Кевин Андерсън
Време на огън и мрак (63)

61.
Джес Тамблин

След като излетяха от Харибда и се отправиха към Плумас, Джес и Ческа най-сетне останаха сами. Носеха се в обятията си, обгърнати от топлата вода.

Джес беше в захлас от обикновения физически контакт, от докосването на ръцете, допира на раменете — как само му бяха липсвали! Радостта му се усилваше от факта, че е с Ческа. Ческа.

Телата им се опознаваха отново. Кожата срещаше кожа. През мускулите и костите на Джес минаваха тръпки. От години жадуваше за този момент. И сега, когато мечтата му се бе сбъднала, бе някак по-жива и истинска от всичко, с което се бе сблъсквал през живота си.

Когато спряха да се любят, бе напълно удовлетворен и щастлив. За първи път от много време бе усетил какво е да си с някого. С Ческа. Остави се чувството да го обгърне, като ръцете й.

Елементалните създания попиваха внимателно всеки детайл от преживяването. В главите и на двамата прозвуча глас.

„Сега вече разбираме. Преди не можехме да оценим желанията и думите ви. Благодарим ви, че споделихте с нас усещанията си“.

— Удоволствието беше наше — усмихна се Джес. Осъзна, че всяка целувка, всяка капчица влага, всяка споделена искрица ги е сплотила още по-здраво благодарение на водните същества. Венталите бяха заздравили връзката им по-силно, отколкото двамата можеха да си представят.

Ческа изглеждаше засрамена.

— Значи сме имали публика?

— Предпочитам да приемам венталите като спътници, а не като воайори. След промяната те са вече част от нас.

— Ще ми трябва време, за да свикна с това. — Тя се приближи към него. — Но съм склонна да приема недостатъците, особено в замяна на това…

Джес вече не изпитваше усещане за предателство към Рос. Ако брат му не бе убит от хидрогите, той щеше да се отдръпне. Любовта му към Ческа щеше да остане непроявена. Но сега Пътеводната звезда светеше ярко.

Когато наближиха ледената луна, Ческа погледна през мехура. Блестящото им превозно средство се спусна на замръзналата повърхност. Под тях се виждаха смълчаните съоръжения и четиринадесет големи цистерни.

— Ето ги — каза Джес. Щом ги напълнеха с венталска вода, цистерните щяха да се превърнат в мощно оръжие срещу хидрогите. Трябваше да намерят доброволци, които да ги откарат до газовите гиганти. Венталите щяха да се погрижат за останалото.

Знаеше, че чичовците му ще се зарадват и с нетърпение ще му помогнат с новата задача. Вече бе извадил замръзналото тяло на майка си и бе заминал спешно да спасява Ческа. Може би сега щеше да успее да организира традиционно скитническо погребение. Клановете бяха свикнали с траура. За последно Ческа бе посетила Плумас за погребението на баща му, а преди това на Рос…

Джес я хвана за ръката и я изтегли през мембраната на кораба. Стояха на голия лед, във вакуум, и бяха напълно невредими. Говорителката гледаше като учудено момиченце.

Джес усети някакви необичайни вибрации с босите си крака. Венталите също бяха неспокойни. „Опасност. Водите са гневни. Нещо, отделено от нас…“ Отново говореха със загадки. Нямаше търпение да се добере до водните мини в подземията.

Поведе Ческа към най-близката асансьорна шахта. Въздушният шлюз беше отворен насила отвътре, а ледът наоколо беше покрит с плътна червена кора. На земята лежаха замръзнали остатъци от червена плът.

Уредите показваха, че при разхерметизирането шахтата се е запечатала автоматично. Трябваше да намерят друг начин да влязат.

— Ела.

Джес призова венталската енергия и й показа как да размества молекулите на леда, за да се спускат, все едно имат парашут.

В кухината завариха неописуем хаос. Съскаше пара, разнасяха се трясъци. От спуканите тръби изригваха гейзери. Някаква неустоима сила непрекъснато удряше тавана и откъртваше ледени парчета.

Светлината бе много по-слаба, ОТКОЛКОТО СИ спомняше. Забеляза празните кратери на местата на две от изкуствените слънца. Наоколо тичаха и крещяха търсещи укритие скитници. На земята лежаха десетина трупа — някои обвити в лед, други просто рухнали на място. Ческа му посочи няколко подобни на червеи същества, които преследваха бягащ мъж.

На тавана изригна нов взрив и Джес и Ческа подскочиха при звука. Мъглите леко се проясниха и той видя насред хаоса една много позната фигура.

Когато я бе измъкнал от процепа, тялото й беше обвито от лед. Сега, като я виждаше жива, в главата му нахлуха спомени за мъчителните последни разговори, които бяха провели.

Майка му изглеждаше като олицетворение на гнева. В лицето и почти осезаемата й аура се виждаха чертите на илдирийския септар и кликиската царица, които се бяха превърнали в покварени вентали. Джес усети, че съществата в него изпитват огромно отвращение. Сърцето му натежа и той разбра какво точно се е случило с майка му… макар че не знаеше как точно.

Кожата на Карла беше бяла като лед, в очите й искряха опасни светкавици. „Покварена“. Тя го погледна и лицето й не трепна. След това очевидно го позна.

Нечовешкият й наситен с енергия глас избумтя без капка топлина:

— Добре дошъл, Джес.