Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (26)

Глава XXV
Разговор с голия инженер

Появяването на Остап Бендер в редакцията бе предшествувано от редица твърде важни събития.

Като не завари Ернест Павлович през деня (апартаментът бе заключен и стопанинът по всяка вероятност бе на работа), великият комбинатор реши да намине по-късно към него, а дотогава да се поразходи из града. Измъчван от жажда за дейност, той кръстосваше улици, спираше се по площади, намигаше на милиционера, помагаше на дамите да се качват в автобуса и изобщо имаше такъв вид, сякаш цяла Москва с нейните паметници, трамваи, работнички от комбината за земеделски сечива, църквици, гари и афишни будки се бе събрала у него на тържествен прием. Той се движеше сред гостите, разговаряше любезно с тях и за всекиго намираше топла думичка. Приемът на толкова много посетители поизмори великия комбинатор. Освен това бе вече шест часът и трябваше да върви при инженер Шчукин.

Но съдбата бе отредила Остап да се забави около два часа, за да подпише малък акт, преди да се види с Ернест Павлович.

На Театралния площад великият комбинатор попадна под копитата на един кон. Плахото животно с бял косъм налетя върху му съвсем неочаквано и го блъсна с яката си гръд. Бендер падна, обливайки се в пот. Бе много горещо. Белият кон високо молеше за извинение. Остап живо скочи. Неговото мощно тяло не получи никакви наранявания. Затова именно бяха налице повече причини и възможности за скандал.

Човек не можеше да познае гостоприемния и любезен домакин на Москва. Клатушкайки се, той се приближи до смутения стар колар и го удари с юмрук по ватирания гръб. Старчето търпеливо понесе наказанието. Дотича милиционер.

— Искам да бъде съставен акт! — патетично закрещя Остап.

В гласа му се доловиха металически нотки на човек, оскърбен в най-светите си чувства. И изправен край стената на Малий театър, на същото място, където по-късно ще бъде издигнат паметник на великия руски драматург Островски, Остап подписа акта и даде малко интервю на дотичалия Персицки. Персицки Не се гнусеше от черна работа. Той внимателно залиса в бележника си името и презимето на потърпевшия и отлетя по-нататък.

Остап тръгна гордо. Като все още преживяваше връхлетяването на белия кон и изпитваше закъсняло съжаление, че не можа да набие хубаво каруцаря, той се изкачи на седмия етаж на Шчукиновата къща, вземайки по две стъпала наведнъж. Тук на главата му падна тежка капка. Той погледна нагоре. От горната площадка право в очите му плисна малко водопадче мръсна вода.

„За такова нещо муцуна се разбива“ — реши Остап.

Той хукна нагоре. Пред вратата на Шчукиновия апартамент, с гръб към него, седеше гол човек, покрит с бели лишеи. Той седеше направо на керамичните плочки, хванал с две ръце главата си, и се клатеше.

Голият бе плувнал във водата, която изтичаше от процепа под вратата на апартамента.

— О-о-о! — стенеше той. — О-о-о…

— Кажете, моля ви се, вие ли разливате тука вода? — запита Остап ядосано. — Място за къпане ли е тук? Вие сте полудял!

Голият погледна Остап и изхлипа.

— Слушайте, гражданино, вместо да плачете, не е ли по-добре да отидете на баня? Погледнете на какво сте заприличали? Същински пикадор!

— Ключът… — измуча инженерът.

— Какво ключът? — запита Остап.

— От ап-п-парта-амента.

— Където са Ви парите ли?

Голият човек хълцаше със смайваща бързина.

Нищо не можеше да смути Остап. Той започна да схваща каква е работата. И когато най-сетне разбра, едва не се прекатури през перилата от смях, който не можеше да надвие.

— Значи, вие не, можете да си влезете в апартамента? Но това е толкова лесно!

Като внимаваше да не докосне голия и се оцапа, Остап се приближи до вратата, пъхна в процепа на американската брава дългия жълт нокът на големия си пръст и предпазливо започна да го върти наляво и от горе на долу.

Вратата безшумно се отвори и голият с радостен рев се втурна в наводненото жилище.

Чешмите шуртяха. Водата в трапезарията бе образувала водовъртеж. В спалнята тя наподобяваше тихо езеро, по което спокойно, като лебеди, плуваха нощните пантофи. В ъгъла угарките се бяха събрали в дремещо рибе ято.

Воробяниновият стол бе в трапезарията, където течението на водата бе най-силно. Бели пенести вълнички се бяха образували край всеки един от неговите четири крачета. Столът леко потреперваше и, изглежда, се канеше незабавно да отплува от своя преследвач. Остап седна на него и подви крака. Съвзелият се Ернест Павлович с викове „Пардон! Пардон!“ затвори крановете, изми се и се изправи пред Бендер гол до кръста и със запретнати до коленете мокри панталони.

— Вие просто ме спасихте! — възбудено крещеше той. — Извинявайте, че няма да ви подам ръка, целият съм мокър. Знаете ли, едва не полудях.

— Явно, нататък е отивала работата.

— Намерих се в ужасно положение.

И Ернест Павлович, преживявайки отново страшното произшествие, ту навъсен, ту с нервен смях, разказа на великия комбинатор с подробности постигналото го нещастие.

— Ако не бяхте вие, щях да загина — завърши инженерът.

— Да — каза Остап, — с мене се случи нещо подобно. Дори малко по-лошо.

В момента инженерът толкова се интересуваше от всичко, отнасящо се до подобни случки, че дори захвърли кофата, с която изчерпваше водата, и заслуша напрегнато.

— Точно като вас — задочна Бендер, — само че бе през зимата и не в Москва, а в Миргород, по време на една от веселичките интермедии между Махно и Тютюник през деветнадесета година. Живеех у едно семейство. Върли малоруси! Типични собственици: едноетажна къщичка и маса различни вехтории. Трябва да ви обърна внимание, че по отношение на канализацията и другите удобства в Миргород има само помийни ями. И една нощ изскачам аз само по долни дрехи направо на снега: от простуда не се страхувах — по малка работа беше. Изскочих и машинално затворих вратата след себе си. Студ — двадесетина градуса! Чукам — не отварят. На едно място не бива да се стои: може да измръзне човек! Чукам и тичам, чукам и тичам — не отварят. И най-важното — в къщата никой от онези мръсници не спи. А нощта — страшна. Кучетата вият. Някъде стрелят. А аз тичам по преспите по долни гащи! Цял час чуках. Едва не пукнах. И защо, мислите, не отваряха? Богатството Си криеха, зашиваха керенки във възглавниците. Мислели, че обиск ще им правят. Едва не ги убих после.

Всичко това бе много познато на инженера.

— Да — рече Остап, — та, значи, вие сте инженер Шчукин?

— Аз съм. Само че, моля ви, никому не казвайте. Някак е неудобно, знаете…

— О, моля, моля! Антр-ну, тет-а-тет. Между четири очи, както казват французите. А аз идвам при вас по работа, другарю Шчукин.

— Крайно ще се радвам да ви услужа.

— Гран мерси. Работата е дребна. Вашата Съпруга ме помоли да намина към вас и да взема този стол. Казва, че й е нужен за комплект, а на вас смятала да изпрати креслото.

— Разбира се, моля ви се! — възкликна Ернест Павлович. — Много се радвам. Но защо да ви затруднявам? Мога сам да го занеса. Още днес.

— Не, няма защо! За мене това е дребна работа. Живея наблизо и няма да ме затрудни.

Инженерът се засуети и изпроводи великия комбинатор чак до вратата, чийто праг обаче се страхуваше да престъпи, макар че ключът бе вече сложен за сигурност в джоба на мокрите панталони.

 

На бившия студент Иванопуло беше подарен още един стол.

Тапицировката му наистина бе малко повредена, но все пак столът бе прекрасен и при това досущ като първия.

Неуспехът с този стол, четвърти поред, не тревожеше Остап. Той познаваше всички капризи на съдбата.

В стройната система на неговите умозаключения като грамадно тъмно петно се врязваше само столът, който бе изчезнал безследно в магазията на Октомврийската гара. Мислите за този стол бяха неприятни и навяваха тягостно съмнение.

Великият комбинатор се намираше в положението на играч на рулетка, залагащ изключително на номера, един от онази пасмина хора, които желаят да спечелят изведнъж тридесет и шест пъти повече от онова, което са заложили. Положението бе дори по-лошо: концесионерите играеха на такава рулетка, където зерото се падаше на единадесет номера от дванадесетте. А и дванадесетият номер излезе от полето на зрението, намираше се дявол знае къде и може би криеше в себе си чудесната печалба.

Веригата от тия тъжни размисли беше прекъсната от появяването на главния директор. Дори само видът му възбуди у Остап недобри чувства.

— Охо! — каза техническият ръководител. — Виждам, че имате успехи. Само не се шегувайте с мене. Защо сте оставили стола отвън? За да се позабавлявате с мене ли?

— Другарю Бендер — промърмори предводителят.

— Ах, защо си играете с нервите ми! Донесете го тука по-скоро, донесете го! Вие виждате, че новият стол, на който седя, увеличи ценността на вашата придобивка много пъти.

Остап наклони глава настрани и присви очи.

— Не мъчете детето — изрече басово той най-сетне, — къде е столът? Защо не сте го донесли?

Обърканият доклад на Иполит Матвеевич бе прекъсван с викове от място, с иронични ръкопляскания и коварни въпроси. Воробянинов завърши доклада си под единодушния смях на аудиторията.

— Ами моите инструкции? — запита Остап страшно. — Колко пъти съм ви казвал, че е грешно да се краде! Още тогава, в Старгород, когато искахте да оберете моята жена, мадам Грицацуева, още тогава разбрах, че вие имате дребнокриминални наклонности. Най-многото, до което могат да ви доведат тия наклонности — това е шест месеца обикновен затвор. За титана на мисълта и бащата на руската демокрация мащабът, изглежда, не е голям и — резултатите са налице. Столът, който е бил в ръцете ви, се е изплъзнал. Нещо повече, вие изпортихте добрия случай! Опитайте се сега да направите второ посещение. Тоя Авесалом главата ви ще откъсне. Имали сте щастие, че ви е помогнал идиотският случай, иначе щяхте да седите зад решетките и да чакате напразно да ви донеса нещо. Аз няма да ви нося нищо, имайте предвид това. Какво ме интересува Хекуба? В края на краищата вие не сте ми нито майка, нито сестра, нито любовница.

Осъзнал цялото си нищожество, Иполит Матвеевич стоеше с клюмнала глава.

— Ето какво, миличък, виждам колко е безцелна нашата съвместна работа. Във всеки случай за мене е абсурдно да работя с такъв слабокултурен съдружник като вас за четиридесет процента. Воленс-неволенс, аз трябва да поставя нови условия.

Иполит Матвеевич си пое дъх. До този момент той се стараеше да не диша.

— Да, стари ми приятелю, вие сте болен от организационно безсилие и от малокръвие. Съответно на това вашите дялове се намаляват. Откровено, искате ли двадесет процента?

Иполит Матвеевич поклати категорично глава.

— Защо не искате? Малко ли са ви?

— М-малко.

— Но това са тридесет хиляди рубли! Колко искате вие?

— Съгласен съм на четиридесет.

— Пладнешки обир! — каза Остап, като подражаваше на интонациите на предводителя по време на паметния пазарлък в стаята на вратаря в Старгород. — Тридесет ви са малко, а? Не ви ли трябва още и ключът от квартирата?!

— На вас ви трябва ключът от квартирата — измърмори Иполит Матвеевич.

— Вземайте двадесет, додето не е късно, иначе мога да се откажа. Възползувайте се от случая, че съм в добро настроение.

Воробянинов отдавна вече бе загубил оная самонадеяност, с която някога започна търсенето на брилянтите.

Ледът, който се пропука още в стаята на вратаря, ледът, който трещеше, пукаше се и се удряше о гранита на крайбрежния булевард, отдавна се бе съвсем разтрошил и стопил. Лед вече нямаше. Течеше широко разляла се вода, която лениво влачеше Иполит Матвеевич, мяташе го от една страна на друга и ту го удряше о някоя греда, ту го сблъскваше със столовете, ту го отнасяше далеч от тях. Иполит Матвеевич изпитваше неизразим страх. Всичко го плашеше. По тази река плаваха смет, петролни отпадъци, продънени курници, умряла риба, някаква ужасна шапка. Може би това бе шапката на отец Фьодор, патешката фуражка, отнесена от главата му от вятъра в Ростов? Кой знае! Краят на пътя не се виждаше. На брега не можеше да бъде изхвърлен, а да плува срещу течението бившият предводител на дворянството нямаше нито сили, нито желание.

Течението го носеше към откритото море на приключенията.