Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (87)

85.
Зет Келъм

Светкавици озаряваха нощното небе на Голген. В тропосферата блещукаха светлините на новите небесни мини. Виждала се следи от товарните кораби и транспортите, които пренасяха пътници от един небесен град до друг. За пръв път от години скитниците правеха това, за която бяха родени.

Зет седеше на един стол на терасата, вдигнала крака на перилата. Слушаше новините, които бе донесъл Нико Чан Тайлар, но се преструваше на незаинтересувана.

Младият Нико кипеше от ентусиазъм. Беше пристигнал следобед с неузнаваемо променения „Водолей“ и бе поискал да говори с представители на всичките мини. Това бе дало повод на баща й да организира парти на най-голямата тераса.

Гостите се наливаха с чай и домашно приготвен алкохол и слушаха Нико.

— Това е нашият истински шанс да победим хидрогите. Венталите са също толкова мощни, но трябва да ги пренесем. Имам нужда от помощта на всички скитници.

— Нико, току-що пристигнахме тук — каза Борис Гоф, който сякаш не беше спал от четири дни, откакто мината му бе пристигнала. — Дай ни поне седмица-две да се установим. Знаеш ли от колко време скитниците не са произвеждали достатъчно екти за продан?

Нико махна над перилата към мирните облаци.

— Венталите са единствената причина, поради която получихте шанс. Джес Тамблин ги пусна на този газов гигант. Те прочистиха Голген от хидрогите.

— Давай по същество, момче — каза Бинг Палмър, който управляваше съвместната мина на клановете Палмър и Сандовал. — Какво искаш от нас? Да намерим още водни планети за венталите ли?

Нико поклати глава.

— Не. Ние с останалите доброволци вече го направихме. Време е за атака. Трябва да напълним корабите с венталска вода и да започнем офанзива. Всички заедно. Само така ще приключим с войната.

— По дяволите, това звучи като наистина голяма операция — каза Келъм. — Организационен кошмар.

— Татко, откога се колебаеш да поемаш големи операции? — Зет сплете пръсти зад тила си и се залюля на стола. — Тук всичко е наред. Изпращаме транспортите с екти по-бързо, отколкото можем да напишем сметките на клиентите.

— Хидрогите знаят, че венталите са се върнали, и войната ще се разгори по-силно. — Нико не можеше да скрие тревогата си. — Ако не успеем да ги победим, животът ви, а и тези мини, ще пропадне в безкраен гравитационен кладенец. Венталите се нуждаят от нас и ние от тях!

— Е, проклетите зевесета със сигурност няма да победят хидрогите — изръмжа един управител на мина, Зет не го познаваше. — При всяка битка им наритват задника сериозно.

— А ние ще им натрием носа, ако се справим със заплахата! — засмя се Борис Гоф.

— Защо трябва да помагаме на проклетата Голяма гъска? — измърмори Келъм. — Малко ли злини ни причиниха?

Зет не издържа и стана.

— Татко, спомням си една твоя история — за поемането на правилния път.

— Това е различно, скъпа. — Той се почеса по брадата. Светлините на далечните небесни мини продължаваха да примигват самотно в облаците.

— Повярвайте ми, и аз не обичам зевесетата — каза Нико. — Те унищожиха оранжерийния астероид на семейството ми. Доколкото знам, родителите ми са пленници в някакъв лагер. Но хидрогите са по-голям проблем. Просто ви моля за няколко кораба, с които да разпространим венталската вода.

Усмихна се на Зет, но тя бе насочила вниманието си към лидерите на кланове.

— Погледнете се! Наистина ли искате да пропуснете най-великата битка в Спиралния ръкав?

— Това трябва да ме убеди ли? — попита Гоф. — След всичко, което съм преживял?

— Шиз, Борис — изсумтя Бинг Палмър. — Цял живот слушам за небесното ти миньорство по време на ураган на Франкония. Време е да натрупаш нови истории, ако искаш да продължат да те черпят по кръчмите.

— Просто следвайте Пътеводната си звезда — настоя Нико. — Време е да си върнем още газови гиганти. Знаете колко много хора умряха на Синята небесна мина тук. Както и на останалите планети.

— Проклетите хидроги убиха моята Шарийн на Велир. — Ноздрите на Келъм потрепериха. — Е, добре, по дяволите! Имаш моя глас. Писна ми да отстъпвам. Бих предпочел да извия врата на Ханзата за Рандеву, но ще се задоволя и с хидрогите. Засега.

Нико се усмихна с облекчение.

— Ще ви дам координатите на планетата Харибда. Това е първото място, на което Джес е засял венталите. Ще се срещнем там. Имаме график, за да може да координираме всички доброволци за едновременна атака.

Събранието се разпадна на оживени разговори: обсъждаше се какви кораби да използват, подробности в графика и кой още може да участва. Зет усещаше, че Нико й хвърля погледи крадешком, но се обърна към долните палуби. Младежът беше красавец, макар и малко вятърничав. Когато носеше доставки на Оскивъл, винаги подраняваше или закъсняваше — никога не идваше навреме. Тя обаче нямаше настроение за флиртове. Лошият опит с Фицпатрик все още й тежеше.

Пилотът тръгна да занесе съобщението и на другите скитнически поселища. Зет видя странния му кораб да излита от долната площадка и осъзна, че така и не му е казала довиждане.

Бе уморена от всички тези въодушевени планове и остави съзнанието си да се зарее в по-дребните грижи. Беше й малко странно при всичките тези грандиозни събития да се тревожи за личните си чувства. Но след като бяха напуснали Оскивъл и след бягството на пленниците се чувстваше самотна. Мразеше се, че бе допуснала Фицпатрик да я изиграе така… и се мразеше още повече, защото усещаше, че й липсва.