Стивън Ериксън
Среднощни приливи (6)

2.

Владетелко на тези стъпки,

възлюблена по дирята, където

той току-що отминал е.

Че пътят на скиталчеството му

се вие между всинца ни.

 

На загубата сладкият привкус

подхранва ручея планински,

леда отнася към морета,

топли като кръв,

и сънищата наши изтънява.

 

Че тамошното, накъдето той я води,

изгубило е древните си кости,

а дирята, която следва той,

е плът безжизнена:

морето не запомня нищо.

 

Описание на древните Крепости

Фишер кел Тат

Огледа се. В сивата мъгла далече долу и на запад проблясваше най-вътрешният край на Тесния проток, с бледото отражение на небето, прикриващо с усърдие черната бездънна вода. От всички останали страни освен каменистия път точно зад Серен Педак се издигаха планински зъбери с покрити със сняг върхове, позлатени от слънцето — тя не можеше да го види от мястото, където стоеше, в южния край на прохода през седловината.

Вятърът, веещ покрай нея, вонеше на лед, на бавния дъх на стара зима и гниещ студ. Тя придърпа по-плътно кожите около себе си, обърна се и загледа тътрещия се по пътя керван.

Три фургона с масивни колела се поклащаха тромаво и трополяха. Около тях, на групи около всеки фургон, напираха мъжете с голи гърбове от племето нерек — едни теглеха отпред въжетата, други подпираха отзад тромавите возила, та да не се затъркалят назад.

Във фургоните наред с другите стоки имаше деветдесет железни слитъка, по трийсет във всеки. Не прочутата ледерийска стомана, разбира се, тъй като продажбата й извън границата бе забранена, но втората по степен на качество, закалена с въглерод и буквално без никакви примеси. Всеки слитък беше дълъг колкото ръката на Серен и два пъти по-дебел.

Въздухът беше хапливо студен. Но при все това нереките работеха полуголи, потта се вдигаше на пара от влажните им кожи. Ако някой фургон тръгнеше назад, бяха готови да се хвърлят под колелата.

Бурук Бледия им плащаше по два дока на ден.

Серен Педак беше Аквитор на Бурук, осигуреният му достъп към земите на Едур, една от седмината, получили това право според последния мирен договор. Никой търговец не можеше да стъпи на територията на Едур, ако не го води Аквитор. Наддаването за Серен Педак и другите шестима Аквитори беше високо. А за Серен Бурук беше платил най-високо и сега я притежаваше. Или по-точно притежаваше услугите й като водач и наставник по пътя — разлика, която той като че ли все повече забравяше.

Но това беше шестата година на договора. Оставаха само още четири.

„Може би.“

Тя се обърна и огледа прохода напред. До края на дърветата оставаха не повече от стотина крачки изкачване. Високи едва до коляно вековни джуджета — дъбове и смърч — ограждаха от двете страни неравната пътека. Мъхове и лишеи покриваха огромните балвани, довлечени от ледените реки преди столетия. В сенчестите места се спотайваха дълбоките, покрити с дебела кора преспи. Тук вятърът не раздвижваше нищо, нито жилавия смърч, нито дори безлистните клони на дъбовете. Срещу тази непоклатима здравина вятърът можеше само да вие.

Първият фургон изтрополи по равния терен зад нея, нереките се развикаха и бързо го изтъркаляха напред, покрай Серен Педак, преди да го спрат. После затичаха назад да помогнат на събратята си, които още се изкачваха.

Вратата изскърца и Бурук Бледия слезе от водещия фургон. Застана разкрачен, сякаш се мъчеше да си върне спомена за равновесие, обърна се и потръпна от мразовития вятър, задържа с ръка обшитата си с кожа шапка и примига към Серен Педак.

— Ще всека тази гледка във всяка кост на черепа си, благословена моя Аквитор! За да се слее там с множество други, разбира се. Тази умбра на коженото ти наметало, величавото, първично изящество на тази твоя стойка. Обветреното величие на твоя профил, тъй изкусно всечен от тези диви висоти… Ей, нереки! Намерете водача си — ще стануваме тук. Храна трябва да се сготви. Разтоварете дървата от третия фургон. Искам огън, ей там, на обичайното място. И по-бързо!

Серен Педак остави пътната си торба на земята и тръгна напред по пътеката. Вятърът отвя думите на Бурук. Още трийсетина крачки и тя стигна до първото светилище, уширение на пътя, където ивиците оголена скала стигаха до скалните хълбоци и стените от двете страни бяха изсечени отвесно. На всяка плоскост бяха подредени каменни блокове, оформящи кораб — носът и кърмата стърчаха, белязани с прави менхири. Камъните на носовете бяха изваяни с лика на бога на Едур, Бащата Сянка, но ветровете бяха заличили подробностите. Каквото и да беше запълвало тези два кораба, отдавна беше изчезнало. Голата скала на дъната беше странно зацапана.

Самите стръмни скални стени таяха в себе си нещо от древната сила. Гладки и черни, те бяха прозрачни като тънък пушлив обсидиан. И зад тях се движеха фигури. Все едно че планините бяха кухи и всяка плоскост бе нещо като прозорец, разкриващ някакъв загадъчен и вечен свят вътре. Свят, чужд на всичко, което го заобикаляше извън собствените му граници от твърд камък — тези странни плоскости, слепи или просто безразлични.

Прозрачният обсидиан надмогваше усилията на Серен да съсредоточи погледа си върху фигурите, които се движеха от другата страна, както беше ставало десетките пъти, в които бе стъпвала на това място. Но точно тази загадка сама по себе си бе неустоимо изкушение и я привличаше отново и отново.

Тя предпазливо заобиколи кърмата на каменния кораб и се приближи до източната стена. Смъкна кожената си ръкавица от дясната си ръка и опря длан в гладкия камък. Топлина, изпиваща вкочаняващия мраз от пръстите й, изсмукваща болката от ставите й. Това бе нейната тайна — целебните сили, които бе открила, когато за първи път бе докоснала скалата.

Животът по тези сурови земи отнемаше гъвкавостта на тялото. Костите ставаха крехки, измъчени от болка. Безкрайните корави камъни под краката разтърсваха гръбнака с всяка стъпка. Нереките, племето, което бе обитавало най-източния дял на тази верига, преди да коленичи пред краля на Ледер, вярваха, че са деца на жена и на змия и че змията все още обитава тялото — че е леко извитият гръбнак, наредените прешлени, издигащи се нагоре, за да се скрият в главата, в центъра на мозъка. Но планината презираше тази змия, искаше отново да я смъкне на земята, да я върне отново в корема си, за да пълзи в пукнатините и да се свива на кълбо под камъните. И тъй, през целия живот змията трябваше да се кланя, да се огъва и извива.

Нереките погребваха мъртъвците си под плоски камъни.

Поне такъв бе обичаят им, преди кралският едикт да ги принуди да прегърнат вярата в Крепостите.

„Сега оставят телата на близките си там, където паднат. Дори ако за това трябва да изоставят колибите си.“ Беше преди години, но Серен Педак помнеше с болезнена яснота как се бе изкачила на едно било и огледа просторното плато, обитавано от нереките. Селата бяха изгубили всякакви отлики, бяха се слели в хаотична, бездушна бъркотия. Всяка трета или четвърта колиба беше изоставена, за да се превърне в руина, в гроб за ближните, умрели от болест, от старост или много алкохол, бял нектар или дъранг. Тук-там обикаляха безпризорни деца, по стъпките им ситнеха скални плъхове — въдеха се неудържимо и гъмжаха от толкова болести, че вече не ставаха за ядене.

Народът на нереките беше унищожен и от онази яма нямаше измъкване. Родината им се бе превърнала в занемарено гробище, а ледерийските градове обещаваха само дългове и разпад. Суров беше ледерийският начин на живот, но беше истинският път, пътят на цивилизацията. Доказателството бе в това, че той процъфтяваше, докато другите пътища запустяваха.

Хапливият вятър вече не можеше да засегне Серен Педак. Топлината на камъка потече през нея. Тя затвори очи и опря чело в топлата му гостоприемна повърхност.

„Кой ли върви там вътре? Дали са предците на Едур, както твърдят хиротите?“ Ако беше така, то защо не можеха да виждат по-ясно, отколкото самата Серен? Смътни фигури, които сновяха напред-назад като нерекските дечица в умиращите села.

Тя си имаше свои убеждения и макар да бяха неприятни, се придържаше към тях. „Те са стражите на безсилието. Аквитори на абсурда. Отражението на самите нас, заклещено в безцелно повторение. Вечно неясни и смътни, защото това е всичко, което можем да постигнем, щом се взрем в самите себе си, в своя живот. Усещания, спомени и опит, воняща почва, в която мислите хващат корен. Бледи цветове под пусто небе.“

Да можеше, щеше да потъне в тази каменна стена. Вечно да върви сред тези безформени фигури, да поглежда навън може би, от време на време, и да не вижда разкривените дървета, мъха, лишеите и случайните пътници. Да вижда само вятъра. Вечно виещия вятър.

 

 

Чу стъпките му много преди да се доближи до мигащия кръг светлина около огъня. Звукът им събуди и нереките, сгушени под опърпаните кожи, в полукръг извън ръба на светлината, и те бързо се надигнаха и се обърнаха към несекващия ритъм.

Серен Педак не откъсна очи от пламъците — разюздано пропиляване на дърва, за да е топло на Бурук Бледия, докато се напива със сместа от вино и бял нектар. Мъчеше се да надвие тика, който неволно и нежелано караше ъгълчето на устата й да се кривне в горчива насмешка към тази неизбежна среща на разбити сърца.

Бурук Бледия носеше тайни указания, толкова дълъг списък, че можеше да запълни цял свитък, от други търговци, спекуланти и чиновници, включително, както подозираше тя, и от самия Кралски двор. А каквото и да внушаваха тези указания, съдържанието им го убиваше. Той открай време беше пристрастен към виното, но не и към тази гибелна съблазън, белия нектар, с който го смесваше напоследък. В сегашното пътуване това бе новото гориво за тлеещите пламъци в душата на Бурук и то щеше да го удави също тъй сигурно, както дълбоките води на Тесния проток.

„Още четири години. Може би.“

Нереките се стълпиха около своя гост, десетки гласове се сливаха в благоговейно мърморене като на поклонници, домогващи се до близостта на някой особено тачен бог, и макар случващото се да оставаше скрито в тъмното оттатък огъня, Серен Педак можеше да го види съвсем ясно във въображението си. Той щеше да се опитва — само очите му щяха да разкриват неудобството от безкрайните прегръдки, — щеше да се опитва да отвърне на всекиго с нещо — с каквото и да е, — което да не може да се сбърка с благослов. Щеше да иска да им каже, че не е човек, достоен за такова благоговение. Щеше да иска да им каже, че също като тях е жалка кулминация на човешки провали. Че и той като тях е изгубен тук, в този студен като изстинало сърце свят. Щеше да иска да им каже… но не, Хул Бедикт никога не казваше нищо. Във всеки случай не и неща толкова дръзко… уязвяващи.

Бурук Бледия — беше вдигнал глава — примига със замъглени очи.

— Кой идва?

— Хул Бедикт — отвърна Серен Педак.

Търговецът облиза устни.

— Старият Страж?

— Да. Макар че те съветвам да не го наричаш с тази титла. Отдавна е върнал Кралската стрела.

— С което предаде ледериите, да. — Бурук се изсмя. — Горкия доблестен глупак. Честта иска безчестие, това ако не е смешно — здраве му кажи. Виждала ли си някога ледена планина в морето? Къса се и се къса под вечно дъвчещите зъби на солената вода. Ей така. — Обърна отново бутилката и ябълката на гърлото му заподскача.

— Безчестието ли те прави толкова жаден, Бурук?

Той пусна бутилката и я изгледа сърдито. После се усмихна.

— Пресъхна ми гърлото, Аквитор. Като на удавник, глътнал въздух.

— Само дето не е въздух, а вода.

Той сви рамене.

— Моментна изненада.

— Преодолей я тогава.

— Да. И в тези последни мигове звездите плуват по невидими течения.

Хул Бедикт се беше оправил, колкото можеше, с нереките и пристъпи в светлината на огъня. Беше висок почти колкото едур и бе загърнат в бялата козина на северен вълк, с вързана на плитка дълга, също толкова бяла коса. Лицето му бе потъмняло от слънцето и силните ветрове до цвета на щавена кожа. Очите му бяха избелели до сиво и сякаш човекът зад тях все беше някъде другаде. Серен Педак много добре знаеше, че това „другаде“ не е родният край.

„Да, духът е изгубен също като тази плът и кости, това тяло, стоящо пред нас.“

— Ела да се постоплиш, Хул Бедикт — промълви тя.

Той се взря в нея с унесения си поглед — привидно противоречие, което само той можеше да постигне.

Бурук Бледия се изсмя.

— Има ли смисъл? Топлото така и няма да стигне до него през тези кожи. Гладен ли си, Бедикт? Жаден? Не мисля. Какво ще кажеш за жена? Мога да ти заделя някоя от моите — миличките чакат във фургона ми. — Отпи от бутилката, млясна и му я подаде. — Малко от това? Олеле, колко зле крие отвращението си!

Загледана в стария Страж, Серен попита:

— Откъм прохода ли идваш? Снеговете стопиха ли се?

Хул Бедикт хвърли поглед към фургоните. Думите излязоха от устата му някак непохватно, сякаш не беше говорил от много време.

— Ще минат.

— Накъде си тръгнал?

— С вас.

Серен повдигна вежди.

Бурук Бледия се изсмя и размаха бутилката — беше празна, освен няколкото капки на дъното, които паднаха със съсък в огъня.

— О, добра компания, няма що! На всяка цена! Нереките ще се радват.

Изправи се, залитна опасно към огъня, махна за последно с ръка и се заклатушка към фургона си.

Серен и Хул гледаха след него, докато не се скри в тъмното. Нереките се бяха върнали при постелите си, но всички седяха будни и очите им бляскаха с отражението на пламъците — гледаха в стария Страж, който се приближи до огъня, бавно седна и протегна кокалестите си ръце към пламъците.

Можеха и да са по-нежни, отколкото изглеждаха, припомни си Серен. Споменът обаче бе като да разбъркаш отдавна изстинала пепел и тя хвърли още една цепеница в алчните пламъци и се загледа в искрите, които заподскачаха в тъмното.

— Смята да остане гост на хиротите до Великата среща, нали?

Тя го стрелна с очи и сви рамене.

— Така мисля. Затова ли си решил да ни придружиш?

— Тази среща няма да е като предишните договори — отвърна той. — Едурите вече не са разделени. Кралят-магьосник управлява неоспоримо.

— Всичко е променено, да.

— И затова Дисканар праща Бурук Бледия.

Тя изсумтя и срита в огъня една цепеница, изтъркаляла се навън.

— Лош избор. Съмнявам се, че ще остане достатъчно трезвен, за да шпионира кой знае колко.

— Седем търговски къщи и двайсет и осем кораба са слезли при лежбището Калах — каза Хул Бедикт и изпука пръсти.

— Знам.

— Делегацията на Дисканар ще твърди, че ловът е бил неразрешен. Ще го осъдят. Ще го използват, за да заявят, че старият договор е с недостатъци и трябва да се ревизира. За изгубените тюлени ще направят великодушен жест — като хвърлят злато в нозете на Ханан Мосаг.

Тя не отвърна. Беше прав, в края на краищата. Хул Бедикт познаваше по-добре от всекиго ума на крал Езгара Дисканар — или по-скоро как мисли Кралската фамилия, което не винаги беше едно и също.

— Подозирам, че има и нещо повече — отрони тя.

— В смисъл?

— Допускам, че не знаеш кой ще оглави делегацията.

Той изсумтя кисело.

— Планините мълчат за такива неща.

Тя кимна.

— Кралските интереси ще представлява Нифадас.

— Добре. Първият евнух не е глупак.

— Нифадас ще дели командването с принц Квилас Дисканар.

Хул Бедикт бавно извърна лице към нея.

— Високо се е издигнала значи.

— Така е. А и през всичките тези години, откакто ти за последен път се спречка със сина й… ами, Квилас малко се е променил. Кралицата го държи изкъсо, с канцлера подръка да го глези със сладки удоволствия. Според слуховете главният притежател на дялове в седемте търговски къщи, които се противопоставиха на договора, не е друг, а самата кралица Джанал.

— А канцлерът не смее да напусне двореца — каза Хул Бедикт и изръмжа. — Затова изпраща Квилас. Грешка. Принцът е сляп за тънкостите на дипломацията. Разбира собственото си невежество и глупост и затова винаги е подозрителен към другите, особено когато казват неща, които не разбира. Човек не може да преговаря с него, когато го завладеят чувствата.

— Не е тайна — отвърна Серен Педак. И изчака.

Хул Бедикт се изплю в огъня.

— Все им е едно. Кралицата го е пуснала да се измъкне от каишката. Оставила е Квилас да се пени и да хвърля просташки обиди в лицето на Ханан Мосаг. Дали е обикновена арогантност? Или наистина искат да предизвикат война?

— Не знам.

— А Бурук Бледия — той чии указания изпълнява?

— Не съм сигурна. Но не му харесва.

Замълчаха.

Преди двадесет години крал Езгара Дисканар бе възложил на своя фаворит, Преда на Гвардията Хул Бедикт, ролята на Страж. Трябваше да замине за северните граници и отвъд тях. Задачата му бе да проучи полудивите племена, които обитаваха планините и високите лесове. Колкото и надарен воин да беше, Хул Бедикт се бе оказал наивник. Това, което бе приел на драго сърце като пътешествие в търсене на знание, първите стъпки към мирно съвместно съществуване, всъщност бе подготовка за завоевание. Подробните му донесения за племена като нереките, фаредите и тартеналите бяха разнищени от служителите на канцлер Трайбан Гнол. От тези описания бяха извлечени слабости. А сетне слабостите бяха използвани брутално, в серия кампании за покоряването на племената.

И Хул Бедикт, създал кръвни връзки с тези свирепи племена, бе станал свидетел на всичко, до което бе довел ентусиазмът му. Дарове, които не бяха никакви дарове, а натрупваха дълг, дълговете се изплащаха със земя. Гибелната мрежа от търговци и прекупвачи, съблазнители за ненужни неща и доставчици на разрушителни отрови. На непокорството се отвръщаше с унищожение. Като цяло — война толкова дълбоко цинична и безсърдечна, че никоя доблестна душа не можеше да понесе да й бъде свидетел. Особено ако тази душа беше виновна за това. За всичко това.

А до ден-днешен нереките почитаха Хул Бедикт. Както и шепата задлъжнели просяци, единственото останало от фаредите. И разпръснатите останки от тартеналите, грамадни, тътрещи се пияни из бедняшките бордеи в покрайнините на големите градове на юг, все още носещи татуировките с трите черти на лявото рамо — също като тези на гърба на самия Хул.

Сега той седеше смълчан до нея, загледан в тлеещите пламъци на гаснещия огън. Един от телохранителите му беше заминал за столицата да върне Кралската стрела. Стражът вече не беше Страж. Нито щеше да се върне в южните земи. Беше останал в планините.

Беше го срещнала преди осем години, на един ден път от Високи форт, деградирал до хранещо се с мърша животно сред пущинаците.

И го беше върнала. Донякъде поне. „Но това съвсем не бе толкова благородно, колкото изглеждаше отначало. Може би трябваше да е. Истински благородно. Ако не се възползвах от него толкова грубо.“

Беше се поддала на егоистичните си нужди и в това нямаше нищо доблестно.

Зачуди се дали Хул някога щеше да й прости. И се зачуди дали самата тя щеше някога да си прости.

— Бурук Бледия знае всичко, което трябва да науча — каза Хул Бедикт.

— Сигурно.

— Ще ми го каже.

„Не и по свое желание.“

— Каквито и да са му указанията, той си остава дребен играч в тази игра, Хул. Глава на търговска къща с удобни позиции в Трейт, със значителен опит в търговията с хиротите и арапаите. — „И, благодарение на мен, с гарантиран законен достъп в земите на Едур.“

— Ханан Мосаг ще изпрати воините си след онези кораби — каза Хул Бедикт. — Интересът на кралицата и на търговските къщи ще пострада сериозно.

— Е, предполагам, че е предвидила загубата.

Мъжът до нея не беше наивен като някога, но отдавна се беше откъснал от сложните схеми и гибелното коварство, които бяха кръв от кръвта на ледериите. Тя усещаше как умът му се бори с многобройните пластове от намерения и замисли.

— Започвам да разбирам пътя, по който е поела — отрони след малко той. В гласа му имаше толкова отчаяние, че Серен извърна глава и примига. Хул продължи: — Точно в това е проклятието: че сме толкова склонни да гледаме все напред и напред. Сякаш пътят пред нас трябва да е с нещо по-различен от този зад нас.

„Да. И си струва да си го припомням всеки път, щом погледна назад.“

„Наистина трябва да спра да го правя.“

 

 

— Пет крила ще ти купят пълзене — измърмори от леглото си Техол Бедикт. — Не си ли се чудил колко е странно? Разбира се, всеки бог би трябвало да си има трон, но не следва ли от това също така, че всеки трон, построен за бог, би трябвало да е зает? А ако не е, то кой е този умник, дето е решил, че си струва да се почита един празен трон?

Седнал на трикракото столче до леглото, Бъг спря да плете. Вдигна грубата вълнена риза, над която се трудеше, да я огледа и едното му око примижа критично.

Погледът на Техол пробяга към слугата.

— Напълно сигурен съм, че лявата ми ръка е почти еднаква по дължина, ако не и съвсем еднаква с дясната. Защо си толкова упорит в заблуждението си? Нямаш кой знае какъв талант общо взето в нищо, като си помисли човек. Може би затова те обичам толкова, Бъг.

— Съвсем не толкова, колкото обичаш себе си — отвърна старецът и отново се залови с плетивото.

— Е, не виждам смисъл да спорим за това.

Техол въздъхна и размърда пръстите на краката си под овехтялата завивка. Вятърът тук беше освежаващ, благословено прохладен и съвсем смътно намирисваше на Вонящите низини покрай южния бряг. Леглото и столчето бяха единственото обзавеждане на покрива на къщата. Бъг продължаваше да спи долу, въпреки убийствената жега, и се качваше горе само когато работата му изискваше достатъчно светлина, за да вижда. Пестеше от маста за светилника, поне според Техол, тъй като тя бе станала ужасно скъпа, след като китовете оредяваха.

Посегна към сушените фурми на потъмнелия поднос, който Бъг бе поставил до него.

— Пак фурми. Чака ме поредната унизителна разходка до обществените нужници значи. — Задъвка разсеяно, загледан в маймунското катерене на работниците по купола на Вечния дом. По чиста случайност нищо не закриваше гледката към далечния дворец, израснал от сърцето на Ледерас, и още по-голямо бе удоволствието от начина, по който околните кули и мостовете на Третата тераса така добре ограждаха като в рамка голямата заблуда на крал Езгара Дисканар.

— Вечен дом, как не. Вечно недовършен.

Куполът се беше оказал толкова непосилно предизвикателен за кралските архитекти, че четирима се бяха самоубили в хода на строителството, а един беше загинал трагично — макар и донякъде мистериозно, — заклещен в една дренажна тръба.

— Седемнайсет години и все така. Май съвсем са вдигнали ръце от петото крило. Какво мислиш, Бъг? Ценя мнението ти.

Строителният опит на Бъг се свеждаше до възстановяването на огнището долу в кухнята. Двайсет и две печени тухли, иззидани в почти кубична форма и само две-три от тях като че ли не бяха дошли от някой срутен мавзолей в местното гробище. Гробищните зидари се придържаха към странна представа какъв точно трябва да е размерът на тухлите, благочестивите му кучи синове.

В отговор на въпроса на Техол Бъг вдигна глава и примижа.

Пет крила за двореца, с купола, издигащ се в центъра. Четири свръзки между крилата — откъм брега нямаше, бяха построени само две. Работата беше спряна, когато се разбра, че глината под основите се измества настрана като юмрук, стегнат около буца масло. Петото крило потъваше.

— Чакъл — каза Бъг и се върна към плетивото.

— Какво?

— Чакъл — повтори старецът. — Копаеш дълбоки кладенци в глината, на всеки няколко разтега, и ги пълниш с чакъл, набиваш го добре. Покриваш ги и вдигаш отгоре им стълбовете на основата. Като няма тежест върху глината, няма да се мести.

Техол зяпна слугата си.

— Хм. Откъде, в името на Блудния, ти хрумна това? Само не ми казвай, че си се сетил, докато си се опитвал да задържиш огнището да не тръгне.

Бъг поклати глава.

— Не. Не е толкова тежко. Но ако беше, щях да направя точно това.

— Копаеш дупка? Колко надолу?

— До основната скала, разбира се. Иначе няма да стане.

— И я пълниш с чакъл.

— И го натъпкваш здраво, да.

Техол взе още една фурма и забърса праха от нея — Бъг пак беше събирал от остатъците по пазара, като се бе надхитрял с плъхове и псета.

— Доста впечатляващо кухненско огнище би се получило.

— И още как.

— Ще си готвиш спокойно, доволен, като знаеш, че плочата няма да помръдне, освен при земетресение…

— О, и земетресение ще издържи. Щото чакълът поема трептенето.

— Невероятно. — Техол изплю костилката. — Какво мислиш? Дали да ставам днес от леглото?

— Няма причина да… — Слугата изведнъж млъкна, после замислено килна глава. — О, между другото, май ще трябва.

— Сериозно? Дано само не ми губиш времето.

— Три жени ни навестиха тази заран.

— Три жени. — Техол зазяпа най-близкия мост на Третата тераса, хората и колите, които се движеха по него. — Не познавам три жени, Бъг, а и да познавах, идването им едновременно би трябвало да е повод за ужас, а не за това небрежно „о, между другото“.

— Да де, но не ги познаваш. Нито една от тях. Поне не мисля, че ги познаваш. Все едно, за мен бяха нови лица.

— Нови? Не си ги виждал никога? Даже на пазара? По крайбрежната?

— Не съм. Може да са от другите градове или от някое село. И говореха странно.

— И попитаха за мен по име?

— Е, не точно. Искаха да разберат дали това е къщата на човека, който спи на покрива си.

— Щом е трябвало да питат това, наистина са от някое гнусно, затънало в кал село. Какво още искаха да разберат? Цвета на косата ти? С какво си облечен, докато стоиш там пред тях? Не искаха ли да им кажеш и собствените им имена? Кажи ми, сестри ли бяха?

— Не, доколкото забелязах. Хубави жени. Млади и налети. Но теб, предполагам, не те интересува.

— Слугите не бива да предполагат. Хубави. Млади и налети. Сигурен ли си, че бяха жени?

— О, да, съвсем сигурен. Дори евнусите нямат толкова големи гърди, или толкова закръглени, или, хм, толкова щръкнали, че, хм, момичетата можеха да си опрат брадичките на тях…

Техол усети, че неволно е станал от леглото. Не разбра кога го беше направил, но му се стори съвсем естествено.

— Не я ли свърши тази риза, Бъг?

Слугата я вдигна пак.

— Като навиеш единия ръкав, става, мисля.

— Най-после пак мога да се покажа пред обществото. Вържи ги там краищата или каквото им правиш, и ми я дай тука.

— Но с панталоните още не съм почнал…

— Зарежи го това — прекъсна го Техол и уви спалния чаршаф около кръста си — веднъж, дваж, трети път, накрая го затъкна над едното бедро. После се спря, със странно изражение. — Бъг, в името на Блудния, да спрем малко с тия фурми за известно време, а? Та къде, викаш, са тези грандиозно надарени три сестрички?

— На улица „Червена“. В „При Хулдо“.

— В дупките или на двора?

— На двора.

— Това поне е добре. Мислиш ли, че Хулдо може да е забравил?

— Не. Но повечето време прекарва на Удавянията.

Техол се усмихна и затърка зъбите си с пръст.

— Печели или губи?

— Губи.

— Ха! — Той прокара ръка през косата си и се врътна небрежно. — Как изглеждам?

Бъг му подаде ризата.

— Чудя се как успяваш да ги запазиш тия мускули, като не правиш нищо.

— Черта на Бедикт, драги мой скръбен прислужнико. Трябва да видиш Брис, като е без броня. Но даже и той изглежда мършав, ако го сравниш с Хул. Колкото до средния син, аз, разбира се, съм съвършеният баланс. Остър ум, физическа сила и многобройни таланти, в добавка към естествения ми чар. Съчетани с необикновената ми способност да прахосвам всичко това, виждаш застаналата пред теб идеална кулминация.

— Чудесна вдъхновена реч — отвърна Бъг.

— Нали? Е, вече трябва да тръгвам. — Техол тръгна към стълбата и махна с ръка. — Ти почисти долу. Може да имаме гости тази вечер.

— Ако ми остане време.

Техол се спря при хлътналия участък на полусрутения покрив.

— А, да, трябва да правиш и панталони — вълната ще ти стигне ли?

— Ами, мога да направя единия крачол целия, или да ги направя по-къси.

— Колко къси?

— Доста.

— Давай с единия крачол.

— Да, господарю. А после трябва да ни намеря нещо за ядене. И за пиене.

Техол сложи ръце на кръста си.

— Не продадохме ли вече всичко освен едно легло и едно трикрако столче? Колко още неща можем да разкараме?

Бъг примига и призна:

— Не много. Какво искаш да ядем тази вечер?

— Нещо, дето се готви.

— Сготвено или нещо, дето трябва да се готви?

— И двете ме устройват.

— А дърва?

— Не ям дърва.

— За огнището.

— О, да. Ами, намери нещо. Виж това столче, на което седиш — всъщност не му трябват и трите крака, нали? Когато муфтата не върши работа, е време да се импровизира. Излизам да срещна трите си съдби, Бъг. Моли се Блудния да гледа на другата страна, нали?

— Разбира се.

Техол заслиза по стълбата и в миг на паника откри, че на всеки три стъпенки е останала само по една.

Стаята на долния етаж беше съвсем гола, освен тънкия дюшек, навит на руло до едната стена. Върху плоския камък на огнището под двата предни прозореца стоеше самотно очукано котле, а на пода до него две дървени лъжици и паници. Общо взето, всичко е елегантно строго, помисли си Техол.

Дръпна настрана опърпаната завеса, която служеше за врата, и си напомни да каже на Бъг да извади бравата на вратата изпод огнището. Малко лъскане и можеше да докара един док от Късп Калайджията.

Излезе навън.

Проходът бе толкова тесен, че Техол трябваше да стъпва странично, докато излезе на улицата, и да подритва настрана сметта при всяка стъпка. „Налети жени… да можех да ги видя как се провират тука, докато стигнат до вратата ми.“ Една покана за вечеря вече изглеждаше много важна. И нали си беше грижлив домакин, щеше да застане така, че да го виждат добре и да приемат доволно ухилената му физиономия за гостоприемство.

Улицата беше пуста, ако не се брояха тримата нереки, майка и двете й полукръвни деца, които си бяха намерили една ниша в стената срещу дома му и като че ли не правеха нищо друго, освен да спят. Той мина покрай сгушените им тела, изрита пътьом някакъв плъх, който пристъпваше към тях, а после закрачи между натоварените високо дървени колички, буквално запушили този край на улицата. Складът на Бири винаги беше задръстен, а Бири гледаше на последната част от улица Кул от тази страна на канал Квилас като на част от личния си двор.

Калас, пазачът на двора, се беше изпружил на една пейка от другата страна, където Кул излизаше на площад Бърл, увитата с кожа цапара бе отпусната на бедрата му. Зачервените му очи засякоха Техол.

— Хубава пола — каза пазачът.

— Накара ме да заподскачам от радост, Калас.

— На твоите услуги, Техол.

Техол се спря с ръце на кръста и огледа гъмжилото на площада.

— Градът цъфти и процъфтява.

— Нищо ново тук… освен последния път.

— О, някаква дребна улична свада, както разправят.

— Не е, ако го слушаш Бири. Още иска главата ти осолена и в буре да се люшка в морето.

— Това място винаги си е било на Бири.

Калас изсумтя, после каза:

— От седмици не си се вясвал. Специален повод ли имаш?

— Среща с три жени.

— Да ти дам цапарата?

Техол погледна очуканото оръжие.

— Не ми се ще да те оставя беззащитен.

— Всъщност лицето ми е това, което ги плаши. Освен ония нереки. Минаха покрай мен, без да им мигне окото.

— Създават ли ти проблеми?

— Не. Те са като плъховете — не можеш ги прогони. Но нали го познаваш Бири.

— По-добре, отколкото той себе си. Напомни ми за това, Калас. Ако вземе да му хрумне той да им създава проблеми.

— Хубаво.

Техол продължи и излезе в кипналото гъмжило на площада. Три улици се отваряха на Долните пазарища. По-жалка сбирщина от безполезни неща за продан Техол още не беше виждал. А хората купуваха трескаво, ден след благословен ден. „Нашата цивилизация процъфтява от глупостта.“ И на човек му трябваше само трошица ум, за да напипа тази идиотска жила и да пие дълбоко от богатствата. Утешително, макар и леко отчайващо. Като с повечето мрачни истини.

Стигна до другия край и навлезе в Червена улица. Още трийсетина крачки и се озова пред сводестия вход на „При Хулдо“. Мина през сенчестия пасаж и отново излезе на слънчевата светлина в двора. Пет-шест маси, всички заети. Отдих за невежите или за онези, които нямаха достатъчно пари да опитат дупките във вътрешната светая светих на Хулдо, където ден и нощ се въртяха мръсни дейности — въпросните дейности понякога стигаха до артистичния израз на абсурда. Още един пример за какво са готови да плащат хората, ако им се даде шанс, помисли си Техол.

Трите жени на масата в отсрещния ъгъл изпъкваха не само с очебийната подробност — бяха единствените присъстващи жени, — но и с куп други по-тънки отлики. „Чар е… точно подходящата дума.“ Ако бяха сестри, то „сестринството“ беше само в излъчването им и в общото им пристрастие към някаква форма на воинска мощ, предвид мускулестите им тела и вързопите, броните и оръжията, струпани до масата.

Онази вляво беше червенокоса, с избелели от слънцето огнени кичури, провиснали на лениви вълни по широките й рамене. Пиеше от замазана с глина бутилка, презряла или може би неразбираща предназначението на чашата пред себе си. Лицето й бе като на героична статуя от колонада, волево, гладко и съвършено, сините очи — с каменния поглед и суровото безразличие, присъщо на всички такива статуи. Жената до нея, опряла лакти на малката маса, като че ли имаше и малко фаредска кръв в жилите, доколкото можеше да се съди по медения цвят на кожата й и леко дръпнатите й тъмни очи. Косата й беше или тъмнокафява, или черна, вързана отзад. Третата жена седеше небрежно отпусната в стола, извила левия си крак на една страна, и поклащаше десния — хубави крака, отбеляза Техол, обути във впити кожени панталони, ощавени почти до бяло. Главата й беше бръсната до голо и бялата кожа лъщеше. Раздалечените й светлосиви очи — оглеждаха лениво останалите гости на заведението — се спряха на Техол.

Той се усмихна.

Тя се изхили презрително.

Урул, главният сервитьор на Хулдо, пристъпи от близката сянка, махна с ръка на Техол и той се приближи колебливо.

— Изглеждаш… добре, Урул. Хулдо тука ли е?

Нуждата на този човек от къпане беше прословута. Гостите даваха поръчките си крайно лаконично и много рядко привикваха Урул за още вино, преди да са свършили с яденето. Сега той стоеше пред Техол с лъснало от мазна пот чело и ръцете му шареха неспокойно по широкия мръсен пояс на кръста му.

— Хулдо? Не, слава на Блудния. На Долната е, на Удавянията. Техол, ония жени… тук са вече цяла сутрин! Плашат ме, както се мръщят само щом се доближа.

— Остави ги на мене, Урул — каза Техол и го потупа по влажното рамо с риск да си оцапа ръката.

— На тебе?

— Защо не. — Техол намести полата си, пооправи ръкавите и закрачи между масите. Спря пред трите жени и се огледа за стол. Намери един, придърпа го и се отпусна на него с въздишка.

— Какво искаш? — попита плешивата.

— Това беше моят въпрос. Слугата ми ме уведоми, че тази сутрин сте посетили резиденцията ми. Аз съм Техол Бедикт… онзи, който спи на покрива си.

Три чифта очи се приковаха в него.

„Стигат да се огъне и най-безстрашният боен вожд… но мен? Съвсем леко.“

— Ти?

Техол изгледа навъсено плешивата.

— Защо всички непрекъснато ме питат това? Аз, да. А като ти слушам говора, слагам бас, че сте от островите. Никого не познавам от островите. Следователно не познавам и вас. Не че не бих искал, разбира се. Да ви познавам, в смисъл. Така поне си мисля.

Червенокосата тропна бутилката на масата.

— Сбъркали сме.

— Не сме — каза плешивата. — Това са преструвки. Трябваше да очакваме известна… подигравка тук.

— Той няма гащи.

— И ръцете му не са еднакво дълги — добави тъмнооката.

— Не е точно така — каза Техол. — Просто ръкавите са малко сбъркани.

— Не ми харесва — заяви тя и скръсти ръце.

— Не е нужно — каза плешивата. — Блудния знае, няма да лягаме с него, нали?

— Съкрушен съм.

— И би трябвало — подхвърли с неприятна усмивка рижата.

— Да легнем с него? На покрива? Ти си се побъркала, Шанд.

— Как може да не е важно, че не го харесваме?

Плешивата, дето я нарекоха Шанд, въздъхна и потърка очи.

— Слушай, Хеджун. Това е бизнес. Чувствата нямат място в бизнеса — вече ти го казах.

Хеджун поклати глава.

— Не можеш да се довериш на човек, когото не харесваш.

— Разбира се, че можеш! — отвърна Шанд и примига.

— Репутацията му не ми харесва — каза третата, още неназована жена.

— Рисарх. — Шанд отново въздъхна. — Точно репутацията му ни доведе тук.

Техол плесна с ръце. Веднъж, но достатъчно силно, за да стресне и трите.

— Чудесно. Рисарх с рижата коса. Хеджун с фаредската кръв. И Шанд без никаква коса. — Е… — Той опря ръце на масата и се надигна. — Това ми стига. Довиждане…

— Сядай!

Ръмженето бе толкова заплашително, че Техол, без да иска, отново се озова в стола си и потта потече на вадички под вълнената риза.

— Така е по-добре — каза Шанд малко по-ласкаво и се наведе към него. — Техол Бедикт. Знаем всичко за теб.

— О?

— Знаем дори защо е станало онова, което е станало.

— Тъй ли?

— И искаме да го направиш пак.

— Нима?

— Да. Само че този път ще имаш кураж да го свършиш. До края.

— Тъй ли?

— Защото ние — аз, Хеджун и Рисарх — ще сме твоят кураж. Този път. А сега да се махаме оттук, преди сервитьорът да се е върнал. Купихме сграда. Можем да поговорим там. Там не мирише.

— Виж, това е облекчение — каза Техол.

Трите жени станаха.

Той — не.

— Казах ти, нищо няма да стане — обърна се Хеджун към Шанд. — Нищо не е останало. Виж го само.

— Ще стане — отсече Шанд.

— Хеджун е права, уви — каза Техол. — Няма да стане.

— Знаем къде са отишли парите — каза Шанд.

— Че то не е тайна. Вчера богат, днеска — дрипльо. Изгубих ги.

Но Шанд поклати глава.

— Не си. Както казах, ние знаем. И ако проговорим…

— Непрекъснато твърдиш, че знаете нещо — отвърна Техол и сви небрежно рамене.

— Както каза, ние сме от островите — отвърна тя с усмивка.

— Но не от онези острови.

— Разбира се, че не — кой би отишъл там? И точно на това си разчитал.

Техол стана.

— Както казват, пет крила ще ти купят пълзене. Е, добре, купили сте сграда.

— Ще го направиш — настоя Шанд. — Защото ако излезе наяве, Хул ще те убие.

— Хул? — Най-после Техол можа да се усмихне. — Брат ми нищо не знае за това.

И се наслади на удоволствието, като видя, че е извадил трите жени от равновесие. „Тъй де, да видите и вие какво е.“

 

 

— Хул може да се окаже проблем.

Брис Бедикт не можеше да задържи погледа си на стоящия пред него човек. Малките кротки очи, надничащи изпод гънките на розовата плът, му се струваха някак не съвсем човешки, неподвижни и немигащи дотолкова, че Финадът на Кралската гвардия за миг си въобрази, че гледа в очите на змия. Усойница, свила се на кълбо в средата на крайречен път няколко дни преди да дойдат дъждовете. Изпълзяла от реката, дълга три човешки боя и отпуснала глава върху навитото на кълбо, дебело колкото мъжка ръка тяло. Дебне тътрещите се, теглещи колите по пътя волове. Дебне глупавия колар, който ще се доближи.

— Финад?

Брис насила извърна очите си към едрия мъж.

— Първи евнух, объркан съм и не зная как да отговоря. От години нито съм виждал брат си, нито съм говорил с него. А и няма да придружавам делегацията.

Първи евнух Нифадас се обърна и безшумно закрачи към дървения стол с високата облегалка зад масивното бюро, господстващо в просторния кабинет. Седна с плавно движение и се отпусна.

— Успокойте се, Финад Бедикт. Храня огромно уважение към брат ви Хул. Възхищавам се от категоричността на убежденията му и в пълна степен разбирам мотивацията, стояща зад… избора му в миналото.

— В такъв случай, моля да ми простите, но сте доста по-напреднал от мен, Първи евнух. Признавам, че буквално нищо не разбирам от своя брат — или братя, ако щете. Уви, винаги е било така.

Нифадас примига сънено и кимна.

— Семействата са странно нещо, нали? Разбира се, личният ми опит изключва много от тънкостите, свързани с тази тема. И все пак, ако щете, изключването ми преди време ми позволи известна обективност, благодарение на която често пъти съм наблюдавал механизмите на такива обременяващи отношения с ясен поглед. — Вдигна глава и очите му отново се приковаха в Брис. — Ще ми позволите ли една-две бележки?

— Простете, Първи евнух…

Нифадас му махна с пухкавата си ръка да замълчи.

— Не е нужно. Бях арогантен. А и не се обясних. Както знаете, приготовленията са в пълен ход. Великата среща се задава. Уведомиха ме, че Хул Бедикт се е присъединил към Бурук Бледия и Серен Педак по пътя към земите на хирот. Освен това разбирам, че на Бурук е възложен дълъг списък от задачи — нито една от които не е възложена от мен, бих добавил. С други думи, вероятно е тези указания не само да не отразяват интересите на краля, но всъщност биха могли да противоречат на желанията на Негово величество. — Той отново примига, бавно и премерено. — Рисковано, съгласен съм. И нежелано също така. Притеснението ми е следното. Хул би могъл… да схване погрешно…

— Като реши, че Бурук действа от името на крал Дисканар, искате да кажете.

— Точно така.

— При което ще се опита да противодейства на търговеца.

Нифадас въздъхна и кимна.

— Което само по себе си не е непременно лошо — продължи Брис.

— Вярно. Само по себе си не е непременно лошо.

— Освен ако не възнамерявате, като официален представител на краля и номинален водач на делегацията, да се противопоставите на търговеца по свой начин. Да отклоните онези интереси, които на Бурук е възложено да представлява пред Едур.

Малката уста на Първия евнух се изви в лека усмивка.

Само това и нищо повече, но Брис разбра. Погледът му се измести към прозореца зад Нифадас. Зад мехурестото стъкло се нижеха лениви облаци.

— Не е по силите на Хул — промълви той.

— Не е. Тук съм съгласен с вас. Кажете ми, Финад, какво знаете за Аквитор Серен Педак.

— Знам я само по репутация. Но казват, че имала лична резиденция тук, в столицата. Макар че не съм чувал да я посещава.

— Рядко. Последният път беше преди шест години.

— Името й е неопетнено — каза Брис.

— Вярно. И все пак човек се чуди… тя не е сляпа, в края на краищата. Нито глупава, доколкото разбирам.

— Допускам, че малко Аквитори са такива, Първи евнух.

— Точно така. Е, благодаря ви, че заделихте от времето си, Финад. Кажете ми — продължи той, докато ставаше в знак, че аудиенцията е приключила, — устроихте ли се добре в ролята си на Кралски защитник?

— Ъъъ, съвсем добре, Първи евнух.

— Бремето е по-поносимо на раменете на млад и здрав мъж като вас значи?

— Не е леко. Не бих твърдял това.

— Нито удобно, но е поносимо.

— Описанието ви е съвсем точно.

— Вие сте честен човек, Брис. И като един от кралските съветници, аз съм доволен от избора си.

„Но чувстваш за нужно да ми се напомни. Интересно защо?“

— Както винаги, за мен кралското доверие е висока чест, Първи евнух. И вашето, разбира се.

— Няма да ви задържам повече, Финад.

Брис кимна, обърна се и излезе от кабинета.

Част от него продължаваше да копнее за старото време, когато беше само младши офицер в Дворцовата гвардия. Когато не носеше политическо бреме и присъствието на кралската особа беше винаги далечно — Брис и приятелите му гвардейци просто стояха мирно покрай стените на официални аудиенции и срещи. Но пък, прецени той, докато крачеше по коридора, Първият евнух го беше повикал заради кръвта му, а не в новата му роля на Кралски защитник.

Хул Бедикт. Като неспокоен дух, присъствие, обречено да витае вечно в ума му, където и да отиваше и каквото и да правеше. Брис помнеше как бе видял тогава най-големия си брат, в пищната униформа на Страж, с Кралската стрела на колана. Последна и неизтляваща гледка за малкото впечатлително момче, каквото беше през онези години. Този миг си оставаше у него, като замръзнала във времето картина, през която странстваше в сънищата си или в мигове на размисъл като тези. Нарисуван образ. Братята, мъж и дете, двамата с обветрени лица, посивели от прахта. Хул стоеше и се взираше като непознат в ококорените момчешки очи, в изпълненото с възхищение лице, проследяваше вдигнатия нагоре поглед и неспокойно изместваше своите очи, подозрителен към гордостта на униформения войник.

Невинността бе оръжие на славата, но можеше да заслепи. И двете страни.

Казал бе на Нифадас, че не разбира Хул. Но го разбираше. Прекалено добре.

Разбираше и Техол, макар може би не толкова добре. Твърде студени се бяха оказали наградите, които носеше неизмеримото богатство; само алчната стръв към това богатство съскаше нажежена. И тази истина бе в сила за света на Ледер, бе крехкият дефект в сърцевината на златния меч. Техол се беше хвърлил върху този меч и сякаш бе съгласен да кърви до смърт, бавно и с добродушна самонадеяност. Каквото и сетно послание да търсеше в смъртта си, щеше да е загуба на време, защото никой нямаше да погледне към него, щом дойдеше денят. Нямаше да посмее. „Подозирам, че точно затова се усмихва.“

Братята му отдавна бяха достигнали своите върхове — твърде рано, както се оказа — и сега се хлъзгаха надолу, всеки по своя път, към разпада и към смъртта. „А какво да кажем за мен? Назначен съм за Кралски защитник. Признат съм за най-добрия майстор на меча в кралството. Вярвам, че стоя, тук и сега, на най-високия предел.“ Нямаше нужда да продължава по нишката на тази мисъл.

Брис зави надясно. На десетина крачки напред от една открехната врата се процеждаше светлина. Когато се озова пред нея, един глас извика отвътре:

— Финад! Ела бързо.

Брис се усмихна и се обърна. Три крачки — и влезе в изпълнената с миризми на подправки стаичка с нисък таван. Безбройните източници на светлина предизвикваха война на цветове по мебели и маси, отрупани с инструменти, свитъци и стъкленици.

— Да, Цеда?

— Ела да видиш какво направих.

Брис се провря покрай шкафа с книги, сложен перпендикулярно до една от стените, и завари зад него Кралския заклинател — седеше на трикрако столче. До него имаше наклонена маса с лавица под нея, отрупана с дискове излъскано стъкло.

— Походката ти се е променила, Финад — каза Куру Кан. — Откакто стана Кралски защитник.

— Не бях го забелязал, Цеда.

Куру Кан се завъртя на столчето и вдигна пред лицето си някакъв странен предмет — две еднакви лещи, свързани с тел. Широкото лице на Цеда изглеждаше още по-издуто от увеличаващия ефект на лещите. Куру Кан постави предмета на лицето си, върза го с каишки зад ушите си, намести лещите пред очите си и те примигаха срещу Брис, ококорени и огромни зад двете стъкла.

— Такъв си, какъвто си те представях. Мъглата смалява нещата до незначителност. Яснотата извисява, кара значимите неща да изпъкват. Това, което слушам, вече е по-маловажно от това, което виждам. Значи перспективата се измества. Светът се променя. Съществено е, Финад. Много съществено.

— Тези лещи са ви дали зрение? Това е чудесно, Цеда.

— Ключът се оказа в търсене на решение, което е антитеза на магията. Взирането в Празната крепост ми отне зрението, в края на краищата. Не можех да постигна корекция чрез същия посредник. Все пак тази подробност все още не е съществена. Моля се да не се окаже всъщност.

Цеда Куру Кан никога не водеше само един разговор наведнъж. Или така поне му бе обяснил веднъж самият той. Макар мнозина да намираха това за отчайващо, Брис винаги бе очарован.

— Аз ли съм първият, на когото се показва това откритие, Цеда?

— Ти можеш да разбереш важността му повече от всеки друг. Майстор на меча, играе си с място, дистанция и разчет, с всички материални истини. Трябва да направим няколко настройки. — Смъкна изобретението си, изгърби се над него и малките инструменти засвяткаха в ловките му ръце. — Бил си в кабинета на Първия евнух. Разговорът не е бил особено приятен за тебе. Несъществено, за момента.

— Призован съм в Тронната зала, Цеда.

— Вярно. Не особено спешно. Преда очаква да се появиш там… скоро. Първият евнух разпита ли те за големия ти брат?

Брис въздъхна.

— Предположих — каза Куру Кан и го погледна с широка усмивка. — Притеснението е зацапало потта ти. Нифадас е силно угрижен в момента. — Той отново постави лещите пред очите си и те се втренчиха в очите на Финада — притесняващо, тъй като никога досега не се беше случвало. — На кого му трябват шпиони, щом нечий нос може да изрови всички истини?

— Цеда, надявам се да не загубиш този талант с това свое ново изобретение.

— А, ето! Майстор на меча, наистина. Не ти убягва важността на всяко сетиво! Какво измеримо удоволствие — нека да ти покажа. — Смъкна се от столчето, приближи се до една от масите и изля от някаква чиста течност в една прозрачна стъкленица. Наведе се да провери нивото и кимна. — Измеримо, както подозирах. — Вдигна стъкленицата от стойката, изгълта съдържанието и млясна. — Но в момента умът ти е обсебен от братята ти.

— Не съм неподатлив на несигурността.

— Дано да не си! Съществено признание. Щом Преда приключи с теб — а то ще е скоро, — върни се при мен. Чака ни една задача двамата.

— Добре, Цеда.

— Време е за някои настройки. — Той отново свали лещите от лицето си и добави: — За двама ни.

Брис помисли и кимна.

— До скоро, Цеда.

И излезе от стаята на чародея.

„Нифадас и Куру Кан стоят от едната страна на крал Дисканар. Де да нямаше друга страна.“

„Тронната зала“ погрешно продължаваше да носи това име, тъй като кралят вече преместваше седалището на властта във Вечния дом, след като бяха оправени течовете по високия му покрив. Останали бяха малко декорации, сред които древната пурпурна пътека по прохода, водещ към тронния подиум и стилизирания портал, извисяващ се в дъга над мястото, където доскоро беше стоял тронът.

В залата бе само старият му командир Преда Унутал Хебаз — доминираща фигура винаги, колкото и високопоставени да бяха обкръжаващите я. Беше много висока за жена, почти колкото Брис, светлокожа, с лъскава руса коса, въпреки че очите й бяха като тъмни лешници. При появата му тя се обърна и го погледна. На четиридесет години все още бе необикновено красива и бръчките от ветрове и слънце само подсилваха красотата й.

— Закъсняхте, Финад Бедикт.

— Импровизирани аудиенции с Първия евнух и Цеда…

— Имаме само няколко мига — прекъсна го тя. — Заемете мястото си до стената като редови гвардеец. Може да ви познаят или може да решат, че сте някой от подчинените ми, особено при тази слаба светлина, след като канделабрите са свалени. Тъй или иначе, ще стоите мирно и ще си мълчите.

Намръщен, Брис пристъпи до старата си гвардейска ниша, обърна се кръгом с лице към залата и се отдръпна в сенките. Раменете му опряха в коравия камък. Преда го изгледа за миг, кимна, след което се обърна към входа в отсрещния край на стената зад подиума.

„Аха, тази среща е на другата страна.“

Вратата рязко се отвори и облеченият в тежка броня и с шлем телохранител на принца пристъпи предпазливо в залата. Мечът му си беше в ножницата, но Брис знаеше, че Морох Неват може да го извади за едно мигване на окото. Знаеше също и че Морох бе кандидатът на самия принц за Кралски защитник. „И съвсем заслужено при това. Морох Неват не само притежава умения, но има и силно присъствие…“ И макар дръзкото му поведение по някакъв неопределим начин да дразнеше Брис, той също така неволно му завиждаше.

Принцовият телохранител огледа бавно залата и тънещите в сянка ниши, включително онази, където стоеше Брис — спря върху нея погледа си, но само за миг, като че ли единствено за да одобри присъствието на човек от охраната на Преда — и накрая се обърна към Унутал Хебаз.

Отсечено одобрително кимване, след което Морох отстъпи встрани.

Принц Квилас Дисканар влезе. Последва го канцлер Трайбан Гнол. Двамата, които влязоха след тях, стъписаха Брис: кралица Джанал и нейният Първи консорт Турудал Бризад.

„В името на Блудния, цялото мръсно змийско гнездо!“

Квилас се озъби на Унутал Хебаз като куче на опъната верига.

— Освободили сте Финад Джерун Еберикт за антураж на Нифадас. Искам да си го приберете, Преда. Изберете някой друг.

Тонът, с който му отвърна Унутал, беше спокоен.

— Опитът на Джерун Еберикт е неоспорим, принц Квилас. Уведомиха ме, че Първият евнух е доволен от този избор.

Канцлер Трайбан Гнол заговори също толкова спокойно:

— Принцът е убеден в обратното, Преда. Редно е да се отнесете към мнението му с подобаващо уважение.

— Убежденията на принца не са моя грижа. По този въпрос съм упълномощена от неговия баща, краля. Независимо какво уважавам или не уважавам, канцлер, настоятелно ви съветвам да оттеглите предизвикателството си.

Морох Неват изръмжа и пристъпи напред.

Ръката на Преда рязко се изпъна — не към принцовия телохранител, а към нишата, където стоеше Брис, за да го спре. Мечът вече беше в десницата му — бе излязъл от ножницата толкова безшумно, колкото и бързо.

Погледът на Морох пробяга към Брис и изненадата на лицето му се смени с разбиране. Собственият му меч бе излязъл от ножницата едва наполовина.

— А, решението на Преда само за един телохранител си намери… обяснение. Излезте напред, ако обичате, Защитник.

— Не е необходимо — заяви Унутал.

Брис кимна, бавно отстъпи назад и прибра в движение меча в ножницата.

Кралица Джанал повдигна вежда на грубото отменяне на заповедта й.

— Скъпа Унутал Хебаз, твърде много си надвишавате правата.

— Не аз, кралице. Кралската гвардия се подчинява на краля и на никой друг.

— Добре, простете ми, че си позволих да се позабавлявам, като оспорвам тази остаряла заблуда. — Джанал махна с тънката си ръка. — Силата винаги е изложена на риск да се превърне в слабост. — Пристъпи към сина си. — Послушай съвета на майка си, Квилас. Глупаво беше да се сече по пиедестала на Преда, защото все още не е станал на пясък. Търпение, скъпи мой.

Канцлерът въздъхна.

— Съветът на кралицата…

— Заслужава дължимото уважение — имитира Квилас. — Е, добре, както желаете. Както желаете всички. Морох!

Принцът напусна залата, Морох вървеше по петите му.

Кралицата се усмихна нежно.

— Преда Унутал Хебаз, молим ви за извинение. Тази среща не беше по наш избор, синът ми настоя. Двамата с канцлера се опитахме да го разубедим.

— Без никаква полза — каза канцлерът и отново въздъхна.

Лицето на Преда остана непроменено.

— Приключихме ли?

Кралица Джанал махна с пръст в мълчалива закана, после даде знак на Първия консорт и пъхна ръка под мишницата му на излизане.

Трайбан Гнол се задържа още малко.

— Моите поздравления, Преда. Финад Джерун Еберикт е изключителен избор.

Унутал Хебаз не отвърна нищо.

След още няколко мига двамата с Брис останаха сами в залата.

Преда се обърна към него.

— Дъхът ми винаги секва от тази ваша бързина, Защитник. Не ви чух, само… предусетих. Ако не бях, сега Морох щеше да е мъртъв.

— Вероятно, Преда. Макар и само защото прие с пренебрежение присъствието ми.

— А Квилас щеше да вини само себе си.

Брис не каза нищо.

— Май не трябваше да ви спирам.

Тя си тръгна.

„Джерун Еберикт. Горкият кучи син!“ — помисли Брис.

Спомни си, че Цеда го очаква, и бързо излезе.

Без да остави кръв след себе си.

И знаеше, че Куру Кан ще чуе облекчението във всяка негова стъпка.

 

 

Цеда чакаше пред вратата и подскачаше на място, сякаш се беше увлякъл в упражняването на танцова стъпка.

— Няколко напрегнати мига? — каза, без да вдига глава. — Несъществено. Засега. Ела.

След петдесетина крачки по коридора и надолу по каменни стъпала, после през други прашасали коридори — и Брис се сети накъде вървят. Сърцето му се смъкна в петите. Място, за което беше чувал, но все още не беше посещавал. Изглежда, на Кралския защитник бе позволено да ходи там, където един низш Финад не можеше да стъпи. Този път обаче привилегията беше съмнителна.

Озоваха се пред тежка двукрила обкована с мед врата, позеленяла и подпухнала от мъх, без никакви резета и ключалки. Цеда натисна с рамо и вратата изскърца и се отвори.

Няколко стъпала водеха към тесен метален пасаж, увиснал на вериги от тавана. Помещението беше кръгло, а в пода на спирала бяха подредени светещи плочи. Пасажът свършваше на платформа в центъра на залата.

— Трепет ли, Финад? Съвсем оправдан. — Куру Кан махна с ръка и поведе Брис по пасажа.

Люлееше се застрашително.

— Проява на стремежа към равновесие — заговори Цеда с ръце на перилата. — Стъпките ти на всяка цена трябва да намерят правилния ритъм. Важно, но трудно, при положение че сме двама. Не, не поглеждай долу към плочките — още не сме готови. Първо на платформата. Ето, стигнахме. Застани до мен, Финад. Погледни с мен първата плочка на спиралата. Какво виждаш?

Брис се вгледа в сияещата плочка. Не беше съвсем квадратна. Две педи на дължина и малко по-малко на ширина.

„Крепостите. Цеданса. Залата за прорицания на Куру Кан.“ Из цял Ледерас се срещаха гадатели на плочи, хора, притежаващи дарбата да четат Крепостите. Разбира се, техните бяха малки, като плоски зарове. Само Кралският заклинател притежаваше плочи като тези. С вечно променящи се лица.

— Виждам могила в един двор.

— А, значи виждаш вярно. Добре. Един разстроен ум щеше да се разкрие в този момент. Взорът му щеше да е отровен от страх и злонамереност. Могила, третата от края сред плочите на Крепостта на Азата. Какво долавяш от нея?

Брис се намръщи.

— Неспокойствие.

— Мда. Смущаващо, съгласен ли си?

— Съгласен.

— Но Могилата е силна, нали? Няма да се поддаде на напора му. Но все пак помисли малко. Нещо е неспокойно там, под онази пръст. И всеки път, когато съм идвал тук в последния месец, тази плоча е започвала спиралата.

— Или я е завършвала.

Куру Кан кривна глава.

— Възможно. Умът на един майстор на меча се обръща към неизвестното. Съществено? Ще разберем, нали? Започва или свършва. Така. Щом няма опасност Могилата да поддаде, защо тогава е толкова упорита тази плоча? Може би ние виждаме само това, което е, докато неспокойствието е обещание за нещо, което ще бъде. Тревожно.

— Цеда, посещавал ли си района на Азата?

— Ходил съм. И кулата, както и теренът около нея, са без промяна. Крепостта си остава цяла и непоклатима. Сега премести погледа си напред, Финад. Следващата?

— Петата в Крепостта на Дракона. Портал. Как се свързва той с Могилата на Азата? Предшества ли я Порталът, или я следва? Откакто съм жив, за пръв път виждам плоча на Крепостта Дракон в подредбата. Свидетели сме — или ще бъдем свидетели — на изключително важно събитие.

Брис го погледна.

— Доближаваме се до края на Седмия цикъл. Това наистина е съществено. Първата империя ще бъде преродена. Крал Дисканар ще бъде преобразен — той ще се възвиси и ще приеме древната титла Първи император.

Куру Кан обгърна раменете си с ръце.

— Популярната интерпретация, да. Но истинското пророчество, Финад, е някак по-… мъгляво.

Брис се притесни от реакцията му. Никога не беше помислял, че е възможно „популярната“ интерпретация да не е точна.

— Мъгляво ли? В какъв смисъл?

— „Кралят, който властва в Седмия край, ще бъде преобразен и ще се превърне в преродения Първи император.“ Тъй. Възникват обаче въпроси. Преобразен — добре, но как? И прероден — в плът ли? Първият император е бил унищожен заедно с Първата империя, в далечна земя. Колониите тук са останали осиротели. Съществували сме много дълго в изолация, Финад. По-дълго, отколкото би могъл да повярваш.

— Почти седем хиляди години.

Цеда се усмихна.

— С времето езикът се променя. В смисъл, изкривява се. С всеки нов правопис се трупат грешки. Дори онези здрави стражи на съвършенството — числата — могат в един миг на небрежност да се променят дълбоко. Да ти кажа ли в какво съм убеден, Финад? Какво би казал за идеята ми, че някои нули може да са изпаднали? В началото на това Седмо Затваряне?

„Седемдесет хиляди години? Седемстотин хиляди години?“

— Опиши ми следващите четири плочи.

Малко объркан, Брис отново насочи вниманието си към пода.

— Тази я познавам. Измамницата от Празната крепост. И следващата плоча: Бяла врана, от Осите. Третата ми е непозната. Парчета лед, едно от тях стърчи от земята и става все по-ярко с отразената светлина.

Куру Кан въздъхна и кимна.

— Семе, последната плоча от Крепостта на Лед. Още една безпрецедентна поява. А четвъртата?

Брис поклати глава.

— Тя е празна.

— Точно така. Прорицанието спира. Блокирано е навярно от събития, които тепърва ще се случат, от избори, още невзети. Водещи до края, който е последната плоча — Могила. Уникална загадка. Объркан съм.

— Друг някой видял ли е това, Цеда? Обсъждал ли си го с някой друг?

— Първият евнух е уведомен, Брис Бедикт. За да не влезе във Великата среща сляп за поличбите, които може да се появят там. А сега и ти. Трима сме, Финад.

— Защо и аз?

— Защото ти си Кралският защитник. Твоята задача е да браниш живота му.

Брис въздъхна.

— Той непрекъснато ме пъди.

— Ще му напомня отново — увери го Куру Кан. — Трябва да се откаже от пристрастието си към самота или да свикне да не вижда никого, щом погледне към теб. Сега ми кажи към какво подтикна кралицата сина си в старата тронна зала?

— Подтикнала? Тя твърдеше точно обратното.

— Това не е важно. Кажи ми какво видяха очите ти, какво чуха ушите ти? Кажи ми, Брис Бедикт, какво нашепва сърцето ти?

Брис се взря в празната плоча, после каза унило:

— Хул може да се окаже проблем.

— Това ли нашепва сърцето ти?

— Това.

— На Великата среща?

Брис кимна.

— Как?

— Боя се, Цеда, че може да се опита да убие принц Квилас Дисканар.

 

 

Сградата се оказа бивша дърводелска работилница на приземния етаж, с няколко скромни жилищни стаички с нисък таван на горния, до който се стигаше по стръмно стълбище. Фасадата бе откъм канал Квилас, срещу един кей, където дърводелецът вероятно бе получавал материалите си.

Техол Бедикт обиколи просторната работилница и огледа дупките по дюшемето, останали от механизмите, както и онези от куките по стените, на които бяха висели инструментите. Въздухът все още миришеше на талаш и боя. Дълъг тезгях минаваше по цялата стена вляво от входа. Цялата предна стена пък беше от подвижни плоскости.

— И това сте го купили веднага? — попита учудено той трите жени, които чакаха до стълбището.

— Търговията на собственика се разширяваше — отвърна Шанд. — Както и семейството му.

— Срещу канала… Това място трябва да струва доста…

— Две хиляди третини. Купихме и повечето мебели на горния етаж. Поръчахме писалище, донесоха го снощи. — Шанд махна с ръка да обхване приземния етаж. — Тази зона е твоя. Бих ти препоръчала една-две стени, като оставиш коридор от вратата до стълбището. Онази глинена тръба там е кухненската канализация. Избихме секцията, водеща до кухнята горе, тъй като очакваме, че слугата ти ще храни и четирима ни. Нужникът е в задния двор, изпразва се в канала. Има също и сайвант с килер, достатъчно голям, за да живее в него цяло семейство нереки.

— Богат дърводелец, с широки пръсти — каза Техол.

— Просто има талант. — Шанд сви рамене. — Хайде, ела. Кабинетът е на горния етаж. Трябва да обсъдим някои неща.

— Не ми изглежда така — отвърна той. — Изглежда все едно, че всичко вече е решено. Мога да си представя радостта на Бъг, като чуе новината. Дано да обичате фурми.

— Може да заемеш покрива — каза със сладка усмивка Рисарх.

Техол скръсти ръце и се заклати на пръсти и пети.

— Я да видим дали разбирам добре цялата тая история. Първо ме заплашвате, че ще разкриете ужасните ми тайни, а после ми предлагате някакъв вид партньорство за някаква врътка, без дори да сте си направили труда да ми я опишете. Виждам как тази връзка пуска дълбоки корени в толкова благодатна почва.

Шанд се навъси.

— Я първо да го пребием — подхвърли Хеджун.

— Просто е — каза Шанд, без да обръща внимание на предложението й. — Имаме трийсет хиляди третини и от тях искаме да направиш десет.

— Десет хиляди третини?

— Десет пика.

Техол я зяпна.

— Десет пика. Десет милиона третини. Разбирам. И какво точно искате с всичките тези пари?

— Искаме да изкупиш останалите острови.

Техол прокара ръка през косата си и почна да крачи напред-назад.

— Вие сте луди. Аз започнах със сто дока и едва не се убих, за да направя само един пик…

— Само защото беше немарлив, Техол Бедикт. Направи го за година, но работеше само по ден-два на месец.

— Е, да, но тези дни бяха убийствени.

— Лъжец. Нито една грешна стъпка не направи. Нито веднъж. Сгъваше и разгъваше, като оставяше всички да затъват след теб. И заради това те боготворяха.

— Докато не им заби ножа на всички — каза Рисарх с широка усмивка.

— Полата ти пада — отбеляза Хеджун.

Техол си я намести.

— Не беше точно забиване на нож. Какви ужасни образи измисляш. Направих си своя пик. Не бях първият, който е направил пик, просто най-бързият.

— Със сто дока. И със сто нива е трудно сигурно. Но докове? Аз съм правила по стотина дока на три месеца като дете, от бране на маслини и грозде. Никой не започва с докове. Никой освен теб.

— А сега ти даваме трийсет хиляди третини — каза Рисарх. — Поработи със стековете, Бедикт. Десет милиона пика? Защо не?

— Като мислите, че е толкова лесно, защо не го направите сами?

— Не сме толкова умни — каза Шанд. — Но и не могат да ни заблудят лесно. Натъкнахме се на дирята ти, проследихме я и ето ни тук.

— Никаква диря не съм оставил.

— Не и такава, каквато могат да видят повечето хора, вярно. Но както казах, нас не могат лесно да ни заблудят.

Техол продължи да крачи.

— Списъкът на Търговските уеми за брутния доход на Ледерас е между дванайсет и петнайсет пика, с може би още пет, покрити…

— Тези пет включват ли и твоя?

— Моят е отписан, не забравяй.

— Стига глупости. Десет хиляди проклятия, вързани за доковете на дъното на канала, и всички за теб.

Хеджун попита изненадано:

— Вярно ли, Шанд? Може би трябва да купим правата…

— Много късно — каза Техол. — Тях ги взе Бири.

— Бири е фасадата — каза Шанд. — Правата си ги взел ти, Техол. Бири може да не знае, но работи за теб.

— Виж, това е ситуация, която още не съм използвал.

— Защо?

Той сви рамене. После спря и зяпна Шанд.

— Няма как да го знаеш това.

— Прав си. Предположих го.

Очите му се разшириха.

— Шанд, с този твой инстинкт наистина можеш да направиш десет пика.

— Изиграл си всички, защото не правиш погрешни стъпки, Техол Бедикт. Те не мислят, че си покрил пика си — вече не, не и след като толкова дълго живя като плъх. Ти наистина си го загубил. Къде — никой не знае, но някъде. Затова са отписали загубата, нали?

— Парите са ловкост на ръката — отвърна Техол и кимна. — Освен ако не държиш в ръцете си диаманти. Тогава вече не са само идея. Ако искате да разберете измамата зад цялата тази игра, тя е точно в това, момичета. Дори докато парите са само идея, те имат сила. Само дето не е истинска сила. Само обещанието за сила. Но това обещание е достатъчно, докато всички продължават да се преструват, че са истински. Престанат ли да се преструват, всичко се разпада.

— Освен ако диамантите не са в ръцете ти — каза Шанд.

— Точно така. Тогава са истинска сила.

— Точно това си започнал да подозираш, нали? Затова си отишъл и си го проверил. И всичко е почнало да се разпада.

Техол се усмихна.

— Представи си отчаянието ми.

— Не си бил отчаян. Просто си разбрал колко опасна може да е една идея, ако е в лоши ръце.

— Всички са в лоши ръце, Шанд. Включително и моите.

— Затова си се отдръпнал.

— И няма да се върна. Направете най-лошото с мен. Нека Хул разбере. Издайте ме. Каквото е отписано, може да се запише пак. Данъчните ги бива в това. Всъщност ще предизвикате бум. Всички ще въздъхнат с облекчение, като разберат, че в края на краищата всичко е било в играта.

— Не това искаме — каза Шанд. — Още не схващаш. Когато купим останалите острови, Техол, ще го направим точно както го направи ти. Десет пика… изчезват.

— Цялата икономика ще рухне!

И трите кимнаха.

— Вие сте фанатички!

— Още по-лошо — отвърна Рисарх. — Отмъстителни сме.

— Всички сте полукръвни, нали? — Не му трябваха отговорите им. Беше очевидно. Не всеки полукръвен трябваше да прилича на полукръвен. — Фаред, за Хеджун. Вие двете? Тартенал?

— Тартенал. Ледерас ни унищожи. Сега ние ще унищожим Ледерас.

— И ти ще ни покажеш как — каза Рисарх и отново се усмихна.

— Защото мразиш своя народ — добави Шанд. — Цялата тази алчна студенокръвна пасмина. Искаме ги онези острови, Техол Бедикт. Знаем за останките от племената, които си прехвърлил на тези, които си купил. Знаем, че те се крият там, мъчат се да съградят отново всичко, което са загубили. Но не е достатъчно. Тръгни по улиците на този град и истината ще ти се набие в очите. Ти го направи за Хул. Представа нямах, че той не знае за това — тук ме изненада. Знаеш ли, мисля, че трябва да му кажеш.

— Защо?

— Защото той трябва да се изцери, затова.

— Не мога да направя това.

Шанд пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Коленете му омекнаха, толкова неочаквано бе съчувствието й.

— Прав си, не можеш. Защото и двамата знаем, не беше достатъчно.

— Кажи му го по нашему — намеси се Хеджун. — Техол Бедикт. Този път го направи както трябва.

Той се отдръпна и ги загледа. Три проклети жени.

— Проклятието на Блудния е, че върви по пътеки, по които е вървял преди. Но вашата решимост, вашата праволинейност ви заблуждава.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, Шанд, че Ледер бездруго ще падне — и то не благодарение на мен. Намерете Хул и го питайте — сигурен съм, че е някъде там горе, на север. И знаете ли, много е смешно как упорито се бореше той за своята кауза, за всички онези племена, които Ледер погълна тогава. Защото сега, след като вече знае каквото знае, той пак ще се бори. Само че този път не за племе — не за Тайст Едур. Този път за Ледер. Защото той знае, скъпи мои, че вече срещнахме сериозния си противник в лицето на онези проклети кучи синове. Този път Едур са тези, които ще поглъщат.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Шанд и той видя неверието, изписано на лицето й.

— Защото те не играят играта.

— А ако грешиш?

— Възможно е. Все едно, ще се лее кръв.

— Тогава да го направим по-лесно за Тайст Едур.

— Шанд, говориш за измяна.

Устните й се свиха тънка резка.

Рисарх се изсмя горчиво.

— Идиот. Това го правим през цялото време.

„Блудния да ме вземе, права е!“

— Не съм убеден, че управлението на една орда варварски вождове ще е по-добро.

— Не говорим какво е по-добро — каза Шанд. — Говорим за отмъщение. Помисли за Хул, какво му причиниха. Направи го отново, Техол.

„Не вярвам, че Хул ще го види по този начин. Не съвсем. Не за дълго.“

— Нали разбирате, че много дълго време култивирах апатия. Всъщност тя като че ли ражда безкраен плод.

— Да. Полата ти не скрива много.

— Инстинктите ми може да са малко затъпели.

— Лъжец. Само си траят и чакат, и ти го знаеш. Откъде започваме, Техол Бедикт?

Той въздъхна.

— Добре. Първо и преди всичко, даваме този приземен етаж под наем. Бири има нужда от склад.

— А ти?

— Случайно жилището ми си ми харесва и нямам намерение да го напускам. Доколкото засяга другите, още не играя в играта. Вие трите сте инвеститори. Тъй че скатайте някъде проклетите си оръжия — сега влизаме в много по-опасна война. Извън къщата ми се е приютило едно семейство нереки. Майка и две деца. Наемете ги за готвачка и бегачи. После отивате в Търговската гилдия и се вписвате. Занимавате се с недвижимо имущество, строителство и транспорт. Никакъв друг бизнес. Още не. Значи, около петото крило на Вечния дом се продават седем имота. Цената пада.

— Защото потъват.

— Точно. А това ще го оправим. И като го оправим, очаквайте визита от Кралския инспектор и пъстра сбирщина обнадеждени кралски архитекти. Дами, подгответе се да ставате богати.

„Търсене на здрав терен? Вашият отговор е Конструкции Бъг.“

„Докато потопът не помете целия свят де.“

— Може ли да ти купим някакви дрехи?

Техол примига.

— Защо?

 

 

Долината се виеше, стръмните склонове бяха обрасли с безкраен лес, тъмно и неподвижно зелено. Блясъкът на забързаната вода се точеше на тънка лента към сенките в най-ниската точка. Кръвта на планините — така наричаха Едур тази река. — Тис’форундал. Водите й течаха червени с потта на желязото.

Пътят, по който щяха да тръгнат, я пресичаше многократно.

Самотният Тайст Едур далече долу, изглежда, беше излязъл от този пурпурен поток. Закрачи към пътя, после започна да се изкачва.

„Все едно, че знае, че сме тук“ — помисли Серен.

Бурук Бледия не бързаше много — беше заповядал почивка още рано следобед. До утре фургоните нямаше да тръгнат по каменистия път към долината. Предпазливост или пиянско безразличие, резултатът беше същият.

Хул стоеше до нея и също гледаше изкачващия се по склона Тайст Едур.

— Серен.

— Да?

— Нощес плака.

— Мислех, че си заспал.

Той помълча, после каза:

— Плачът ти винаги ме буди.

„Но не смееш, нали?“

— Де твоят да можеше да ме събуди.

— Сигурен съм, че щеше, Серен, стига да плачех.

„И това облекчава вината ми?“ Тя кимна към далечния Тайст Едур.

— Познаваш ли го?

— Да.

— Ще ни създаде ли неприятности?

— Едва ли. Мисля, че ще ни придружи до земите на хирот.

— Благородник?

Хул кимна.

— Бинадас Сенгар.

Тя се поколеба, преди да попита:

— Рязал ли си плът за него?

— Да. Както и той за мен.

Серен Педак придърпа по-плътно кожите около раменете си. Нещо от гнилото на долината бе проникнало в злите пориви на вятъра.

— Хул, боиш ли се от Великата среща?

— Трябва само да погледна назад, за да разбера какво лежи напред.

— Сигурен ли си?

— Ще си купим мир, но за Тайст Едур той ще е гибелен мир.

— Но все пак мир, Хул.

— Аквитор, по-добре да го знаеш. За да ме разбереш ясно. Смятам да осуетя тази среща. Смятам да тласна Тайст Едур към война с Ледерас.

Тя го зяпна стъписано.

Хул Бедикт й обърна гръб.

— С това знание можеш да постъпиш както пожелаеш.