Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (29)

Глава XXVIII
Ярката и тихоокеанското петле

Репортьорът Персицки усилено се готвеше за двестагодишния юбилей на великия математик Исак Нютон.

В разгара на работата влезе Стьопа от „Наука и жизнь“. Зад него се тътреше дебела гражданка.

— Слушайте, Персицки — започна Стьопа, — тази гражданка е дошла при вас по работа. Елате, гражданко, другарят ще ви обясни.

И Стьопа излезе, като се подсмиваше под мустак.

— Е? — запита Персицки. — Какво има да кажете?

Мадам Грицацуева (това бе тя) погледна репортьора с тъжни очи и мълчаливо му подаде хартийка.

— Тъй — рече Персицки — … под копитата на коня… отървал се с лека уплаха… Какво искате всъщност?

— Адреса — умолително промълви вдовицата, — не мога ли да науча адреса?

— Чий адрес?

— На О. Бендер.

— Откъде ще зная аз?

— Ами другарят каза, че вие знаете.

— Нищо не зная. Обърнете се към експедицията.

— А не може ли да си спомните, другарю? С жълти чепици.

— И аз съм с жълти чепици. В Москва още двеста хиляди души ходят с жълти чепици. Може би искате да научите адресите им? Тогава моля. Ще изоставя всичко друго и ще се заема с тази работа. След половин година вие ще знаете адресите на всички. Зает съм, гражданко.

Но вдовицата, почувствувала голямо уважение към Персицки, вървеше след него по коридора и като шумолеше с колосаната си фуста, повтаряше молбите си.

„Ах, това магаре Стьопа! — помисли си Персицки. — Но нищо, аз пък ще му пратя изобретателя на перпетуум-мобиле, та и той да се поизпоти малко.“

— Но какво мога да направя аз? — запита раздразнено Персицки, като се спря пред вдовицата. — Откъде мога да зная адреса на гражданина О. Бендер? Аз да не съм конят, който е налетял върху него? Или каруцарят, когото той удари по гърба пред мене?…

Вдовицата избоботи нещо неясно, от което можеше да се разбере само „другарю“ и „много ви моля“.

Работният ден в Дома на народите бе свършил. Канцеларията и коридорите опустяха. Някъде само се дописваше страница на пишеща машина.

— Извинете, мадам, виждате, че съм зает!

С тези думи Персицки се вмъкна в тоалетната. След като се помая там десет минути, той изскочи весел. Грицацуева търпеливо чакаше на ъгъла на двата коридора. Щом Персицки мина край нея, тя отново му заговори.

Репортьорът побесня.

— Вижте какво, стрино — каза той, — от мене да мине, ще ви кажа къде е вашият О. Бендер. Вървете направо по коридора, после завийте надясно и вървете пак направо. Там има врата. Потърсете Черепенников. Той знае.

И доволен от хрумването си, Персицки тъй бързо изчезна, че колосаната вдовичка не успя да получи допълнителни сведения.

Мадам Грицацуева пооправи полите си и тръгна по коридора.

Коридорите в Дома на народите бяха толкова дълги и тесни, че вървящите по тях неволно ускоряваха ход. За всеки срещнат можеше да се каже колко е изминал. Ако се движеше с едва ускорена крачка, това значеше, че току-що е тръгнал. Изминалите два или три коридора развиваха среден тръс. А понякога можеше да се види човек, тичащ, колкото му държат краката: той се намираше в стадия на петия коридор. Гражданинът пък, оставил зад гърба си осем коридора, лесно би могъл да съперничи в бързина на птиците, на коня за надбягване и на световния шампион — бегача Нурми.

След като сви надясно, мадам Грицацуева се затича. Паркетът пукаше.

Насреща й вървеше бързо мургав мъж със синя жилетка и малинови чепици. По лицето на Остап се виждаше, че посещението му в Дома на народите в такъв късен час е предизвикано от извънредните работи на концесията. Нямаше съмнение, че в плановете на техническия ръководител не влизаше среща с любимата.

Когато забеляза вдовичката, Бендер се обърна и без да се озърта, тръгна назад покрай стената.

— Другарю Бендер — закрещя вдовицата във възторг, — къде отивате?

Великият комбинатор ускори ход. Забърза и вдовицата.

— Спрете да ви кажа нещо — молеше тя.

Но думите й не стигаха до слуха на Остап, В ушите му вече свиреше и фучеше вятърът. Той летеше по четвъртия коридор, прескачаше перилата на вътрешните железни стълби. На любимата си той остави само ехото, което дълго й повтаряше шумът по стълбите.

— Е, слава богу! — мърмореше Остап под носа си, озовал се на петия етаж. — Намерила време за срещи. Кой ли е изпратил тука тази пламенна дамичка? Време е вече да бъде ликвидиран московският филиал на концесията, иначе, току-виж, довтасал при мене и хусарят-частник с мотора.

В това време мадам Грицацуева, разделена от Остап с три етажа, хиляда врати и дузина коридори, избърса с полите на фустата пламналото си лице и започна търсенето. Най-напред тя искаше по-скоро да намери мъжа си и да се обясни с него. В коридорите светнаха мъждиви лампи. Всички лампи, всички коридори и всички врати бяха еднакви. Вдовицата я достраша. Поиска й се да си върви.

Подчинявайки се на коридорната прогресия, тя се носеше с все по-ускорен темп. След половин час бе вече невъзможно да се спре. Вратите на президиумите, секретариатите, местните комитети, орготделите и редакциите с грохот отлетяваха от двете страни на обемистото й тяло. С коравите колосани поли на фустите си тя събаряше в движение плювалници, които с шум на търкалящи се тенджери падаха след нея. В ъглите на коридорите се образуваха вихрушки и водовъртежи. Отварящите се прозорчета тракаха. Изрисуваните по стените с шаблон едни и същи пръсти, показващи посоката, боцкаха бедната пътничка.

Най-сетне Грицацуева се озова на площадката на вътрешната стълба. Там бе тъмно, но вдовицата надви страха си, изтича надолу и дръпна стъклената врата. Вратата бе заключена. Вдовицата се втурна назад. Но вратата, през която току-що бе минала, също беше заключена от нечия старателна ръка.

 

В Москва обичат да заключват вратите.

Хиляди главни входове са залостени отвътре с греди и стотици хиляди граждани се промъкват в жилищата си през задните входове. Отдавна отмина осемнадесета година, отдавна загуби смисъл понятието „нападение на жилището“, отпадна охраната на жилищата, организирана от живущите в тях за по-голяма сигурност, разрешава се вече проблемът за уличното движение, строят се огромни електростанции, правят се грандиозни научни открития, но все още няма кой да посвети живота си на разрешаването проблема за затворените врати.

Кой ще е този човек, който ще разреши загадката на кината, театрите и цирковете?

За десет минути три хиляди души трябва да влязат в цирка през една-единствена, отворена само с едното си крило врата. Останалите десет врати, специално приспособени за пропускане на големи групи народ, са затворени. Може ли да ни каже някой защо са затворени? Може би за това, че преди двадесетина години от конюшнята на цирка било откраднато дресирано магаренце и оттогава в страха си дирекцията зазижда удобните входове и изходи. А може би някога течение е пронизало прославения цар на въздуха — акробата, и затворените врати са само отзвук от скандала, който той е вдигнал.

В театрите и кината пускат публиката на малки групи, за да се избегне уж задръстването. Но задръстването може да се избегне много лесно — стига само да се отворят съществуващите в изобилие изходи. Но вместо това администрацията действува, като употребява сила. Проверителите на входните билети, хванати за ръце, образуват жива бариера и по такъв начин държат публиката обсадена не по-малко от половин час. А вратите, заветните врати, затворени още при Павел I, си стоят затворени и до ден-днешен.

Петнадесет хиляди любители на футбола, възбудени от сърцатата игра на сборния тим на Москва, са принудени да се провират към трамвая през пролуката, която е толкова тясна, че един леко въоръжен войник би могъл да задържи тук четиридесет хиляди варвари, защитени от две крепостни кули.

Спортният стадион няма покрив, но има няколко врати. Отворена е само една вратичка. През нея може да се влезе само след като бъдат строшени останалите врати. След всяко голямо състезание тях ги строшават. Но в грижите за изпълнението на светата традиция всеки път те биват акуратно възстановявани й здраво залоствани.

И ако няма никаква възможност да се прикачи вратата (това става тогава, когато няма към какво да се прикачи), пускат се в ход скритите врати от всички видове:

1. Бариери,

2. Прегради,

3. Обърнати пейки,

4. Забранителни надписи,

5. Въжета.

Бариерите имат голямо приложение в учрежденията.

С тях се прегражда достъпът до нужния сътрудник.

Посетителят се разхожда като тигър край бариерата и се старае с жестове да обърне внимание върху себе си. Той не винаги успява да стори това. А може би посетителят носи полезно изобретение! Или пък чисто и просто иска да си плати данъка върху общия доход! Но бариерата е попречила — изобретението е останало неизвестно и данъкът — неплатен.

Преградата се прилага на улицата.

Поставят я през пролетта на шумната улица уж за да огради тротоара, който ще се поправя. И в един миг шумната улица опустява. Минувачите се промъкват към желаните места по други улици. Всеки ден им се налага да извървяват излишен километър, но лекокрилата надежда не ги напуска. Лятото си отива. Листата жълтеят. А преградата продължава да стои. Ремонт не е направен. И улицата е пуста.

С обърнати градински пейки преграждат входовете за московските паркове, които поради възмутителната небрежност на строителите не са снабдени със солидни врати.

За надписите би могло да се напише цяла книга, но засега това не влиза в плановете на авторите.

Тези надписи са два вида: преки и косвени.

Към преките могат да бъдат отнесени:

 

 

Такива надписи понякога се окачват на вратите на онези учреждения, които особено много се посещават от граждани.

Косвените надписи са най-пагубни. Те не забраняват влизането, но рядко ще се намери смелчага, който да рискува все пак да се възползува от правото си. Ето ги тези позорни надписи:

 

 

Там, където не може да се постави бариера или преграда, да се преобърнат пейки или да се окачи надпис — там се опъват въжета. Опъват ги по вдъхновение на най-неочаквани места. Ако са опънати на височина до гърдите на човека, работата се ограничава с лека уплаха и малко нервен смях. Опънатото пък на височината на глезените въже може да осакати човека.

По дяволите вратите! По дяволите опашките пред входовете на театрите! Разрешете да се влиза без доклад! Молим да махнете преградата, поставена от нехаен домоуправител пред разровения плочник! Махнете обърнатите пейки! Поставете ги на мястото! В градинката е приятно да се седи именно нощем. Въздухът е чист и ти хрумват умни мисли!

Седнала на стълбището край затворената стъклена врата в самия център на Дома на народите, мадам Грицацуева мислеше за вдовишката си съдба, от време на време позадрямваше и чакаше утрото.

От осветения коридор през стъклената врата върху вдовицата падаше абажурната жълтеникава светлина на електрическите лампи. Сивото утро проникваше през прозорците на стълбищната шахта.

Бе оня безмълвен час, когато утрото е още свежо и лазурно. В този час Грицацуева чу стъпки в коридора. Вдовицата скочи живо и се залепи на стъклото. В края на коридора се мярна синя жилетка. Малиновите чепици бяха посипани с мазилка. Лекомисленият син на турския поданик се приближаваше към стъклената врата, като изтърсваше прашинка от сакото си.

— Лалугерче! — викна вдовицата. — Лалу-у-у-герче!

Тя дишаше върху стъклото с неизразима нежност. Стъклото се замъгли и отрази всички цветове на дъгата. В тая замъгленост и в небесната дъга сияеха сини и пъстри призраци.

Остап не чуваше гукането на вдовицата. Той си почесваше гърба и загрижено клатеше глава. Още един миг и той щеше да изчезне зад завоя.

Като изстена „другарю Бендер!“, бедната съпруга забарабани по стъклото. Великият комбинатор се обърна.

— А! — възкликна той, като видя, че заключената врата го разделя от вдовицата. — И вие ли сте тук?

— Тук, тук — повтаряше радостно вдовицата.

— Прегърни ме, радост моя, толкова отдавна не сме се виждали — отправи покана техническият директор.

Вдовицата се замята. Подскачаше зад вратата като щиглец в кафез. Притихналите през нощта фусти отново зашумоляха. Остап разтвори обятия.

— Защо не идваш, ярчице моя? Твоето тихоокеанско петле е така уморено от заседанията на Малкия Совнарком.

Вдовицата бе лишена от фантазия.

— Лалугерче — повтори тя за пети път. — Отворете ми вратата, другарю Бендер.

— По-спокойно, момиче! Скромността краси жената. Какви са тези скокове?

Вдовицата страдаше.

— Но защо се измъчвате? — питаше Остап. — Кой ви пречи да живеете?

— Изостави ме, а и пита отгоре на това!

И вдовицата заплака…

— Изтрийте си очичките, гражданко. Всяка ваша сълзичка е молекула в космоса.

— А аз чаках, чаках, магазина си затворих… Тръгнах вас да търся, другарю Бендер…

— Е, и как се чувствувате сега на стълбището? Не духа ли?

Вдовицата почна бавно да кипва като голям манастирски самовар.

— Изменник! — изрече тя и цяла потрепери.

Остап имаше още малко свободно време. Той защрака с пръсти и като се поклащаше ритмично, тихичко запя:

От дявола частица

е в нашата душица.

Затуй от женски чар

в гръдта гори пожар.

— Да пукнеш дано! — пожела му вдовицата, когато той свърши танца. — Гривната открадна, подарък от мъжа ми. Ами стола защо задигна?

— Вие май преминавате към оскърбление? — забеляза Остап равнодушно.

— Открадна, открадна! — повтаряше вдовицата.

— Вижте какво, момиче: Остап Бендер никога нищо не е крал — хубавичко да запомните това.

— А цедката кой взе?

— Ах, цедката! От вашия неликвиден фонд? И това вие смятате за кражба? В такъв случай нашите възгледи за живота са диаметрално противоположни.

— Задигна я — продължаваше да кука вдовицата.

— Значи, ако млад, здрав човек вземе взаимообразно от една провинциална бабичка ненужната й, поради разклатеното й здраве, кухненска принадлежност, значи, той е крадец? Така ли да ви разбирам, моля?

— Крадец, крадец!

— В такъв случай ще трябва да се разделим. Съгласен съм на развод.

Вдовицата се хвърли върху вратата. Стъклата задрънчаха.

Остап разбра, че е време да се отдалечи.

— Няма време за прегръдки рече той, — сбогом, любима! Разминахме се, както се разминават кораби в морето.

— Милиция! — закрещя вдовицата.

Но Остап бе вече в края на коридора. Той се качи на прозореца, скочи тежко върху влажната след нощния дъжд земя и изчезна в блестящите физкултурни градини,

На виковете на вдовицата се притече събудилият се пазач. Той пусна затворничката, като я заплаши с глоба.