбрал от думите на шефа на търговската фирма „Бързоопак“, че не ще се наложи да взема непосредствено участие във въоръжените стълкновения, се съгласи зарадван.

— Какво трябва да правим сега? — нетърпеливо запита Виктор Михайлович.

— Ще чакате — каза Дядев, — вземете пример от спътника на господин Воробянинов. Каква ловкост! Каква предпазливост! Вие забелязахте ли колко бързо обърна той работата за помощ на безпризорните? Така трябва да действуваме и ние. Ние само помагаме на децата. И така, господа, да набележим кандидатурите!

— Предлагаме за предводител на дворянството Иполит Матвеевич Воробянинов! — възкликнаха младите хора Никеша и Владя.

Чарушников се изкашля снизходително.

— Ама че го казахте и вие! Той най-малко министър ще бъде. А може и по-нагоре да го издигнем — диктатор!

— Какво приказвате, господа — обади се Дядев, — предводител е нещо съвсем незначително! За губернатор трябва да помислим, а не за предводител. Нека почнем с губернатор. Аз мисля…

— Господин Дядев! — възторжено извика Полесов. — Та кой друг може да поеме кормилото на цялата губерния?

— Много съм поласкан от доверието… — започна Дядев, но в същия миг го прекъсна почервенелият Чарушников.

— Този въпрос, господа — каза той с пресилване в гласа, — би трябвало да се поизясни.

Той се стараеше да не гледа Дядев.

Собственикът на „Бързоопак“ разглеждаше с високомерие ботушите си, по които се бяха полепили дървени стърготини.

— Не възразявам — промълви той, — нека балотираме. Тайно или явно гласуване?

— По съветски не ни трябва — обидено каза Чарушников, — да гласуваме честно, по европейски — тайно.

Гласуваха с листчета. За Дядев бяха подадени четири бележки. За Чарушников — две. Някой се беше въздържал. По лицето на Кислярски се виждаше, че е той. Не му се искаше да разваля отношенията си е бъдещия губернатор, който и да беше той.

Когато треперещият от вълнение Полесов оповести резултатите от честното европейско балотиране, в стаята настъпи тягостно мълчание. Всеки избягваше да гледа Чарушников. Провалилият се кандидат за губернатор седеше като опозорен.

Елена Станиславовна го съжаляваше. Тя бе гласувала за него.

Другия глас ловкият в изборните работи Чарушников бе подал сам за себе си. Добрата Елена Станиславовна тутакси каза:

— А за кмет предлагам все пак да бъде избран мосю Чарушников.

— Защо все пак? — обади се великодушният губернатор. — Не все пак, а именно него и никого другиго. Обществената дейност на господин Чарушников ни е много добре известна.

— Съгласни, съгласни! — завикаха всички.

— Да смятаме ли избрания за утвърден?

Опозореният Чарушников се оживи и дори запротестира:

— Не, не, господа, моля да се гласува. За кмет дори по е необходимо да се гласува, отколкото за губернатор. Щом вие, господа, искате да ми окажете доверие, то моля, много ви моля, гласувайте!

В празната захарница се изсипаха листчета.

— Шест гласа „за“ — каза Полесов — и един въздържал се.

— Поздравявам ви, господин кмете! — каза Кислярски, по чието лице бе изписано, че и този път пак той се е въздържал. — Поздравявам ви!

Чарушников цъфна.

— Остава да се освежим, ваше превъзходителство — каза той на Дядев. — Полесов, я изтичай в „Октябрь“. Пари имаш ли?

Полесов направи тайнствен жест с ръка и изчезна. Временно преустановиха изборите и ги продължиха по време на вечерята.

За окръжен училищен инспектор набелязаха бившия директор на дворянската гимназия, сега букинист, Распопов. Много го хвалеха. Само Владя, изпил вече три чаши водка, тутакси запротестира:

— Не бива да го избираме. На матурата ми писа двойка по логика. Всички се нахвърлиха върху Владя.

— В такъв решителен момент — викнаха му — не бива да се мисли за собственото благо! Помислете за отечеството.

Така бързо проагитираха Владя, че и той самият гласува за своя мъчител. За Распопов гласуваха всички при един въздържал се.

За поста председател на борсовия комитет предложиха Кислярски. Той не възрази, но за всеки случай при гласуването се въздържа.

Прехвърляйки през паметта си роднини и познати, избраха: полицейски началник, управител на Палатата за проби на благородни метали, акцизен, данъчен и фабричен инспектор; попълниха ваканциите за окръжен прокурор, председател, секретар и членове на съда; набелязаха председатели на земската и търговска управа, попечителство за децата и най-сетне управа на еснафското сдружение. Елена Станиславовна бе избрана за попечителка на дружествата „Капка мляко“ и „Бялото цвете“. Поради младостта им Никеша и Владя бяха назначени като чиновници за специални поръчения при губернатора.

— Из-звинете! — извика неочаквано Чарушников. — На губернатора цели два чиновника! А на мене?

— На кмета — каза кротко губернаторът — по щат не се полагат чиновници за специални поръчения.

— Е, добре, тогава секретар.

Дядев се съгласи. Поокопити се и Елена Станиславовна.

— Не може ли — започна тя плахо, — при мене има един млад човек, много мил и възпитан момък. Син на мадам Черкесова… Много, много мил, много способен… Сега е безработен. Записан е в трудови резерви. Дори карта има. Бяха му обещали да го настанят тия дни в съюза… Не може ли да го вземете при себе си? Майка му ще бъде много благодарна.

— Вярвам, че ще може да се нареди — каза снизходително Чарушников, — как гледате вие на това, господа? Добре. Изобщо мисля, че ще се нагласи.

— Е, какво — обади се Дядев, — май че, общо взето… всичко е в ред, а? Всичко почти, нали?

— Ами аз? — прозвуча ненадейно креслив, възбуден глас.

Всички се обърнаха. В ъгъла до папагала стоеше съвсем разстроеният Полесов. Сълзи напираха през черните мигли на Виктор Михайлович. Всички много се засрамиха. Гостите изведнъж се сетиха, че пият водката на Полесов и че той изобщо е един от главните организатори на старгородския клон на „Меча и ралото“.

Елена Станиславовна се хвана за главата и изплашено възкликна.

— Виктор Михайлович! — завайкаха се всички. — Гълъбче! Мили! Как не ви е срам! Защо сте се скрили там в ъгъла? Веднага елате тук!

Полесов се приближи. Той страдаше. Не очакваше от своите другари по линията на „Меча и ралото“ такова жестокосърдечие. Елена Станиславовна не изтрая.

— Господа — започна тя, — това е ужасно! Как можахте да забравите скъпия на всички ни Виктор Михайлович?

Тя стана и целуна шлосера-аристократ по изцапаното му със сажди чело.

Господа, а нима не може Виктор Михайлович да бъде достоен окръжен, училищен инспектор или началник на полицията?

— Е, Виктор Михайлович? — попита губернаторът. — Искате ли да бъдете училищен инспектор?

— Но, разбира се, той ще бъде прекрасен, хуманен инспектор! — обади се кметът, който лапаше гъби и се мръщеше.

— Ами Распо-опов? — проточи засегнатият Виктор Михайлович. — Нали вие вече назначихте Распопов?

— Да, всъщност къде да турим Распопов?

— Пожарен командир, а?…

— Пожарен командир! — тутакси се завълнува Виктор Михайлович.

Пред него в миг изникнаха пожарни коли, замятаха се огнени езици; той чу тръби и удари от барабани; засвяткаха секири, зашариха факли, земята се разтвори и черни дракони го понесоха към пожара, обхванал градския театър.

— Пожарен командир ли? Аз искам да бъда пожарен командир!

— Е, чудесно! Поздравявам ви. От този момент вие сте пожарен командир.

— За процъфтяването на пожарната команда! — каза иронично председателят на борсовия комитет.

Всички се нахвърлиха върху Кислярски:

— Вие винаги сте били ляв! Знаем ви!

— Господа, какъв ляв съм аз?

— Знаем, знаем!…

— Ляв!

— Всички евреи са леви.

— Но, за бога, господа, не разбирам тези шеги.

— Ляв, ляв, не крийте!

— Нощем ви се присънва Милюков!

— Кадет! Кадет сте вие!

— Кадетите продадоха Финландия — изведнъж измуча Чарушников, — пари от японците вземаха! С млади момчета мърсуваха.

Кислярски не можа да понесе потока от неоснователни обвинения. Бледен, с искрящи малки очички, председателят на борсовия комитет се вкопчи за облегалото на стола и каза със звънтящ глас:

— Винаги съм бил октябрист и такъв ще си остана.

Започнаха да се осведомяват кой на коя партия съчувствува.

— Преди всичко, господа, демокрацията — каза Чарушников. — Нашето градско самоуправление трябва да бъде демократично. Но без кадетчета. Доста бели ни направиха те през седемнадесета година!

— Надявам се, че между нас няма от така наречените социалдемократи? — ехидно се заинтересува губернаторът.

По-леви от октябристите, представлявани на заседанието от Кислярски, нямаше. Чарушников се обяви за „център“. В крайния десен фланг стоеше пожарният командир. Той бе толкова десен, че дори не знаеше към коя партия принадлежи.

Заговориха за война.

— Ако не днес, то утре — каза Дядев.

— Ще има война, ще има.

— Съветвам ви да се запасите с това-онова, докато не е късно.

— Така ли мислите? — разтревожи се Кислярски.

— А вие как смятате? Мислите ли, че през време на войната ще може да си набавите нещо? Брашното веднага ще изчезне от пазара! Сребърните монетки — вдън земя ще потънат. Ще се появят хартийки всякакви, пощенски марки, които ще вървят наравно, и какви ли не още работи.

— Войната е въпрос вече решен.

— Вие правете, както си знаете — каза Дядев, — но аз ще хвърля всичките си свободни средства за предмети от първа необходимост.

— Ами вашата манифактура?

— Манифактурата си е манифактура, а брашното и захарта са си отделна работа. Съветвам ви и вие да направите така. Настоятелно ви съветвам.

Полесов се усмихна.

— Как ще воюват болшевиките? С какво? С какво ще воюват? Със стари пушки ли? Ами въздушният флот? Един виден комунист ми казваше, че те имали — е, как мислите, колко аероплана?

— Около двеста парчета!

— Двеста? Не двеста, а тридесет и два! А Франция има осемдесет хиляди бойни самолета.

Разотидоха се след полунощ.

— Да-а… Болшевиките ни докараха до безизходно положение.

Губернаторът тръгна да изпраща кмета. Двамата вървяха прекалено бавно.

— Губернатор! — говореше Чарушников. — Какъв губернатор си ти, когато не си генерал?

— Ще бъда цивилен генерал, а ти завиждаш ли ми, а? Когато поискам, ще те хвърля в затвора. Има да седи-иш там.

— В затвора не можеш да ме хвърлиш. Аз съм избран, гласувано ми е доверие.

— За един избран двама неизбрани дават.

— Мо-оля, не позволявам такива шеги с мене! — изведнъж изкрещя гръмогласно Чарушников.

— Защо крещиш, глупако? — запита го губернаторът. — В милицията ли искаш да спиш?

— В милицията няма да спя — отвърна кметът, — аз съм съветски служител…

На небето искреше звезда. Нощта беше вълшебна. По Втора Съветска спорът между губернатора и кмета продължаваше.