Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (28)

26.
Джес Тамблин

Секундите се точеха като часове. Джес се взираше в морето на Харибда. Ческа бе изчезнала в живите дълбини на водата.

„Спасете я — молеше се безмълвно Джес. — Спасете я“.

Внезапно тя изплува с плясък и разпръсна капки вода. В очите й гореше пламък. Раните бяха изчезнали. Мократа й кафява коса сякаш беше жива.

— Жива си — успя да прошепне Джес.

Тя се приближи към брега, лицето й бе лъчезарно.

— Не просто жива. — Гласът й беше ясен и силен. — Чувствам се по-добре от всякога.

Джес се приближи и я огледа, опитваше се да открие признаци на покварен вентал, каквито имаше в споделените спомени. Но видя само Ческа, усмихната и освободена от болката. Беше напълно излекувана.

Той вдигна ръце, обърна се към океана и изкрещя:

— Благодаря ви. — Засмя се радостно. — Благодаря ви!

Венталите отвърнаха в — главите и на двамата:

„Винаги трябва да сме предпазливи“.

— Да. Но тя е жива. Вие поехте риска заради мен. Благодаря ви, че спасихте и двама ни.

Нико беше отстъпил към поправения „Водолей“ и ги наблюдаваше със смесица от възхищение и колебливост. От Джес и Ческа струеше толкова много енергия, че младият пилот сякаш се боеше, че двамата ще достигнат някаква критична маса, като са заедно.

Джес нетърпеливо прегърна Ческа, докосваше я за първи път от цяла вечност. Не можеше да опише колко отчаяно бе очаквал този момент.

— Виждаш ли? — Той погали косата й. — Няма нищо страшно.

„Енергията в нея е чиста. Действията ни не създадоха покварен вентал. Сега тя е част от нас, но е променена завинаги“.

Джес я погледна в очите. Отдавна, когато бяха обикновени хора, връзката им бе изключително силна. Сега любовта им бе трансформирана и неизмеримо по-голяма.

Нищо не можеше да помрачи радостта му. Все пак той й припомни онова, което тя вече знаеше.

— Оттук нататък докосването ти ще убива. Двамата сме изолирани.

Тя го погали по бузата.

— Не сме изолирани, Джес. Заедно сме. А в момента това е повече от всичко, за което съм мечтала.

— Вече сме в една и съща война, независимо дали сме го желали. И имаме еднакъв дълг.

— Аз все още съм говорителка на скитниците. Все още трябва да обединя клановете. Но също така съм с теб и венталите, срещу хидрогите.

Нико се приближи към трансформираната двойка.

— И аз също. Заедно с останалите разнасяхме венталите, за да може те тайно да се разпространят и да укрепнат, преди да се сблъскат с хидрогите. Но сега благодарение на кометата на Терок тайната е разкрита. Дрогите знаят, че венталите са се върнали и са готови за битка. — Той потръпна. — Вече няма смисъл да се крием, нали? Да продължаваме ли?

Океанът изрева и на повърхността се появиха гущероподобни глави. Джес чуваше в главата си нетърпението на водните същества и знаеше какво трябва да се направи.

„Време е за битка“.

Прегърна Ческа през кръста.

— Трябва да съберем венталите от целия Спирален ръкав и да ги хвърлим срещу хидрогите. Верданите също са готови да ни помогнат. Скоро трябва да посетим Терок.

„Нашите раси са много различни. Верданите са пасивни и са обвързани със световните си дървета. Те не се бият, докато не им остане избор. Венталите са течни и се разпространяват лесно, капка по капка, но трудно формираме сериозна съпротива. Фероуите са разрушителни, но са твърде капризни. Едно време се биеха на страната на хидрогите, а сега са срещу тях.

Хидрогите пък са индивидуалисти и живеят на газовите си планети, без да забравят поражението в предишната война. Прекарали са хиляди години в подготовка и няма да бъдат победени лесно“.

— Тогава как ще го направим? — попита Ческа.

Двамата видяха в съзнанията си как венталите възнамеряват да пренесат боя на всяка газова планета, в скритата империя на хидрогите.

„Ще използваме нашите сили, ще изковем нови съюзи и ще се бием. Закарайте ни на хидрогските светове и ние ще се справим с тях“.

— Ние ли трябва да откараме венталите? — попита Нико и погледна скептично малките размери на „Водолей“, щом му обясниха плана. — Все едно да гасим пожар с кофи!

— Точно както направих аз на Голген и сега планетата е безопасна за небесно миньорство. Само че в много по-голям мащаб.

— Ще ни трябват колкото се може повече танкери, за да пренесем енергийната вода до газовите гиганти — добави Ческа.

Нико отново се обърна към „Водолей“.

— Джес, имам карти на планетите, на които разпръснахме вентали. Всички доброволци обменяхме информация. Може да използваме тези светове като резервоари, за всеки, който се присъедини.

Ческа се обърна към Джес, очите й светеха.

— Няма значение колко съм променена. Мога да се срещна с клановете като тяхна говорителка. Ще накарам скитниците да използват всички налични кораби за разпространяването на венталите.

— Заедно ще създадем буря, на която хидрогите няма да устоят. — Косата на Джес щръкна от статичното електричество, по кожата му изби влага. — Първо трябва да отидем на Плумас. Кланът Тамблин има най-големите водни резервоари. Точно каквито ни трябват.

Нико отлетя с пълна скорост. Джес хвана ръката на Ческа и я поведе към блестящата мембрана. Не можеше да си спомни кога за последно бяха оставали насаме.

— С мен си, нали?

— Завинаги.

Влязоха във водно-перления кораб прегърнати.