Стивън Ериксън
Среднощни приливи (17)

13.

Отвъд белотата

на слънцето, отвъд малодушния страх

ние сме мрачните сенки,

орисали всяка съдба.

 

Отвъд белотата

на вятъра, отвъд хрипливия рев,

ние сме тъмните призраци,

орисали всяка съдба.

 

Отвъд белотата

на снега, отвъд жалката крамола,

ние сме вълците на меча,

орисали всяка съдба.

 

Походен марш на джхеките

Петнадесет крачки, не повече. Между император и роб. Изпънати ледерийски килими, плячка от някакъв набег преди повече от век — по тях бяха отъпкани пътеки, — матрица от избелели цветове, очертала прекъснати пътища над героични сцени. Короновани крале. Триумфиращи воини. Образи от история, по която бяха вървели Едур, безразлични и с мисъл само за краткото си шествие из тази зала.

Удинаас не беше готов да припише каквото и да било значение на тези детайли. Беше достигнал до собствената си матрица, точен и нетрепващ поглед, с ума зад него — освободен и в пълен покой, без никакви вълни по повърхността и със затаени глъбини.

Така беше по-безопасно. Можеше да стои тук, на равно разстояние между двете горящи факли, без да е облян от светлината на нито една, и в този смътен център продължаваше да гледа, да наблюдава мълчаливо как Рулад смъква наметалото от меча кожа, за да остане гол пред своята невяста.

На Удинаас можеше да му стане смешно, ако си беше позволил да изпитва чувства, като видя как монетите, прогорени в пениса на императора, се откъртиха — една, две, още две, после четири, когато Рулад се възбуди. Монетите изтупваха върху застлания с килими под, някои отскачаха и се изтърколваха, преди да спрат. Можеше да се ужаси от погледа в зачервените очи на императора, когато протегна ръка и прикани Майен да се приближи. Вълни на съчувствие към злочестата млада жена бяха възможни също така, но само абстрактно.

Докато гледаше този ужасен и в същото време — странно комичен миг, робът остана съвършено неподвижен, външно и вътрешно, а нелепата реалност на този свят се разигра сама, безмълвно.

Поне в началото самообладанието му беше абсолютно. Рулад хвана Майен за ръка и я придърпа към себе си.

— Майен — заговори хрипливо с глас, който се мъчеше да се домогне до нежност, но не достигна до нещо повече от груба лъст. — Трябва ли да ти разкривам, че съм мечтал за този миг? — Дрезгав смях. — Не съвсем. Не точно така. Не толкова… подробно.

— Ти беше разкрил желанията си, Рулад. Преди… това.

— Да, наричай ме Рулад. Както преди. Между нас нищо не се е променило.

— Все пак аз съм твоя императрица.

— Моя жена.

— Не можем да говорим, все едно че нищо не се е променило.

— Ще те науча, Майен. Все още съм Рулад.

И я прегърна — непохватна, детинска прегръдка от злато.

— Няма защо да мислиш за Феар. Майен, ти си неговият дар за мен. Неговото доказателство за вярност. Той постъпи като истински брат.

— Аз бях сгодена…

— А аз съм император! Мога да наруша правилата, които обвързват Едур. Миналото е мъртво, Майен, и аз съм този, който ще сътвори бъдещето! С теб до рамото ми. Виждах как ме поглеждаше, ден след ден, и долавях страстта в очите ти. О, и двамата знаехме, че накрая ще те има Феар. Какво можехме да сторим? Нищо. Но аз промених всичко това. — Отдръпна се стъпка назад, макар че тя все още го държеше за ръката. — Майен, моя жена. — Започна да я разсъблича.

Реалности. Мигове, бавно проточили се, един след друг. Тромави и неизбежни. Бляновете на Рулад за тази сцена, каквито и да са били подробностите, се превеждаха в неловки жестове, изпълнени с досадна настойчивост. Дрехите не се смъкват лесно, освен ако не са скроени за това, а тези не бяха. Пасивността на Майен правеше всичко още по-трудно и мигът се лиши чувственост.

Удинаас видя как страстта на Рулад угасна. Щеше да се съживи, разбира се. Рулад в края на краищата беше млад. Чувствата на предмета на неговата лъст бяха без значение, защото Майен наистина се беше превърнала в предмет. В негов трофей.

Това, че императорът бе разбрал какво става, пролича, когато заговори отново:

— Виждах в очите ти как ме искаш. Хайде, Майен, вече никой не стои помежду ни.

„Но той стои, Рулад. Нещо повече, твоята чудовищност се е превърнала в нещо, което носиш сега върху плътта си. И което тепърва предстои. Ледерийското злато се поддава на собствената си естествена наклонност. Сега ледерийското злато ще насили тази Тайст Едур.“

Похотта на императора се беше върнала. Собствените му твърдения го бяха убедили.

Той я придърпа към леглото. Беше на Ханан Мосаг и затова бе изработено като за един човек. Нямаше място да легнат един до друг, ала това не се оказа пречка за намеренията на Рулад. Той бутна Майен да легне по гръб. Погледна я за миг отгоре и каза:

— Не, така ще те смажа. Стани, любов моя. Ти ще си върху мен. Ще ти дам деца. Обещавам. Много деца, които ще обожаваш. Ще имаме наследници. Много наследници.

Призив към неизменни инстинкти, Удинаас го долови добре. Обещание за по-сетнешно изкупление. Повод да се понесе сегашното изтезание.

Рулад се просна в леглото. Изпънал ръце навън.

Тя го погледна отгоре.

После възседна това разпънато на кръст тяло от злато. И се смъкна върху него.

Игра на тленния живот бе половият акт. Смален дотолкова, че десетилетия се превръщаха в мигове. Пробуждане, възбудата на наслаждението, краткият изблик на екстаза, предназначен да създаде потомство, изтощение, смърт. Рулад беше млад. Не устоя достатъчно дълго, за да задоволи своето „аз“.

И все пак в няколкото мига, преди да се сгърчи в спазъм под нея, преди да изригне тежкият му стон, изтънял накрая в скимтене, Удинаас видя как сдържаността на Майен започва да се пропуква. Сякаш беше намерила у себе си искрица, която можеше да разпали до истинска страст, навярно дори да изпита удоволствие. Но после, щом дойде облекчението му, тази искра угасна и замря.

Всичко това остана скрито за Рулад, защото беше склопил очи и бе потънал дълбоко в себе си.

Щеше да стане по-добър с времето, разбира се. Или поне беше разумно да се очаква това. Тя дори можеше да овладее донякъде този акт, да съживи и разпали онази искра.

В този миг Удинаас повярва, че Майен е станала императрица, съпруга на императора. В този момент вярата му в нейния дух повехна — стига „вяра“ да беше точната дума, това странно стълкновение между очакване и надежда. Ако можеше да изпита жалост, сигурно щеше да разбере и да омекне от съпричастие. Но жалостта беше отношение, разсъдливост зад това да си само свидетел и той не изпита нищо такова.

Чу тих плач, идващ от друго място в притъмнялата стая, и бавно извърна глава да погледне към четвъртия присъстващ. Свидетел също като него на похищението с неговата скрита, метафорична жестокост. Ала свидетел, пленен от ужаса на чувствата.

Сред многобройните пътечки от избелели цветове, кръстосващи килимите, една водеше към нея.

Пернатата вещица се беше присвила на пода, опряла гръб на стената, скрила лицето си в ръце, хлипаше и раменете й се тресяха.

Още малко така и можеше да я убият. Рулад ставаше все по-близък с умирането. Нямаше нужда да му се напомня какво струва то, на него и на всички наоколо му. Още по-лошото беше, че вече нямаше задръжки.

Удинаас помисли дали да отиде при нея, макар само за да й каже да мълчи. Но очите му обходиха покритото с килими пространство, с образите по тях, и разбра, че разстоянието е твърде голямо.

Майен остана така, яхнала Рулад и с клюмнала глава.

— Хайде пак — изхриптя императорът.

Тя се надигна, размърда се и Удинаас видя как търси да улови онази искра на наслада. А после я намери.

Искаш добро, копнееш за лошо. Толкова ли е просто? Тази ли противоречива, объркана карта беше впечатана неизменно в умовете на мъже и жени? Това като че ли беше въпрос, незаслужаващ отговор, реши Удинаас. Вече достатъчно беше загубил.

— Накарай оная кучка да млъкне!

Дрезгавият вик на императора го сепна.

Плачът беше станал по-силен, може би в отговор на вече осезаемото задъхано от страст дишане на Майен.

Удинаас закрачи през килимите към Пернатата вещица, свита в сумрака срещу него.

— Махни я оттук! И двамата! Махайте се!

Тя не се възпротиви, докато я вдигаше на крака. Удинаас се наведе към нея и прошепна:

— А ти какво очакваше?

Тя вдигна рязко глава и той прочете омразата в очите й.

— От теб — нищо — изръмжа Пернатата вещица.

— От нея. Не ми отвръщай — трябва да се махнем оттук.

Поведе я към страничната врата и в слугинския проход зад нея. Затвори вратата и я задърпа по стъпалата надолу.

— Няма защо да плачеш. Майен е окована също като нас, Перната вещице. Нямаш право да скърбиш, че потърси и намери наслада в това.

— Знам накъде клониш, Длъжнико — отвърна тя и издърпа ръката си. — Това ли искаш? Да се предам? Да намеря своята наслада, когато ме използваш?

— Това съм, което казваш, че съм, Перната вещице. Длъжник. Какво искам ли? Желанията ми не означават нищо. Те са заглъхнали в ума ми. Мислиш, че все още те преследвам? Че все още копнея за любовта ти? — Поклати глава и се взря в лицето й. — Ти беше права. Какъв смисъл има?

— Не искам да имам нищо общо с теб, Удинаас.

— Да, знам. Но ти си личната слугиня на Майен. А аз, както изглежда, ще съм личният роб на Рулад. Император и императрица. Това е реалността, която трябва да погледнем в очите. Ти и аз сме една заблуда. Или бяхме. Вече не сме. Поне доколкото зависи от мен.

— Добре. Тогава сме длъжни да общуваме само когато необходимостта го налага.

Той кимна, а тя присви очи.

— Не ти вярвам.

— Все ми е едно.

Несигурност в очите й. Безпокойство.

— Що за игра играеш, Удинаас? Кой говори с твоя глас? — Отдръпна се. — Ще трябва да й кажа. За онова, което се крие в теб.

— Ако направиш това, Перната вещице, ще провалиш единствения шанс.

— Единствения шанс? Какъв шанс?

— Свобода.

Тя се намръщи.

— И с това искаш да купиш мълчанието ми? Ти си глупак, Длъжнико. Аз съм родена робиня. Нямам твоите спомени, които да ме изтезават…

— Моите спомени ли? Перната вещице, моят спомен за свободата е спомен за Длъжник, заклещен в едно кралство, където дори свободата не предлага опрощение. Моят спомен е споменът на моя баща и щеше да е споменът на моите деца. Но ти не ме разбра. Не говорех за своята свобода. Говорех за твоята. Не нещо отново възвърнато, а новооткрито.

— И как смяташ да ме освободиш, Удинаас?

— Ние тръгваме на война, Перната вещице. Тайст Едур ще поведат война срещу Ледер.

Тя се намръщи.

— Какво от това? И преди е имало войни…

— Не като тази. Рулад не се интересува от набези. Това ще е завоевателна война.

— Да завладеят Ледер? Ще се провалят…

— Да, може би. Работата е, че когато Едур тръгнат на юг, ние с теб ще тръгнем с тях.

— Защо си толкова сигурен? За тази война? Това завоевание?

— Защото императорът е призовал духовете на сянката. Всички.

— Не можеш да знаеш такова нещо.

Той не отвърна.

— Не можеш — настоя Пернатата вещица.

После се обърна и забърза по прохода.

Удинаас се върна до вратата. За да изчака призива. Знаеше, че рано или късно ще дойде.

Император и роб. Двайсет крачки, хиляда левги. Между ненакърнимата заповед и подчинението умът не измерва разстояние. Защото пътят е отъпкан добре, както е бил винаги и винаги ще е.

Духовете се сбираха в безредни легиони в околните гори, сред тях — огромни демони, овързани във вериги като в най-тежка броня. Чудовищни същества се надигаха от морските глъбини, за да държат готовите вече над четиристотин разбойнически кораба К’ортан, нетърпеливи да ги понесат на юг. Сред племената, във всяко село, магьосниците се будеха, за да откликнат на зова на новия император.

Зов за война.

По един протрит килим.

Триумфиращи герои.

Иззад дървената врата се чу викът на Майен.

 

 

Появи се от гората пребледнял, с измъчено лице и спря изненадан, като видя запрегнатите фургони и Бурук, който ругаеше щъкащите наоколо нереки. Серен Педак — беше навлякла кожената си броня — го изчака да се приближи.

— Ужасни събития, Хул Бедикт.

— Тръгвате ли?

— Бурук така нареди.

— А желязото, което искаше да продаде?

— Връща се с нас. — Огледа се и рече: — Ела с мен. Трябва да поговоря за последен път с Първия евнух.

Хул кимна умислено.

— Добре. Много неща имам да ти разправям.

В отговор тя се усмихна кисело.

— Аз се канех да направя същото.

Поеха към къщата за гости до цитаделата. Още веднъж през разделените на пръстени съсловия на града на Едур. Но този път гражданите, покрай които минаваха, бяха мълчаливи, мрачни. Серен и Хул минаваха между тях като призраци.

— Посетих древни места — заговори Хул. — И забелязах признаци на активност.

— Какви древни места?

— Северно от пролома гората загръща някогашен огромен град, който се е простирал на цели левги. Беше изцяло настлан с каменни плочи, камъкът — от някакъв вид, какъвто никога не бях виждал. Не се троши и само корените са успели да разместят тук-там плочите.

— Защо трябва да има активност по такива места? Освен обичайните призраци и духове?

Хул я погледна за миг, после извърна очи.

— Там има… мъртви зони. Купища кости, които отдавна са се вкаменили. Останки от скелети на Тайст. И кости от някакъв влечугоподобен звяр…

— Да, виждала съм ги — каза Серен. — Нереките ги събират и ги смилат за лечебен прах.

— Точно така. Аквитор, тези места са били посетени наскоро и следите, които намерих, са много обезпокояващи. Мисля, че са драконови.

Тя го изгледа невярващо.

— Според гадателите на плочки Крепостта на Дракона е неактивна от хиляди години.

— Кога за последен път сте говорили с гадател?

Серен се поколеба — спомни си за опита на Пернатата вещица. Когато бе намекнато, че всичко е в движение.

— Добре, драконови да са. — Мисълта за дракони, появили се в този свят, бе ужасяваща. — Но не мога да разбера как това се свързва с Тайст Едур…

— Серен Педак, вече трябва да сте разбрали, че Тайст Едур почитат дракони. Бащата Сянка, трите Дъщери — всички те са дракони. Или соултейкън. В дълбините на ледниковия пролом недалече оттук може да се види разбитият череп на дракон. Вярвам, че този дракон е Бащата Сянка, онзи, когото едурите наричат Скабандари Кървавото око. Навярно това е източникът на измяната, която като че ли е в сърцевината на едурската религия. Там също намерих следи. Отпечатъци от Едур.

— И какъв смисъл извлече от всичко това, Хул? — Дразнеше я, че той й говори така официално.

— Ще има война. Съдбовна война, породена от съживено чувство за предопределеност. Боя се за Ханан Мосаг, защото мисля, че е хванал драконова опашка — може би повече от образно казано. Това може да се окаже твърде много дори за него и неговите К’риснан.

— Хул, кралят-магьосник вече не управлява Едур.

Стъписване. Лицето му помръкна.

— Нима делегацията пристигна с убийци?

— Той беше свален преди пристигането на делегацията — отвърна Серен. — О, не знам откъде да започна. Братът на Бинадас, Рулад. Той умря, после се съживи, с помощта на един меч — дара, който търсеше Ханан Мосаг. Рулад се провъзгласи за император. А Ханан Мосаг коленичи пред него.

Очите на Хул блеснаха.

— Значи, както казах. Предопределеност.

— Така ли предпочиташ да го наречеш?

— Долавям гняв в гласа ви, Аквитор.

— Предопределеността е лъжа. Предопределеността е онова, с което убийците се бронират срещу порицанието. Дума, предназначена да подмени етиката, да отхвърли всякакъв морален контекст. Хул, ти приемаш тази лъжа, и при това не от невежество.

Бяха стигнали до моста. Хул Бедикт спря, обърна се към нея и заговори разпалено:

— Ти някога ме познаваше, Серен Педак. Дотолкова, че да ми върнеш живота. Не съм сляп за тази истина, нито за това коя си. Ти си човек, държащ на честта в свят, който унищожава честта. И де да можех да взема от теб малко повече от това, което взех, да стана като теб. Дори да свържа живота си с твоя. Но нямам твоята сила. Не мога да се прекроя. — Изгледа я за миг и продължи, преди да е успяла да реагира: — Права си, не съм сляп. Разбирам какво означава да прегърнеш предопределеността. Опитвам се да ти кажа, че това е най-доброто, което мога да направя.

Тя се дръпна, сякаш всяка негова дума я удряше през лицето. Очите й се впиха в неговите и тя видя искреността на признанието му. Искаше й се да закрещи, да даде воля на болката си, писък, който да прокънти над целия град, най-сетне и неопровержимо в отговор на всичко, което се беше случило.

„Но не. Глупаво е да си мисля, че другите изпитват същото. Този прилив се надига и много малко са онези, които ще му устоят.“

С разбиваща сърцето нежност Хул Бедикт хвана ръката й.

— Хайде да навестим Първия евнух.

— Най-малкото — заговори тихо Серен, докато вървяха по моста, — твоята позиция стана по-маловажна, с което се оказваш по-малко застрашен, отколкото може би щеше да е иначе.

— Така ли мислиш?

— А ти?

— Зависи. Рулад може да не приеме предложението ми за съюз. Може да не ми повярва.

— Какво ще направиш тогава, Хул?

— Не знам.

 

 

Къщата за гости беше препълнена. Финад Джерун Еберикт беше дошъл с личната охрана на Първия евнух, Рулитите и още десетина други гвардейци и служебни лица. Когато Серен и Хул влязоха, принц Квилас Дисканар тъкмо говореше разпалено:

— … магьосници в двата ни лагера. Ако ударим сега, можем да успеем да изтръгнем сърцето на тази вероломна тирания! — Обърна се рязко. — Финад Морох Неват, моите магове тук ли са?

— Трима от четиримата, принце — отвърна воинът. — Лаердас е с корабите.

— Добре. Е, Първи евнух?

Нифадас гледаше принца безизразно. И вместо да му отговори, се обърна и погледна Хул и Серен.

— Аквитор, навън още ли вали?

— Не, Първи евнух.

— А Бурук Бледия готов ли е за тръгване?

Тя кимна.

— Зададох ви въпрос, Нифадас! — каза Квилас.

— Отговорът — бавно заговори Първият евнух и малките му очички се приковаха в принца — предполага, че въпросът заслужава обсъждане. А не е така. Изправени сме пред нещо повече от магьосника Ханан Мосаг и неговите К’риснан. Изправени сме пред императора и неговия меч. Заедно те вече са нещо… друго. Придружителите ми са тук под мое ръководство и засега ще останем добронамерени. Кажете ми, принце, колко тайни убийци сте довели със своите магове?

Квилас не отговори.

Нифадас се обърна към Джерун Еберикт.

— Финад?

— Двама са — отвърна той. — И двамата са в тази стая.

Първият евнух кимна и заряза темата.

— Хул Бедикт, колебая се дали да ви поздравя с добре дошъл.

— Това признание не ме обижда, Първи евнух.

— Аквиторът запозна ли ви с положението?

— Да.

— И?

— С цената на всичко, съветвам ви да си заминете. Колкото може по-скоро.

— А вие какво ще направите?

Хул се намръщи.

— Не виждам причина да отговарям на това.

— Вие сте предател! — изсъска Квилас. — Финад Морох, арестувайте го!

На лицето на Първия евнух се изписа тревога, щом Морох Неват извади меча си и пристъпи срещу Хул Бедикт.

— Не можете да направите това — заяви Серен Педак.

Очите на всички се приковаха в нея.

— Съжалявам, принце — продължи тя; мъчеше се да говори спокойно. — Хул Бедикт е под закрилата на Тайст Едур. Получил е статут на гост от Бинадас Сенгар, брат на императора.

— Той е ледериец!

— Едур ще са безразлични към тази подробност — отвърна Серен.

— Тук приключихме — заяви Нифадас. — Арести няма да има. Принц Квилас, време е.

— Нима ще припкаме по командата на този „император“, Първи евнух? — Квилас трепереше от гняв. — Поканил ни е, добре. Нека да почака кучият му син. — Извъртя се рязко и изгледа Хул Бедикт. — Възнамерявам да ви обявя извън закона, като предател на Ледер. Животът ви е обречен.

Единственият отговор на Хул бе уморена усмивка.

Нифадас се обърна към Серен.

— Аквитор, ще ни придружите ли до аудиенцията ни с императора?

Предложението я изненада и в не малка степен я притесни.

— Първи евнух?

— При условие, че Бурук е съгласен да изчака, разбира се. Сигурен съм, че ще е, и ще изпратя някой да го уведоми. — Махна с ръка и един от слугите изхвърча навън. — Хул Бедикт, допускам, че сте тръгнали да говорите с император Рулад? Най-малкото можете да ни придружите до цитаделата. Съмнявам се, че ще се получи объркване в намеренията, щом влезем.

Серен не можа да разбере мотивите под поканите на Първия евнух. Чувстваше се объркана.

— Както желаете — каза Хул.

Поведени от Нифадас, четиримата ледерии напуснаха къщата за гости и се отправиха към цитаделата. Серен придърпа Хул на една крачка зад Първия евнух и принц Квилас и прошепна:

— Тая работа нещо не ми харесва.

Хул изсумтя и чак след малко Серен осъзна, че се смее.

— Какво смешно има?

— Дарбата ти да подценяваш нещата, Аквитор. Винаги съм се възхищавал на способността ти да запазиш спокойствие.

— Нерешителността обикновено се смята за недостатък, Хул.

— Ако искаш увереност, се присъедини към мен, Серен.

Предложението бе тихо, едва чуто. Серен въздъхна.

— Не търся увереност. Всъщност увереността е единственото, от което най-много ме е страх.

— Очаквах подобен отговор.

Двама К’риснан ги посрещнаха на входа и ги въведоха в тронната зала.

Император Рулад беше седнал, новата му жена стоеше до него, вляво. Освен двамата К’риснан нямаше никой друг. Макар лицето на Майен да беше сковано и безизразно, нещо в него, непогрешимо в тайния женски език, подсказа на Серен, че консумирането на брака е станало — обвързване, което се беше отразило и в тъмните очи на Рулад, блясък на триумф и върховна самоувереност.

— Хул Бедикт — заговори той с хрипливия си глас, — кръвен брат на Бинадас. Идваш при нас в спорна компания.

— Императоре, доверието на брат ви към мен не е незаслужено.

— Разбирам. И какво изпитва вашият принц във връзка с това?

— Той вече не е мой принц. Чувствата му не означават нищо за мен.

Рулад се усмихна.

— В такъв случай ви предлагам да се отдръпнете настрана. Искам да разговарям с официалната делегация от Ледер такава, каквато е.

Хул се поклони и се отдръпна на три крачки вдясно.

— Аквитор?

— Императоре, дойдох да ви уведомя, че скоро ще напусна, като придружител на Бурук Бледия.

— Оценяваме вашата вежливост, Аквитор. Ако това е единствената причина да се явите пред нас, по-добре се оттеглете при Хул.

Тя се поклони мълчаливо и се отдръпна. „Все пак защо Нифадас го пожела това?“

— Император Рулад — каза Нифадас. — Може ли да говоря?

Едурът изгледа отвисоко Първия евнух, през полузатворени клепачи.

— Разрешаваме ви.

— Кралство Ледер е готово да влезе в преговори, засягащи дълговете, възникнали в резултат на незаконен улов на тюлени.

Квилас изсъска като змия, току-що настъпена по опашката, и се изплю от възмущение.

— Проблемът с дълга — отвърна Рулад, без да поглежда принца — вече е без значение. Вашето злато изобщо не ни интересува, Първи евнух. Всъщност вие изобщо вече не ни интересувате.

— Ако желаете изолация…

— Не казахме това, Първи евнух.

Принц Квилас изведнъж се усмихна.

— Начало на открита враждебност между нашите народи ли, императоре? Бих ви предупредил да не залагате на такава тактика, което не означава, че не бих я приел на драго сърце.

— Защо така, принц Квилас?

— Ние ламтим за ресурсите, които притежавате, да се изразя най-грубо. А сега вие ни предоставяте възможност да ги придобием. Едно мирно решение можеше да се намери в признаването, че дължите на Ледер. Но вместо това вие изричате нелепа лъжа, а именно — че ние сме ваши длъжници!

Рулад помълча за миг, сетне кимна и каза:

— Ледерийската икономика, изглежда, се основава на странни представи, принце.

— Странни? Не мисля. Начинанията ни се ръководят от естествени и неоспорими закони. Резултатите от които скоро ще разберете, за свое съжаление.

— Първи евнух, принцът от името на Ледер ли говори?

Нифадас сви рамене.

— Има ли значение, императоре?

— Ах, умен сте, безспорно. Определено сте по-ценен събеседник от този надут глупак, чието благородство почива само на обстоятелството, че е изпълзял между краката на кралица. Вие сте напълно прав, Първи евнух. Вече е без значение. Просто проявихме любопитство.

— Не се чувствам задължен да задоволявам това любопитство, императоре.

— А сега най-сетне показвате и кураж, Нифадас. Радваме се. В такъв случай предайте на своя крал следното. Тайст Едур повече не се кланят почтително на вашия народ. Нито изпитваме желание да участваме във вашите безкрайни игри и да слушаме отровните ви думи, които искате да преглътнем. — Последва внезапна, нелепа пауза, в която призракът на някакъв спазъм пробяга по лицето на императора, но той бързо се овладя. Все пак погледът в очите му за миг се размъти. Той примига, намръщи се и будният блясък се върна отново. — Нещо повече — продължи той, — решаваме да говорим от името на покорените от вас племена, на всички онези злощастни народи, които сте унищожили. Време е да отговаряте за престъпленията си.

Нифадас бавно килна глава и попита тихо:

— Това декларация за война ли е?

— Ще възвестим намерението си с дела, не с думи, Първи евнух. Казахме. Делегацията ви е свободна. Съжаляваме, че пътувахте толкова далече заради нещо, което се оказа кратка визита. Навярно в бъдеще ще поговорим с вас отново, макар и при съвсем различни обстоятелства, както подозираме.

Нифадас отвърна с поклон.

— В такъв случай, ако ни извините, императоре, трябва да се подготвим за тръгване.

— Можете да си вървите. Хул Бедикт, Аквитор, вие останете за малко.

Квилас и Нифадас излязоха сковано от тронната зала. Серен си мислеше за онова, което бе разкрил за миг Рулад. „Слабост, пукнатина. Като че ли го видях — младия Рулад, вътре.“

— Аквитор — заговори Рулад, — уведомете Бурук Бледия, че има право да премине безопасно до границата. Срокът на тази привилегия обаче е кратък, затова да побърза.

— Императоре, фургоните са пълни с…

— Боя се, че няма да разполага с достатъчно време, за да си вземе фургоните.

Тя примига.

— Очаквате да изостави желязото, собствеността си?

— В бизнеса винаги има рискове, Аквитор, както вие, ледериите, неизменно изтъквате, когато е във ваша полза. Уви, същото е в сила, когато нещата се обърнат.

— Колко дни ни разрешавате?

— Три. И още една подробност. Нереките остават тук.

— Нереките?

— Те са Длъжници на Бурук, да, разбираме това. Поредната приумица на икономиката, уви, от която бедният трябва да страда. Предайте му нашето съчувствие.

— Бурук е търговец, императоре. Свикнал е да пътува във фургон. Три дни за връщане може да се окаже извън физическите му възможности.

— Е, тогава жалко за него. — Мъртвият, студен поглед се отмести. — Хул Бедикт, какво имате да ни предложите?

Хул се смъкна на коляно.

— Заклевам се във вашата кауза, императоре.

Рулад се усмихна.

— Все още не знаеш каква е каузата ни, Хул Бедикт.

— Убеден съм, че разбирам повече, отколкото може би си мислите, ваше величество.

— Нима?

— И съм готов да отстоявам каузата ви.

Императорът отново извърна очи към Серен.

— Най-добре е да напуснете веднага, Аквитор. Този разговор не е за вас.

Серен погледна Хул и очите им се срещнаха. Макар никой от двамата да не помръдна, стори й се, че той се отдръпна, стори й се, че става все по-далечен, дори недостижим. Пространството, което ги делеше, се бе превърнало в широка бездна, непреодолима.

„Ето, че те загубих.“

„Заради това… същество.“

Мислите й свършиха дотук. Пусти като бъдещето, откъснато и отчуждено, с пропастта оттатък, пълна със забрава…

— Довиждане, Хул Бедикт.

— Сбогом, Серен Педак.

Тя закрачи към завесите на изхода. Краката й бяха омекнали.

 

 

Джерун Еберикт я чакаше на десетина крачки от портата на цитаделата. С изписана на лицето лукава насмешка.

— Той остава вътре, нали? Задълго ли?

Серен се помъчи да се овладее.

— Какво искате, Финад?

— Труден въпрос, Аквитор. Бях помолен от Брис Бедикт да поговоря с брат му, но тази възможност явно става все по-далечна.

„А ако му кажа, че Хул е изгубен за нас, тогава какво ще направи?“

Джерун Еберикт се усмихна, все едно бе прочел мислите й.

— Радвам се за него.

Тя го изгледа с яд.

— Не разбирате. Огледайте се, Финад. Това село е пълно със сенки, а в тези сенки има духове — слуги на Едур.

Той вдигна вежди.

— Смятате, че искам да го убия? Откъде пък се взе това подозрение, Аквитор? Казах „да поговоря“, нали? Не беше евфемизъм.

— Репутацията ви дава повод за тревога, Финад.

— Нямам причина да обявявам Хул за свой враг, независимо от политическата кауза, която е приел. В края на краищата, ако се окаже предател, кралството разполага със свои средства да се справи с него. Нямам интерес да се намесвам в такова нещо. Просто се канех да изпълня обещанието си към Брис.

— Какво се надяваше да постигне Брис?

— Не съм сигурен. Може и да бях доскоро, но всичко се промени.

Серен го изгледа.

— А вие, Аквитор? Вие ще придружите търговеца до Трейт. После какво?

Тя сви рамене. Май нямаше много смисъл да се преструва.

— Връщам се у дома, Финад.

— В Ледерас? Там почти са ви забравили.

— Явно това скоро ще се промени.

Той кимна.

— В обозримо бъдеще няма да се търсят Аквитори, Серен Педак. За мен би било чест, ако обмислите дали не бихте работили за мен.

— Да работя за вас?

— В имението ми. Аз имам… многостранни дейности. Вие сте прочута с почтеността си, Аквитор. Бих могъл да се доверя на човек като вас. — Поколеба се, после добави: — Не се чувствайте длъжна да ми отговорите тук и сега. Моля ви да го обмислите. Ще ви потърся в Ледерас.

— Финад, смятам, че ще сте твърде зает с военните си задължения, предвид това, което предстои.

— Службата ми е в двореца. Аз не командвам армии. — Огледа се и щърбавата му усмивка се върна. — Тези диваци няма да стигнат до Ледерас. Късмет ще имат, ако успеят да преминат границата. Забравяте, Аквитор, че сме се сблъсквали и преди с подобни врагове. Нереките имаха своята богиня-дух, как я наричаха?

— Ирес’ал.

— Да, така беше. Ирес’ал. А племената Тартенал имаха своите петима Серегал, Владиците на Гнева. Магьосници и вещици, проклятия и демони, всичко това го заличихме. А Цеда и неговият кадър не проляха и капка пот.

— Боя се, че този път ще е различно, Финад.

Той кривна глава и я изгледа.

— Аквитор, когато помислите за Търговски уеми, какво си представяте, че представляват?

— Не разбирам…

— Ядрото на търговията, сърцето на финансовата система, която движи цял Ледер, всеки негов гражданин, самия му мироглед. Парите не са просто монети, струпани в някоя тайна съкровищница. Не са просто търговците, които реват цифрите си, преди да затворят борсите в края на деня. Парите са корените на нашата цивилизация, нишките, които се протягат, за да обхванат всичко. Всичко.

— Какво искате да ми кажете с това, Финад?

— По-умна сте, отколкото се представяте, Аквитор. Разбирате съвсем добре. Това сърце се храни от най-доброто и най-лошото в човешката природа. Екзалтиране и достижения, амбиция и алчност, всичко действа в обслужваща самоподдържаща се хармония. Оттам четирите страни на нашата природа, а никоя не се вмества добре в собствените си ограничения на поведение или на изразяването си. Ние печелим не просто с армии, Серен Педак. Печелим, защото нашата система привлича най-доброто и най-лошото у всички, не само човешките същества.

— Предопределеност.

Той сви рамене.

— Наречете го както искате. Но ние сме я направили неизбежна и всепоглъщаща…

— Не виждам много екзалтиране и достижение в това, което правим, Финад. По-скоро като че ли има все по-голямо неравновесие…

Той я прекъсна:

— И тъкмо това е истината за свободата, Серен Педак.

Тя усети как гневът й се надига.

— Винаги съм вярвала, че свободата е в гарантираното право да бъдеш различен, без страх от репресии.

— Възвишена представа, но няма да я намерите в реалния свят. Ние сме изковали свободата с меч. И ако не искате да бъдете като нас, този меч ви убива един по един, сломява духа ви.

— А ако Тайст Едур ви изненадат, Финад? Вие на свой ред ще изберете ли смъртта, за да защитите великата си кауза?

— Някои може да умрат. Някои ще умрат. Всъщност, колкото и невероятно да е, всички може да умрем. Но освен ако победителите не оставят след себе си нищо освен пепелища, сърцето ще продължава да тупти. Корените му ще намерят нова плът. Императорът може да си има своите демони в моретата, но ние разполагаме с невъобразимо огромно чудовище и то поглъща. А каквото не може да погълне, го премазва или го оставя да умре от глад. Печелим или губим, Тайст Едур все пак губят.

Тя отстъпи назад.

— Финад Джерун Еберикт, не искам да имам нищо общо с вашия свят. Така че не е нужно да чакате отговора ми — вече ви го дадох.

— Както искате. Но знайте, че няма да престана да ви уважавам, ако промените мнението си.

— Няма да го променя.

— Всеки трябва да работи, за да яде, момиче. Ще се видим в Ледерас.

 

 

По време на аудиенцията Удинаас беше стоял тихо в сумрака. Сънародниците му ледерии не го бяха забелязали. А и да бяха, щеше да е все едно, защото разговора водеше императорът. След като делегацията беше освободена и Аквиторът напусна, Рулад привика Хул Бедикт.

— Значи ни се заклевате във вярност — промълви той бавно, все едно че вкусваше думите една по една, преди да излязат от попуканите му устни.

— Зная подробности, които са ви необходими, императоре, разположението и попълненията във всеки гарнизон, всеки пограничен лагер. Зная тяхната тактика, начина, по който войските се развръщат в бой. Как се прилага магията. Знам къде са скрити хранителните и водни запаси — това са военните складове, и те са големи.

Рулад се наведе към него.

— Готов сте да предадете собствения си народ. Защо?

— Отмъщение — отвърна Хул Бедикт.

Думата смрази Удинаас.

— Ваше величество — продължи Хул Бедикт, — моят народ ме предаде. Отдавна. От дълго време чакам възможност като тази.

— И тъй, отмъщение. Достойно чувство ли е?

— Императоре, нищо друго не ми е останало.

— Кажете ни, Хул Бедикт, ще тръгне ли по вълните могъщата ледерийска флота срещу нас?

— Не, не мисля. Не и в началото поне.

— А армиите им?

— Тактиката е на вълнообразна, мобилна отбрана, която привлича силите ви все по-напред. Следва контраатака. Удари в дълбочина, които да прекъснат снабдителните ви линии. В третата фаза ще обкръжат армиите ви, за да довършат унищожението. Флотите им ще избягват морско сражение, защото знаят, че за да завладеете Ледер, трябва да извършите десант. Вместо това подозирам, че ще изпратят корабите си далече навътре от бреговата линия, след което ще нападнат отечеството ви. Селата тук — ще ги изгорят до основи. И всеки Тайст Едур, когото намерят тук, стар или млад, ще бъде заклан.

— Мислят си, че сме глупаци — изсумтя Рулад.

— Ледерийската военна машина е гъвкава, императоре. Войниците им са обучени за бързо приспособяване, ако обстоятелствата го наложат. Внушителна, опасна сила, изключително добре тренирана и с помощта на пътищата, построени специално за нея — ужасно подвижна. По-лошото е, че имат числено превъзходство…

— Едва ли — прекъсна го с усмивка Рулад. — Едур имат нови съюзници, Хул Бедикт, както скоро ще разберете. Добре. Ние сме доволни и заключаваме, че ще се окажете полезен за нас. Сега отидете в къщата на баща ми, за да се поздравите с Бинадас, той ще се радва да ви види.

Ледериецът се поклони и излезе от залата.

— Ханан Мосаг — прошепна Рулад.

Една странична завеса се дръпна и бившият крал пристъпи вътре.

— Изглежда, твоите проучвания на военната система на Ледер са ти дали точна преценка — каза Рулад. — Описанията му на техните тактики и стратегии напълно съвпадат с твоите.

— Кога, императоре?

— Племената подготвят ли се?

— Най-усърдно.

— Значи много скоро. Кажи сега какво мислиш за Нифадас и принца.

— Нифадас бързо разбра, че всичко е загубено, но принцът гледа на тази загуба като на победа. В същото време и двамата остават уверени във военната мощ на кралството си. Нифадас скърби за нас, императоре.

— Горкият. Може би е заслужил милостта ни заради това подвеждащо чувство.

— Предвид курса, който сте избрали за нашия народ, императоре, милостта е опасно понятие. Можете да сте сигурен, че към нас няма да бъде проявена милост.

Нов спазъм порази Рулад, като онзи, който Удинаас вече бе видял. Този път реши, че разбира източника му. Хиляда връзки задържаха здравия разум на Рулад, но безумието се бореше с разума и защитите се огъваха. До неотдавна той беше просто най-младият син на благородна фамилия, перчеше се из селото, но все още не беше пуснал кръв. В ума му около него бавно се въртяха в кръг панорамни видения за слава. Виденията на младеж, изпълнени с въображаеми сценарии, в които Рулад свободно можеше да изрази самоувереността си и така да докаже правотата на волята си.

А сега това момче седеше на трона на Едур.

„Трябваше просто да умре, за да се озове там.“

 

 

Неочакваното проявление на славата все още го поддържаше дотолкова, че да оформя думите и мислите му и да подхранва властното му поведение, сякаш царственото „ние“ бе нещо, за което се беше родил. Но всичко това беше на ръба на контрола. Несъвършена фасада, укрепена с грижливо съградени речеви шаблони, изричани с някак непохватно артикулиране, което прилягаше на детинските представи на Рулад как би трябвало да говори един император. Това бяха игри на убеждаване, колкото на публиката, толкова и на самия него.

Но Удинаас беше убеден, че други мисли витаят в ума на Рулад, прояждат го до корен и пълзят като бели червеи през загнилата му душа. При цялото това бляскаво злато плътта отдолу бе изтерзана и покрита с рани. За да се оформи фасадата, всичко под нея бе станало уродливо.

Робът долови всичко това, докато траеше краткият спазъм на Рулад, и остана равнодушен. Погледът му се отмести към Майен, но тя не издаде нищо, дори че е забелязала внезапното колебание на съпруга си.

Но Удинаас забеляза как по лицето на Ханан Мосаг пробяга страх, бързо прикрит под строго изражение.

Миг на размисъл, и Удинаас реши, че разбира тази реакция. За Ханан Мосаг беше жизненоважно неговият император да владее разума и волята си. Иначе дори изявата на сила нямаше да го принуди да коленичи пред един безумец. Вероятно доскорошният магьосник-крал също разбираше, че в Рулад кипи вътрешна борба, и беше решен да помогне с каквото може на императора да съхрани рационалното в себе си.

А ако битката бъдеше изгубена, ако Рулад затънеше напълно в безумието, тогава какво щеше да направи Ханан Мосаг?

Очите на ледерийския роб се изместиха към меча — императорът го държеше като скиптър в дясната си ръка, с върха, опрян на подиума до пищно резбования крак на трона. „Отговорът се крие в този меч, а Ханан Мосаг знае за това оръжие — и неговия създател — много повече, отколкото разкри.“

Но Удинаас също знаеше някои неща. Чезнещият, духът-сянка, който го бе взел под покровителството си, му беше нашепнал някои истини. Силата на меча бе дала на Рулад власт над духовете. Духовете на Тайст Андий!

Чезнещият беше успял някак да избегне призива и сега възвестяваше победата си с мелодраматичен кикот, който кънтеше в главата на роба, и танцът му в ума на ледериеца бе изпълнен с някак прекомерно ликуване. Сега духът бе свидетел на всичко случващо се през неговите очи.

— Императоре — заговори Ханан Мосаг веднага щом Рулад се съвзе, — магьосниците на арапаите…

— Да. Те няма да се възпротивят. Скоро ще ни приветстват с „добре дошли“.

— А нереките, които отнехте от търговеца?

— Тук съображенията са различни. — За миг в тъмните очи на Рулад се мярна безпокойство. — Тях не бива да ги закачаме. Трябва да ги зачитаме.

— Огнището им и районът около него са осветени. — Ханан Мосаг кимна. — Това, разбира се, трябва да се зачита. Но не усетих голяма сила след това освещаване.

— Не се оставяй това да те подведе. Почитаните от тях духове са най-старите, които е познавал този свят. Те не се проявяват така, че да можем да ги разпознаем лесно.

— Аха. Императоре, вие сте надарен със знание, което е недостъпно за мен.

— Да, Ханан Мосаг. С нереките трябва да се отнасяме изключително предпазливо. Никакво желание не изпитвам да видя надигането на тези духове.

Доскорошният крал-магьосник се намръщи.

— Ледерийските магове без особени трудности обезсилиха — дори изкорениха — силата на тези духове. Иначе нереките нямаше да рухнат толкова бързо.

— Слабостта, до която ледериите се домогнаха, бе намерена у смъртните нереки, не в духовете, които почитат. Нашето убеждение, Ханан Мосаг, е, че Ирес’ал не се беше пробудила напълно. Тя не се вдигна да защити онези, които й се кланяха.

— Но нещо се е променило.

Рулад кимна.

— Промени се, да. — Вдигна очи към Майен. — Започна с благославянето на жената Едур, която сега е моя жена.

Тя трепна и не пожела да срещне нито неговите очи, нито тези на Ханан Мосаг.

Императорът сви рамене.

— Станало е. Трябва ли да се безпокоим? Не. Все още не. Може би никога. Все пак е по-добре да сме предпазливи.

Удинаас потисна подтика си да се засмее. Предпазливост, породена от страх. Приятно беше да се разбере, че императорът на Тайст Едур все още може да бъде засегнат от това чувство. „От друга страна, може би погрешно съм разгадал Рулад. Може би страхът е сърцевината на чудовището, в което се е превърнал.“ Дали беше важно? Само ако робът се канеше да се забавлява с тази игра на предвиждане.

Струваше ли си усилието?

— Ден-рата са на запад от лежбищата — каза Ханан Мосаг. — Мерудите виждат дима на поселищата им.

— Колко идват по море?

— Около осем хиляди. Всички кораби. Повечето са воини, разбира се. Останалите се придвижват по суша, първите групи вече са стигнали до границата със Соланта.

— Продоволствие?

— Достатъчно за похода.

— И нищо не е останало зад тях?

— Само пепелища.

— Добре.

Удинаас видя как Ханан Мосаг се поколеба, преди да отрони:

— Вече се започна. Вече няма връщане.

— Нямаш причина да се безпокоиш — отвърна Рулад. — Вече изпратих духове по границата. Наблюдават. Скоро ще я прехвърлят и ще навлязат в Ледер.

— Магьосниците на Цеда по границата ще ги открият.

— Вероятно. Но духовете няма да влязат в бой. Ще избягат. Все още нямам намерение да покажа силата им. Решил съм да окуража свръхсамоувереността им.

Двамата Едур продължиха да обсъждат стратегии. А Удинаас слушаше — само един от многото духове в сумрака.

 

 

Трул Сенгар виждаше как баща му се окопитва с упорита решимост, с нещо като вяра. Сплиташе думите, изричани на глас, но явно предназначени за самия него, докато майка му го гледаше с лице на стара, сломена жена. Смъртта бе дошла, за да бъде разбита с едно ужасно възкресение, с едно съживяване, непредлагащо нищо достойно за радост. Един крал беше свален и на негово място се беше въздигнал император. Светът се беше обърнал, а Трул се чувстваше отчужден, изтръпнал, свидетел на тези болезнени, мъчителни сцени, в които се опитваха всевъзможни пътеки към помирението, пътища, водещи все до тягостно мълчание, в което напрежението бавно се връщаше и нашепваше за провал.

Всички до един бяха коленичили пред своя нов император. Брат и син, близкият, който беше умрял, а сега седеше окичен със златни монети. Хриплив до неузнаваемост, ала все пак познат глас. Очи, принадлежали на някой, когото по-рано всички бяха познавали, ала които сега гледаха трескаво, изпълнени с власт, и лъщяха от неизцерените рани на ужаса.

Феар беше предал своята годеница.

Ужасно деяние.

Рулад я бе пожелал. А това беше… светотатство.

Трул никога не се беше чувствал толкова безпомощен. Откъсна очи от баща си и погледна към Бинадас и Хул Бедикт, които тихо си говореха в ъгъла. Взря се в ледериеца, който бе положил клетва за вярност пред Рулад, който беше готов да предаде собствения си народ във войната, за която Трул знаеше, че е неизбежна. „Какво доведе всички ни до това? Как можем да спрем този неумолим марш?“

— Не се опитвай да се бориш с това, братко.

Трул извърна очи към Феар, който седеше на пейката до него.

— С какво да се боря?

Лицето на Феар беше изопнато, почти сърдито.

— Той носи меча, Трул.

— Това оръжие няма нищо общо с Тайст Едур. То е чуждо и цели да превърне онзи, който го държи, в наш бог. Бащата Сянка и неговите Дъщери — какво, тях да ги отхвърлим ли?

— Мечът е само средство. Инструмент. На нас се пада, на тези, които сме около Рулад, да съхраним светостта на своята вяра, да поддържаме целостта и да напътстваме Рулад.

— Той ти отне годеницата.

— Кажеш ли го още веднъж, братко, и ще те убия.

Трул извърна глава и усети ударите на сърцето си — биеше като полудяло.

— Рулад няма да приеме никакво напътствие, не и от нас, Феар. От никого. Мечът и онзи, който го е сътворил, го водят сега. И лудостта.

— Лудостта е това, което си решил да видиш.

— Може би си прав — изсумтя Трул. — Кажи ми тогава, ти какво виждаш?

— Болка.

„Която споделяш и ти.“ Трул потърка чело и бавно въздъхна.

— Да се боря с това ли, Феар? Никога не е имало шанс. — Погледна го. — Но не ти ли е чудно? Кой си играе така с нас, и откога? Ти нарече онова оръжие инструмент — нима ние сме нещо по-различно?

— Ние сме Тайст Едур. Владели сме цяло селение някога. Кръстосали сме мечове с боговете на този свят…

— И сме загубили.

— Бяхме предадени.

— Аз май споделям съмненията на майка ни…

— Сгреших. Бяхме съблазнени и затънахме в слабост. Всички. Но вече трябва да го отхвърлим това, Трул. Бинадас разбира. Също и баща ни. Терадас и Мидик Бун също, и онези, които императорът обяви за свои братя по кръв. Чорам Ирард, Колб Харат и Матра Брит…

— Старите му некръвни приятели — прекъсна го с крива усмивка Трул. — Тримата, които винаги е надвивал в състезания с меч и копие. Както и Мидик.

— Какво от това?

— Те с нищо не са го заслужили, Феар. И никакви провъзгласявания не могат да променят това. Но Рулад иска да ни принуди да приемаме заповеди от онези…

— Не ние. Забравяш, че ние също сме братя по кръв. А аз все още командвам воините на шестте племена.

— А как според теб ще се почувстват другите благородни воини? Всички те са следвали осветения от времето път на пускане на кръв и на достойни подвизи в битка. Сега ще се окажат под натрапена власт…

— Първият воин под моя команда, който се оплаче, ще познае острието на меча ми.

— Това острие може да затъпее и да се нащърби.

— Не. Бунт няма да има.

Трул помисли малко и кимна.

— Вероятно си прав и това може би е най-потискащата истина, изречена днес.

Феар стана.

— Ти си мой брат, Трул. И мъж, на когото се възхищавам. Но със своите думи си близо до измяната. Ако беше някой друг, вече щях да съм те принудил да замълчиш. Окончателно. Престани, Трул. Ние вече сме империя. Преродена империя. Очаква ни война. И затова трябва да знам — ще се сражаваш ли редом до своите братя?

Трул отпусна гръб на грубата стена, изгледа за миг Феар и отвърна:

— Правил ли съм някога друго?

Изражението на брат му омекна.

— Не си. Ти ни спаси всички, когато се връщахме от ледената пустош, и това е подвиг, за който знаят всички, затова гледат на теб с възхита и благоговение. По същата причина, Трул, те очакват от теб насока. Мнозина са тези, които ще вземат решението си, като следят реакцията ти на това, което се случи. Ако видят съмнение в очите ти…

— Нищо няма да видят, Феар. Не и в моите очи. Нито ще открият повод за съмнение в действията ми.

— Това ме успокоява. Императорът скоро ще ни призове. Своите братя по кръв.

Трул също стана.

— Чудесно. Но дотогава, братко, имам нужда от самота.

— Дали тя няма да се окаже опасен спътник?

„Ако се окаже, тогава все едно че съм мъртъв.“

— Досега не се е оказвала, Феар.

 

 

— Сега ме остави, Ханан Мосаг — каза императорът и в гласа му се долови неочаквана умора. — И отведи със себе си К’риснан. Всички, напуснете… ти остани, робе. Майен, моя съпруго, ти също. Моля те, иди си.

Тази внезапна покана предизвика смут, но след няколко мига залата беше опразнена и останаха само Рулад и Удинаас. В очите на роба излизането на Майен приличаше повече на бягство, със скована походка, сякаш бе на ръба на истерията.

Щеше да има все повече моменти като този. Внезапни прекъсвания в нормалните процедури. Ето защо Удинаас не се изненада, когато Рулад му даде знак да се приближи и когато видя в очите на императора набъбваща болка и ужас.

— Стой близо до мен, робе — изохка Рулад и цялото му тяло се разтресе. — Припомни ми! Моля те! Удинаас…

Робът помисли за миг.

— Вие умряхте. Тялото ви беше облечено за почетно погребение като кръвен воин на хирот. После се завърнахте. Благодарение на меча в ръката ви се завърнахте и отново сте жив.

— Да, това е. Да. — Смях, който се извиси в пронизващ писък и рязко прекъсна, когато поредният спазъм разтърси Рулад. Той зяпна, сякаш пронизан от болка, и промълви: — Раните…

— Императоре?

— Все едно. Само спомен. Хладно желязо, което се забива в тялото ми. Леден огън. Опитах се. Опитах се да се свия около тези рани. Да се стегна, да опазя онова, което вече бях изгубил. Помня…

Удинаас мълчеше. След като императорът не го гледаше, можеше да наблюдава. И да стигне до заключения.

Младостта не трябваше да умира. Този невъзвратим миг беше за старите. Някои правила не биваше никога да се нарушават и никакво значение нямаше дали мотивацията е състрадание, или хладна преценка. Рулад беше мъртъв твърде дълго, твърде дълго, за да избегне духовната рана. Ако императорът беше инструмент, то този инструмент беше повреден.

А доколко важно беше това?

— Ние сме несъвършени.

Удинаас се сепна. Не отвърна нищо.

— Разбираш ли това, Удинаас?

— Да, императоре.

— Как? Как го разбираш?

— Аз съм роб.

Рулад кимна. Лявата му ръка, облечена в злато, се вдигна и се долепи до дясната, стиснала дръжката на меча.

— Да, разбира се. Да. Несъвършени. Никога не можем да се съизмерим с идеалите, стоящи пред нас. Това е бремето на тленността. — Лицето му се сгърчи. — Не само за смъртните. — Очите му пробягаха за миг към очите на роба, отместиха се отново. — Той шепне в ума ми. Казва ми какво да говоря. Прави ме по-умен, отколкото съм. Какво прави той от мен, Удинаас? Какво прави от мен?

— Роб.

— Но аз съм Тайст Едур.

— Да, императоре.

— Цената на един върнат живот.

— Вие сте Длъжник.

Рулад се присви в стола си, очите му блеснаха с внезапен гняв.

— Не сме едно и също с тебе, робе! Разбираш ли? Не съм от вашите Длъжници. Не съм ледериец. — Отпусна се вяло и монетите изшушнаха и изстъргаха. — Дъщерята да ме вземе дано, тази тежест…

— Простете ми, императоре. Вярно е. Вие не сте Длъжник. Нито сте роб… Макар че може би изглежда така понякога. Когато ви надвие умората.

— Да, това е. Уморен съм. Това е. Уморен.

Удинаас се поколеба, после попита:

— Императоре, сега той говори ли чрез вас?

Рулад поклати глава.

— Не. Той всъщност не говори чрез мен. Само ми шепне съвети, помага ми да избирам думите си. Подрежда мислите ми — но мислите са си мои. Трябва да са. Не съм глупак. Умен съм. Да, това е. Той само нашепва увереност.

— Нищо не сте яли — каза Удинаас. — Нито сте пили нещо. Изпитвате ли глад и жажда, императоре? Може ли да донеса нещо, което да укрепи силата ви?

— Да, бих хапнал. И… малко вино. Намери някой слуга.

— Веднага, господарю.

Удинаас притича до завеската, скриваща прохода, водещ към кухните, и намери един слуга, присвит в коридора на десетина крачки от вратата. Две ужасени очи блеснаха към него.

— Ставай, Вирик. Императорът иска вино. И храна.

— Богът иска да яде?

— Той не е бог. Храна и вино, Вирик. Подходящи за император. И побързай.

Слугата се надигна тромаво, готов да побегне.

— Знаеш как да го направиш — заговори спокойно Удинаас. — Обучаван си за това.

— Страх ме е…

— Чуй ме. Ще ти кажа една тайна. Винаги си обичал тайните, нали, Вирик?

Плахо кимване.

— Работата е следната — заговори Удинаас. — Ние, робите, нямаме причина да се боим. Едурите са тези, които имат причина, а това ни позволява да се смеем зад гърба им. Помниш ли, че си правил това, Вирик? Любимата ти игра.

— П-помня, Удинаас.

— Добре. Сега иди в кухнята и го покажи на другите. Покажи им го и те ще те последват. Храна и вино. Когато си готов, донеси ги до завеската и подсвирни тихо, както правиш обикновено. Вирик, трябва да върнем нещата към нормалното, разбираш ли? И тази задача се пада на нас, робите.

— Пернатата вещица побягна…

— Пернатата вещица е млада и това, което направи, беше погрешно. Говорих с нея и ще говоря пак.

— Да, Удинаас. Ти си робът на императора. Имаш това право. Много мъдрост има в думите ти. Мисля, че ще се вслушаме в теб, нищо, че си Длъжник. Ти си… благороден. — Кимна. — Пернатата вещица ни провали…

— Не бъди толкова суров към нея, Вирик. Хайде, върви.

Изчака, докато слугата забърза по коридора, после се върна в тронната зала.

— Защо се забави толкова? — попита сърдито, почти в паника Рулад. — Чух гласове.

— Обяснявах на Вирик желанията ви, императоре.

— Много си бавен. Трябва да си по-бърз, робе.

— Ще бъда, господарю.

— На всеки трябва да се казва какво да прави. Като че ли никой не може да мисли сам.

Удинаас си замълча и не посмя да се усмихне, макар очевидният отговор да му мина през ума.

— Робе, ти си полезен за нас. Ще трябва… да ни се напомня… отново. В неочаквани моменти. И точно това ще правиш за нас. Да, и храна и пиене в подходящото време.

— Да, господарю.

— Сега стой кротко, докато очите ни си починат малко.

И той застана. Да чака. Да гледа. На дванадесет крачки.

Разстоянието между император и роб.

 

 

На път към моста Трул Сенгар видя Аквитора. Стоеше на средата на моста, неподвижна като изплашена сърна, с поглед, прикован в пътя, минаващ през селото. Трул не можа да разбере какво е привлякло вниманието й.

Поколеба се. После извърна глава и срещна очите й.

Нямаше думи в това, което си споделиха в този миг. Поглед, започнал колебливо, а после бързо и неизразимо се преобрази в нещо друго. Водени от инстинкта, в следващия миг и двамата прекъснаха тази безмълвна връзка.

Последваха няколко секунди неловка тишина. Трул усети, че се бори с огромна пустота, затаена дълбоко в гърдите.

Серен Педак проговори първа.

— Остана ли някакво място, Трул Сенгар?

И той разбра.

— Не, Аквитор. Не остана място.

— Мисля, че би предпочел да не е така, нали?

Въпросът се плъзна твърде близо до онова безсловесно разбиране, което си споделиха едва преди няколко мига, и той отново видя как в очите й трепна… нещо. Изпита ужас от искрения отговор.

— Служа на своя император.

Искрата в очите й угасна, смени се с хладен поглед, който без усилие се промъкна през преградите му, заби се като нож в гърдите му.

— Разбира се. Простете ми. Твърде късно е за въпроси като този. Вече трябва да тръгвам да придружа Бурук Бледия до Трейт.

Всяка дума беше извиване с този нож, колкото и да изглеждаше безвредна. Не разбираше защо думите — и погледът в очите й — можеха да го наранят така дълбоко и му се искаше да завика. Отрицания. Признания. Вместо това подсили края на това съпричастие с унизително свиване на раменете.

— Лек път, Аквитор.

Само това. И разбра, че е страхливец.

Гледаше я, докато се отдалечаваше. И мислеше колкото за нейното пътуване, толкова и за своя житейски път, с всички грешни стъпки, залитания и лутания по него, без да знае колко важни може да се окажат. Равновесието беше възстановено. Но пътят се бе променил.

Толкова възможности за избор се оказваха невъзвратими.