Стивън Ериксън
Среднощни приливи (26)

22.

От рова изпълзя създание — старец

от кал и вятър побеснял, и залудува

досущ кат заек в каменистото поле, през

времето стаено и объркано, което

неочаквано се просва търпеливо над

мястото на битката приключила, телата

изкривени от смъртта, като забравени

езици, всечени във дирите на завъртени

глифове върху врата на гробница; разчете

вярно края в неразделимото писмо на

срутени и поломени стълбове, като

мравуняци разровени и пръснати под

скачащите стъпала, и закрещя във злобно

откровение намерената истина

във тези изречения от плът червена:

„Да, има мир! — така крещеше. — Има мир!“

Не беше трудно от седлото върху

запенения кон да вдигна

арбалета и стрела да пусна,

и да пронижа и безумеца, и неговия възглас.

„Сега — отроних във последвалата тишина. —

Сега най-сетне има мир.“

 

„Балада за Скинър“

Фишер кел Тат

От двата склона — руините на Първи разлив димяха долу в ниското — двете армии на Тайст Едур най-сетне се видяха. Призраци се разлетяха над пепелищата, оръжия се надигнаха високо, победоносни викове разцепиха смълчания утринен въздух.

Сливането, разбира се, беше непълно. Третата, най-източна сила, предвождана от Томад Сенгар и Бинадас, продължаваше на юг по Пътя на картографите към Бели връх. Трул знаеше, че ще се съедини с тези две армии някъде недалече от цитадела Бранс и там в едно-единствено сражение щеше да се реши съдбата на Ледер, както и на империята Едур.

Стоеше подпрян на копието и не изпитваше желание да прибави гласа си към дивашкия рев, който го блъскаше от всички посоки. Малко по на север от руините в изровения от пролетни дъждове овраг кръжеше ято от стотина скорци, писъците им бяха удавени в гръмогласната врява — което превръщаше танца им в налудничава, кошмарна гледка.

В далечната редица на отсрещните воини се разтвори пространство. Напред бавно се полюшна едно-единствено, извисено над всичко знаме, а под него — фигура от бляскаво злато, вдигнала високо над главата си меч.

Бойните викове се удвоиха.

Трул потръпна от оглушителния рев. Извърна поглед от Рулад на отсрещното било и видя приближаващия се Феар.

— Трул! Конете ни чакат. Отиваме при императора! С Б’нага.

Трул кимна, притеснен от свирепия блясък в очите на Феар.

— Добре, братко.

Ездата до армията на Рулад се оказа странно преживяване. Трул не обичаше много конете, а още по-малко обичаше да ги язди. Подрусваше се тежко на седлото и всичко пред очите му се тресеше. Яздеха през обгорена земя, с купища трупове на изклан добитък от двете страни на черния разровен път, водещ към града. А ревът на воините бе като вълна зад гърбовете им и ги тласкаше напред.

Сетне, по средата, усещането се измести, преобърна се, когато гласовете на воините на императорската армия ги погълнаха. Конете спряха стъписани и с голямо усилие успяха да ги подкарат отново.

Щом започнаха да се изкачват по склона, Трул успя да види по-ясно брат си Рулад. Беше почти неузнаваем, изгърбен под тежестта на монетите. Челото му беше открито, с кожа с цвета на мръсен сняг, и от контраста очните кухини изглеждаха още по-тъмни. Беше оголил зъби, но като че ли по-скоро в болезнена гримаса, отколкото от радост. Ханан Мосаг стоеше от лявата страна на императора, робът Удинаас — вдясно. Хул Бедикт бе застанал на три крачки зад краля-магьосник. Майен и Урут ги нямаше.

Изкачиха се на билото, дръпнаха юздите и слязоха. Роби притичаха да отведат конете.

Феар пристъпи напред и коленичи пред императора. Над долината се разнесе нов гръмогласен рев.

— Братко мой — изхриптя накъсано гласът на Рулад. — Изправи се пред нас. — Императорът пристъпи и отпусна покритата си с монети длан на рамото на Феар. — Много неща имам да ти казвам, но по-късно.

— Както заповядате, императоре.

Измъчените очи на Рулад се отместиха.

— Трул.

Той се смъкна на коляно и заби поглед в земята.

— Императоре.

— Стани. За теб също имам думи.

„Не се съмнявам.“

— Майка пристигна ли жива и здрава?

Очите за миг блеснаха раздразнено.

— Да. — Като че ли искаше да каже още нещо на Трул, но се отказа и се обърна към Б’нага.

— Добре ли са джхеките, Б’нага?

Дивашка усмивка.

— Да, императоре.

— Радваме се. Ханан Мосаг иска да говори с теб за подредбата в предстоящата битка. За тези неща е подготвена шатра. Хул Бедикт ни е нарисувал подробни карти.

Б’нага се поклони и заедно с краля-магьосник тръгна нанякъде. Хул Бедикт ги последва.

— Нашите братя — каза Рулад и мечът затрепери в лявата му ръка. — Елате. В шатрата ни чака храна и пиене. Води, Удинаас.

Робът закрачи през гъмжилото воини. Едурите се отдръпнаха и разтвориха просека пред невзрачния ледериец. Императорът, Феар и Трул тръгнаха след него.

Щом влязоха в командната шатра, Рулад се обърна към Трул.

— Колко още смяташ да ме притискаш?

Трул погледна ръката, опряна в гърдите му.

— Струва ми се, че притискащият си ти, Рулад.

Миг напрегната тишина, после брат му се изсмя хрипливо и отстъпи назад.

— Думи от миналото ни, нали? Както бяхме някога, преди… — Махна с меча. — Преди всичко това. — Измъченият му поглед се взря за миг в Трул. — Липсваше ни. — Усмихна се на Феар. — И двамата ни липсвахте. Дай вино, Удинаас!

— Ледерийско питие — каза Феар.

— Свикнах с вкуса му, братко.

Трул и Феар последваха Рулад във вътрешния отсек. Робът вече наливаше три бокала от сребро и злато, ледерийска направа. Трул бе объркан — внезапният пробив във фасадата на Рулад го беше стъписал, наранил го беше дълбоко, а не можеше да си обясни защо.

Императорът подмина трона в центъра и се настани на сгъваем трикрак походен стол до отрупаната с храна маса. Още два такива стола бяха поставени от двете му страни. Рулад махна с ръка.

— Хайде, братя, седнете с нас. Знаем, разбираме добре — онова, което бяхме, като че ли е вече само пепел и братските ни чувства са обтегнати, за жалост.

Трул забеляза, че дори Феар е стъписан. Седнаха на ниските столове.

— Не бива да бягаме от спомените си — каза Рулад, щом Удинаас му подаде бокала. — Не е задължително родната кръв винаги да изгаря, братя. Трябва да има мигове, когато просто да ни… стопля.

Феар се окашля.

— Вие също ни… липсвахте, императоре…

— Стига! Никакви титли. Рулад, така ме е нарекъл баща ни, както са наричали всичките си синове всичките ни безбройни предци на рода Сенгар. Много лесно е да се забрави.

Удинаас постави чаша в ръката на Феар. Пръстите му сякаш по своя воля се свиха около нея.

Трул вдигна глава, щом робът пристъпи към него с третата чаша. Срещна очите на ледериеца и се смая от това, което видя в тях. Посегна и взе виното.

— Благодаря, Удинаас.

При думите му Рулад трепна и почти викна:

— Той е мой!

Очите на Трул се разшириха.

— Разбира се, Рулад.

— Добре. Да. Феар, трябва да ти кажа за Майен.

Трул бавно се отпусна, загледан във виното, което трепкаше в чашата в ръцете му. Все още виждаше погледа на роба, посланието, което сякаш съдържаше. „Всичко е наред.“

— Не я видях… — промълви колебливо Феар.

— Напоследък е зле. — Рулад го погледна нервно. — Съжалявам, братко. Не трябваше да… не трябваше да правя това. А сега, виждаш ли… — Пресуши чашата. — Още, Удинаас. Кажи му. Обясни, Удинаас, така, че Феар да разбере.

Робът напълни отново чашата и отстъпи назад. Срещна погледа на Феар.

— Тя е с дете. Вече няма съмнение, че сърцето й принадлежи на теб. Рулад искаше да не е така. Поне в началото. Но вече не. Той разбира. Но детето… затрудни нещата. Усложни ги.

Чашата в ръката на Феар не трепереше видимо, но Трул виждаше, че още малко и ще се разплиска, сякаш ръката на брат му изведнъж бе изтръпнала и станала безсилна.

— Продължавай.

— Няма прецедент, никакви правила няма за такива неща сред народа ви — продължи Удинаас. — Рулад е готов да прекрати брака си с нея, готов е да поправи стореното. Ако не беше детето, разбирате ли, Феар Сенгар?

— Това дете ще е наследник…

Рулад го прекъсна с хриплив смях:

— Не наследник, Феар. Никога. Не разбираш ли? Тронът ще си остане моето вечно бреме.

„Бреме. В името на Сестрите, какво те е пробудило, Рулад? Кой те е пробудил?“ Трул рязко извърна очи към Удинаас и съжали в ума си за внезапното озарение. „Удинаас? Този… този роб?“

Удинаас кимаше, без да откъсва очи от Феар.

— Воинът, който отгледа това дете, ще е неговият баща. Във всички неща освен в даването на име. Лъжа няма да има. Всички ще знаят. И ще има позорно петно…

— С което ще трябва да се справя аз — каза Феар. — Ако избера да застана до Майен, бивша съпруга на императора, с дете, което не е мое и което да отгледам като първородно на моята жена.

— Точно както го казахте, Феар Сенгар. — Удинаас отстъпи назад.

Трул бавно се изправи, посегна и изправи чашата в ръката на Феар. Брат му се сепна, погледна го и кимна.

— Рулад, какво казва майка за всичко това?

— Майен се самонаказва с белия нектар. Не е лесно да се надвие такава… зависимост. Урут се опитва…

Феар простена и стисна очи.

Трул видя как Рулад протегна ръка да докосне Феар, видя как се разколеба и се обърна към него.

Кимна му. „Да. Сега.“

Мигновен допир, който сякаш прониза Феар и той рязко отвори очи.

— Съжалявам, братко — промълви Рулад.

Феар се взря в лицето на най-малкия си брат.

— Всички съжаляваме, Рулад. За… много неща. Какво каза Урут за детето? То добре ли е?

— Физически — да. Но е попило страстта на майка си. Знам, не заслужаваш всичко това, Феар…

— Може би, Рулад. Но ще приема бремето. Заради Майен. И заради теб.

Дълго никой не проговори. Пиеха виното си и на Трул му се струваше, че между тях има нещо. Някаква част от живота му, за която си беше мислил… не че отдавна е отминала, а че изобщо не е съществувала. Седяха — тримата. Братя и нищо повече.

Нощта се спусна. Удинаас поднесе храна и още вино. По едно време Трул стана — алкохолът беше замъглил всичко пред очите му — и тръгна навън през платнените отсеци, незабелязан от Рулад и Феар.

В една от малките стаички със стени от зебло намери Удинаас.

Робът седеше на трикракото столче и вечеряше. Вдигна глава, изненадан от внезапната му поява.

— Храни се спокойно — каза Трул. — Заслужил си го, Удинаас.

— Желаете ли нещо от мен, Трул Сенгар?

— Не. Да. Какво си направил?

Робът килна глава.

— Не ви разбрах.

— С… него. Какво си направил, Удинаас?

— Не много, Трул Сенгар.

— Отговори ми. Какъв си за него?

Удинаас остави чинията си на земята, отпи от чашата вино.

— Поданик, който не се бои от него, предполагам.

— И само… това? Чакай… Да, разбирам. Но защо? Защо не се боиш от него?

Удинаас въздъхна и Трул разбра колко е уморен.

— Вие, всички Едур, виждате меча. Или златото. Виждате… силата. Ужасяващата брутална сила. — Робът сви рамене. — Аз виждам какво му отнема тя, какво струва на Рулад. Ледериец съм все пак — добави той с гримаса. — Разбирам от дълг. — Вдигна очи. — Трул Сенгар, аз съм негов приятел. Това е всичко.

Трул го изгледа, после каза:

— Никога не го предавай, Удинаас. Никога.

Ледериецът извърна очи. Отпи отново.

— Удинаас…

— Чух ви — отвърна му грубо робът.

Трул се обърна да излезе. Но спря и погледна през рамо.

— Не искам да се разделим така. Тъй че, Удинаас, за това, което си направил, за това, което си му дал — благодаря ти.

Робът кимна, без да вдигне глава. Посегна и си взе чинията.

Трул се върна в централния отсек и видя, че е дошъл Ханан Мосаг. Говореше на Рулад.

— Хул вярва, че е близо до един град, надолу по реката. На един ден път може би. Но все пак това пътуване е необходимо, императоре.

Рулад погледна сърдито към стената.

— Войските трябва да продължат. Към цитаделата Бранс. Никакво забавяне, никакви отклонения. Ще отида аз. И Феар, и Трул също. Хул Бедикт ще ни води. И Удинаас ще дойде, разбира се.

— Един К’риснан — каза кралят-магьосник. — И нашите нови демонски съюзници, двамата Кенрил’а.

— Добре, те също. Ще се срещнем при цитаделата Бранс.

— Какво има? — попита Трул. — Какво се е случило?

— Нещо е пуснато на свобода — отвърна Ханан Мосаг. — И трябва да се премахне.

— Пуснато от кого? И с каква цел?

Кралят-маг сви рамене.

— Не знам кой е виновникът. Но допускам, че е освободено, за да се бие срещу нас.

— Някакъв демон?

— Да. Мога само да усетя присъствието му. Волята му. Не мога да го определя. Градът се казва Брус.

Трул кимна замислено.

— Да можеше и Бинадас да е с нас.

Рулад вдигна очи.

— Защо?

Трул се усмихна, но не каза нищо. След малко Феар изсумтя и кимна. Рулад също се усмихна.

Ханан Мосаг ги изгледа поред.

— Не разбирам.

Императорът се изсмя. Грубо, но и малко горчиво.

— Изпращаш ни на поредния подвиг.

Ханан Мосаг пребледня.

Рулад се изсмя пак, този път — с нескрита насмешка.

Феар и Трул се разсмяха с него, а Ханан Мосаг зяпна невярващо.

Много вино бяха изпили, каза си по-късно Трул. Това беше. Много вино.

 

 

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия подкараха конете си през канавката и спряха в края на зеленото поле. От градската порта се бе появил авангардът на Батальона на търговците и Аквиторът позна Преда Унутал Хебаз — яздеше начело на синкавосив кон с бяла грива; животното мяташе нервно глава и тъпчеше нетърпеливо с копита.

— Ако не внимава, този звяр ще започне да скача — отбеляза Лоста. — И тя ще се изтърси по задник насред пътя.

— Което наистина би било лоша поличба — каза Серен.

След малко Преда успя да укроти коня.

— Усещам, че ще падне голямо чакане — въздъхна Лоста.

— Виждам Кралския батальон и Батальона на търговците. Не зная кои други сили са в Ледерас. Не мисля, че южните батальони и бригади са имали време да стигнат дотук, което е неприятно. — Помисли за миг и добави: — Ако прекосим това поле, можем да хванем крайречния път и да влезем през Рибарската порта. Това ще означава да мина през две трети от града, за да стигна до дома си, но пък корабът, за който сте се договорили, ще ви е наблизо.

Лоста сви рамене.

— Ще ви придружим до вратата ви, Аквитор.

— Не е нужно…

— Все едно, така сме решили.

— Тогава, ако не възразявате…

— Нека да е Рибарската порта. Водете, Аквитор.

 

 

Ариергардните части на Кралския батальон бяха завили в пресечката пред Вечния дом и вече крачеха в стегнат марш по булевард „Седмото затваряне“. Крал Езгара Дисканар, който стоеше на терасата на Първо крило да гледа официалното тръгване на Преда още от зори, най-сетне се обърна и влезе вътре. Инвеститурата скоро щеше да започне, но Брис Бедикт знаеше, че разполага с още малко време, преди присъствието му да стане наложително.

Четирима от гвардейците му бяха на терасата с него. Брис привика единия и нареди:

— Намери ми пратеник.

— Слушам, сър.

Брис зачака, загледан над града. Въздухът бе натежал — не само от влагата и зноя.

Пратеникът дойде — жена, която беше наемал често и знаеше, че може да й се довери.

— Занеси съобщение на брат ми, Техол, в дома му.

— Той на покрива ли ще е?

— Така очаквам. Съобщението е следното — да си стои там. И още едно, за брата Шаванкрат, който пази Техол. Име. Джерун Еберикт. Това е всичко.

— Ясно, сър.

— Върви.

Тя тръгна. Брис закрачи по тесния коридор в крилото на второто ниво. В другия край стъпалата водеха надолу към преддверие, част от централния куполен комплекс. Там завари Финад Морох Неват — седеше на една каменна скамейка.

— Брис, чаках те.

— Надявам се, че не е от дълго. Какво искате от мен, Финад?

— Вярващ ли в богове?

Изненадан, Брис помълча малко и отвърна:

— Боя се, че не разбирам уместността на този въпрос.

Морох Неват бръкна в кесийката на бедрото си и извади очукана плочка, каквито можеше да се намерят сред гадателите по пазарищата.

— Кога за последен път си говорил с Турудал Бризад?

— Първия консорт го няма в двореца — и в двата двореца — от вчера — каза Брис. — Първи евнух Нифадас заповяда всеобщо издирване и се реши, че Турудал е избягал. Не е съвсем изненадващо…

Морох подхвърли плочката и Брис инстинктивно я улови с лявата ръка. Погледна керамичния правоъгълник. Пожълтяла по краищата и нашарена с пукнатини, рисунката се свеждаше до няколко стилизирани щриха, но Брис все пак я разпозна.

— Плочката на Блудния. И какво от това, Морох?

Войникът се изправи. Беше отслабнал, забеляза Брис, и сякаш се бе състарил с десет години, откакто се бе включил в мирната делегация.

— Той е бил тук. През цялото време. Кучият му син е бил под носовете ни, Брис Бедикт.

— За какво говориш?

— За Блудния. За Първия консорт Турудал Бризад.

— Това е… нелепо.

— Имам малко по-грубо определение, Брис.

Кралският защитник го погледна.

— Как стигна до това необикновено заключение, Морох?

— Всяко поколение е имало Турудал-Бризадовци — о, с различни имена, но е бил той. Сцени по гоблените, картини. Мини и огледай кралската колекция, Брис — всичко е там, в главния коридор, и скоро ще бъде преместено. Било е тук, пред очите на всички, стига да намерят повод да погледнат.

— И какъв повод намери ти, Морох?

Гримаса.

— Той ме помоли да направя нещо за него.

Брис изсумтя.

— Нали е бог. — „Уж.“ — Защо ще му трябва помощта ти?

— Защото каза, че ти ще си много зает.

Брис си спомни последния си разговор с Турудал Бризад: „… краят на моята обективност“. Нещо такова.

— Признавам, че изпитвам известен… скептицизъм, Морох Неват.

— Остави го за малко настрана, Брис. Тук съм, за да ти поискам съвет. Нека допуснем най-лошото.

— Един бог да те моли за помощ? Предполагам, че трябва да се преценят възможните мотиви и последствията от приемането или отхвърлянето на молбата.

— Да.

— Това, за което моли, ще бъде ли от полза за Ледер?

— Той каза, че ще бъде.

— Къде е сега?

— В града някъде. Наблюдавал е последните бежанци, пуснати в града, от крепостната стена, така поне ми каза един от стражите ми.

— В такъв случай, Морох, според мен трябва да направиш каквото те моли.

— И да пренебрегна дълга си да браня краля?

— Предполагам, че според бога тази задача се пада на мен.

— Двамата с теб сме почти равни, Брис.

— Знам.

— Може би вярваш, че си по-добрият от двама ни. Аз вярвам в обратното.

— Не ние ще вземем това решение, Морох.

Морох го изгледа продължително, после отрони:

— Благодаря ти за съвета, Финад.

— Колебая се да го кажа, Морох Неват. Но дано Блудния да е с теб.

— Не е смешно — отвърна мечоносецът, обърна се и се отдалечи.

Брис слезе по стълбите. Стигна до главния коридор, спря и се огледа. Стените бяха избърсани, прахът по пода — изтрит. Наоколо се движеха стражи и дворцови служители, подготвяха всичко за предстоящата церемония. Мнозина извръщаха погледи към спящата фигура, свита на кълбо над централната плоча в средата на коридора.

Брис въздъхна и се приближи до Куру Кан.

— Цеда.

Старецът не издаде звук; после се завъртя с гръб към Брис.

— Събуди се, Цеда. Моля те.

Куру Кан вдигна глава, зашари с ръце по пода за лежащите до него лещи, вдигна ги към лицето си.

— Кой ме вика?

— Аз съм, Брис Бедикт.

— А, Финад. — Куру Кан вдигна очи. — Изглеждаш добре.

„Но ти — не.“

— Цеда, инвеститурата ще започне скоро. Освен ако не искаш да принудиш крал Езгара Дисканар да те заобиколи по време на тържествената процесия, ще трябва да се отместиш.

— Не! — Старецът пак се просна върху мраморната плоча. — Не трябва! Това е мое. Моето място.

— Настояваш да отстъпи встрани? Цеда, рискуваш да си навлечеш гнева на краля…

— Важно ли е? Ни най-малко. — Пръстите му задраскаха по пода. — Това е мое. Предупреди го, Финад. Предупреди краля.

— За кое?

— Няма да бъда отместен. И който се опита, ще бъде изгорен на пепел. На пепел, Брис Бедикт.

Брис се огледа. Бяха се струпали хора — да чуят разговора. Финадът се намръщи.

— Вървете си. Всички. — Хората се пръснаха.

Брис се наведе към Цеда.

— Последния път имахте четки и бои. Какво стана с тях?

— Четки и бои? — Очите на Цеда примигаха зад лещите. — Няма ги. Изчезнаха. Кралят вече те вика, Финад. Готов е да започне процесията. Нифадас идва — той ще недоволства, но все едно. Публиката ще е малка, нали. Важно ли е? О, да. Най-добре кралят да не ми обърне внимание — обясни му това, Брис.

Финадът се изправи.

— Добре, Цеда.

— Чудесно. Хайде, върви си.

 

 

— Не мирише добре.

Трул извърна очи към демона Кенрил’а, който бе проговорил. Съществото беше по-високо от Тайст Едур на конете им. Лице с по-остри черти от тези на Люляк, черно като изсечен базалт, горните и долни кучешки зъби се подаваха остри и лъскави като сребро. Кожена яка, ризница от бронзови плочи, със засъхнала по тях сол и потъмнели от патина. Тежък кожен колан, на който бе окачен огромен крив меч. Кожени гамаши, сиви и плътни. Демонът до него се различаваше само по избора на оръжие — грамаден чук, стиснат в двете му облечени в тежки метални ръкавици ръце.

Вторият Кенрил’а се озъби.

— Мирише на вкусно.

— Разцепени кокали — каза другият. — Костен мозък.

Вонята, за която говореха, беше като от гниещи трупове. Бяха стигнали до края на полето, отвъд което се издигаше палисадата на град Брус. Наоколо имаше гробни могили, едната — разровена. Не се виждаше жива душа.

— Братя, слезте и пригответе оръжията си — каза императорът.

Трул скочи от коня и се обърна.

— К’риснан, можеш ли да доловиш нещо?

Лицето на младия магьосник арапаи беше пребледняло. Той кимна.

— В града е, мисля. Знае, че сме тук.

Рулад стисна меча с две ръце и го вдигна.

— Удинаас, ти остани с конете. Феар вляво от мен, Трул — вдясно. К’риснан, стой на пет крачки зад нас. Демони, от двете ни страни.

— Може ли първо да ядем?

— И да пишкаме. Пишка ми се.

— Да беше помислил за това, преди да тръгнем — каза първият демон.

— А ти да беше ял. Имахме резервни коне колкото щеш.

— Тишина — изсъска императорът. — Слушахме ви през целия път. Престанете, да не реша първо вас да убия.

— Няма да е разумно — каза вторият Кенрил’а. — Надушвам повече от месо. Надушвам, че нещото още е живо там… и не е приятно.

— Усещам му вкуса — каза първият демон. — И ми се повръща.

— Да беше помислил за повръщане, преди да тръгнем — каза вторият.

— Мисля за повръщане всеки път, щом те погледна.

— Стига!

— Извинявам се за брат ми — каза първият демон.

— А аз за моя — добави вторият.

„Странни тирани.“ Трул стисна копието си и застана до Рулад.

Тръгнаха през полето. Щом стигнаха до изкопа, видяха първите тела. Смазани, нахвърляни на дъното на дълбокия изкоп. Работници и войници. Потъмняла и подута от жегата плът. Бръмчаха мухи.

Заобиколиха рова и се приближиха до града. Портата беше избита навътре, двете тежки крила бяха паднали. Някъде вътре в града лаеше псе.

Улицата беше затрупана с тела. Вратите на всяка къща и сграда също бяха избити навътре. Напред и вдясно два коня стояха впрегнати, фургонът, който бяха теглили, бе преобърнат. Умората и напрежението бяха изтощили животните и едното беше клекнало. Трул се поколеба, после закрачи към тях и извади ножа си от канията. Другите изчакаха, докато режеше такъмите да ги освободи. Животните не бяха в състояние да побягнат, но се затътриха бавно на треперещите си крака.

Трул се върна до Рулад.

— Идва — каза първият демон.

По главната улица излетя ято скорци и закръжи между сградите. Птиците сякаш кипнаха на черна грамада срещу Тайст Едур и Кенрил’а. А сред птиците крачеше висока призрачна фигура, с бяла кожа и бледоруса коса, провиснала на сплъстени кичури до раменете. Съществото беше с кожена ризница, напукана и почерняла. Нещо странно имаше в крайниците му.

— Не е въоръжен — каза Феар.

— Но е той — изсъска зад него К’риснан.

Скорците се завъртяха нависоко и накацаха по околните стрехи. Съществото спря на десет крачки от Тайст Едур и демоните и каза:

— Мирно е. Нали? И тихо.

— Аз съм император Рулад на Тайст Едур — каза Рулад. — Кой и какво си ти?

— Аз съм Форкрул Ассаил. Казвам се Лазур.

— Значи си демон?

Главата се кривна.

— Така ли?

— Това не е твоят свят.

— Не е ли?

Рулад се извърна.

— Премахни го, К’риснан.

— Не мога, императоре.

— Шумът от присъствието ви буди смут — каза Лазур.

Трул забеляза, че съществото има повече стави в ръцете и краката, а и нещо като панти по гръбнака. Движеше се странно отпуснато.

— Смут ли? — попита Рулад.

— Желая отново да има мир.

— Щом търсиш мир, просто трябва да се обърнеш и да си идеш, Лазур — намеси се Феар. — Иди си.

— Да си идеш значи да идеш другаде. Не мога да се оттегля от безредие, защото ще ме последва. Мирът трябва да се въдворява там, където се озовеш. Едва когато раздорът спре, ще има мир. — И Форкрул Ассаил пристъпи напред.

— Внимавай! — изръмжа един от демоните.

Лазур се понесе напред като вълна, а скорците отново взривиха небето.

Оръжието на Трул беше с най-дългия обхват, но той не се и опита да промуши съществото. Беше вдигнало ръце да отблъсне атаката и Трул предпочете да удари по тях с висок замах с дръжката на копието. Дясната ръка на Лазур се уви около нея като змия и стисна. Рязко огъване и черното дърво изпращя, а после се разцепи, червената му сърцевина лъсна по дължината на процепа. Трул едва успя да усети сблъсъка, когато лявата ръка на Лазур замахна.

Два пръста го докоснаха по слепоочието…

Вече падаше, но усети как се изви вратът му от удара. Ако беше останал прав, ако се беше опитал да устои, вратът му вече щеше да е прекършен. Летеше с рамото напред, падна и зарита.

Феар се беше присвил и атакува ниско, миг след замаха на Трул, посече косо и напред, за да порази Форкрул Ассаил в коляното.

Но кракът се изви назад, коляното се сгъна навътре, а в същото време Лазур посегна с лявата си ръка и сграбчи острието на меча. Изтръгна го от десницата на Феар, пръстите стиснаха и прекършиха желязото.

Трул и Феар се бяха провалили — но бяха направили това, което се искаше от тях. Фланговите им атаки бяха предшествали атаката на Рулад, за да се открие Лазур за удара на императора. Мечът на Рулад се завихри като мъгла, засвири във въздуха… но без да порази — Форкрул Ассаил като че ли просто се разливаше около него.

Лазур захвърли меча на Феар и пристъпи напред.

И впи пръсти като шипове в гърдите на Рулад, през ризницата от златни монети — пръстите се хлъзнаха между ребрата и пронизаха сърцето, после дръпнаха рязко.

Императорът рухна.

Лазур се завъртя към Феар.

И полетя назад, на осем или повече крачки във въздуха, едва избегнал замаха на чука, който се натресе в коравата пръст на улицата.

Лазур отстъпи още няколко крачки назад, щом другият демон връхлетя срещу него с грамадния крив меч, заиграл в ръцете му като кама.

Трул се надигна с усилие. Завъртя се, за да измъкне ново копие от колчана под седлото на коня…

… и видя, че Удинаас тича към него: носеше цял наръч в прегръдката си.

Трул грабна едно, извъртя се и скочи над тялото на Рулад. Съществото от расата на Форкрул Ассаил беше скочило вляво, присвито под удара на огромния меч. Демонът го изрита с все сила в хълбока.

Ударът го отхвърли назад, той тупна на земята и се превъртя два пъти, преди отново да стъпи на крака.

Но Трул чу как изпращяха ребра.

Демонът отново настъпи, този път от дясната страна на Форкрул Ассаил.

Миг преди да влязат в схватка, Трул хвърли копието.

Лазур не го видя. То го удари малко под лявата ключица и съществото залитна. Кривият меч на демона го удари в дясното бедро и изкънтя в костта. Демонът го изтръгна.

Трул изпъна ръка назад и му подадоха ново копие. Пристъпи напред.

Форкрул Ассаил вече бе измъкнал копието от рамото си и отблъскваше ударите на меча с ръце. Другият демон връхлиташе от лявата му страна, вдигнал високо чука.

Светлосинкава кръв бликна от двете рани… които сякаш започнаха да се затварят пред очите на Трул. Лазур отново скочи назад, обърна се и побягна.

Двамата Кенрил’а се присвиха, готови да го подгонят.

— Стой! — изрева Трул. — Оставете го!

Удинаас беше застанал над тялото на Рулад. Няколко крачки по-назад стоеше младият К’риснан — лицето му бе смразено от ужас. Клатеше невярващо глава.

— К’риснан.

Обезумелите очи се извърнаха към Трул.

— То… ме отхвърли. Силата ми… когато императорът умря… цялата сила… отхвърли я…

Демоните се приближиха.

— Оставете го на нас — каза първият и избърса синкавата кръв от кривото острие.

— Да — каза другият. — Изобщо не бяхме чували досега за тези Форкрул Ассаил, но решихме.

— Че не ни харесват — допълни първият.

— Никак.

— Ще го догоним и ще му го кажем.

— Удинаас, колко… — промълви Феар, без да откъсва очи от Рулад.

— Не много — отвърна Удинаас.

— Ще чакаме ли?

— Мисля, че ще е най-добре — каза Удинаас.

Феар се потърка по челото, стана и отиде да прибере меча си. Вдигна го, огледа го и го захвърли. Погледна през рамо към Трул.

— То счупи и черното дърво.

— Видях — отвърна с гримаса Феар. — Второто копие го хвърли добре, братко.

Все пак братята знаеха. Без Кенрил’а сега щяха да са мъртви.

— Можем ли да го подгоним вече? — попита първият демон.

Феар помисли и каза:

— Вървете.

Двамата Кенрил’а забързаха по улицата.

— Можем да хапнем пътьом.

— Добра идея, братко.

Някъде в града псето продължаваше да лае.

 

 

— Трябва да му помогнем — каза Сандалат Друкорлат.

Уидал я изгледа накриво. Стояха в края на зелената морава над морския бряг. Младият Тайст Едур седеше свит на кълбо долу на пясъка. И продължаваше да крещи.

— Не му е първото гостуване тук — каза Уидал.

— Как ти е главата? — попита тя.

— Боли.

Тайст Едур вдигна глава и зяпна Уидал и жената Тайст Андий, застанали до ковачницата.

— Уидал!

Ковачът повдигна вежди, макар че движението го накара да потръпне, и рече:

— Обикновено не е толкова разговорлив. — Каза го на Сандалат Друкорлат. После се обърна към младия: — Рулад, не съм толкова жесток да ти казвам „добре дошъл“.

— Коя е тя? Коя е тази… предателка?

— Жалка картинка — изсумтя Сандалат. — И божият меч е в ръцете му? Грешка.

— И така да е, нямам намерение да му го казвам — отвърна тихо Уидал.

Рулад се изправи с мъка и изпъшка:

— То ме уби.

— Да — отвърна Уидал. — Явно. Каквото и да е това „то“.

— Форкрул Ассаил.

Сандалат се вцепени.

— Трябва по-внимателно да си подбираш враговете, Едур.

Рулад й отвърна с почти истеричен смях и се закатери към тях.

— Да избирам ли? Аз нищо не избирам, жено.

— С всички е така, Едур.

— Какво търси тя тук, Уидал?

— Сакатия бог реши, че имам нужда от компания. Освен трите побъркани нахта.

— Любовници ли сте?

— Стига глупости — изръмжа Сандалат.

— Тя ти го каза — добави Уидал.

Рулад ги подмина и измърмори през рамо:

— Трябва ми мечът.

Двамата се обърнаха и го изгледаха.

— Мечът му? Онзи, който богът те е накарал да направиш ли?

Уидал кимна и каза:

— Но не съм виновен.

— Бил си принуден.

— Бях.

— Не оръжието е злото, а този, който го владее.

Той я изгледа.

— Не ми пука дали ще ми спукаш пак черепа. Наистина започвам да те мразя.

— Уверявам те, че чувствата ни са взаимни.

Уидал й обърна гръб.

— Аз се връщам в колибата си.

— Не се и съмнявам — сопна се тя зад него. — Да се молиш и да мрънкаш на своя бог сякаш ще си направи труда да се вслуша в жалкия ти хленч.

— Надявам се да прояви жалост към мен — отвърна през рамо Уидал.

— Че защо да го прави?

Той не отговори и разумно запази усмивката за себе си.

 

 

Застанал на десет крачки встрани от трона, Брис Бедикт гледаше тържественото влизане на крал Езгара Дисканар в куполната зала. На лицето му се бе изписало леко раздразнение, тъй като бе принуден да заобиколи свитата трепереща фигура на Цеда Куру Кан, но това премеждие вече бе зад гърба му и Брис видя как Езгара бавно възвръща строгата си тържествена физиономия.

В тронната зала го очакваха висши сановници и гвардейци. Първи евнух Нифадас бе застанал вдясно от трона и държеше върху кървавочервена възглавничка короната на Ледер. Първата конкубинка Нисал бе коленичила в подножието на подиума, от лявата страна. Освен Брис и шестимата му гвардейци тук бе и Финад Джерун Еберикт с шестима от Дворцовата стража.

И това беше всичко. Инвеститурата на този ден, деня на Седмото затваряне — или почти, тъй като нямаше единодушие за точната дата — щеше да бъде видяна само от тези малцина. Не според първоначалния замисъл, разбира се. Но имаше нови размирици, последното стълкновение бе най-кървавото досега. Името на краля се бе превърнало в проклятие за гражданството. Списъкът на поканите бе съкратен като мярка за сигурност, ала въпреки това Брис беше изнервен заради присъствието на Джерун Еберикт.

Кралят се приближи към подиума, дългите му копринени роби се хлъзнаха след него по лъскавия мраморен под.

— В този ден Ледер става империя — високо каза Нифадас.

Гвардейците изпълниха команда „За почест!“, запазена само за царствения род, и замръзнаха, неподвижни като статуи.

Езгара Дисканар се качи на подиума и бавно се обърна.

Първият евнух пристъпи пред него и му поднесе възглавничката.

Кралят взе короната и я сложи на главата си.

— От този ден — каза Нифадас, докато отстъпваше назад, — Ледер се управлява от император. — И се обърна. — Император Езгара Дисканар.

Гвардейците отпуснаха коляно в команда „Свободно“.

„И това е всичко.“

Езгара седна на трона.

Състарен, уязвим и безсилен.

 

 

Прозорците бяха затворени плътно. Пътеката беше обрасла с бурени, диви лози се бяха увили по стените от двете страни на стъпалата на входа. Откъм улицата зад тях се носеше миризма на пушек и далечен рев някъде от Пълзящия квартал, отвъд езерото Пропада, знак, че е започнал поредният метеж.

От Рибарската порта Серен Педак и спътниците й от Пурпурната гвардия яздеха ходом по затрупаните улици. Следи от плячкосване, трупове, притичващи пред тях фигури в страничните улички и проходи. Опожарени сгради, глутници подивели гладни псета, бежански семейства, свили се на завет тук-там, кралският град Ледерас като че ли беше затънал във варварство, а врагът все още бе на много левги отвъд хоризонта.

Беше стъписана и дори уплашена от това колко бързо е рухнало всичко. Въпреки цялото й отвращение и презрение към нравите на собствения й народ, някъде дълбоко в нея беше останала заровена вяра във вродената издръжливост на ледериите. Но тук, пред очите й, бе доказателството за внезапно и дълбоко падение. Отприщени алчност и диващина, страх и паника, отключили стихията на бруталността и безскрупулното равнодушие.

Подминаваха трупове на граждани, оставени да издъхнат на улицата сред локви кръв.

По една от широките улици близо до канала беше минала озверяла тълпа, може би само преди половин ден. Личеше, че войниците са се опитали да спрат метежниците и че са били изтласкани с бой. Сградите и богатите имения от двете страни бяха оплячкосани. Улицата беше хлъзгава и лепкава от кръв, а коловозите от фургони показваха, че поне тук градският гарнизон се е върнал, за да откара труповете.

Лоста и бойците му почти не проговориха през целия път, а и сега, когато спряха пред дома й, останаха на конете, с ръце на оръжията и нащрек.

Серен слезе.

Лоста и Корло я последваха.

— Изглежда непокътнато — каза магът.

— Вътре няма нищо ценно за грабене, както казах — отвърна Серен.

— Това не ми харесва — промълви Вреченият. — Ако бедата почука на вратата, Аквитор…

— Няма. Тези бунтове няма да продължат. Колкото повече се приближава армията на Едур, по-кротко ще става.

— В Трейт не стана така.

— Да, но тук ще е друго.

— Не разбирам защо смяташ така — каза Лоста и поклати глава.

— Идете да си потърсите кораба — каза Серен и се обърна към другите. — Благодаря ви, на всички. За мен бе чест, че се запознах с вас и пътувах в компанията ви.

— Пази се, момиче — промълви Корло.

Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Той кимна и пак каза:

— Внимавай.

— Чу ли го?

— Да. И главоболието ми го доказва.

— Съжалявам.

— Постарай се да запомниш, Серен Педак. Мокра е коварен лабиринт.

— Ще се опитам. — Обърна се към Лоста.

— Щом намеря работодателя ни и настаня хората си, ще те навестя, тъй че не е нужно да се размекваме — каза той.

— Добре.

— Не повече от ден и ще се видим пак, Аквитор.

Тя кимна.

Вреченият и магът се обърнаха, яхнаха конете и отрядът си тръгна.

Серен ги погледа още малко, после се обърна и тръгна по пътеката. Ключът за сложния механизъм на бравата беше под втората плоча.

Вратата изскърца и я лъхна миризма на прах. Влезе и затвори.

Сумрак и тишина.

Постоя дълго така, загледана в изпънатия напред коридор. Вратата в другия край беше отворена и се виждаше стаята зад нея, осветена от прашните слънчеви лъчи, идващи от двора и зад къщата. Точно пред нея беше високият стол, покрит с муселин.

Стъпка, още една. Напред по коридора. Малко пред входа за стаята — гниещото телце на мъртва сова — лежеше на пода като заспала. Пристъпи на пръсти покрай нея, влезе в стаята и усети лекия полъх от счупения прозорец — совата сигурно беше влетяла от двора през него.

Мебелите от двете страни тънеха в призрачни сенки, но това, което привлече погледа й, бе столът. Тя отиде до него и седна, без да свали плата: муселинът се издърпа навътре, щом тя се отпусна на меката седалка.

Серен примига и се озърна.

Сенки. Тишина. Смътен мирис на гнило. Мъртвата сова зад прага.

— Империята… на Серен Педак — прошепнаха устните й.

Никога не се беше чувствала толкова сама.

 

 

В столичния град Ледерас — докато отрядите войници на Джерун Еберикт просичаха с мечове пътя си през гъстата човешка гмеж, част от процесия на верни на краля граждани, тръгнали към Вечния дом, за да придружат с възторжените си възгласи коронясването, граждани, чиято кръв сега се плискаше по каменните плочи, за да ознаменува този славен ден; докато десетки хиляди скорци кръжаха все по-близо над старата кула, доскорошния Азат, превърнал се в Крепостта на Смъртта; докато Техол Бедикт — вече не на покрива си — се промъкваше по улици и улички на път към кантората на Селуш по заръка на Шурк Елале; докато детето Кетъл, мъртво доскоро, но вече много живо, седеше на стъпалата на старата кула, тихичко си пееше и плетеше венци от трева; докато лъчите на слънцето мятаха коси снопове през мъгливите пушеци — камбаните започнаха да бият.

Възвестяваха раждането на империята.

Края на Седмото затваряне.

Но книжниците бяха сгрешили. Седмото затваряне тепърва щеше да дойде.

След два дни.

Облегнат на една стена недалече от стария дворец и скръстил ръце, Първият консорт Турудал Бризад, богът, известен с прозвището Блудния, погледна в небето към облака скорци, щом камбаните закънтяха.

— Неприятни птици — каза. — Скорци…

Още два дни.

„Ужасно трагична грешка в сметките, опасявам се.“

„Ужасно трагична.“