Стивън Ериксън
Среднощни приливи (10)

6.

Съдбата Блудния огъва

като ризница невидима,

на меча острието спряла

в поле на бран.

А лута се тълпата ослепяла

в задънения път,

където

по плочите танцуват

невежите глупци.

И сляпата стихия

на каприза

язди копие, обшито

с бронз червен,

да кърши световете

като черепи

един след друг,

дорде не се изсипят

моретата

да вкоравят

стоманените длани.

Това е Блудния,

насочващ безпогрешно

всякоя съдба

върху гръдта човешка.

 

Гадаене на плочи

Цеда Анкаран Кан (1059 г. от съня на Бърн)

Кулата Тарансийд се издигаше от южната страна на залива Трейт. Изсечена от груб базалт, тя бе лишена от елегантност или красота — бе изпъната като жилеста ръка на седем етажа височина от изкуствения каменен остров. Вълните я блъскаха от всички страни и мятаха пяна във въздуха. Нямаше нито прозорци, нито врати, но най-горният етаж бе обкръжен от редове лъскави обсидианови плочи, всяка с височина човешки бой и почти толкова на ширина.

Над граничните земи се издигаха девет подобни кули, но единствена Тарансийд се възправяше над суровата северна морска шир.

Слънчевата светлина хвърляше зловещи отблясъци върху плочите от обсидиан, високо над пристанището, вече затъващо в сумрака в края на деня. Отвъд залива пенестите вълни подмятаха десетина рибарски лодки в крайбрежните плитчини на юг. Бяха твърде далече от морските пътища и затова не забелязаха трите кораба, които се появиха от север и поеха към пристана. Платната бяха издути, над тях се носеха ята крещящи чайки.

Отраженията на трите ловни кораба странно се полюшваха в обсидиановите плочи; отраженията на чайките бяха като размазани бели резки.

Веслата на гемията изведнъж дивашки забиха назад.

Такелажът на предния кораб гъмжеше от фигури. Вятърът, надул платната, замря внезапно, сякаш да си поеме дъх, и те увиснаха. Фигурите, запърхали над палубата — едва смътно наподобяваха човешки, — се развяха като черни знамена в сгъстяващия се сумрак. Чайките се разлетяха с пронизителни писъци.

Камбаната на гемията заби тревога — без ритъм, накъсано, в паника.

 

 

Никой моряк — жив или живял някога — не се отнася с пренебрежение към гладните морски дълбини. Древни духове носят тъмните течения далече от слънчевата светлина, разбъркват наноси, погълнали история под безкрайните пластове равнодушна тишина. Силата им е неизмерима, гладът им — неутолим. Всичко, което се спуща надолу от осветения свят, потъва в прегръдката им.

Всеки моряк знае, че морската повърхност е ефимерна. Смътни резки по вечно променливата сивота и животът е само искрица, лесно потушавана от демонските сили, които могат да се надигнат от далечните дълбини, да разтръскат зверската си козина и да преобърнат света.

Умилостивяването е отклоняване, молитва да минеш незабелязан, да се измъкнеш, без да бъдеш отнесен. Кръвта по корабния нос, играта на делфини откъм левия борд, плюнката, за да хванеш попътните ветрове. Лявата ръка търка, дясната — бърше. Възлите, стегнати обратно на въртежа на слънцето, избелелите парцали, вързани за котвената верига. Десетки и десетки жестове, неоспорвани и обвързани с традиция, всички — за да се усмири морето…

Никой не се опитваше да призовава бушуващите духове от смазаните от водата долини, които не виждаха светлина. В края на краищата те бяха неща, неподвластни на обвързване. Никой не се пазареше с тях. Сърцата им биеха в ритъм с лунните цикли, гласът им беше ревът на бурята, а крилете им можеха да се изпънат от хоризонт до хоризонт, с издигащите се, прошарени с бели жилки водни стени, помитащи всичко пред себе си.

Под вълните на залива Трейт, понесли трите кораба като мъртви китове, обвързаният дух се закатери към брега с напора на студените течения. Последните копия на слънчевата светлина се врязаха в кипналата му плът и с освобождаването на огромна енергия съществото се уголеми, понесе се към скалистите брегове и по-топлите води на залива. Рибите и скаридите в плитчините бяха пометени от вълните и запокитени на брега — нечакан дар за чайките и пясъчните раци.

Духът надигна корабите с бесен вой на една-единствена огромна вълна, която се изду към брега. Кейовете, само допреди няколко мига пълни със затаили дъх зрители, закипяха от бягащи хора — всички се втурнаха по улиците към града и след секунди изпадналата в дива паника тълпа ги задръсти.

Вълната връхлетя с грохот, преобърна се и се отдръпна. Корпусите на трите кораба изтътнаха, запращяха греди, а главната мачта на третия кораб се пречупи като клечка. Разнебитени и ръсещи отломки, накрая корабите заседнаха между кейовете.

Водната грамада се отдръпна и духът се оттегли от залива. Остави след себе си само опустошение.

Първият кораб блесна за миг в обсидиановия свят, изстърга, хлъзна се покрай един от кейовете и се отпусна в укротилата се вода. Белите резки на чайките се изсипаха по палубата, за да започнат дългия си богат пир. Кулата Тарансийд бе видяла всичко това, гладките плочи малко под върха й попиха всяка подробност въпреки гаснещата светлина на привечерта.

А в една стая под стария дворец, далече на югоизток, Цеда Куру Кан гледаше. Пред него бе положена една плоча — двойник на онези в далечната кула над залива Трейт — и докато се взираше в огромната черна сянка, която бе изпълнила залива и по-голямата част от протока и вече бавно се оттегляше, чародеят примига да махне потта от очите си и отново примижа към отраженията на трите ловни кораба, кротко полюшващи се до пристаните.

Чайките и сгъстяващият се мрак пречеха да се види много, освен сгърчените трупове по палубите и последните няколко пробягващи между тях сенки на призраци.

Но Куру Кан беше видял достатъчно.

 

 

Вечният дом бе планиран с пет крила. Бяха готови само три. Всяко представляваше широк ръкав със сводест таван, обшит с листове злато. Между изкусно изваяните подпорни колони от двете страни и по цялата дължина на крилата минаваха коридори, водещи към помещения, които щяха да служат за служебни кабинети и жилища за кралския административен и поддържащ персонал. Свързващите помещения по-близо до центъра щяха да приютят дворцовата стража, оръжейните и скритите входове, отвеждащи към тайни проходи — под надземното ниво, — които обкръжаваха целия дворец, ядрото на Вечния дом.

Но в момента тези проходи бяха залети от дълбока до кръста кална вода, из която шетаха плъхове, без определена цел, освен може би за забавление. Брис Бедикт стоеше на едно стълбище, на три стъпки над тинестия нанос, и гледаше порещите водата главички на гризачите. До него стоеше един от дворцовите инженери, покрит от глава до пети със засъхнала кал.

— Помпите са почти неизползваеми — говореше той. — Опитахме с широки маркучи, пробвахме с тесни — все едно. Щом се усили дебитът, влязат десетина плъха и ги късат. А и просмукването не спира. Макар че от Канализацията продължават да се кълнат, че тук сме над плочата.

— Сигурен съм, че Цеда ще отстъпи да се прикрепи маг към екипа ви.

— Много ще съм благодарен, Финад. Трябва само да задържим притока, за да можем да изгребем водата и ловците да могат да слязат и да изловят плъховете. Снощи загубихме Ормли, най-добрия дворцов ловец. Сигурно се е удавил — глупакът не можеше да плува. Дано Блудния се смили да ни спести да видим нещо повече от оглозгани кокали. Плъховете, знаете ли, разбират кога са намерили ловец.

— Тези тунели са много важни за поддържането на сигурността на краля…

— Е, едва ли някой ще се опита да ги използва, докато са наводнени.

— Не като средство за достъп на убийци — прекъсна го Брис. — Замислени са да осигурят бързото прехвърляне на охрана във всяка зона, където се получи пробив.

— Да, да. Само се пошегувах, Финад. Вие, разбира се, може да изберете бързи плувци между гвардейците си… добре, все едно. Дайте ни един маг да подуши тука, да ни каже какво става и после да спре притока на водата, а ние ще се погрижим за останалото.

— Предполагам, че това не е признак за пропадане…

— Като другите крила ли? Не, нищо не е хлътнало — щяхме да разберем. Все едно, разправят, че онези отново ще ги прегледат. Една нова строителна компания работи тука наблизо. Някакъв глупак е изкупил околните терени. Слуховете са, че са измислили как да укрепят сградите.

— Наистина? Нищо не съм чул за това.

— Гилдиите никак не са доволни, това е ясно. Откакто се появиха тия фукльовци. Наемат Нежеланите — ония недоволници, дето направиха Списъка. Плащат им по-малко от обичайната тарифа, което, предполагам, е най-важното за тях. Гилдиите не могат да ги спрат. — Инженерът сви рамене и започна да чопли парчета засъхнала глина по ръцете си; потръпваше, щом дръпнеше косми. — Разбира се, ако кралските архитекти решат, че укрепването на оня Бъг действа, тогава парите на компанията ще хвръкнат до небето.

Брис бавно извърна очи от плъховете и изгледа инженера.

— Бъг ли?

— Проклятие, трябва да се изкъпя. Вижте ми ноктите. Да, „Строителна компания на Бъг“. Значи трябва да има някакъв Бъг, нали? Иначе защо ще се казва „Строителна компания на Бъг“? Или беше „Конструкции Бъг“?

Мъжът от инженерния екип на най-долното стъпало ахна, после направо изкрещя, изкатери се в паника на площадката.

Пред очите им бавно се приближаваше гмеж от плъхове, с ширина почти колкото целия проход. Придвижваше се като сал и се плъзна в кръга светлина от фенера към стълбището. В средата — при появата й работникът отново изпищя, а инженерът изруга — плуваше човешка глава. Прошарена жълтеникава коса над бледо, прорязано с дълбоки бръчки лице с високо чело над широко отворените очи.

Щом салът се плъзна и се опря в най-долното стъпало, другите плъхове се разбягаха.

Работникът ахна:

— Блудния да ни вземе дано, това е Ормли!

Очите примигаха, после главата се надигна, като повдигна най-близките плъхове.

— Кой друг да е, в името на проклетата Крепост? — сопна се привидението, изхрачи мазна слуз в кипналата наоколо вода и повдигна с ръце дебелата пелена от сиви телца. — Харесват ли ви трофеите ми? Канап и опашки. Адски са тежки, когато са мокри, обаче.

— Мислехме, че си умрял — измърмори инженерът с тон, подсказващ, че би предпочел да е така.

— Мислехте. Бе много мислите бе, Гръм. Може би това, сигурно онова, току-виж, едва ли не, а дано… ха! Какво си мислихте, тия плъхове ли ще ме уплашат? Мислихте, че ей тъй ще се удавя ли? Ямата на Крепостта да ме глътне дано, ловец съм, и то стар ловец. Знаят ме те, и още как. Всеки плъх в тоя проклет град знае Ормли Ловеца! Тоя кой е?

— Финад Брис Бедикт — представи се Кралският защитник. — Колекцията трофеи, която сте събрали, е впечатляваща, Ловецо.

Очите на мъжа светнаха.

— Впечатляваща, нали! Докато плува, е по-добре. Адски тежко е сега. Адски.

— Изкачете се изпод нея — посъветва го Брис. — Инженер Гръм, мисля, че дължим на Ормли хубаво ядене, много вино и една нощ почивка.

— Да, сър.

— Ще поговоря с Цеда за молбата ви.

— Благодаря.

Брис ги остави на площадката. Все по-малко вероятно изглеждаше Вечният дом да стане готов за рождената дата на Осмия век. Населението не показваше почти никакъв ентусиазъм към предстоящите празненства. Колкото и да изреждаха историите пророчества за бляскавата империя, която отново ще се въздигне след по-малко от година, точно в този момент не съществуваше почти нищо, което да поддържа представата за възраждане, нито в икономическо отношение, нито във военно. Напротив, долавяше се леко безпокойство, съсредоточено най-вече върху предстоящата мирна среща с племената на Тайст Едур. Риск и възможност: за ледериите това бяха синоними. При все това войната никога не беше приятна, макар резултатите й досега да бяха задоволителни. Така рискът водеше до възможност, без да се мисли много за победените.

Вярно, племената на Едур сега бяха обединени. Същевременно в миналото също се бяха създавали такива съюзи за отпор срещу ледерийските амбиции и нито един от тях не се беше оказал неподатлив на стратегиите за разделяне. Златото винаги купуваше измяна. Съюзите се разпадаха и врагът рухваше. Каква тогава бе вероятността този път да се получи друго?

Брис се удивляваше на вроденото самодоволство на своя народ. Сигурен беше, че не греши в разчитането на обществените чувства. Нервите бяха поизпънати, но съвсем леко. Пазарите си оставаха стабилни. И ден след ден глупавите стремежи на един народ, за който притежаването беше всичко, си оставаха неизменни.

В двореца обаче емоциите бяха по-сложни. Предсказанията на Цеда обещаваха коренна промяна за Ледер. Куру Кан говореше унесено и вглъбено за някакъв вид Възнесение. Преображение… от крал в император, но тепърва предстоеше да се разбере как точно ще се изрази това. Анексирането на Тайст Едур и богатите им земи наистина можеше да се окаже начало на подновена енергия, на трескав стремеж към обогатяване. Победата сама по себе си щеше да утвърди правотата на Ледер и неговите порядки.

Брис излезе от Второто крило и се запъти към Тесния канал. Беше почти обед. Сутринта се бе упражнявал с други свободни от дежурство гвардейци в двора зад казармите, след което закусва в един дворцов ресторант край канал Квилас, благодарен за краткото време усамотение, макар че отделянето му от двореца — позволено само защото кралят бе решил да навести покоите на Първата конкубинка и щеше да се върне чак следобед — го притесняваше; дългът го теглеше като невидимо въже, което най-накрая се изпъна и той реши да се върне към задачите си, в случая да посети Вечния дом и да провери как вървят нещата. А сега — обратно в стария дворец.

И щом влезе през парадния вход и закрачи по Главния коридор, завари шумотевица.

С разтуптяно сърце спря пред най-близкия страж.

— Какво се е случило, ефрейтор?

Войникът отдаде чест.

— Не зная със сигурност, Финад. Вести от Трейт, доколкото разбрах. Едур са избили някакви моряци. С най-мръсната магия.

— А кралят?

— Свикал е съвет след две камбани.

— Благодаря, ефрейтор.

Брис продължи навътре в двореца.

 

 

Навлезе във вътрешните покои. Зърна между слугите и вестоносците, разшетали се по централния коридор, канцлер Трайбан Гнол, заобиколен от няколко верни му придворни. Шепнеха си оживено. Тъмните му очи се стрелнаха към Брис, щом той наближи, но устните му не спряха да се движат. Там бе и консортът на Нейно величество Турудал Бризад — беше се облегнал нехайно на стената и на гладкото му, почти женствено лице се бе изписала смътна усмивка.

За Брис този човек винаги бе някак странно смущаващ. И притеснението, което внушаваше, нямаше нищо общо с изключителната му функция на консорт на Джанал. Мълчеше си на заседанията, на които се обсъждаха най-деликатните проблеми на държавата, но винаги следеше бдително какво се говори, въпреки привидното равнодушие. Освен това беше добре известно, че споделя ложето си съвсем не само с кралицата, въпреки че доколко самата Джанал знаеше за това, беше само въпрос на предположения в двора. Според слуховете един от любовниците му беше канцлерът Трайбан Гнол.

Мръсно гнездо, общо взето.

Вратата на кабинета на Първия евнух беше затворена — пазеха я двама от рулитите на Нифадас, телохранители евнуси, високи и без обичайните тлъстини. Веждите им бяха изрисувани с гъсто чернило, а устите им бяха уширени във вечно намръщена гримаса с помощта на яркочервена боя. Единствените им оръжия бяха двете извити ками в каниите под скръстените им ръце, а и да бяха облекли броня, тя беше скрита под дългите пурпурни копринени ризи и жълто-кафявите им панталони. Бяха боси.

Двамата кимнаха и отстъпиха встрани да го пропуснат.

Той дръпна шнура и чу как звънчето вътре дрънна.

Вратата изщрака и се открехна.

Нифадас беше сам, стоеше до отрупаното си със свитъци и неразгърнати карти бюро. Беше с гръб към вратата и се бе вторачил в стената.

— Кралски защитник. Очаквах ви.

— Стори ми се най-редно да посетя първо вас, Първи евнух.

— Точно така. — Нифадас помълча няколко мига. — Има вярвания, които съставят официалната религия на всяка държава. Но тези вярвания и тази религия не са нищо повече от най-тънкото злато, изковано върху по-стари кости. Никоя нация не е отделна, нито изключителна — или по-скоро не би трябвало да бъде, за нейно собствено добро. Голяма е опасността да претендираш за чистота, все едно дали по кръв или произход. Малцина биха го признали, но Ледер е много по-богат с това, че поглъща своите малцинства, стига смилането им да си остава винаги непълно.

— Но все едно, Финад, признавам ви известно невежество — добави той. — Дворецът изолира затворените в него, а корените му подхранват слабо. Бих искал да науча за отделните вярвания на хората.

Брис помисли за миг, след което попита:

— Може ли да бъдете малко по-точен, Първи евнух?

Нифадас все още стоеше с гръб към него.

— Моретата. Обитателите на дълбините. Демони и стари богове, Брис.

— Тайст Едур наричат тъмните води царството на Галайн, който бил техен родственик. За него Тъмнината е дом. Тартенал, както съм чувал, гледат на морето като на един-единствен звяр с безброй крайници — включително простиращите се навътре в сушата — протоци, реки и потоци. Нереките се боят от него, смятат го за своя пъкъл, място, където се давиш вечно — съдба, очакваща предателите и убийците.

— А ледериите?

Брис сви рамене.

— Куру Кан знае повече за това от мен, Първи евнух. Моряците се страхуват, но нямат култ. Правят жертвоприношения с надеждата, че ще останат незабелязани. В морето самоувереността носи страдание и само хрисимият оцелява, макар да казват, че ако се прекали със самоунижението, гладът в дълбините се раздразва и става злобен. Приливи и течения показват модела, който трябва да се следва, и това отчасти обяснява многобройните суеверия и ритуали, изисквани от пътуващите по море.

— И този… глад в дълбините. Той няма място сред Крепостите?

— Не, доколкото знам, Първи евнух.

Най-сетне Нифадас се обърна и изгледа Брис с полупритворени очи.

— Това не ви ли се струва странно, Финад Бедикт? Ледер се е породила от колонисти, дошли тук от Първата империя. Тя е била унищожена, раят се е превърнал в безжизнена пустиня. Но тъкмо в Първата империя за пръв път са били открити Крепостите. Вярно, Празната крепост се е оказала по-късно проявление, поне доколкото е свързана със самите нас. Следователно трябва ли да допуснем, че са оцелели още по-стари вярвания и са били пренесени в тази нова земя преди толкова много хилядолетия? Или обратно, дали всяка земя — и прилежащите й морета — не пораждат местна система от вярвания? Ако е така, то аргументът за съществуването на физически, неоспорими божества получава силна подкрепа.

— Но дори тогава — отвърна Брис — не съществува доказателство, че такива богове са свързани и по най-бегъл начин с делата на смъртните. Не смятам, че моряците гледат на глада, за който споменах, като на бог. По-скоро си го представят като демон според мен.

— За да отговорят на онова, за което няма отговор. Нужда, която изпитваме всички. — Нифадас въздъхна. — Финад, всички независими ловци на тюлени са били избити. Три от корабите им са оцелели по пътя обратно до Трейт, докарани до самите кейове от духовете на Едур, но понесени от морски води, които са били нещо много повече. Демон, в какъвто се кълнат моряците… но и нещо много повече, в това поне е убеден Цеда. Запознат ли сте с фаредските вярвания? Тяхната традиция е устна и ако изброяването на поколения е точно, а не просто поетическа измислица, то тази традиция наистина е древна. Фаредските митове за сътворението са съсредоточени около Древни богове. Всеки с име и аспект. Разногласен пантеон от изключително вредни особи. Все едно, между тях е и Древният господар на моретата, Обитателят на Дълбините. Името му е Маел. Освен това фаредите са откроили Маел в най-древните си сказания. Той някога е вървял по тази земя, Финад, в телесното си превъплъщение, след смъртта на един Век.

— Век ли? Какъв Век?

— От времето преди фаредите според мен. Има… противоречия и неясни неща.

— И Цеда вярва, че демонът, докарал корабите, е бил същият този Маел?

— Ако е бил, то Маел е претърпял голяма деградация. Подпухнал, кипящ въртоп от неудържими емоции. Но могъщ все пак.

— И Тайст Едур са го пленили?

Тънките вежди на Нифадас се вдигнаха.

— Изсечи пътека в гората и всеки звяр ще я използва. Контрол ли е това? Донякъде — може би.

— Ханан Мосаг е искал да ни изпрати послание.

— Точно така, Финад. Но дали е истинско послание, или подвеждаща дързост?

Брис поклати глава. Нямаше отговор на това.

Нифадас отново му обърна гръб.

— Кралят прецени, че това е достатъчно важно. В момента Цеда подготвя… средствата. Все пак вие заслужавате правото да бъдете помолен, вместо да ви се заповяда.

— Какво съм помолен да направя, Първи евнух?

Нифадас сви леко рамене.

— Да събудите един Древен бог.

 

 

— Много е слабителното в сместа. Съществено ли е това? Не мисля. — Цеда Куру Кан избута с пръст стегнатите с жица лещи нагоре по носа си и зяпна. — Това, Кралски защитник, е пътуване на ума, но рискът за вас е такъв, че като нищо може да се озовете в пъкъла наистина. Ако умът ви бъде поразен, връщане няма. Нуждата, уви, е изключителна. Кралят държи да го предприемете.

— Не съм си въобразявал, че ще е безопасно, Цеда. Кажете ми, бойните ми умения дали ще са приложими?

— Неизвестно. Но вие сте млад, с пъргав ум и издръжлив. — Обърна се и огледа затрупания работен плот зад себе си. — Много е слабителното, уви. Остава ми само един избор. — Пресегна се и вдигна една чаша. Примижа, огледа недоверчиво съдържанието й и отпи предпазливо. — Аха! Както подозирах. Разреждащото в този композит се дължи изцяло на пресеченото мляко. Готов ли сте, Брис Бедикт?

Кралският защитник сви мълчаливо рамене. Куру Кан кимна.

— Канех се да ви помоля да изпиете това.

— Пресечено мляко няма да ми навреди — отвърна Брис, взе сребърната чаша от ръката на Цеда, гаврътна я и я остави на масата. — Кога?

— За какво?

— Кога ще подейства отварата?

— Каква отвара? Елате с мен. За това пътуване ще използваме Цеданса.

Старият чародей изведе Брис от залата. На прага Кралският защитник спря и погледна през рамо чашата. Сместа имаше вкус на цитрус и козе мляко — вече усещаше как бълбука застрашително в стомаха му.

— Длъжен съм да приема, че това, което изпих току-що, няма специално предназначение.

— Храна. Поредният ми експеримент. Надявах се да ви хареса, но ако се съди по бледнината ви, изглежда, случаят не е такъв.

— Опасявам се, че сте прав.

— Е, ако се окаже вредно, несъмнено ще можете да го изхвърлите.

— Това поне ме утешава, Цеда.

Останалата част от пътя из дворцовите дълбини за щастие мина без инциденти. Цеда Куру Кан го въведе в огромната зала с плочите на Крепостите.

— В този опит ще използваме една от плочите на Осите, Защитник. Долмен.

Тръгнаха по тесния висящ мост към централния диск. Грамадните плочи се простираха във всички посоки около тях.

Къркоренето в стомаха на Брис бе позатихнало. Той зачака Цеда да обясни.

— Някои неща са важни. Други — не. Но всички би трябвало да привличат вниманието на смъртните. Всички ние трябва винаги да внимаваме и така да трупаме мъдрост в разнищването на възможностите. Общата ни слабост, Брис Бедикт, е в това, че ни води безразличието към възможните бъдещи развития. Доволни сме от настоящето, за бъдещето можем да помислим в бъдеще.

— Старите истории, които сме донесли с нас от Първата империя, изреждат подобни слабости — продължи той. — Богати пристанища в речни устия, изоставени след три века заради наносите, причинени от изсичането на горите и лошо планирани напоителни системи. Пристанища, които, ако посетите сега руините им, ще ги намерите на повече от левга навътре в сушата от сегашното крайбрежие. Сушата пълзи към морето — винаги е било така. И все пак това, което правим ние, хората, може много да ускори този процес.

— Съществено ли е това? Само частично, признавам. Тъй както съм длъжен да призная много други неща, признавам и това. Налице са естествени развития, които, ако бъдат разбулени, се оказват убедителен пример колко необятна е древността. Още много преди съществуването на хората този свят е бил много, много стар, Брис Бедикт. — Куру Кан посочи с ръка.

Брис проследи жеста и видя плочата на Долмена. Релефната картина изобразяваше наклонен монолит, полузаровен в безжизнената глина. Небето зад него беше безцветно и безлико.

— Дори моретата се раждат само за да загинат един ден — продължи Куру Кан. — Но сушата се вкопчва в своята памет и всичко, което е понесла някога, се запечатва в облика й. Обратно, в самите дълбини на най-дълбокия океан ще намериш следите на онова, което някога се е издигало над вълните. Точно това знание ще използваме, Брис.

— Обяснението на Нифадас за задачата ми беше доста бегло, Цеда. Доколкото схванах, трябва да събудя Маел и изглежда, да уведомя Древния бог, че е манипулиран. Но аз не съм поклонник, а и едва ли ще се намери и един ледерий, който да твърди обратното за себе си — как ще ме послуша Маел?

— Представа нямам, Брис. Ще трябва да импровизираш.

— А ако този бог наистина е изцяло и безвъзвратно пропаднал дотолкова, че вече да не е нещо повече от обезумял звяр, тогава какво?

Куру Кан само примига зад дебелите си лещи и не отвърна нищо.

Брис помръдна неловко.

— Щом само умът ми ще се отправи в това пътуване, как ще изглеждам на самия себе си? Мога ли да нося оръжия?

— Как ще се защитавате зависи само от вас, Финад. Естествено очаквам да се видите така, както сте сега. С оръжия и в броня. Само привидно, разбира се, но това е несъществено. Започваме ли?

— Добре.

Куру Кан пристъпи напред, посегна рязко с ръка и сграбчи Брис за колана. Последва свирепо и изненадващо силно дръпване напред, което го отпрати с главата надолу към диска. Брис изрева стъписано, замаха с ръце и полетя към плочата на Долмена.

 

 

— Дори и в най-благородните си намерения човек понякога греши.

Бъг се беше вторачил унило в Техол. Лицето му беше набръчкано, безизразно.

— Освен това общо взето недостатъкът е малък. Колкото до мен, хм, ами, доволен съм. Наистина. Твоето разочарование е разбираемо, както и, смея да кажа, леко смачканата ти самоувереност заради зле обмисленото начинание. Самото изпълнение е съвсем прилично, уверявам те. — За доказателство той се завъртя бавно пред слугата си. — Виждаш ли? Крачолите са си еднакво дълги. И ще ми пазят топло, колкото и студени да стават нощите. Вярно, студени нощи тука нямаме. Най-много до душни да ги докараме, признавам, но какво там значи малко повече пот между… ъъъ… краката?

— Този сивкав оттенък и жълтата нотка са най-лошото съчетание, което съм докарвал някога, господарю — отвърна Бъг. — Прилошава ми само като те гледам.

— Но какво общо има това с панталоните?

— Много малко, признавам. Притесняват ме принципите, разбира се.

— На това не мога да възразя. Е, разправяй как минаха нещата днес, и по-бързо — в полунощ имам среща с една покойница.

— Степента на отчаянието ти, господарю, винаги ме е изумявала.

— Нашият любим лихвар самоуби ли се, според скръбните ни очаквания?

— Без грешка.

— Като изключим частта, че се е обесил?

— Точно. Но то беше преди трагичният пожар да съсипе жилището му.

— Нещо за реакцията на Финад Джерун Еберикт по случая?

— Определено е паднал духом, господарю.

— Но не и прекалено подозрителен?

— Кой знае? Агентите му са разпитвали, но по-скоро в посока на възможно намиране на заровени печалби. Опит да се върнат загубите и прочие. Уви, такова имане не се е появило засега.

— И не би трябвало. Еберикт трябва да преглътне цялата загуба. Не че е загуба всъщност, само неполучена печалба. Вложенията му си останаха непокътнати в края на краищата. Хайде престани да дрънкаш, Бъг. Трябва да помисля. — Техол навлече панталоните и изгледа намръщено Бъг. — Хм, свличат се нещо. Отслабнал съм май — измърмори той и закрачи. Спря на ръба на покрива и се обърна рязко към Бъг. — Какво е това, дето го носиш?

— Последната мода при зидарите и разни като тях.

— Прашасалите дрехи.

— Точно.

— Широк кожен колан с много халки и торбички.

Бъг кимна.

— Предполага се, че в тия халки и торбички трябва да има разни инструменти — продължи Техол. — Неща, дето могат да потрябват на зидарите.

— Е, аз съм шеф на фирма. Не използвам такива неща.

— Но коланът ти трябва.

— Ако искам да ме взимат на сериозно — да, господарю.

— О, да. Това е важно, нали? Да си личи, че се влагат големи пари, предполагам?

— Разбира се. И дървената шапка също.

— Ония неща, дето са като червени паници ли?

— Точно.

— Защо не я носиш?

— В момента не съм на работа. Не и като изключителния собственик на „Конструкции Бъг“ във всеки случай.

— Обаче коланът ти трябва.

— Дава ти самочувствие, шефе. Предполагам, че с колана за меч е същото. Някак много уверен се чувстваш с толкова тежест на бедрата.

— Все едно че непрекъснато се дуелираш с инструментите си?

— Точно, шефе. Приключихте ли с размислите?

— Да.

— Добре. — Бъг откопча колана и го пусна на покрива. — Бедрата ми се кривят от него. Кара ме да вървя на зигзаг.

— Какво ще кажеш за билков чай?

— Не бих отказал.

— Чудесно.

Зяпнаха се един друг, после Бъг кимна и тръгна към стълбата. Щом обърна гръб, Техол придърпа отново панталоните. Погледна колана, помисли и поклати глава. „Това вече ще е нахалство.“

Бъг заслиза и се скри от очите му, а той отиде до леглото си, седна на скърцащата рамка и се загледа в зацапаните от облаците звезди. Наближаваше празник, този път — в чест на Блудния, вечния загадъчен носител на слепия шанс, на съдбоносни обстоятелства и зле избрани импулси. Или нещо такова. Техол така и не беше сигурен. Крепостите и техните многобройни обитатели бяха измислени, за да се трупа върху тях вината буквално за всичко, или поне така подозираше самият той. Избягването на отговорността май беше свойствено за човешкия вид.

Все едно, предстояха големи и безсмислени празненства. В чест на нещо, най-вероятно — на нищо, и определено включващи всичко. Трескави залагания на Специалните удавяния, на които най-прочутите престъпници щяха да се опитат да плуват като лебеди. Хора, които обичат да ги виждат, щяха да положат всички усилия, за да ги видят. Показът представляваше вложение в достопочтена леност, а леността говореше за богатство. И междувременно домашната стража в празните имения щеше да мърмори недоволно и да дреме на поста си.

Вдясно от него в сумрака се чуха тихи стъпки и Техол се обърна.

— Подрани.

Шурк Елале пристъпи към него.

— Каза в полунощ.

— Което е най-малко след две камбани.

— Така ли? О.

Техол се изправи.

— Все едно, вече си дошла. Няма смисъл да те връщам. Но не можем да посетим Селуш преди първата камбана след полунощ.

— Бихме могли да идем по-рано.

— Да, но не бих искал да я безпокоя. Все пак каза, че й трябват още запаси.

— Какво ме прави по-лоша от всеки друг труп?

— Първо, другите трупове не се дърпат.

Немрящата пристъпи по-близо.

— Защо трябва се чувствам принудена да се противя? Нали просто ще ме направи по-хубава?

— Разбира се. Просто да се намираме на приказка. Е, как я караш, Шурк Елале?

— Все същото.

— В смисъл?

— Била съм и по-добре. Все пак мнозина биха нарекли целостта добродетел. Много странни панталони.

— Права си. Не са за всеки вкус, уви.

— Аз нямам вкус.

— Аха. Следствие от това, че си умряла ли беше това, или самопризнание от по-общ характер?

Унилите безжизнени очи, които до този миг избягваха погледа му, се приковаха в него.

— Мислех си… за нощта на Празника на Блудния.

Техол се усмихна.

— Изпревари ме, Шурк.

— По всяко време има шестнадесет дежурни пазачи и още осем, които спят или хвърлят зарове в казармата, пристройка към главната къща на имението, до която се стига по каменна алея, дълга шестнайсет крачки. Всички врати са с двойни решетки. Има и още четирима стражи в кабинки на всеки ъгъл на покрива, и магически прегради на всеки прозорец. Стените на имението са два човешки боя.

— Звучи внушително.

Шурк Елале сви рамене и изскърца като мокра кожа, но дали беше от дрехите, или от нещо друго — не можа да се разбере.

Бъг отново се появи — крепеше поднос, стъкмен от капак на кош. На него имаше две димящи глинени чаши. Излезе на покрива и като ги видя, се спря втрещен.

— Моля за извинение. Шурк Елале, добре сте дошла. Ще желаете ли малко чай?

— Не ставай глупак.

— А, да. Колко несъобразително от моя страна. Простете. — Бъг се приближи с подноса.

Техол взе чашата си, подуши я и погледна намръщено слугата си, а той сви рамене.

— Нямаме билки, господарю. Трябваше да импровизирам.

— С какво? Непрана вълна?

Бъг го погледна учудено.

— Много близко, вярно. Беше ми останала малко вълна. Прана обаче.

— Жълтата или сивата?

— Сивата.

— Е, значи е добре. — Отпи глътка. — Бива го.

— Мда.

— Не се тровим, нали?

— Съвсем умерено, господарю.

— Има моменти, в които съжалявам, че съм умряла — каза Шурк Елале. — Този не е от тях.

Двамата я изгледаха замислено и пак отпиха от чая.

— В идеалния случай щях да се окашлям, за да прикрия неловкостта, която изпитвам — продължи тя. — Но пък не мога да изпитвам повече неловкост, отколкото в нормалното си състояние. Освен това окашлянето води до неприятни последствия.

— О, Селуш е измислила помпа — успокои я Техол. — Операцията няма да е, ъъъ, за деликатни души. Но все пак ще лъхаш на рози.

— И как ще го постигне това?

— С рози предполагам.

Шурк повдигна тънката си вежда.

— Ще ме натъпчат със сухи цветя?

— Е, не навсякъде, разбира се.

— Един практичен въпрос, Техол Бедикт. Как се очаква от мен да се промъквам незабелязано, щом костите ми пукат на всяка стъпка?

— Добър въпрос. Съветвам те да го повдигнеш пред Селуш.

— Наред с всичко останало, изглежда. Да продължа ли с описанието на имението на потенциалната ни жертва? Надявам се, че можем да се доверим на твоя слуга.

— Изключително — отвърна Техол. — Моля, продължи.

— Финад Джерун Еберикт ще присъства на Специалните удавяния, а след като те приключат, ще е гост на светско събитие у Турудал Бризад…

— Консортът на Нейно величество?

— Да. Веднъж го ограбих.

— Нима? И какво му отне?

— Девствеността му. Бяхме много млади… е, той поне. Беше много преди да танцува в двореца и да привлече интереса на кралицата.

— Виж ти, интересна подробност. Ти ли беше истинската му любов, ако мога да задам такъв интимен въпрос?

— Единствената любов на Турудал е към самия него. Както казах, той беше по-младият, а аз — по-голямата. Разбира се, сега той е по-голям, което е любопитен факт. Донякъде любопитен. Все едно, още тогава не липсваха мъже и жени, които да го ухажват. Допускам, че е вярвал, че завоеванието е негово. Идеалният грабеж е в това жертвата така и да не разбере, че е била ограбена.

— Според мен Турудал Бризад едва ли е съжалил за поражението си — отбеляза Бъг.

— Все едно — отвърна Шурк Елале и замълча. — Няма нищо в този свят, което да не може да бъде откраднато.

— И с тази мисъл, завихрила се като овча лой в стомасите ни, е време да се поразходим с теб, драга Шурк — каза Техол и остави чашата си.

— Много ли път имаме до Селуш?

— Ще го поразтеглим. Драги ми Бъг, благодаря за интересната и уникална напитка. Ще поразчистиш тука, нали?

— Ако ми остане време.

Шурк се поколеба.

— Дали да сляза по стената и да тръгна след теб като сянка?

Техол се намръщи.

— Само ако се налага. Можеш просто да дръпнеш тази качулка на главата си за повечко анонимност.

— Добре. Ще се срещнем в улицата, за да не ме види някой, че излизам от къща, в която изобщо не съм влизала.

— Още ли ме шпионират?

— Едва ли. Но винаги е добре да си предпазлив.

— Хубаво. Е, след малко ще се видим.

Техол слезе по стълбата. Стаята вонеше, горещината от разпаленото огнище бе непоносима. Той бързо излезе, зави надясно вместо наляво и се озова при някогашните задни конюшни, затрупани с боклук и изхвърлена зидария, със заключени и дори направо зазидани врати.

Шурк Елале се появи от сенките. Беше с дръпната над лицето качулка.

— Кажи ми нещо повече за тази Селуш.

Тръгнаха по единствения тесен проход към отсрещната улица.

— Стара позната на семейството на Бъг. Балсаматорите и разните други, които се занимават с мъртъвци, изглежда, са си нещо като голямо семейство. Все си споделят разни техники за обработка на тялото. Сериозен занаят е, доколкото схващам. Биографията на един труп може да се разгърне от безброй подробности и да се прочете като свитък.

— Каква полза да му описваш недостатъците, щом лицето вече е мъртво?

— Патологично любопитство, предполагам. Или любопитна патология.

— Опитваш се да бъдеш смешен?

— Не бих си го и помислил, Шурк Елале. Взех присърце предупрежденията ти за това.

— Опасен ми се струваш, Техол Бедикт. И все пак ме привличаш като интелектуален бял нектар. Жадувам за напрежението, което ще ми причини усилието да не ми стане прекалено смешно.

— Е, ако Селуш успее с това, което възнамерява, рискът, свързан със смеха, ще отпадне и ще можеш да се кискаш колкото си щеш.

— Дори като жива никога не съм се кискала. Не очаквам да го правя, след като вече съм умряла. Но това, което намекваш, буди… разочарование. Освободи ли се напрежението, гаснат искрите. Вече ме е страх, че ще се депресирам.

— Това е рискът от постигането на всяко желание — каза мъдро Техол. Стигнаха до канала и продължиха по миризливия бряг. — Съчувствам ти, Шурк Елале. Горчивото последствие от успеха.

— Кажи ми какво знаеш за старата кула в забранения район зад двореца.

— Не много, освен че немрящата ти приятелка пребивава там. Онова момиче.

— Да. Нарекла съм я Кетъл.

— Тук пресичаме. — Техол посочи тесния пешеходен мост. — Тя важна ли е с нещо за тебе?

— Труден отговор. Може би. Може да се окаже, че с нещо е важна за всички ни, Техол Бедикт.

— Аха. И мога ли с нещо да бъда полезен в случая?

— Изненадваш ме.

— Винаги се старая да бъда изненадващ, Шурк Елале.

— Мъча се да разкрия… биографията й. Струва ми се, че е важно. Старата кула като че ли е обладана от нещо. И тази обсебеност е свързана, общува с Кетъл. Изпитва отчаяна нужда.

— От какво?

— От човешка плът.

— Олеле.

— Във всеки случай точно затова Джерун Еберикт губи шпионите, които праща да те дебнат.

Техол се закова на място.

— Моля?

— Кетъл ги убива.

 

 

Черната скална стена се протягаше отвесно нагоре сред заревото. Теченията бушуваха по вълнистата й повърхност с несекваща ярост и всичко, което се вкопчваше в нея, за да устои да не го завлече кипящият поток, бе тромаво, грубо и упорито. Огромни плетеници от острови детрит, разбити и скупчени от невъобразимите налягания, пълзяха по повърхността като мигриращо стадо левиатани, понесени от тъмна вода.

Брис стоеше на равното, загледан в най-близката търкаляща се по течението грамада. Съзнаваше, че е свидетел на гледки, които никой смъртен никога не е съзирал, тук, където естествените очи щяха да видят само тъмнина и където крехката плът, спуснала се от повърхността далече горе, отдавна щеше да е смазана от налягането. И все пак стоеше тук и сетивата му бяха толкова реални, колкото ако бе в двореца. Беше с бронята си и дългият меч висеше на кръста му. Усещаше ледената вода и свирепия й напор някак отдалечено, но теченията не можеха да нарушат равновесието му, не можеха да го съборят. А студът не можеше да изсмуче силата от крайниците му.

Вдиша дълбоко — въздухът бе прохладен и влажен — и разбра, че е в подземната зала на Цеданса.

Щом го проумя, сърцето му се успокои и сетивата му се изостриха.

„Бог обитава това място.“ Изглеждаше съвсем пригодно за обиталище на бог. Първичен свят на сурова жестокост и сблъсък на природни стихии, свят, изпълнен с крайности.

Пред очите му се затъркаля нова грамада отломки и Брис успя да зърне между белите, подобни на скелети клони и нещо, което наподобяваше купове неразвито въже, плоски метални парчета, от чиито ръбове се показваха бели филизи. „Кълна се в Блудния, този метал е броня, а филизите са…“

Течението избута наноса и Брис видя нещо зад него. Неподвижни, грубовати очертания, издигащи се от равното. Тръгна към тях.

„Долмени.“

Беше невъобразимо. Беше невъзможно равнината пред него да е познавала някога въздух, слънчева светлина и сухи ветрове.

И тогава видя, че издигащите се монолити са от същата скала като равнината, всъщност бяха неотделима част от нея, издигаха се от плоското като здрави издатъци. Щом се приближи, видя, че повърхностите им са издълбани в непрекъсната плетеница свързани глифове.

Всичко шест долмена, подредени в груба редица.

Спря пред най-близкия.

Глифовете образуваха сребриста мрежа върху черния камък, а в неравната повърхност под странните символи се забелязваха очертанията на фигура. С много крайници, издължена глава и изпъкнало чело над единствената очна кухина. Широката уста сякаш представляваше редица от издължени филизи с дълги тънки зъбци в краищата и беше затворена, а израстъците — преплетени в бодлив низ. Шест многоставни ръце и два, а може би четири крака, едва различими във вълнистата повърхност на черния камък.

Глифовете обгръщаха фигурата и Брис предположи, че са нещо като затворническа клетка, преграда, която възпира съществото да излезе на свобода.

В издълбаните им жлебове сякаш течеше разтопено злато.

Брис обиколи долмена и видя други фигури. Всичките различни — цяло гъмжило от кошмарни, демонски чудовища. След като огледа добре, отиде при другия стърчащ камък. Същото.

Четвъртият камък се оказа по-различен. Глифовете от едната страна се бяха разплели, сребро капеше от краищата им, а там, където трябваше да има фигура, се виждаше дълбока вдлъбнатина, оставена от грамадно изгърбено същество с треперещи пипала вместо крайници.

Безмълвното му отсъствие беше смразяващо. Нещо беше излязло на воля и Брис не мислеше, че е бог.

„Къде си, Маел? Твои слуги ли са това?“

„Или твои пленници?“

Взря се в горната част на вдлъбнатината. Там отсъствието бе някак по-дълбоко. Душата му шепнеше за… пустота. Маел си бе отишъл. Този свят бе оставен сам на тъмните огнени течения и стадата детрит.

— За друг си дошъл, нали?

Брис се обърна рязко. На десетина крачки от него се извисяваше огромна фигура, облечена в броня. Черно патинирано желязо, наковано със зеленясали нитове. Грамаден шлем с набузници, спускащи се отвесно до челюстта и укрепени около носа и при брадичката. Тесните прорези за очите бяха покрити с тънки сплетени железни брънки, металната тъкан се спускаше под предпазителите и увисваше раздърпана и корава на раменете и нагръдника. Ставите на ръцете и краката бяха обрасли с миди, бледи водорасли, вкопчени в свръзките на бронята, се полюшваха от течението. Плочестите ръкавици от бляскаво сребро стискаха двуръчен меч с острие, широко почти педя. Тъпият връх на меча бе опрян в дъното. И от облечените в метал ръце струеше кръв.

Ледериецът измъкна меча си и изведнъж мътните течения го задърпаха, сякаш онова, което го правеше неуязвим за разрушителните сили на този дълбок свят, внезапно изчезна. Острието се люшкаше и огъваше от напора на водата. За да отбие оръжието в ръцете на гигантския воин, щеше да му трябва бързина и основната му тактика щеше да е отбягване. Ледерийската стомана на меча му нямаше да се прекърши при силно париране, но ръцете му — сигурно.

А теченията го блъскаха, мъчеха се да изтръгнат меча от ръката му. Никаква надежда нямаше, че ще може да се бие с това същество.

Думите на воина бяха на непозната реч, но Брис все пак ги разбра.

— Дали съм дошъл за друг? Не съм тук, за да освобождавам тези демони от магическите им клетки…

Привидението пристъпи към него.

— Демони ли? Тук няма никакви демони. Само богове. Забравени богове. Нима мислиш, че кълбото от думи е затвор?

— Не зная какво да мисля. Не зная думите, които са написани…

— Силата е възпоминание. Силата е призив — щом стане безименен, богът умира. Затова Маел предложи този дар. Това убежище. Боговете изчезват, лишени от имената си. Престъплението, което бе извършено тук, е неизмеримо. Заличаването на имената, обвързването с ново име, заробването. Неизмеримо е, смъртни. В отговор бях сътворен аз, за да пазя останалите. Това е моят дълг. — Мечът се надигна и воинът направи още една крачка напред.

Някои бойци нанасяха невидима рана още преди да е извадено оръжието. От тях като аура се излъчваше заканата за смърт и тази рана пускаше кръв, отслабваше и воля, и сила. Брис и преди се беше натъквал на мъже и жени с този вроден талант. И му беше отвръщал с… насмешка.

Стражът пред него излъчваше такава закана за смърт с осезаема сила.

Нова тежка стъпка. Сила, неотстъпваща на кипящата вода. Изведнъж разбрал, Брис се усмихна.

Свирепото течение спря вихъра си. Бързината и ловкостта отново се вляха в него.

Огромният меч посече водоравно. Брис отскочи назад, а върхът на меча му полетя напред и нагоре срещу единствената цел, която бе в обсега му.

Ледерийската стомана се хлъзна между сребърните плочки на лявата ръкавица и се заби дълбоко.

Един долмен зад тях изтрещя и скалата под нозете им се разтресе. Воинът се олюля, след което замахна с меча за посичащ удар отгоре. Брис се хвърли назад, превъртя се през рамо, и се изправи отново на крака, присвит за атака.

Мечът на воина се беше забил дълбоко в базалта. И се беше заклещил здраво.

Брис притича напред, опря левия си крак зад стража, натисна с ръце гръдната броня и тласна.

Без успех. Стражът остана прав, стиснал с две ръце заклещения меч.

Брис се завъртя и удари с все сила с десния си лакът защитеното с желязо лице. Болка избухна в ръката му, той залитна и бързо хвана меча с лявата си ръка — дясната бързо изтръпваше.

Воинът задърпа меча си да го изтръгне, но той не помръдна.

Брис отново скочи напред и изрита с левия си ботуш стража на една педя над глезена.

Древното желязо изпращя. Изпукаха кости.

Воинът залитна, но се задържа прав, стиснал заклещения меч. Брис бързо се отдръпна.

— Стига. Нямам никакво желание да убивам богове.

Бронираният страж вдигна очи към него.

— Аз съм победен. Провалихме се.

Ледериецът го изгледа.

— Тази кръв, която капе от ръцете ти, да не е на останалите тук живи богове?

— Вече е малко.

— Могат ли да те изцерят?

— Не. Не ни остана нищо.

— Защо изтича кръвта? Какво става, щом свърши?

— Тя е сила. Отнема куража — срещу теб не успя. Очакваше се, че кръвта на убити врагове ще… вече е все едно.

— А Маел? Можеш ли да получиш помощ от него?

— Не е идвал от хиляди години.

Брис се намръщи. Куру Кан му беше казал да следва инстинктите си. Не му харесваше това, което бе станало тук.

— Бих помогнал. Бих ти дал от своята кръв.

— Не знаеш какво предлагаш, смъртни.

— Е, не смятам да умирам. Смятам да преживея това изпитание. Така става ли?

— Кръвта от умиращ или мъртъв враг има сила. Сравнена с кръвта от жив смъртен, тази сила е нищожна. Пак ти казвам, не знаеш какво предлагаш.

— Имам нещо наум, Страж. Може ли да се приближа?

— Безпомощни сме пред теб.

— Мечът ти няма да се измъкне оттук дори с моята помощ. Готов съм да ти предложа своя. Не може да се прекърши, поне така са ми казвали. И наистина, никога не съм виждал ледерийска стомана да се чупи. Твоето двуръчно оръжие върши работа само ако противникът ти се разтрепери от страх и това го направи тромав и бавен.

— Така изглежда май.

Брис остана доволен от киселия му тон. Макар в признанията за поражение да нямаше самосъжаление, не му харесваше много да ги слуша. Хвана дългия меч за острието и го подаде откъм ефеса.

— Заповядай.

— Ако пусна ръцете си ще падна.

— Едната стига.

Стражът пусна едната си длан и сграбчи меча.

— В името на Бездната, та той изобщо не тежи!

— Коването е тайно изкуство. Известно е само на моя народ. Няма да те подведа.

— С всички ли победени врагове се отнасяш по същия начин?

— Не. Само с онези, на които поначало не съм искал да навредя.

— Кажи ми, смъртни, смятат ли те за майстор на меча в твоя свят?

— Горе-долу. — Брис смъкна кожената ръкавица от дясната си ръка и извади камата. — Тая ръка още е изтръпнала, общо взето.

— Радвам се. Жалко, че не мога да кажа същото за лицето си.

Брис сряза дланта си, кръвта разцъфна и течението я понесе. Той опря порязаната си ръка в лявата на воина — тя все още стискаше забитото оръжие — и усети как кръвта му се засмука между сребърните плочки.

Ръката на воина се изви и стисна неговата като менгеме. Мускулите се стегнаха и воинът започна да се изправя.

Брис погледна надолу за миг и видя как потрошеният крак се оправя — бързо, на болезнени спазми.

Изведнъж го обзе слабост.

— Пусни ръката ми, иначе ще умреш — каза воинът.

Брис кимна, отдръпна ръката си и се олюля.

— Ще оживееш ли?

— Надявам се — отвърна Брис. Виеше му се свят. — Но преди да си ида, кажи имената им.

— Какво?

— Добра памет имам, Страж. Повече заробване няма да има, поне докато съм жив. А ще се погрижа тези имена да не бъдат забравени и след това…

— Ние сме древни богове, смъртни. Рискуваш…

— Вие спечелихте мир, доколкото зависи от мен. Срещу Тайст Едур — онези, които дойдоха преди да оковат един от ближните ви… следващия път ще сте готови. Животът ми може да укрепи силата ви и дано да е достатъчно, за да устоите.

Стражът се изправи в цял ръст.

— Ще стигне, смъртни. Жертвата ти няма да бъде забравена.

— Имената! Усещам, че… гасна…

Умът му се изпълни с думи, с тътнеща лавина от имена и всяко от тях се жигоса в паметта му. Той закрещя под смазващата им тежест, от неизброимите пластове на скръб, на мечти, на животи и смърти, на невъобразими селения и цивилизации, рухнали в развалини и прах.

Истории. „Толкова много истории… о, Скиталецо…“

 

 

— Блудния да се смили над нас дано, какво си направил?

Брис примига, отвори очи и видя надвесеното над него сбръчкано лице на Куру Кан.

— Не можах да намеря Маел — отрони Кралският защитник. Беше невероятно изтощен, едва можа да вдигне ръка към лицето си.

— Не ти е останала и капка кръв, Финад. Разкажи ми какво се случи.

„Крепостите да ме прокълнат дано, истории без край…“

— Открих какво са направили Тайст Едур, Цеда. Древен бог. Лишен от имената му, обвързан с ново. Сега служи на Едур.

Очите на Куру Кан се присвиха зад дебелите лещи.

— Лишен от имената му. Съществено ли е? Може би. Може ли да се намери някое от тези имена? Дали ще е добре да го изтръгнем от хватката на Ханан Мосаг?

Брис притвори очи. От всички имена, които вече се таяха в ума му… дали някой от другите богове знаеше самоличността на ближния си?

— Може и да го открия, Цеда. Но ще отнеме време.

— Връщаш се с тайни, Финад Брис Бедикт.

— И само с шепа отговори.

Цеда въздъхна.

— Ще ти трябва време да се съвземеш, млади приятелю. Храна и вино, много. Можеш ли да станеш?

— Ще се опитам…

 

 

Смиреният слуга Бъг крачеше по тъмната Последна улица на Шерп, наречена така, защото горкият Шерп беше умрял тук преди няколко десетилетия. Бъг го помнеше като неизменна част от този квартал. Стар и почти сляп, Шерп непрестанно мърмореше за някакъв загадъчен древен натрошен олтар, отдавна изгубен в глината под улиците. По-конкретно — точно под тази уличка.

Трупът му бе намерен свит на кълбо в един надраскан в глината кръг, сред боклуци и няколко плъха с прекършени вратове. Колкото и да беше странно, малцина бяха тези, които да се заинтересуват или да проявят достатъчно любопитство, за да потърсят обяснения. В края на краищата по улиците и сметищата непрекъснато умираха хора.

На Бъг старият Шерп му липсваше, макар и след толкова години, но пък някои неща бяха невъзвратими.

Беше го събудило драскане по плетената от тръстика рогозка, която служеше за врата на скромното жилище на Техол. Оплескано с кал момиченце му донесе спешна покана. Сега то ситнеше на няколко крачки по-напред и току поглеждаше през рамо, за да се увери, че го следва.

След края на Последната улица на Шерп имаше малка пресечка, която наляво отвеждаше до една яма, известна с името Петата на Блудния, но се беше превърнала в боклукчийска яма, а надясно спираше след петнайсетина крачки пред една порутена къща с почти рухнал покрив.

Детето поведе Бъг към тази развалина.

Част от къщата беше оцеляла и сега се обитаваше от едно семейство. Нереки: шест деца и баба, слезли от север, след като родителите на децата бяха издъхнали от Труската треска — нещо, което само по себе си представляваше глупава несправедливост, тъй като болестта, взела името си от Трус, града, в който се бе появила за първи път, се лекуваше лесно от всеки ледерийски лечител, стига да имаш достатъчно пари да си платиш.

Бъг не ги познаваше, но знаеше за тях, а и те на свой ред явно бяха чували за услугите, които е готов да предложи безплатно при известни обстоятелства.

Малката ръчица се протегна, хвана го за китката и момичето го поведе през прага и по късия коридор — Бъг трябваше да се наведе под хлътналия таван. Още три крачки и се видя долната половина на друг вход, а зад него — претъпкана стая.

В която миришеше на смърт.

Бъг влезе. Поздравиха го с тихо мърморене и наведени глави. Очите му се спряха на неподвижното тяло, лежащо върху окървавена постелка в средата на стаята. След като го огледа за миг, той вдигна глава и потърси погледа на най-голямото дете, момиче, десетинагодишно — макар че можеше и да е по-голямо, но залиняло от глада, или пък по-малко и състарено преждевременно от същия този глад. Две големи сериозни очи срещнаха неговите.

— Къде я намерихте?

— Сама се прибра — отвърна с вдървен глас момичето.

Бъг отново погледна мъртвата баба на пода.

— Откъде?

— От Покрития площад. Така каза.

— Хм, значи е говорила, преди животът да я напусне. — Стисна зъби. Покритият площад беше на двеста-триста крачки оттук. Необичайна воля трябваше да е имала тази старица — да измине цялото това разстояние с две смъртоносни рани от меч в гърдите. — Искала е да го направи на всяка цена.

— За да ни каже кой я е убил, да.

„А не просто да изчезне като толкова много окаяници и така да всели в душите ви призрака на самотата — рана, която е по-добре да се спести на деца.“

— И кой е той?

— Пресичала площада и се озовала на пътя на свита. Седем мъже и господаря им, всички въоръжени. Господарят бил кипнал от яд, нещо за това, че всичките му шпиони изчезвали. Баба ни се опитала да изпроси от него монета. Господарят изгубил ума си от яд и заповядал на пазачите си да я убият. И те го направили.

— Знае ли се кой е този господар?

— Ще му видиш лицето на новите сечени монети.

„Аха.“

Бъг коленичи до старицата, сложи ръка върху студеното сбръчкано чело и потърси някакви останки от живот.

— Урусан от клана на Бухала. Силата й е дошла от обич. Към внуците й. Отишла си е, но не е отишла далече. — Вдигна глава и погледна в очите всяко от шестте деца. — Чувам разместването на огромни камъни, скърцането на поддаващ, отдавна затворен портал. Там има студена глина, но не я е стегнала. — Бъг вдиша дълбоко. — Ще подготвя тази плът за нерекско погребение…

— Молим за благословията ти — промълви момичето.

Бъг учудено вдигна вежди.

— Моята благословия? Не съм нерек, нито съм жрец…

— Молим за благословията ти.

Слугата се поколеба, после въздъхна.

— Щом искате. Но ми кажете, как ще живеете сега?

Сякаш в отговор, откъм входа се чу шум, а после в малката стая тромаво пристъпи огромен мъж и сякаш я изпълни изцяло. Беше млад, чертите му издаваха и тартеналска, и нерекска кръв. Малките очи се приковаха в тялото на Урусан и лицето му помръкна.

— А този кой е? — попита Бъг. „Разместване на огромни камъни… избутване на цели планини. Какво ли започва тук?“

— Наш братовчед — отвърна момичето. Очите му бяха ококорени и изпълнени с обожание и упование, щом погледнаха влезлия млад мъж. — Работи на пристанището. Ун се казва. Ун, това е Бъг. Подготвя мъртъвците.

Гласът на Ун бе толкова нисък, че едва можеше да се чуе.

— Кой го направи това?

„О, Финад Джерун Еберикт, неканен гост ще имаш на глупавия си кръвен пир. И нещо ми подсказва, че ще съжалиш.“

 

 

Селуш от Вонящата къща беше висока и с пищни пропорции, но най-отличителният й белег беше косата й. Двайсет и седем къси плитки гъста черна коса, щръкнали във всички посоки, всяка увита около зъбец от еленов рог така, че беше извита и усукана по неповторим начин. Самата тя бе някъде между трийсет и пет и петдесетгодишна и тази неяснота бе плод на забележителния й талант да прикрива недостатъците си. Виолетови очи, получени с помощта на едно необикновено мастило, събирано от прешленести червеи, живеещи дълбоко в пясъците на южните заливи, а устните й си оставаха пълни, сочни и червени благодарение на разредената змийска отрова, с която ги мажеше всяка сутрин.

Когато застана пред Техол и Шурк Елале на прага на скромното си и носещо толкова неприятно име жилище, беше облякла плътно прилепнала коприна, с което подкани Техол въпреки вроденото му чувство за благоприличие да огледа зърната на гърдите й под златистата лъскавина — така че мина доста време, преди да вдигне глава и да види тревогата в очите й.

— Подранихте! Не ви очаквах. О! Много се изнервих. Ама наистина, Техол. Би трябвало да си по-разумен и да не ме изненадваш така. Това ли е умрялата?

— Ако не бях, щях да съм в по-голяма беда, не мислите ли? — отвърна Шурк Елале.

Селуш пристъпи към нея и я огледа.

— Най-лошото балсамиране, което съм виждала.

— Не бях балсамирана.

— О! Възмутително! Как умря?

Шурк повдигна безжизнена вежда.

— Всъщност колко често клиентите ви отговарят на този въпрос?

Селуш примига.

— Влизайте, щом трябва. Толкова рано!

— Скъпа, до полунощната камбана има по-малко от двеста мига — отвърна кротко Техол.

— Точно така! Виж как ме накара да се изчервя? Хайде, влизайте бързо, трябва да затворя вратата. Насам! О, тези тъмни улици са толкова страшни! Е, миличка, дай да те огледам по-отблизо. Боя се, че слугата ми беше необичайно лаконичен. — Изведнъж се наведе толкова близо, че носът й почти допря устните на Шурк.

Техол потръпна, но за щастие нито една от двете не забеляза.

— Удавила си се.

— Нима?

— В канала Квилас. Малко по-надолу от Месарите на Уиндлоу, последния ден на някой летен месец. Кой? Месецът на Странстващия? На Пазача?

— На Предателя.

— О! Добра печалба трябва да са навъртели Уиндлоу тогава. Я ми кажи, хората пищят ли, като те видят?

— Понякога.

— И с мен е така.

— А правят ли ти комплименти за косата? — попита Шурк.

— Никога.

— Добре си бъбрим — прекъсна ги припряно Техол, — обаче не разполагаме с цялата нощ, уви.

— Че защо? Разполагаме, разбира се, глупчо такъв — прекъсна го Селуш.

— О, добре. Извинявай. Все едно. Шурк е била жертва на Удавянията и както се оказа — на трайно проклятие.

— Винаги едно и също — въздъхна Селуш, обърна се и отиде до дългата маса при задната стена на стаята. Шурк вървеше по петите й.

— Техол спомена за рози.

— Рози ли? О, не, скъпа. Само дарчин и пачули според мен. Но първо трябва да направим нещо с целия този мухъл и плесента в ноздрите ти. После утуулу…

— Какво? — попитаха в хор Шурк и Техол.

— Живее в топлите извори в планините Блуроуз. — Завъртя се и изгледа учудено Шурк. — Женска тайна. Изненадана съм, че не си чувала за тях.

— Пропуски в образованието ми, явно.

— Ами, утуулу е едно малко мекотело животинче, което се храни през процеп, нещо като малка вертикална цепнатинка за уста. Кожата му е покрита с реснички, които обикновено имат свойството да предават усещания. Тези реснички могат да се вкореняват в ципеста плът…

— Чакай малко — прекъсна я слисано Техол. — Нали не намекваш, че…

— Повечето мъже не могат да схванат разликата, но усилва многократно удоволствието… поне в това съм убедена. Никога не съм си вкарвала утуулу, защото се настанява завинаги и има нужда от, хм, постоянно подхранване.

— Колко често? — настойчиво попита Шурк и Техол долови в гласа й уместна тревога.

— Ежедневно.

— Но сетивата на Шурк са мъртви — как може да усети какво чувства това отуленце?

— Не са мъртви, Техол Бедикт, само са приспани. Освен това много скоро ресничките на утуулу ще пронижат цялото й тяло и колкото по-здрав е организмът, толкова по-блестяща и по-жива ще е сияйната й плът!

— Разбирам. А мозъкът ми? Тези коренчета и там ли ще проникнат?

— Е, това не можем да го позволим, нали? Иначе ще трябва да изкараш остатъка от съществуването си в лигавене в гореща вана. Не, в мозъка ти ще вкараме отрова… не съвсем истинска отрова, а извлек от едно дребно животинче, което обитава горещите извори заедно с утуулу. Въпросният извлек е неприятен за утуулу. Природата е нещо удивително, не мислите ли?

 

 

Бъг едва се дотътри до къщата на господаря си. До разсъмване оставаше по-малко от час. Чувстваше се изцеден повече от благословията, която беше дал, отколкото от подготовката на трупа на старицата за погребението. Направи две крачки в стаята и спря.

Шанд седеше на пода, опряла гръб на отсрещната стена.

— Къде е кучият син, Бъг?

— По работа. Макар да допускам, че ще се усъмниш. Цяла нощ не съм спал и не ставам за разговор, Шанд…

— Изобщо не ми пука. Каква работа? Какво толкова трябва да прави точно когато целият останал свят спи?

— Шанд, виж…

— Отговори ми!

Бъг отиде до котлето на скарата над угасналото вече огнище и гребна чаша от гъстия хладък чай.

— Дванайсет пласта инвестиции, като подземни течения под основите — подравят, но поглъщат всякакъв трус. Това са съществените опори на всяка икономика, на тях стъпва всичко останало.

— Не може човек да се занимава с бизнес посред нощ.

— Не и с обичайния вид бизнес, да. Но във всичко това има опасности, Шанд. Заплахи. И трябва да сме готови да ги посрещнем. Все едно. Но ти какво правиш посред нощ без телохранителя си?

— Кой? Ублала? Оня тъпак? В леглото на Рисарх трябва да е. Или на Хеджун. Все едно, не е в моето тази нощ. Редуваме си го.

Бъг я изгледа умислено, допи си чая и остави чашата на пода.

— Вярно ли е всичко това? — попита след малко Шанд. — За тези инвестиции?

— Да.

— Защо не ни ги казва тези неща?

— Защото инвестициите ви трябва да си останат отделени. Несвързани. Без никаква възможност за съпоставка. Така че следвайте точно указанията му. Рано или късно всичко ще се изясни.

— Мразя гениите.

— Естествено. Вярно, всичко изглежда объркващо. Но се свиква.

— А „Конструкции Бъг“ как върви?

— Съвсем прилично.

— Тя за какво е, между другото? Само за печелене на пари ли?

— Не. Целта е да се спечели договорът за Вечния дом.

Шанд го зяпна.

— Защо?

Бъг отвърна само с усмивка.

 

 

Дезинфекция, избелване, остъргване и сресване. Ароматни масла, втрити в дрехите и кожата. Консервиращи масла, втрити навсякъде другаде. Лъскане на очи, нос, уши и уста. Накрая дойде ред за помпата.

В който момент Техол се изниза навън да подиша чист въздух.

Небето на изток избледняваше, по-неразумните граждани вече се бяха събудили и излизаха по улиците. Тропот на коли по калдъръмите. Някъде изкукурига петел и жизнерадостната му песен внезапно замлъкна, последвана от радостен лай на псе.

Чу стъпки зад себе си. Спряха вдясно.

— Още си тука?

— О, помощникът на Селуш. И как се чувстваш в това ужасно утро, Падерънт?

Колкото и учтив да беше въпросът на Техол, вечно киселото лице на стареца се смачка още повече.

— Как се чувствам? Недоспал! Така се чувствам, проклето влечуго такова! Още ли са вътре? Загубена кауза, мене ако питаш. Загубена. Също като тебе, Техол Бедикт. Познавах майка ти — какво щеше да каже, ако те видеше сега?

— Познаваше трупа й, стар глупак такъв. Преди изобщо не се бяхте срещали.

— Мислиш, че не ми е разказала всичко за себе си ли? Мислиш, че не мога да видя каквото има да се види ли? Душата отвътре оформя плътта. О, разказа ми тя, и още как.

Техол повдигна учудено вежда.

— Душата отвътре оформя плътта? — Изгледа сбръчканото, съсухрено и намръщено лице на стареца. — Богове.

— Е, уязвих те, нали? Тъй де! Така става, като не оставят свестния човек да подреме!

Малко глинено гърне се пръсна на камъните между тях, придружено от сърдит вик от прозореца на отсрещната сграда.

— Видя ли! — изрева Падерънт и скри главата си с ръце, макар и със закъснение. — Съседите ни намразиха! Ама ти не живееш тука, нали?

— Хайде по-кротко. Само те попитах как се чувстваш тази сутрин, ако си забравил. Отговорът ти трябваше да е също толкова глупав и безсмислен. Ако бях искал да ми изреждаш всичките си несгоди… ами не го исках. Кой ще го иска? Очакваше се най-обикновена, безвредна учтивост, Падерънт. Не мръсни обиди.

— Така ли било? Ми аз откъде да знам? Я ела. Наблизо има едно място, дето правят страшни симиди. И чай от ръждивец, дето може и мъртвец да събуди.

Тръгнаха по улицата.

— Опитвал ли си го? — попита Техол.

— Кое?

— Събуждането на мъртъвци с чай от ръждивец.

— Трябва да действа.

— Но не действа.

— Но трябва. Сърцето ти блъска два пъти по-бързо и те кара да избълваш всичко от стомаха си.

— Нямам търпение.

— Докато не му свикнеш. И освен това е страхотен трепач на буболечки. Само го плиснеш на пода и пращи. Повече какво да ти го препоръчвам.

— Повечето хора пушат ръждивец, не го пият.

— Варварите. А, ей го на. Ти черпиш, нали?

— С какво?

— Тогава минава на сметката на Селуш. Ще го платиш към нея.

— Става.

 

 

Шурк Елале застана пред високото сребърно огледало. Инстинктът я накара първо да оцени за миг всичкото това сребро, преди да съсредоточи погледа си върху образа в него. Кожата й изглеждаше здрава и бяла, бузките — румени и изпълнени с живец. Косата й беше чиста и подрязана за първи път от толкова години, и ухаеше леко на масло от пачули. Бялото на очите й беше чисто, с влажен блясък.

Изгнилото й облекло от кожи и лен бе заменено от черна коприна под късия жакет от телешка кожа. Нов колан, гамаши от щавена кожа и високи ботуши. Кожени ръкавици.

— Приличам на курва.

— Но не и на стара курва, нали? — отвърна Селуш.

— Вярно. Взимам ти парите и те убивам. Така изглеждам.

— Много мъже ще се хванат на това.

— Да ги убият?

— Абсолютно. Все едно, доколкото разбрах, професията ти не е била такава. Макар да допускам, че си склонна да опиташ нещо ново… Как се чувства утуулото, впрочем?

— Гладно. Не мога ли да го храня с нещо, хм, друго?

— Всичко е в експеримента! — отвърна Селуш и очите й блеснаха.

„Някои коментари не заслужават отговор“, помисли си немрящата.

Стегна мускулите, нужни, за да вдиша — отдавна бяха отвикнали и й се стори странно, като изпита смътното все още усещане как въздухът се хлъзга през гърлото и изпълва гърдите й. След изпомпването й бяха влели някои неща. Дъхът й ухаеше на канела и смирна. Все пак — по-добре от доскорошната воня на речна тиня.

— Работата ти е приемлива.

— Е, успокои ме! Вече е почти сутрин и умирам от глад. Дали да не те изпробваме, мила? Допускам, че помощникът ми и Техол са в местното заведение и закусват. Хайде да идем при тях.

— Мислех, че няма да мога да ям и да пия.

— Да, така е. Но можеш да се изфукаш и да пофлиртуваш, нали?

Шурк я зяпна. Селуш се усмихна, изпърха с клепачи и въздъхна:

— Къде ми е шалът?

 

 

Куру Кан беше излязъл и се върна с двама помощници, които пренесоха Брис в покоите на Цеда, положиха го на една скамейка и го отрупаха с всевъзможни напитки и храна. Все пак се съвземаше бавно, лежеше на гръб, с глава, отпусната на меката възглавница, когато двукрилата врата се отвори и влезе Първият евнух Нифадас.

Погледна го и малките му очички лъснаха.

— Кралски защитник, достатъчно добре ли сте вече за среща с краля? Ще дойде всеки момент.

Брис се надигна с усилие.

— Лошо. За жалост, в момента съм неспособен да си поема отговорностите…

— Това да не ви притеснява, Финад. Кралят просто иска да се увери, че ще се възстановите след тежкото изпитание. В този случай Езгара Дисканар е мотивиран от искрена загриженост. Лежете си, лежете си. Никога не съм ви виждал толкова блед.

— Нещо е пило от кръвта му — каза Куру Кан. — Но не иска да ми каже какво е било.

Нифадас нацупи устни и погледна отново Брис.

— Не мога да си представя, че един бог ще направи такова нещо.

— Маел не беше там, Първи евнух — отвърна Брис. — Тайст Едур са намерили нещо друго и са го принудили да им служи.

— Можеш ли да ни кажеш какво е то?

— Някакъв забравен бог. Но нищо повече не знам. Не знам нито естеството му, нито пълния размер на могъществото му. Стар е. По-стар от самия океан. Онова, което го е почитало, не е било от човешкия вид.

Откъм прага се чу глас:

— Винаги съм толкова нехаен към най-ценните неща, които притежавам. Макар Блудния да ми е спестявал досега най-жестоките последствия от това нехайство, за което съм благодарен.

Куру Кан и Нифадас се поклониха дълбоко, щом Езгара Дисканар пристъпи в стаята. Макар кралят да беше прехвърлил шестдесетте, лицето му си оставаше удивително младежко. Беше среден на ръст, слаб и жестовете му издаваха трескава и сякаш неизтощима енергия. Лицевите му кости бяха изпъкнали и малко асиметрични, резултат от детинско премеждие при езда на своенравен кон. Костта на дясната скула и очната дъга бяха по-сплескани и високи от тези на лявата страна, от което лявото му око бе по-голямо и по-закръглено. Неуправляемо око, което имаше свойството да шари безразборно, когато се случеше Езгара да е раздразнен или уморен. Лечителите можеха да отстранят този недъг, но кралят бе забранил — още като дете си беше опърничав и упорит, а външният вид не го притесняваше ни най-малко.

Друго доказателство за това беше скромното му облекло, подходящо по-скоро за обикновен гражданин, излязъл на пазара, нежели за крал.

Макар и легнал, Брис успя да почете височайшия си посетител с лек поклон.

— Моля за извинение, ваше величество…

— Не е нужно, Финад — прекъсна го Езгара Дисканар и махна с ръка. — Всъщност аз съм този, който трябва да ти се извини. За неприятните задачи, които те отклониха от официалните ти задължения. Злоупотребих жестоко с верността ти, млади ми Защитнико. И ти пострада от това.

— Ще се оправя, ваше величество.

Езгара се усмихна, погледна другите двама в стаята и каза:

— Каква унила среща, нали? Би трябвало да сме благодарни, че прескъпата ми съпруга лежи бездиханна под изтощения си консорт, тъй щото дори най-верните й шпиони не смеят да влязат, за да й съобщят за срещата ни. Да се надяваме, че когато това най-сетне се случи, ще е твърде късно.

— Кралю — заговори Нифадас, — аз трябва да напусна първи, с ваше позволение. Часът на заминаването ми от града наближава, а все още не съм се подготвил напълно.

Кривата усмивка на Езгара стана по-широка.

— Първи евнух, вашето усърдие в подобни неща е легендарно, което ме кара да съм скептичен към твърденията ви. Все едно, имате позволението ми, макар и само за да можете да се погрижите вашите шпиони да разберат точно кога нейните шпиони ще направят донесението си, тъй че те от своя страна да могат да донесат на вас, а вие от своя страна — на мен. Макар че какво точно ще правя с това знание несъмнено ще ми убегне предвид това, че събитието, предизвикало цялото това пърхане с донасянията, не е нищо друго освен същото, което става точно сега, в тази стая.

Нифадас се поклони.

— Никой не може да се оттегли от този безкраен танц, както добре знаете.

Усмивката на краля се стегна.

— Да, знам го добре, Първи евнух. Хайде, свободен сте.

Щом Нифадас излезе, кралят се обърна към Куру Кан.

— Цеда, канцлерът упорства в настояванията си Финад Джерун Еберикт да не бъде включен в делегацията. Аргументите му са убедителни.

— Той се страхува за живота на вашия син, ваше величество.

— Задръжките на Финада дотолкова ли са отслабнали, че би могъл наистина да убие наследника ми?

— Надявам се, че не, ваше величество.

— Смятате ли, че синът ми разбира риска и поради това ще действа сдържано и с доблест?

— Принц Квилас е предупреден за опасностите, ваше величество — предпазливо отвърна Куру Кан. — Събрал е около себе си най-доверените си телохранители под командата на Морох Неват.

— Очевидно Морох е сигурен във възможностите си да се справи със задачата по опазването живота на принца. — При тези думи Езгара се обърна и питащият му поглед се прикова в Брис.

— Морох е изключително опитен, ваше величество — каза след кратък размисъл Бедикт. — Убеден съм, че ще постави цяла редица слуги пред принца да опитват храната, и магове с гъмжило от прегради.

— За последното мога да потвърдя, ваше величество — намеси се Куру Кан. — Лиших се от много опитни ученици по заповед на кралицата.

— Значи търсим равновесие в заплахата и разчитаме на благоразумието на играчите — каза Езгара Дисканар. — Но ако някоя страна се реши на инициатива, сценарият ще се разкрие бързо.

— Така е, ваше величество.

— Финад Брис Бедикт, смятате ли, че Морох Неват е в състояние да посъветва за сдържаност?

— Убеден съм, ваше величество.

— Остава открит въпросът дали синът ми ще е в състояние да приеме съвета — въздъхна Езгара.

Нито Цеда, нито Брис отвърнаха на това.

Кралят ги изгледа продължително, след което отново насочи вниманието си към Брис.

— Очаквам с нетърпение да се върнете към задълженията си, Защитник, и съм облекчен, че се съвземате бързо от приключенията си.

После си тръгна. На прага обаче спря и каза — без да се обръща:

— Мисля, че Джерун Еберикт ще трябва да понамали антуража си…

Един от слугите на Куру Кан притвори вратата отвън и двамата останаха сами. Цеда погледна Брис и вдигна рамене.

— Ако можеше да съществува безсмъртна добродетел… — подхвърли Брис.

— Нашият крал щеше да е бог — довърши Куру Кан и кимна. — И на това залагаме живота си. — Лещите му блеснаха от отразената светлина. — Любопитно наблюдение точно сега. Дълбоко далновидно, мисля. Брис Бедикт, ще ми кажете ли нещо повече за пътуването си?

— Само това, че се постарах да поправя една злина и че вследствие на това Тайст Едур няма да могат да обвържат друг от забравените богове.

— Значи сте свършили нещо изключително ценно.

— Надявам се.

— Какво казват вещиците на пазара? „Краят на света се известява с една добра дума.“

Брис потръпна.

— Разбира се — продължи разсеяно Цеда, — те използват това само като повод да разкарат досадните любопитковци.

— Те казват и нещо друго, Цеда — промълви Брис. — Истината се крие в безцветни дрехи.

— Но не същите вещици, нали? Иначе всички те щяха да са най-големите лъжци в света на смъртните!

Брис се усмихна — това беше шега. Но усети в устата си вкус на пепел и сърцето му се сви от първия шепот на страха.