Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XVI
Общежитието „Монах Бертолд Шварц“

Облегнати един на друг, Иполит Матвеевич и Остап стояха на отворения прозорец на третокласния вагон и внимателно гледаха кравите, които бавно се спускаха по насипа, младите борчета, дъсчените платформи за летовници.

 

 

Всички вицове бяха вече разказани. „Старгородска правда“ от вторник бе прочетена с обявленията и покрита с мазни петна. Всички пилета, яйца и маслини бяха изядени.

Оставаше най-уморителното време от пътя — последният час пред Москва.

Из редките горички и дъбрави изскачаха и се приближаваха към насипа весели вилички. Сред тях имаше дървени дворци, чиито стъклени веранди и прясно боядисани ламаринени покриви бляскаха на слънцето. Имаше и прости дървени къщи с малки квадратни прозорчета, същински капани за летовниците.

Докато пътниците разглеждаха с позата на познавачи хоризонта и изопачавайки запазилите се в паметта им спомени за битката при Калка, си разказваха миналото и настоящето на Москва, Иполит Матвеевич упорито се мъчеше да си представи мебелния музей. Той го виждаше като многокилометров коридор с наредени в шпалир покрай стените столове. Воробянинов си представи как минава бързо между тях.

— Не се знае още как ще се нареди с мебелния музей. Дали ще успеем? — питаше разтревожен той.

— Предводителю, време ви е да се лекувате с електричество! Не изпадайте в преждевременна истерика. Ако не можете да не преживявате, то поне преживявайте мълчаливо.

При стрелките влакът подскачаше. Семафорите го гледаха зинали. Линиите се увеличаваха. Чувствуваше се, че наближава голям железопътен възел. Тревата изчезна; замени я сгурията. Пищяха маневриращи локомотиви. Стрелочниците свиреха. Изведнъж грохотът се засили. Влакът се вмъкна в коридор между празни композиции, започна да трака като сметачна машина и да отброява вагоните.

Линиите се раздвояваха.

Влакът изскочи от коридора. Блесна слънце. Ниско, по самата земя, се разбягаха стрелочните фенери, приличащи на брадвички. Изви се пушек. Локомотивът, задъхан, изпусна белоснежни бакенбарди. При обръщателния кръг се чуваха викове. Работниците вкарваха един локомотив в депото, както се вкарва говедо в обор.

От внезапното спиране ставите на влака изпукаха. Всичко заскърца и на Иполит Матвеевич му се стори, че е попаднал в царството на зъбобола. Влакът спря до асфалтовия перон.

Москва. Рязанската гара — най-приветливата и най-новата от всички московски гари.

Нито една от останалите московски гари няма такива широки и високи помещения както Рязанската. Цялата Ярославска гара с нейните псевдоруски гребенчета и хералдически кокошки лесно може да се побере в големия бюфет-ресторант на Рязанската гара.

Московските гари са портите на града. Всеки ден през тях влизат и излизат тридесет хиляди пътници. През Александровската гара влиза в Москва чужденецът с гумени подметки, с голф и дебели вълнени чорапи. През Курската — в Москва се озовава кавказецът с кафяв овчи калпак с вентилационни дупчици и снажният волжанец с кълчищна брада. От Октомврийската изскача полуотговорен работник с чанта от прекрасна свинска кожа. Пристигнал е от Ленинград, за да уреди въпросите по координирането, съгласуването и конкретната връзка. Представителите на Киев и Одеса проникват в столицата през Брянската гара. Още от малката гара Тихонова обител киевчани започват презрително да се усмихват. Те много добре знаят, че Крешчатик е най-хубавата улица на земята. Одесчани мъкнат кошници и плоски кутии с пушена скумрия. Те също знаят коя е най-хубавата улица на земното кълбо. Но тя, разбира се, не е Крешчатик, а улица Ласал, бивша Дерибасовска. През Павелецката гара в Москва пристигат от Саратов, Аткарск, Тамбов, Ртишчев и Козлов. Най-малко хора идват в Москва през Савеловската гара. Това са обущари от Талдом, жители на град Дмитров, работници от Яхромските текстилни заводи или изпаднал в меланхолия летовник, който зиме и лете живее на гара Хлебниково. Оттук пътуването до Москва не е дълго. Най-голямото разстояние по тази линия е сто и трийсет верста. През Ярославската гара в столицата нахълтват хора, пристигнали от Владивосток, Хабаровск, Чита, от далечни и големи градове.

Ала най-странни пътници слизат на Рязанската гара. Това са узбеки с бели муселинени чалми и пъстри халати, червенобради таджики, тюркмени, хивинци и бухарци, над чиито републики сияе вечното слънце.

Концесионерите с мъка се провряха до изхода и се озоваха на Каланчевския площад. Вдясно се издигаха хералдическите кокошки на Ярославската гара. Точно срещу тях смътно се открояваше Октомврийската гара, боядисана с блажна боя в два цвята. Часовникът на тази гара показваше десет и пет. Часовникът на Ярославската гара сочеше точно десет. А като се взряха в тъмносиния, украсен със знаците на зодиака циферблат на Рязанската гара, пътниците забелязаха, че часовникът показва десет без пет.

— Много удобно за срещи! — забеляза Остап. — Винаги имаш десет минути на разположение.

Файтонджията издаде звук с устните си като при целувка. Минаха под моста и пред пътниците се откри величествената панорама на столичния град.

— Къде собствено отиваме? — попита Иполит Матвеевич.

— При добри хора — отвърна Остап, — в Москва ги има много. И всички ми са познати.

— И при тях ли ще отседнем?

— Там е общежитие. Ако не при един, то при друг място все ще се намери.

На Охотни ряд[1] имаше паника. На всички страни с табли на главата бягаха като гъски амбулантни търговци без позволително. След тях лениво препускаше конен милиционер. Безпризорни седяха край котела с асфалт и с наслада вдишваха мириса на кипящата смола.

Излязоха на Арбатския площад, минаха по Пречистенския булевард и като завиха надясно, спряха на Сивцев Вражек.

— Каква е тая къща? — попита Иполит Матвеевич.

Остап погледна розовата къщичка с мансарда и отговори:

— Общежитие за студенти-химици „Монах Бертолд Шварц“.

— На името на монах?

— Е, пошегувах се, пошегувах се. На името на Семашко.

Като всяко най-обикновено студентско общежитие в Москва домът на студентите химици отдавна бе населен с хора, твърде далеч от химията. Студентите се бяха пръснали. Част от тях завършиха курса и отидоха по назначеният си, друга част бяха изключени за показан слаб успех. Тази част именно, увеличавайки се от година на година, образува в розовата къщичка нещо средно между другарско общежитие и феодално селище. Напразно новите студенти се опитваха да влязат в общежитието. Ексхимиците бяха необикновено изобретателни и отблъскваха всички атаки. Дигнаха ръце от този дом. Смятаха го за запустял и той изчезна от всички планове на МУНИ[2] Все едно, че го нямаше. А той съществуваше и в него живееха хора.

Концесионерите се изкачиха по стълбата на втория етаж и свърнаха в съвсем тъмен коридор.

— Светлина и въздух — каза Остап.

Изведнъж в мрака, до самия лакът на Иполит Матвеевич някой засумтя.

— Не се плашете — обясни Остап, — не е в коридора. Зад стената е. Шперплатът, както се знае от физиката, е най-добрият проводник на звука. По-внимателно! Дръжте се за мене! Тук някъде трябва да има огнеупорен шкаф.

Викът, който тутакси издаде Воробянинов, ударил гърдите си в остър железен ръб, показа, че шкафът наистина бе някъде тук.

— Заболя ли ви? — осведоми се Остап. — Това е още нищо. Физическа болка. Затова пък колко душевни мъки са изживени тук — ужас ме хваща, като си спомня. Точно тука имаше скелет, собственост на студента Иванопуло. Купил го бе от Сухаревка, но се страхуваше да го държи в стаята си. Така че посетителите най-напред се удряха в железния шкаф, а след това върху тях се строполяваше скелетът. Бременните жени много негодуваха.

По вита стълба съдружниците се изкачиха на мансардата. Голямата таванска стая бе разделена с шперплат на дълги преградки, широки метър и половина. Стаичките приличаха на ученически кутии за моливи с тази разлика само, че вместо моливи и перодръжки тук имаше хора и примуси.

— Коля, в къщи ли си? — тихо запита Остап пред средната врата. В отговор и в петте ученически кутии се раздвижиха и загълчаха.

— В къщи — отговориха зад вратата.

— На тоя глупак пак му дойдоха рано-рано гости! — зашепна женски глас от крайната кутийка вляво.

— Не оставят човека да си поспи! — измърмори кутийка №2.

В третата кутийка радостно засъскаха:

— При Колка дойдоха от милицията. Заради вчерашното стъкло. В петата кутийка мълчаха. Там цвилеше примус и се чуваха целувки.

Остап бутна вратата с крак. Цялото шперплатово съоръжение се разклати и концесионерите се вмъкнаха в килийката на Колка. Картината, която се откри пред погледа на Остап, въпреки цялата си външна невинност, беше ужасна. В стаята имаше само един матрак на червени ивици, поставен върху четири тухли. Но не това обезпокои Остап. Мебелировката в стаята на Колка отдавна му бе позната. Не го учуди и Колка, седнал на матрака с обувки. Но до него седеше едно такова небесно създание, че Остап веднага помръкна. Такива момичета никога не са делови познати — прекалено сини им са очите и гладка шията. Това са любовници или, още по-лошо — съпруги, и то любими съпруги. И наистина Колка наричаше създанието Лиза, говореше и на „ти“ и й се плезеше.

Иполит Матвеевич свали касторената си шапка. Остап извика Коля в коридора и там те дълго си шепнаха.

— Прекрасно утро, госпожице — каза Иполит Матвеевич.

Синеоката госпожица се засмя и без каквато ида било връзка със забележката на Иполит Матвеевич започна да разказва какви глупаци живеят в съседната кутия.

— Нарочно палят примуса, за да не се чува как се целуват. Но вие разбирате, че това е глупаво. Ние всичко чуваме. Те наистина вече нищо не чуват от своя примус. Искате ли ей сегичка да ви покажа? Слушайте!

И жената на Коля, разбрала всички тайни ни примуса, викна високо:

— Звереви са глупци!

Зад стената се чуваше адското съскане на примуса и звучни целувки.

— Виждате ли? Нищо не чуват. Звереви са глупци, дръвници и психопати. Виждате ли!…

— Да — каза Иполит Матвеевич.

— А ние не употребяваме примус. Защо? Ходим да се храним във вегетарианската гостилница, макар аз да съм против вегетарианската храна. Но когато се оженихме с Коля, той мечтаеше как заедно ще ходим във вегетарианката. И ето че ходим. Аз много обичам месо. А там поднасят кюфтета от юфка. Само че, моля ви се, вие нищо не казвайте на Коля…

В този момент Коля и Остап се върнаха.

— Е, няма как, щом при тебе съвсем не е възможно да останем, ще отидем при Пантелей.

— Правилно, момчета — викна Коля. — Идете при Иванопуло. Той е наш момък.

— Идвайте ни на гости — каза жената на Коля, — много ще се радваме с моя мъж.

— Пак гости канят! — възмутиха се в крайната кутийка. — Като че ли малко гости им идват!

— А вие, глупци, дръвници и психопати, не е ваша работа! — каза жената на Коля, без да повишава глас.

— Чуваш ли, Иван Андреевич — завълнуваха се в крайната кутийка, — жена ти оскърбяват, а ти мълчиш.

Обадиха се невидимите коментатори и от другите кутийки. Словесната пукотевица се засилваше. Съдружниците слязоха долу, у Иванопуло.

Студентът го нямаше. Иполит Матвеевич драсна клечка кибрит. На вратата имаше бележка:

Ще се върна не по-рано от 9 ч. Пантелей

 

 

— Не е голяма беда — каза Остап, — аз зная къде е ключът.

Той пошари с ръка под огнеупорната каса, намери ключа и отвори вратата.

Стаята на студента Иванопуло имаше същите размери като стаята на Коля, само че бе ъглова. Едната й стена беше тухлена, с което студентът много се гордееше. Иполит Матвеевич забеляза с прискърбие, че студентът няма дори матрак.

— Чудесно ще се наредим — каза Остап, — прилична кубатура за Москва. Ако и тримата легнем на пода, дори ще остане малко място. А Пантелей е едно магаре! Интересно къде ли е дянал матрака?

Прозорецът гледаше към уличката. По нея се разхождаше милиционер. Насреща, в къщичка, построена в стила на готическа кула, се помещаваше легацията на малка държавица. Зад желязната ограда играеха на тенис. Бялата топчица летеше. Чуваха се кратки възгласи.

— Аут — каза Остап, — играта е от ниска класа. Но хайде да си починем.

Концесионерите постлаха вестници на пода. Иполит Матвеевич извади малката възглавничка, която носеше със себе си.

Остап се просна върху телеграмите и заспа. Иполит Матвеевич отдавна вече спеше.

Бележки

[1] Охотни ряд — пазар в Москва за дивеч и живи птици — Б.пр.

[2] МУНИ — Московско управление на недвижими имущества.