Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (35)

Глава XXXIV
Междупланетен шахматен конгрес

Още от ранни зори из Васюки ходеше висок, мършав старец със златно пенсне и къси, много мръсни, изцапани с бои ботуши. Той лепеше по стените афиши, написани на ръка.

А и гросмайсторът не губеше време. След като нае клуба за три рубли, той се прехвърли в шахсекцията, която, кой знае защо, се помещаваше в коридора на управлението на конезавода.

В шахсекцията седеше едноок мъж и четеше роман от Шпилхаген, издание на Пантелеев.

— Гросмайстор О. Бендер! — представи се Остап, като сядаше на масата. — Организирам във вашия град сеанс на едновременна игра.

Единственото око на васюкинския шахматист се разтвори до пределите, позволени от природата.

— За момент, другарю гросмайстор! — викна едноокият. — Седнете, моля. Аз ей сегичка.

И едноокият изчезна. Остап огледа помещението на шахматната секция. По стените бяха окачени снимки на коне за надбягване, а на масата лежеше прашен канцеларски дневник със заглавие: „Постижения на Васюкинската шахсекция през 1925 година“.

Едноокият се върна с десетина различни по възраст граждани. Всички поред се приближаваха да се запознаят — казваха си имената и почтително стискаха ръката на гросмайстора.

— На път за Казан — говореше Остап отсечено, — да, да, сеансът е довечера, заповядайте. А сега, моля да ме извините, не съм във форма: уморих се след карлсбадския турнир.

Васюкинските шахматисти слушаха Остап със синовна преданост. Остап се увлече. Той почувствува прилив на нови сили и шахматни идеи.

— Няма да повярвате — продължаваше той — колко далеч е отишла шахматната мисъл. Знаете, че Ласкер стигна до вулгарност, с него стана вече невъзможно да се играе. Той опушва противниците си с пури. И нарочно пуши долнокачествени, за да бъде пушекът по-неприятен. Шахматният свят е в тревога.

Гросмайсторът мина на местни теми.

— Защо в провинцията няма никаква игра на мисълта? Ето например вашата шахсекция. Тя така се и нарича: шахсекция. Скучно, момчета! Защо всъщност да не я наречете ей така някак по-красиво, наистина по шахматному. Това би привлякло в секцията съюзната маса. Да бяхте нарекли вашата секция, да кажем, „Шахматен клуб на четирите коня“ или „Червеният ендшпил“, или „Загуба на качеството при печелене на темп“. Би било прекрасно! Благозвучно!

Идеята имаше успех.

— И наистина — казаха васюкинци, — защо пък да не преименуваме нашата секция в „Клуб на четирите коня“?

И понеже бюрото на шахсекцията бе също тука, Остап организира под свое почетно председателство кратко заседание, на което секцията единодушно бе преименувана в „Шахклуб на четирите коня“. Използувайки школовката на „Скрябин“, гросмайсторът собственоръчно нарисува на картон четири коня с подходящ надпис.

Това значително мероприятие предвещаваше разцвет на шахматната мисъл във Васюки.

— Шахмат! — не млъкваше Остап. — Знаете ли вие що е шахмат? Той движи напред не само културата, но и икономиката! Знаете ли, че вашият „Шахклуб на четирите коня“ при правилно организиране на работата може съвсем да преобрази град Васюки?

Втори ден Остап не бе хапвал нищо. Затова красноречието му бе необикновено.

— Да! — крещеше той. — Шахматът обогатява страната! Ако се съгласите с моя проект, ще слизате от града на кея по мраморни стълби! Васюки ще стане център на десетина губернии! Какво сте чували преди за град Семеринг? Нищо! А сега това градче е богато и известно само защото там бе организиран международен турнир. Затова аз казвам: във Васюки трябва да бъде организиран международен шахматен турнир.

— Как? — викнаха всички.

— Напълно осъществимо и реално — отвърна гросмайсторът, — моите лични връзки и вашата самодейност — ето всичко необходимо и достатъчно за организиране на международен васюкински турнир. Помислете само колко красиво ще звучи: „Международен васюкински турнир 1927 година“. Идването на Хосе-Раул Капабланка, Емануел Ласкер, Альохин, Нимцович, Рети, Рубинщайн, Мароци, Тараш, Видмар и доктор Григориев е осигурено. Освен това осигурено е и моето участие!

— Ами пари! — завайкаха се васюкинци. — Нали на всички трябва да им се плаща! Много хиляди! Откъде ще ги вземем?

— Всичко е пресметнато от мощния ураган — отвърна О. Бендер. — Парите ще дадат сборовете.

— Та кой в нашия град ще плати толкова много пари? Васюкинци…

— Какви ти васюкинци! Васюкинци няма да дават никакви пари. Те ще по-лу-ча-ват! Всичко е извънредно просто. На турнира с участието на такива световноизвестни майстори ще се стекат любители на шахмата от целия свят. Стотици хиляди хора, материално осигурени хора, ще тръгнат за Васюки. Първо, речният транспорт не може да превози толкова много пътници. Следователно НКПС ще прокара железопътна магистрала Москва—Васюки. Това — едно. Второ — това са хотелите и небостъргачите за настаняване на гостите. Трето — повдигане на селското стопанство в радиус от хиляда километра: гостите трябва да бъдат продоволствувани със зеленчук, плодове, Хайвер, шоколадени бонбони. Дворецът, в който ще стане турнирът — четвърто. Пето — построяване на гараж за колите на гостите. За да бъдат предавани по целия свят сензационните резултати от турнира, ще се наложи да бъде построена свръхмощна радиостанция. Това — шесто. Сега относно железопътната магистрала Москва—Васюки. Няма съмнение, че тя не ще може да превози до Васюки всички желаещи. Оттука и нуждата от аеропорт „Голямо Васюки“ — редовно излитане на пътнически самолети и дирижабли за всички краища на света, включително Лос Анджелис и Мелбърн.

Ослепителни перспективи се разгърнаха пред васюкинските любители. Пределите на стаята се разшириха. Порутените стени на конезаводското гнездо рухнаха и вместо тях към синьото небе се извиси стъклен тридесет и три етажен дворец на шахматната мисъл. Във всяка негова зала, във всяка стая и дори в летящите като куршуми асансьори седяха замислени хора и играеха шах върху инкрустирани с малахит дъски…

Мраморни стълби се спускаха до сините води на Волга. В реката бяха хвърлили котва океански параходи. По зъбчатите железници към града се изкачваха чужденци с охранени мутри, шахматни лейди, австралийски поклонници на индийската защита, индуси с бели чалми, привърженици на испанската партия, германци, французи, новозеландци, жители на басейна на река Амазонка и завиждащи на васюкинци — московчани, ленинградчани, киевчани, сибирци и одесчани.

Автомобилите се движат като конвейер между мраморните хотели. Но ето че изведнъж всичко спира. От луксозния хотел „Проходна пионка“ излиза световният шампион Хозе-Раул Капабланка-и-Граупера. Заобикалят го дами. Милиционерът, облечен в специална шахматна униформа (кариран голф и офицери на петлиците), вежливо отдава чест. Към шампиона се приближава с достойнство едноокият председател на васюкинския „Клуб на четирите коня“.

Разговорът между двете светила, който се води на английски език, е прекъснат от долитането на доктор Григопиев и на бъдещия световен шампион Альохин.

Приветствени викове разтърсват града. Хозе-Раул Капабланка-и-Граупера се намръщва. Едноокият само махва с ръка и към аероплана се прикрепва мраморна стълба. Доктор Григориев изтичва по нея, приветствено размахва новата си шапка и вървешком коментира възможната грешка на Капабланка в предстоящия му мач с Альохин.

Изведнъж на хоризонта се откроява черна точка. Тя бързо се приближава, расте и се превръща в голям изумруден парашут. Като огромна ряпа виси на парашутната халка човек с куфарче.

— Той е! — провиква се едноокият. — Ура! Ура! Ура! Познавам великия философ-шахматист доктор Ласкер. Той единствен в света носи такива зелени чорапи.

Хозе-Раул Капабланка-и-Граупера отново се намръщва.

На Ласкер бързо подават мраморната стълба и бодрият ексшампион, издухвайки от левия си ръкав прашинката, паднала там при полета му над Силезия, се озовава в обятията на едноокия, който хваща Ласкер през кръста, завежда го до шампиона и казва:

— Помирете се! Моля ви от името на широките васюкински маси! Помирете се!

Хозе-Раул шумно въздъхва, разтърсва ръката на стария ветеран и казва:

— Винаги съм се прекланял пред вашата идея за прехвърляне на офицера в испанската партия от b5 на c4.

— Ура! — възкликва едноокият. — Просто и убедително, в стила на един шампион!

И цялата невъобразимо голяма тълпа подхваща:

— Ура! Виват! Банзай! Просто и убедително, в стила на шампиона!!!

Експресите пристигат на дванадесетте васюкински гари, като стоварват все нови и нови тълпи любители на шахмата.

Небето е вече пламнало от светещи реклами, когато по улиците на града прекарват бял кон. Това е единственият кон, оцелял след механизацията на васюкинския транспорт. Със специално постановление това животно е преименувано в кон, макар че цял живот се е смятало за кобила. Почитателите на шахмата поздравяват кобилата, като размахват палмови клонки и шахматни дъски.

— Не се безпокойте — каза Остап, — моят проект гарантира на вашия град нечуван разцвет на производителните сили. Помислете си само какво ще бъде, когато турнирът завърши и всички гости се разотидат. Жителите на Москва, притеснени от жилищната криза, ще се втурнат към вашия великолепен град. Столицата автоматически ще се прехвърли във Васюки. Тук ще дойде правителството. Град Васюки ще бъде преименуван в Ню Москва, Москва — в Стари Васюки. Ленинградчани и харковчани ще скърцат със зъби, но нищо не ще могат да направят. Ню Москва ще стане най-елегантният център на Европа, а много скоро и в целия свят.

— В целия свят!!! — възкликнаха слисаните васюкинци.

— Да! А впоследствие и на вселената. Шахматната мисъл, превърнала провинциалния град в столица на земното кълбо, ще се превърне в приложна наука и ще изобрети начини за междупланетно съобщение. От Васюки ще полетят сигнали към Марс, Юпитер и Нептун. Връзката с Венера ще стане толкова лесна, както пътуването от Рибинск до Ярославъл. А по-нататък, кой знае, може би след около осем години, във Васюки ще се състои първият в историята на вселената междупланетен шахматен конгрес!

Остап избърса благородното си чело. Беше до такава степен гладен, че с апетит би изял опечен шахматен кон.

— Да-а — измънка едноокият, като обгърна със замечтан поглед прашното помещение. — Но как практически може да се проведе това мероприятие в живота, как ще бъде създадена, така да се каже, базата?

Присъствуващите гледаха напрегнато гросмайстора.

— Повтарям, работата практически зависи само от вашата самодейност. Цялата организация, повтарям, поемам върху себе си. Материални разходи никакви, ако не се смятат разходите за телеграми.

Едноокият побутваше своите съратници.

— Е? — питаше той. — Какво ще кажете?

— Ще наредим! Ще наредим! — шумно се заобаждаха васюкинци.

— Колко пари ще трябват за… това… за телеграмите?

— Смешна цифра — отвърна Остап, — сто рубли.

— В касата имаме само двадесет и една рубла и шестнадесет копейки. Естествено, ние разбираме, че това съвсем не е достатъчно…

Но гросмайсторът се оказа сговорчив организатор.

— Добре — каза той, — дайте вашите двадесет рубли.

— Но ще стигнат ли? — запита едноокият.

— За първите телеграми ще стигнат. А после ще започнат пожертвуванията и няма да има къде да дявате парите.

След като скри парите в зеленото си пътно сако, гросмайсторът напомни на събралите се за първата си лекция и за сеанса на едновременна игра на 160 дъски, сбогува се любезно до вечерта и се запъти към клуба „Картонажник“, за да се срещне с Иполит Матвеевич.

— Умирам оу глад — каза Воробянинов с дрезгав глас.

Той седеше вече зад гишето на касата, но още не бе събрал нито една копейка и не можеше дори да си купи четвъртинка хляб. Пред него имаше зелено телено панерче, предназначено за постъпленията. В такива панерчета семействата от средна ръка си поставят ножовете и вилиците.

— Слушайте, Воробянинов — викна Остап, — я прекратете за час и половина касовите операции! Отиваме да обядваме в Нарпит. По пътя ще ви обрисувам ситуацията. Но ще трябва да се обръснете и постегнете. Имате просто вид на скитник. Гросмайсторът не бива да има такива подозрителни познати.

— Не съм продал нито един билет — съобщи Иполит Матвеевич.

— Не е беда. Привечер ще се стекат. Градът вече ми пожертвува двадесет рубли за организиране на международен шахматен турнир.

— Защо ни е този сеанс на едновременна игра? — зашепна администраторът. — Могат да ни бият. А с двадесетте рубли ние можем още сега да се качим на парахода — току-що е пристигнал отгоре „Карл Либкнехт“, — да отидем спокойно в Сталинград и да чакаме там театъра. Може би там ще успеем да разпорим столовете. Тогава ние ще станем богаташи и всичко ще ни принадлежи.

— На гладен стомах не бива да се говорят такива глупости. Това влияе отрицателно на мозъка. За двадесет рубли ние може и да стигнем до Сталинград… А с какво ще се храним? Витамините, скъпи другарю предводител, никому не се дават даром. Затова пък от лекцията и сеанса можем да измъкнем от експанзивните васюкинци тридесетина рубли.

— Ще ни бият! — плачливо изрече Воробянинов.

— Разбира се, риск има. Могат здравата да ни напердашат. Впрочем аз имам нещичко предвид, което вас например ще ви предпази. Но за това после. Нека сега отидем да си хапнем от тукашните гозби.

Към шест часа вечерта ситият, избръснат и ухаещ на одеколон гросмайстор влезе в касата на клуба „Картонажник“.

Ситият и избръснат Воробянинов енергично продаваше билети.

— Е, как е? — тихо запита гросмайсторът.

— Входни — тридесет и за игра — двадесет — отвърна администраторът.

— Шестнадесет рубли. Слабо, слабо!

— Какво приказвате, Бендер, я погледнете каква опашка се е наредила! Непременно ще ни бият.

— За това не мислете. Когато ви бият, тогава ще плачете, а засега не се туткайте! Учете се да търгувате!

След един час в касата се събраха тридесет и пет рубли. Публиката в залата се вълнуваше.

— Затваряйте гишето! Дайте парите! — каза Остап. — Сега вижте какво. Ето ви пет рубли, идете на пристанището, наемете лодка за два-три часа и ме чакайте на брега, по-долу от складовете. Ще си направим заедно вечерна разходка. За мене не се безпокойте. Днес съм във форма.

Гросмайсторът влезе в салона. Той се чувствуваше бодър и беше уверен, че първият ход е2—е4 не го заплашва с никакви усложнения. Останалите ходове наистина той си представяше съвсем смътно, но това ни най-малко не смущаваше великия комбинатор. Той имаше приготвен съвсем неочакван изход за спасение дори при най-безнадеждната партия.

Посрещнаха гросмайстора с ръкопляскания. Малкият салон на клуба бе украсен с разноцветни знаменца.

Преди седмица се бе състояла вечеринката на „Дружеството за спасяване на давещите се“, за което свидетелствуваше и лозунгът на стената;

 

 

Остап се поклони, протегна ръце напред, сякаш отхвърляше незаслужените от него аплодисменти, и се качи на естрадата.

— Другари! — каза той с прекрасен глас. — Другари и братя по шахмат, предмет на моята днешна лекция ще бъде това, което изнасях, и трябва да ви призная, не без успех, преди една седмица в Нижни Новгород. Предмет на моята лекция е плодотворната дебютна идея. Що е, другари, дебют и що е, другари, идея? Дебют, другари, е „Quasi una fantasia“, а що е, другари, значи, идея? Идея, другари, е човешката мисъл, облечена в логична шахматна форма. Дори с нищожни сили може да се овладее цялата дъска. Всичко зависи от всеки индивидиум поотделно. Например ей оня там блондин на третия ред. Да предположим, че той играе добре…

Блондинът на третия ред цял се изчерви.

— А ей там онзи брюнет, да допуснем, играе лошо.

Всички се обърнаха и погледнаха също така и брюнета.

— Какво виждаме, другари? Виждаме, че блондинът играе добре, а брюнетът — лошо. И никакви лекции не ще изменят това съотношение на силите, ако всеки индивидиум поотделно не се тренира постоянно в игра на шашк… тоест искам да кажа — на шахмат… А сега, другари, ще ви разкажа няколко поучителни случки от практиката на нашите уважаеми хипермодернисти Капабланка, Ласкер и д-р Григориев.

Остап разказа на аудиторията няколко вехтозаветни анекдота, които бе почерпил още в детинството си от „Синьо списание“, и с това завърши интермедията.

Всички бяха малко учудени от късата лекция. А едноокият не снемаше единственото си око от чепиците на гросмайстора.

Обаче започналият сеанс на едновременна игра позадържа малко нарастващото подозрение на едноокия шахматист. Заедно с всички той нареждаше масите във форма на буквата „П“. Срещу гросмайстора седнаха да играят всичко тридесет любители. Мнозина от тях бяха съвсем смутени и току надзъртаха в ръководствата, за да опреснят в паметта си сложните варианти, с чиято помощ се надяваха да се предадат на гросмайстора поне след двадесет и втория ход.

Погледът на Остап се плъзна по редиците на „черните“, които го окръжаваха от всички страни, по затворената врата и без страх се залови за работа. Той се приближи до едноокия, който седеше зад първата дъска, и премести пионката пред царицата от квадратче е2 на квадратче е4.

Едноокият веднага залепи ръце към ушите си и започна напрегнато да мисли. По редиците на любителите мина шепот:

— Гросмайсторът изигра е2—е4.

Остап не глезеше своите противници с разнообразие в дебютите. На останалите двадесет и девет дъски той направи същата операция: премести пионката пред царицата от е2 на е4. Един след друг любителите се хващаха за косите и потъваха в трескав размисъл. Неучаствуващите в играта следяха с поглед гросмайстора. Единственият в града фотолюбител вече се бе покачил на един стол и се канеше да запали магнезия, но Остап сърдито махна с ръце, прекъсна наблюдението си върху дъските и извика високо:

— Махнете фотографа! Той пречи на шахматната ми мисъл!

„Отде накъде ще оставям снимката си в това загубено градче. Не обичам да имам работа с милицията“ — каза си той.

Негодуващото шъткане на любителите принуди фотографа да се откаже от опита си. Възмущението бе толкова голямо, че фотографът дори бе изтласкан от помещението.

При третия ход стана ясно, че гросмайсторът играе осемнадесет испански партии. В останалите дванадесет черните приложиха вече остарялата, но твърде сигурна защита на Филидор. Ако Остап знаеше, че играе такива трудни партии и се сблъсква с такава изпитана защита, много би се учудил. Работата бе там, че великият комбинатор играеше шах за втори път в живота си.

Отначало любителите, и пръв между тях — едноокият, изпаднаха в ужас. Коварството на гросмайстора бе несъмнено.

С необичайна лекота и безусловно злорадствувайки в душата си над недораслите любители на град Васюки, гросмайсторът жертвуваше наляво и надясно пионки, големи и малки фигури. На охуления през време на лекцията брюнет той пожертвува дори царицата. Брюнетът изпадна в ужас и искаше незабавно да се предаде, но само с чудовищно усилие на волята си се принуди да продължи играта.

След пет минути се раздаде гръм от ясно небе.

— Мат! — прошепна изплашеният до смърт брюнет. — Вие сте мат, другарю гросмайстор.

Остап проанализира положението, пренебрежително нарече „царицата“ „кралица“ и надменно поздрави брюнета с победата. Глъч премина по редиците на любителите.

„Време е да офейквам“ — помисли си Остап, като се движеше спокойно между масите и небрежно местеше фигури.

— Неправилно преместихте коня, другарю гросмайстор — с угоднически тон се обади едноокият. — Конят не се движи така.

— Пардон, пардон, извинявам се — отвърна гросмайсторът, — малко съм уморен след лекцията.

През следващите десет минути гросмайсторът загуби още десет партии.

Викове на изумление изпълваха клуба „Картонажник“. Конфликтът назряваше. Остап загуби поред петнадесет партии и скоро след това още три. Оставаше само едноокият. В началото на партията той от страх направи маса грешки и сега мъчно водеше играта към победоносен край. Незабелязано за околните Остап открадна от дъската черния тур и го скри в джоба си.

Зрителите заобиколиха плътно играещите.

— Ей сегичка на това място стоеше моят тур — викна едноокият, като се огледа, — а сега го няма!

— Щом го няма, значи не е бил там! — грубо отвърна Остап.

— Как така не е бил там? Аз много добре помня!

— Разбира се, не е бил!

— Къде се е дянал? Вие спечелихте ли го?

— Спечелих го.

— Кога? При кой ход?

— Какво ми обърквате главата с вашия тур?! Ако се предавате, то кажете!

— Моля, другари, всичките ми ходове са записани!

— В канцеларията се пише — каза Остап.

— Това е възмутително! — зарева едноокият. — Дайте ми тура.

— Предавайте се, предавайте се, какво се маете?

— Дайте ми тура!

При тия думи гросмайсторът, разбрал, че протакането е смъртно опасно, грабна в шепата си няколко фигури и ги запрати в главата на едноокия противник.

— Другари! — заврещя едноокият. — Вижте всички! Бият любителите.

Шахматистите на град Васюки се слисаха.

Без да губи ценно време, Остап запокити шахматната дъска към лампата и нанасяйки в настъпилия мрак удари по челюсти и чела, изтича на улицата. Падайки един върху друг, васюкинските любители се юрнаха след него.

Вечерта бе лунна. Остап се носеше по сребристата улица леко като ангел, отскачайки от грешната земя. Предвид несъстоялото се превръщане на град Васюки в център на вселената, той бе принуден да тича не сред дворци, а между дървени къщи с капаци на прозорците.

Зад него летяха любителите на шахмата.

Дръжте гросмайстора! — ревеше едноокият.

— Измамник! — поддържаха го останалите.

— Галфони! — озъби им се гросмайсторът и увеличи скоростта.

— Милиция! — крещяха изиграните шахматисти.

Остап заподскача по стълбата, която водеше към кея. Предстоеше му да пробяга четиристотин стъпала. На шестата площадка вече го чакаха двама любители, промъкнали се тук по околната пътечка направо по склона. Остап се огледа. Отгоре се спускаха като кучешка глутница плътна група от разярените поклонници на защитата на Филидор. Нямаше къде да се отстъпва. Ето защо Остап изтича напред.

— Сега ще ви дам да разберете, негодници! — викна Той към храбрия авангард, като се хвърляше от петата площадка.

Изплашеният пеши разезд ахна, прехвърли се зад перилата и се търкулна някъде в мрака по неравния и стръмен склон. Пътят бе свободен.

— Дръжте гросмайстора! — прокънтя отгоре.

Преследвачите тичаха, тракайки по дървената стълба като падащи кегли.

Изтичал на брега, Остап свърна вдясно и затърси с поглед лодката с верния му администратор.

Иполит Матвеевич седеше замечтано в лодчицата. Остап се тръшна на пейката и започна лудо да гребе. След една минута в лодката полетяха камъни. Един от тях улучи Иполит Матвеевич. Малко по-горе от конусообразната пъпка израсна тъмна цицина. Иполит Матвеевич скри глава в раменете си и заохка.

— Ама че баба! На мене едва не ми откъснаха главата и аз — нищо: бодър съм си и весел. А ако вземем под внимание и петдесетте рубли чиста печалба, то за една краставица на главата ви хонорарът е твърде приличен.

През това време преследвачите, които едва сега разбраха, че планът за превръщането на Васюки в Ню Москва е рухнал и че гросмайсторът отнася от града петдесет рубли, спечелени с пот от васюкинци, наскачаха в една голяма лодка и е викове стигнаха до средата на реката. В лодката се натъпкаха около тридесет души. Всеки искаше да вземе лично участие в разправата с гросмайстора. Експедицията се командуваше от едноокия. Единственото му око святкаше в нощта като фар.

— Дръж гросмайстора! — крещяха в претоварената лодка.

— Карай, Писанчо! — каза Остап. Ако ни стигнат, не мога да гарантирам за целостта на цененето ви.

Двете лодки се носеха надолу по течението. Разстоянието между тях все повече намаляваше. Остап гребеше пряко сили.

— Няма да ни избягате, негодници! — крещяха от лодката.

Остап не отвръщаше: нямаше време. Веслата изскачаха от водата.

Водата излиташе на потоци изпод беснеещите весла и се изливаше в лодката.

— Дръж се — шепнеше си Остап.

Иполит Матвеевич изнемогваше. Голямата лодка тържествуваше. Високият й корпус вече преграждаше пътя на лодчицата на концесионерите отляво, за да притисне гросмайстора към брега. Плачевна участ очакваше концесионерите. Радостта в голямата лодка беше толкова голяма, че всички шахматисти минаха към десния борд, за да могат, изравнени с лодчицата, да се нахвърлят с превишаващи сили върху злодея-гросмайстор.

— Пазете си пенснето, Писанчо! — в отчаяние извика Остап, като изостави веслата. — Започва!

— Господа! — извика неочаквано Иполит Матвеевич с глас на петле. — Наистина ли ще ни биете?

— И още как! — зареваха васюкинските любители, готови да скочат в лодчицата.

Но в този момент се случи нещо твърде унизително за честните шахматисти в целия свят. Лодката неочаквано се наклони и десният й борд загреба вода.

— По-внимателно! — изписка едноокият капитан.

Но бе вече късно. Твърде много любители се бяха струпали на десния борд на васюкинския дреднаут. Променила центъра на тежестта си, лодката не се колеба много и в пълно съответствие със законите на физиката се преобърна.

Общ вопъл наруши спокойствието на реката.

— Уау! — провлечено стенеха шахматистите.

И тридесетте любители се озоваха във водата. Те бързо изплуваха на повърхността и един след друг се хващаха за преобърнатата лодка. Последен се хвана едноокият.

— Галфони! — крещеше във възторг Остап. — Защо не биете вашия гросмайстор? Ако се не лъжа, вие искахте да ме биете?

Остап описа кръг около корабокрушенците.

— Разбирате ли, васюкински индивидиуми, аз бих могъл да удавя всеки ви поотделно, но ви подарявам живота. Живейте си, граждани! Само, за бога, не играйте вече шах! Вие чисто и просто не знаете да играете! Ех вие, галфони!… Иполит Матвеевич, да продължим. Прощавайте, еднооки любители! Страхувам се, че Васюки няма да стане център на вселената. Не мисля, че шахмайсторите биха дошли при такива глупаци като вас, дори и да ги помоля за това. Прощавайте, любители на силните шахматни преживявания! Да живее „Клубът на четирите коня“!