Стивън Ериксън
Среднощни приливи (25)

21.

Предателят стои в сенките на Празния трон.

Затова той е празен.

 

„Гаданието на Плочките“

Цеда Паруду Еридикт

Тълпите бежанци ги бяха принудили да оставят главния път, но Серен Педак познаваше добре всички стари пътеки, лъкатушещи през околността, пътеките на пастирите, каменарски и дърварски пътища, пътечките на контрабандисти. В момента заобикаляха изоставена и обрасла с бурени варовикова кариера на север от Брус. Слънцето се спускаше зад дърветата вдясно.

Аквиторът — яздеше до мага Корло — се обади:

— Мислех си. За магията, която използвате. Не бях чувала за чародейство, което отнема волята на жертвите си, което прониква в умовете им.

— Не съм изненадан — изсумтя той. — Тук, в тези затънтени земи, цялата магия е груба и грозна. Няма финес, липсва изтънченост в боравенето със силите. В тази ваша страна повечето врати са затворени. Съмнявам се да е имало някакви нововъведения в науката за чародейството през последните десет хиляди години.

— Благодаря за възхитителния коментар, Корло. Може би ще се опитате да обясните нещата на едно невежо лице като мен.

Той въздъхна.

— Откъде да започна?

— От манипулирането на човешките умове.

— Мокра. Това е името на лабиринта.

— Хм. Да се върнем по-назад. Какво е „лабиринт“?

— Дори и този отговор няма да е лесен. Път на магия. Силите, които властват над цялото съществувание, имат различен облик. Което значи, че…

— Различен облик. Както са различни Крепостите ли?

— Крепостите. — Той поклати глава. — Да седите във фургон с квадратни колелета и да се хвалите колко гладко вози. Това са Крепостите, Аквитор. Те са създадени в един отдавна изчезнал свят, свят, в който силите са били по-груби, по-диви, стихийни. Виж, лабиринтите са добре напаснати.

— С това не ми помагате много, Корло.

Магът се почеса по брадата.

— Проклети бълхи. Добре. Пътища на магия със специфичен облик. Сходни и противоположни сили. Нали? Противоположните сили се отблъскват, докато сходните се държат заедно, разбираш ли. Също като водата в една река, всичко тече в една посока. Вярно, има въртопи, вирове и прочие. Но всичко рано или късно продължава надолу. За тези въртопи ще говоря по-късно. Тъй че лабиринтите са въпросните реки, само че не можеш да ги видиш. Течението е невидимо и това, което можеш да видиш, е само резултатът. Понаблюдавай тълпа, събрана на някой площад, и ще видиш как умовете на всички като че ли се сливат в едно. Бунтове, публични екзекуции или боеве, всичко това са податки за Мокра, те са това, което можеш да видиш. Но един маг, който е намерил път в лабиринта на Мокра, може да проникне по-надълбоко, в дълбините на тази вода. Всъщност магът може да скочи в нея и да заплува с течението. Да намери плитчина и да излезе на място различно от онова, от което е започнал.

— Значи когато казвате „пътека“, го разбирате във физически смисъл.

— Само ако предпочетеш да я използваш така. Но примерът с Мокра не е добър — в повечето случаи плитчините не те довеждат доникъде. Защото е чародейство на ума, а умът е много по-ограничен, отколкото си мислим. Да вземе Мийнас — това е друг лабиринт. Обликът му е свързан със сенки и илюзия, рожба е на Тир, лабиринта на Светлина. Отделни, но свързани. Отвориш ли лабиринта на Мийнас, можеш да пътуваш през сенки. Невидимо и бързо почти колкото мисълта. А илюзиите, виж, те показват родство с Мокра, защото е вид манипулиране на ума или поне на възприятието, посредством умело преобразуване на светлина, сянка и мрак.

— Тайст Едур прилагат ли този Мийнас? — попита Серен.

— Ммм, не. Не бих казал. Техният лабиринт по принцип е недостъпен за човешките същества. Куралд Емурлан. Той е Сянка, но Сянка по-скоро като Крепост, отколкото като лабиринт. Освен това Куралд Емурлан е разбит. На късове. Тайст Едур могат да достигат само до един такъв фрагмент и нищо повече.

— Добре. Мокра, Мийнас и Тир. Други има ли?

— Много, момичето ми. Рашан, Рюз, Теннес, Гугла…

— Гугла. Тази дума използвате в проклятията си, нали?

— Да. Това е лабиринтът на Смърт. Името на самия бог. Но за лабиринтите има и нещо друго. Те могат да са селения, цели светове. Минеш ли през прага, можеш да се озовеш в земя с десет луни в небето и звезди и съзвездия, които не си виждала никога преди. Места с две слънца. Или места, населени с духовете на мъртвите — макар че ако минеш през портите на селението на Гуглата, никога не се връщаш. Или не би трябвало, по-точно. Все едно, магът намира лабиринт, подходящ за неговата или нейната натура, вроден афинитет, ако предпочиташ. И след достатъчно изучаване и упражнение откриваш начини да проникваш в него, да боравиш със силите, които са в него. Някои хора, разбира се, са родени с естествен талант, което означава, че не им се налага да се трудят толкова упорито.

— Значи вие прониквате в този Мокра и това ви вкарва в умовете на други хора.

— Донякъде. Възползвам се от наклонностите им. Размътвам водата един вид, или я запълвам с плашещи сенки. Тялото на жертвата върши останалото.

— Тялото? Какво имате предвид?

— Да кажем, че вземеш две крави за клане. Едната от тях убиваш бързо, без дори да е разбрала какво я очаква. Другата, да речем, я повеждаш по пътека в място, изпълнено с миризмата на смърт, с рева на други умиращи животни от всички страни. Докато не разбере какво предстои, колкото и глупава да е. И се изпълва с ужас. Тогава я убиваш. Ако отрежеш по парче бут от всяко от двете животни, еднакъв ли ще е вкусът на месото?

— Нямам представа.

— Няма да е. Защото кръвта на уплашената крава се е напълнила с горчиви течности. Това произвежда страхът. Горчиви, отровни течности. Самото месо става нездравословно за ядене. Искам да кажа, че подвеждаш ума да реагира на невидими страхове, на необосновани вярвания и кръвта се замърсява, а това замърсяване усилва още повече страха, превръща вярването в увереност.

— Все едно че кланицата за втората крава е била само илюзия, докато в действителност е вървяла през тучно пасище.

— Точно така.

Серен замълча и се загледа в гърба на яздещия напред Лост.

— Добре — каза след малко Корло. — А сега ми кажи какво всъщност целеше, дете.

Тя се поколеба.

— Корло… можеш ли да направиш нещо със спомените ми? — Извърна очи. — Можеш ли да ги премахнеш?

— Аха. — Магът въздъхна. — Сигурна ли си, че го искаш?

— Можеш ли?

— Мога да те направя сляпа и безчувствена към тях, но самата ти същност ще се измъчва от тази странна празнина. Все едно че все си на ръба на разбирането, но така и не можеш да стигнеш до него. Би могло да те доведе до умопомрачение, Аквитор. Освен това тялото помни. Ще реагираш на неща, които виждаш, помирисваш, усещаш вкуса им, а не знаеш защо. Ще те гризе. Цялата ти личност ще се промени.

— Правил си го, нали?

Той кимна. След което подхвърли колебливо:

— Има друга възможност, момиче.

— Каква?

— Не нараняват спомените, Аквитор. Работата е в това, което изпитваш към тях. Сегашното ТИ, воюващо с тогавашното ТИ. По-добре не мога да го обясня…

— Разбирам.

— Е, мога да те накарам това, което изпитваш към тях, да е, хм, друго.

— В смисъл?

— Да прекратиш войната, момиче.

— Какво ще изпитам, Корло?

— Мога да те накарам да го изплачеш. Всичко, Серен. — Погледна я в очите. — А щом стане това, ще се почувстваш по-добре. Не много по-добре, но доста. Освобождаваш го всичкото, но само веднъж, обещавам. Имай предвид обаче, че в това пълно изплакване се крие риск. Може да се окаже точно толкова травмиращо, колкото самото изнасилване. Но няма да паднеш в капана на непрекъснатото му повтаряне. Облекчението пристрастява. Превръща се в натрапчиво поведение, едно от най-унищожителните. Започнеш ли да повтаряш упражнението в скърбене, то губи смисъла си, превръща се в рутина, във фалш, в игра на самозаблуда, на самооправдание. След което никога повече няма да можеш да надмогнеш нищо.

— Изглежда сложно, Корло.

— Така е. Спираш войната само с един изстрел и след това споменът не те кара да изпитваш нищо. Малко разкаяние може би. Същото, което изпитваш към всичките грешки, които си оставила зад гърба си през целия си живот. Съжаления, но не самоосъждания, защото това е истинският ти враг. Нали? Част от тебе, която чувства, че по някакъв начин си го заслужила.

Тя кимна. Не намери сили да проговори.

— Кара те да изпитваш желание да се самонаказваш.

Ново кимване.

Корло повиши глас:

— Вречен, бихме могли да…

— Да — отвърна той и вдигна ръка.

Бойците спряха.

Корло вече беше протегнал ръце, готов да й помогне да слезе от коня, и тя го изгледа сърдито:

— Вече го започна, нали?

— Не, момиче. Започна го ти самата. Помниш ли какво ти казах за вродения талант? Имаш го в изобилие.

— Никога не плача — отвърна тя, докато я повеждаше навътре в гората до пътя.

— Разбира се. Този лабиринт е тук, в главата ти, и през повечето си живот си го манипулирала като Върховен маг. Готова на всичко, за да продължиш напред, нали?

Тя спря и погледна назад през рамо.

Лоста гледаше към тях, едва видим сред дърветата.

— Не му обръщай внимание. Просто е притеснен, момиче. Няма да е тук, когато ти…

— Не. Да дойде с нас.

— Аквитор?

— Ако започна да те бия по гърдите, може да ти счупя някое ребро, Корло. Той е по-здрав.

Магът се ококори, после се усмихна.

— Вречен! Стига си ослушвал.

 

 

Лабиринтите. Много по-късно на Серен Педак й хрумна, че те са нещо трудно определимо, но в същото време съвсем понятно. Сили на естеството, склонности и тежнения. Обясненията на Корло я бяха просветлили донякъде за тези скрити сили, но до същинското откровение все пак я доведе знанието, спотаено в самата нея.

В един опростен свят обикновено се разпознаваха четири елемента и нещата се оставяха дотук. Сякаш вселената можеше да се ограничи до четири наблюдаеми и противопоставими прояви. Но Корло бе споменал и други и след като бе възприела този възглед, светът сякаш се разтвори, сякаш изведнъж се родиха нови цветове, цветове смайващи с ужасяващата си красота.

Вече бе убедена, че времето е един такъв елемент. Отрязъкът съществуване между две събития, състоящ се от безброй други събития, и всичко това — втъкано в сложните съчетания от причина и следствие, всичко изложено като образи, извезани в огромен гоблен, пресъздаващ последователност от сцени, които, след като човек можеше да се отдели и да ги погледне, се проявяваха като съсъществуващи. Всичко — едновременно, в мига на настоящето.

Беше възкресявала сцени. Горчиво самопризнание. Беше повтаряла сцени през по-голямата част от живота си. Беше наложила собствените си шаблони, лишени от нюанс, и беше гледала на собственото си отчаяние като на правомерна реакция, може би единствената правомерна реакция. Самозаблуда на разума, почти свръхестествено осъзнаване на множеството възможни перспективи. И тъкмо това през цялото време беше капанът: магията, наречена скръб, демоните на самоосъждането, които беше приканвала, които отново и отново се бяха появявали на този гоблен — различни сцени, едни и същи хилещи се злобно лица.

Разплитането на ритуала се оказа ужасяващо лесно, като издърпване на една-единствена бримка от тъканта. Ако беше работа на Корло, то той трябваше да е проявил невероятна деликатност, защото усилието изглеждаше изцяло нейно. Самият той седеше срещу нея на поляната, на трийсет крачки от пътя, с отпуснато и същевременно бдително изражение, и колкото и странно да беше, тя не изпита срам, че плаче пред него.

Лоста беше започнал да крачи нервно, но спря, когато бликнаха първите сълзи, и в един момент тя се озова в прегръдката му, притиснала лице до гърдите му.

При други обстоятелства ставащото сигурно щеше да й се стори противно. Скептикът в нея сигурно щеше да се надсмее като над някаква жалка хитрина, сякаш единствените искрени жестове са дребните, лишените от публика. Сякаш искреността е присъща единствено на самотата, защото да те гледат означава да се покажеш, а самопоказването по природа е фалшиво, защото буди очакване.

След удивително краткото облекчение и последвалата го умора, когато наистина почувства душата си опразнена, спокойна и пуста, вече можеше да огледа онова, което беше останало без оковите на чувствата. Беше решила да храни вяра в Бурук Бледия, да вярва — защото беше лесно, — че няма да се откаже от живота. Нали самата тя за нищо на света не би го направила. Отхвърлила беше доказателството, затаено във внезапно обзелата го лекота, в странното му волнодумие с нея през онези последни няколко дни. Той вече беше взел решението си. Беше разбрал, че войната е неизбежна, и бе поискал да заличи ролята си в предизвикването й. Да се откъсне точно от този гоблен. Но в собствената й самозаблуда имаше магия, в пътя към скръбта и разкаянието, и ритуалът се бе оказал утешително близък и познат.

От провала й произтичаше необходимостта да бъде наказана.

Не беше предизвикала изнасилването сама. Никой със здрав разсъдък не би го направил. Но беше изтъкала сцената с целия й възможен ужас.

Не всичко, което човек може да осъзнае за себе си, е приятно.

И беше плакала заради собствените си грешки, заради слабостта си и човешките си несъвършенства. Пред двама свидетели, които несъмнено си имаха свои лични истории, свои причини да скърбят.

Но вече бе свършило. Никаква полза нямаше да се повтаря повече точно този ритуал. Умората отстъпи на съня, а когато се събуди, беше утро. Отделението беше вдигнало лагер на поляната и всички все още спяха — с изключение на Лоста, който клечеше до малкото огнище и усърдно разпалваше тлеещия огън.

Бяха я загърнали с одеяло. Утринният въздух беше прохладен и влажен. Серен се надигна, придърпа одеялото около раменете си, стана и отиде при Вречения до тлеещия огън. Той не вдигна очи.

— Аквитор, отпочинахте ли си?

— Да, благодаря. Не знам дали трябва да се извиня…

— За какво? Чух някакви коне, на юг оттук.

— Трябва да е Брус. Там има малък гарнизон.

— Брус град ли е?

— Село, израсло между каменни руини. Някога е било светилище за тартеналите, макар че не са го построили те.

— Откъде знаете?

— Мащабите са твърде неприсъщи за тартеналите.

— Твърде малки?

— Твърде големи.

Той вдигна очи, примижа и се изправи.

— Май е време да приготвя яденето.

— Странен командир сте — каза с усмивка Серен. — Готвите всяка закуска за войниците си.

— Винаги се будя първи — отвърна той и придърпа торбата с продукти.

Тя седеше и го гледаше, замислена колко пъти е правил това. Колко поляни като тази, колко пъти е ставал първи сред хъркащите войници. Толкова далече от всичко, което наподобява дом. По някакъв начин го разбираше. В Празната крепост имаше две проявления, говорещи за характер като неговия. Пътник и Скитник, с тънката разлика на мотива между двата персонажа.

Даде си сметка, че не е трудно да гледаш човек като Вречения.

Закашлян, магът Корло се измъкна от завивките и се дотътри до огъня.

— Къде е този чай?

— Почти е готов — отвърна Лоста.

— Боли ме главата — оплака се Корло. — Става нещо.

— Чух конско цвилене преди малко — каза Вреченият.

— Чаят е достатъчно сварен за мен, сипи.

Вреченият гребна с черпака и напълни подадената от Корло тенекиена чаша. Серен забеляза, че ръката на мага трепери.

— Диадемата може да ни потрябва днес, сър.

— Уф. Не ми се ще. Да го избегнем, ако можем.

— Да.

— Диадемата ли? — попита Серен. — Онази, с чиято помощ отворихте пътя до Трейт?

Корло я изгледа рязко и кимна.

— Но не за това. В нея са втъкани и други ритуали. Четиридесет всъщност. Този, който може да ни се наложи да използваме сега, ни ускорява. Прави ни по-бързи от обичайното. Но гледаме да го използваме колкото може по-рядко, защото ни оставя разтреперани и колкото повече го използваме, толкова по-лошо става.

— Затова ли треперите сега?

Той погледна ръката си, после отпи от билковия чай.

— Не. Това е друго.

— Това, което става сега в Брус.

— Сигурно.

— Събуди другите, Корло — каза Лоста. — Аквитор, налага ли се да избегнем Брус?

— Трудно ще е. На изток има верига хълмове. Без добри пътеки през тях. Ако тръгнем натам, ще загубим ден-два.

— Да.

— Аз ще се погрижа за конете — каза след малко Серен.

Вреченият кимна и каза:

— После ела да хапнеш.

— Слушам, сър.

Усмивката, с която й отвърна, я зарадва, колкото и лека да беше.

 

 

Навлязоха сред руините много преди да се покаже селото. Повечето бяха полузаровени в земята, издигаха се на гърбици изпод влажния килим от листа. Стари корени стягаха камъка, но явно не бяха успели да разпукат странната скала. Издигнатите над терена улици оформяха безумна плетеница от пътища през леса, засипани с мъртви листа, но иначе неподвластни на разрухата. Щом стигнаха края на дърветата, видяха на голото пространство пръснати куполни сгради — и дървената стена на Брус зад тях; над нея се къдреше сив дим.

Куполните сгради имаха официални входове — издадени напред сводести коридори с отвори, широки колкото беше височината им — над три човешки боя.

— Дъх на Гуглата — изсъска Корло, щом ги видя. — Пред тия дори гробниците на К’Чаин Че’Малле са като джуджета!

— Не съм виждала такива гроб… — почна Серен, но магът я прекъсна:

— В такъв случай съм изненадан, защото по тези земи има много останки. Били са нещо средно между гущери и дракони, ходели са на два крака. Много и остри зъби — по пазарите в Трейт се продават стари зъби и кокали. Някога К’Чаин Че’Малле са властвали над целия този континент, момиче. Много преди да дойдат хората. Все едно, техните гробници са били подобни на тези, само че по-малки.

— О! За тях се смята, че са на Тартенал. В тях не е намирано нищо.

— К’Чаин Че’Малле така и не са имали възможност да ги използват, затова. Повечето от тях поне.

Подкараха мълчаливо покрай първата постройка и скоро видяха стотина войници и работници, струпани пред селото. Като че ли разкопаваха малък издължен хълм. Гробна могила. Конски впрягове теглеха каменни блокове от върха на могилата, а след тях връхлитаха копачи.

— Не бих искал да имам нищо общо с това, сър — измърмори Корло.

Спряха.

— Какво има вътре? — попита Лоста.

— Нищо, което да има нещо общо с тези развалини. Поне така мисля.

— Това, че се изразявате така мъгляво, не ни помага много — подхвърли Серен.

— Добре де. Исках да кажа, че ниските могили са на нещо друго. И погребването е било засукана работа. Много прегради. Вречен, в тази група има маг, който ги развързва.

— Всичките?

— Почти. Оставил е една-две. Мисля, че иска да върже онова, което е там.

— Забелязаха ни — каза Серен.

Към тях вече идваха конници, водеше ги офицер.

— Познаваш ли го? — попита я Вреченият.

— Финад Арлидас Тулид. Командва гарнизона на Брус.

Лоста я погледна.

— И?

— Неприятен човек.

Отрядът включваше шестнадесет конници. Дръпнаха юздите и Арлидас кимна на Серен.

— Аквитор. Познах ви отдалече. Откъде идвате?

— От Трейт.

— Дълъг път. Предполагам, че сте го напуснали, преди да падне.

Тя не каза нищо.

Финадът огледа бойците от Пурпурната гвардия и това, което видя, явно не му хареса.

— Идвате съвсем навреме. Събираме набор.

— Те вече са мобилизирани — каза Серен. — Като мой ескорт. Пътувам за Ледерас, за среща с краля.

Арлидас се намръщи.

— Безсмислено е, Аквитор. Той се е свил на трона си и трепери. А Цеда си е изгубил ума. Затова реших да обявя нашата независимост. И смятаме да се защитим срещу проклетите сивокожи.

Смехът й изригна внезапно и тя моментално съжали.

— Независимост ли, Финад? Село Брус? И вие начело? Като какъв, император може би?

— Вие сте влезли в територията ни, Аквитор. А това означава, че вие и вашият ескорт сте ми подчинени. Радвам се, че виждам всички ви снаряжени, защото резервните ми оръжия са в недостиг.

— Вие не можете да ни мобилизирате, Финад — намеси се Лоста. — И ви съветвам да не го превръщате в проблем, иначе скоро ще се окажете с много по-малобройна войска.

Арлидас се озъби.

— Вие шестимата и Аквиторът…

— Финад. — Един от конниците в отряда подкара напред и дръпна юздите до Арлидас. Шкембест, космат, с малки очички и оцапано с кал лице. — Този там е маг. — И посочи Корло.

— Както и ти, проклет нерекски мелез такъв — сопна се Финалът.

— Кажи му — обърна се Корло към другия маг. — Името ти е Ърджър, нали? Кажи на своя Финад, Ърджър.

Полунерекът облиза устни.

— Ще ни убие всички, сър. До един. Без да се изпоти дори. И ще почне с вас, Финад. Ще ви изтръгне мозъка и ще го хвърли в тиган с врящо масло.

— Върни се при могилата, Ърджър — каза Корло. — Демонът ви се опитва да се измъкне, може и да успее. Ще изтървеш шанса да го вържеш.

Магът бързо се извъртя в седлото.

— Блудния да ме вземе, прав е! Финад, трябва да ида! Веднага! — Обърна коня и го смуши припряно.

Арлидас изгледа с яд Серен, Лоста и Корло, изръмжа и махна на войниците си.

— Назад към могилата. Обръщай, проклети да сте!

Препуснаха обратно в галоп.

Серен изгледа накриво Корло.

— Много на страшен се направи, нали?

Магът само се усмихна.

— Да тръгваме, преди да са се съвзели — подкани ги Вреченият.

— Ще ми се да разбера как го направи, Корло.

Усмивката му се разшири.

— Ще ти се, нали?

 

 

— Винаги има нещо злокобно в прах, вдигаща се от далечен път, не мислиш ли?

Трул Сенгар примижа на изток и най-сетне успя да зърне едва видимото сивкаво петно във въздуха.

— Нищо тревожно, Люляк. Подозирам, че е колона от войската на баща ми. Част от нея наскоро завзе Манс.

— Там имаше бой — каза демонът с въздишка. — Двама мои ближни паднаха.

— Съжалявам — отвърна Трул.

Бяха спрели на лагер в покрайнините на Тетел, в подготовка за ускорен марш до Първи разлив, където войската им щеше да се съедини с императорската, преди да ударят на югоизток към Ледерас. Армията на Томад щеше да продължи по Пътя на картографите и да подходи към столицата от север. При всяко приближаване ледерийските сили отстъпваха пред тях. Все пак предстоеше още едно сражение, навярно пред стените на Ледерас.

Трул погледна отряда си. Десетина от воините се бяха струпали около Канарт, който бе увлечен в някаква разгорещена тирада, съпроводена с много жестове. Капитанът му, Алрада Ан, стоеше наблизо, уж незаинтересован, но надаваше ухо.

Откакто Трул се беше сдобил със своя демон охранител, другите воини се държаха на разстояние, командирите на отделения с неохота заставаха мирно дори когато Трул се обърнеше към тях със заповеди. Явно имаше нещо нередно в това, че един демон беше отличен от останалите, с което явно се изтъкваше, че съществото е разумно, че е личност. И това беше съвсем разбираемо, предвид обичайното отношение към Кенил’ра от страна на техните господари Тайст Едур. Но Трул много добре знаеше, че тук има и нещо повече.

По време на похода им от Високи форт беше разбрал, че повечето воини и жени го отбягват. Все още не беше произнесена официална присъда, но мълчаливото осъждане вече бе налице, а тъкмо тези неизречени форми на наказание съхраняваха целостта сред племената на Едур — отхвърлянето на всяко отклонение от обичайното поведение трябваше да е видимо, в наказанието трябваше да участват всички и урокът — да е ясен за всеки, който би могъл да се поддаде на подобни опасни импулси. Трул много добре разбираше всичко това и не се бунтуваше срещу него.

Без демона щеше да е много по-болезнено, щеше да се чувства много по-самотен, отколкото беше сега. Но дори с Люляк си оставаше една истина, която го терзаеше. Демонът не беше свободен, а ако беше, нямаше да е до него, на негова страна. Самата предпоставка за приятелство беше порочна и Трул не можеше да се самозалъже, като повярва в противното.

Феар нито веднъж не му беше проговорил от Високи форт досега. Заповедите се предаваха чрез Б’нага, който беше равнодушен или просто не можеше да долови напреженията около Трул.

Наблизо седяха двамата им поверени, кралицата и синът й, за които отрядът на Трул осигуряваше ескорт от Високи форт. Возеха ги във волска кола, за малките рани на принца се грижеше ледерийски роб, а на кралицата бяха осигурили робиня, за да им готви и да им прислужва. Отстъпка, позволила на жената на краля да си възвърне високомерието. При все това, откакто бяха пленени, двамата почти не бяха проговорили.

Алрада се приближи и спря пред него. Трул заговори пръв.

— Капитане. Защо е толкова възбуден Канарт?

Тъмнокожият воин се намръщи.

— Заради теб, Трул Сенгар.

— Аха. И дойде, за да ме предупредиш за бунт?

Предположението явно го засегна.

— Не съм ти съюзник в това. Канарт се кани да се обърне към Феар и да поиска нов командир.

— Какво пък, това ще е облекчение — каза Трул. — А ти какво искаш тогава?

— Искам да се извиниш, преди Канарт да е отправил молбата си.

Трул извърна очи. На юг, от другата страна на Тетил, се простираха ферми. Пусти, без стока, без хора, работещи по нивите. Дъждовете бяха добри и всичко бе потънало в тучна зеленина.

— Беше робиня от Блуроуз, нали? Майка ти. Заради това все се държиш настрана от нас.

— Не се срамувам от нищо, Трул Сенгар. Ако се опитваш да ме уязвиш…

Той срещна погледа му.

— Не. Тъкмо обратното. Зная, че не ме харесваш. Всъщност никога не си ме харесвал — много преди да ударя… жена. Странното е, че аз винаги съм ти се възхищавал. На силата ти, на решимостта да се издигнеш над потеклото си…

— Да се издигна? — Алрада се усмихна хладно. — Не страдам от подобни подтици, Трул Сенгар. Преди да умре, майка ми сподели много тайни. Народът на Блуроуз оцелял от война, от която не е трябвало да има оцелели. Вярвало се е, че Едур са ги избили до крак. Необходимо е било да се вярва в това.

— Обърка ме, Алрада Ан. За коя война говориш?

— Говоря за Предателството. Когато Едур и Андий са воювали като съюзници срещу К’Чаин Че’Малле. Предадени са били Андий, а не Едур. Скабандари Кървавото око е промушил Силхас Руин. В гърба. Всичко, което си учил като дете и в което вярваш до ден-днешен, е лъжа, Трул Сенгар. — Усмивката му стана още по-хладна. — А сега ще ме обвиниш, че аз съм лъжецът.

— Блуроуз са Тайст Андий?

— Кръвта е разредена, но си остава.

Трул помълча, после кимна. На себе си.

— Не виждам основание да те наричам лъжец, Алрада Ан. Всъщност твоята версия изглежда по-логична. В края на краищата ако ние бяхме предадените, трябваше да сме това, което са андиите днес — останки от един сломен народ…

— Не толкова сломен, колкото си мислите — каза Алрада.

— Смяташ, че Блуроуз няма да капитулира? Не е ли вече протекторат на ледериите? Покорен народ?

— Те чакаха това, Трул Сенгар. В края на краищата истината не може да остане скрита — окупират ли едурите Блуроуз, ще се разбере, че в жилите на управляващата класа тече кръв на Андий.

— Вероятно.

Двамата замълчаха. После Алрада Ан промълви:

— Не тая омраза към самия теб, Трул Сенгар. Омразата ми е към всички Тайст Едур.

— Разбирам.

— Нима? Виж духовете-сенки. Призраците, които сте обвързали към Едур, които са принудени да се сражават в тази война. За да намерят забвение под мечовете от ледерийска стомана, фаталното желязо, срещу което нямат никаква защита. Те са Тайст, сенките на падналите от онова предателство преди толкова време.

Демонът заговори:

— Вярно е, Трул Сенгар. Духовете са принудени, също като Кенил’ра. Те не са ваши предци.

— Нищо не мога да направя — отрони Трул.

Остави ги, без дума повече да каже, и тръгна през лагера. Всички го отбягваха, пътят му се разтваряше без никаква пречка като от чародейна ръка. Трул не беше неподатлив на съжалението. Съжаляваше, че не може да върне онзи миг, в който беше изгубил самообладание, когато се беше отприщил гневът му. Предполагаше, че жената бе права. Първо и преди всичко трябваше да се изцерят ранените Едур. Нямаше време за демони. Не трябваше да я удря.

Основанията му обаче не интересуваха никого. Постъпката му беше непростима, и толкова.

Продължи към командната шатра.

И разбра, че ездачите, които бяха видели преди малко на пътя, са дошли. Сред тях — и Урут, майка му.

Стоеше до коня си.

Феар излезе от шатрата и закрачи към нея.

— Едва се държа на крака — тъкмо казваше Урут. — Ако ни свърши храната в похода на юг, позволи ми да съм първата, която предлага да заколим конете. — Забеляза Трул и се обърна към него. — Направил си ужасни грешки, синко. Въпреки това тази крайност в отношението на жените в този лагер няма да бъде търпяна. Мое е правото да те съдя, не тяхно. — Извърна очи към Феар. — Воините да не би да са жалки деца? Да се държат за майчините поли? Твоят брат Трул прояви ли страх на бойното поле?

— Не — отвърна Феар. — Храбростта му е неоспорима…

— За тебе и за твоите воини нищо друго не е важно. Имах по-добро мнение за теб, най-големия ми син. Брат ти е потърсил цяр за паднал в битката другар…

— Демон…

— А демоните не се ли сражаваха при Високи форт? Не дадоха ли много от тях живота си, за да спечелим победа? Лечителите са длъжни да се подчинят на желанията на воините след битка. Не те ще преценяват кой заслужава изцерение и кой — не. Ако бях тук, сама щях да ударя онази жена заради наглостта й. Нима всяка жена Едур трябва да възприеме недостатъците на нашата императрица Майен? Не, доколкото имам думата за тези неща. А ти, Феар, ще промениш отношението на воините си. Ще им припомниш подвизите на Трул по време на похода ви, за да донесете меча на императора, ще им припомниш, че тъкмо той донесе вестта за ледерийския лов на тюлени. И най-важното, Феар, няма да обръщаш гръб на брат си. Оспорваш ли това, което ти казвам?

Сякаш огромно бреме се смъкна от плещите на Феар и той изправи рамене и се усмихна — малко криво все пак.

— Не бих и посмял.

Трул се поколеба, после отвори уста.

— Майко, гневът на Феар към мен беше заради несъгласието ми с необходимостта от тази война. Бях небрежен и споделих гласно възраженията си…

— Разколебаната вярност към императора е опасно нещо — каза Урут. — Феар е бил прав да се разгневи и не съм доволна от думите ти. Само императорът има власт да спре това завоевание, а той няма да го направи. Нито Феар, нито аз, нито никой не може да откликне на съмненията ти, Трул. Не разбираш ли това? Само Рулад, а той не е тук.

— Разбирам — отвърна Трул и погледна Феар. — Извинявай, братко. Ще запазя думите си за Рулад…

— Той не иска да ги чуе — прекъсна го Феар.

— Въпреки това.

Двамата се взряха един в друг. Урут въздъхна.

— Стига с това. Трул, това ли е въпросният демон?

Трул се обърна към Люляк, който бе застанал на пет крачки зад него.

— Да.

Майка му пристъпи към демона.

— Кенил’ра, родът ви още ли властва в родния ви свят?

Той кимна почтително.

— Тираните си остават, господарке. Войната продължава.

— Но ти не си войник.

Люляк сви рамене.

— Дори Кенил’ра трябва да ядат, господарке.

— Малко са войниците сред тези, които сме призовали — каза Урут.

— Ние губим войната. Четири от кулите на Кенил’ра вече паднаха. Кораби на Корвалахрай вече са стигнали чак до река Чирахд.

— Утре заран трябва да тръгна, за да се видя с императора — каза Урут. — Значи ни остава тази нощ.

— За какво? — попита Трул.

— За разговор с един тиран на Кенрил’ра — отвърна тя, без да откъсва очи от демона. — Може би е дошло времето за официален съюз.

— Те не са доволни от кражбите ви, Тайст Едур.

Урут се намръщи.

— Ти си селяк, демоне. От теб искам само пътя към вашия свят. Запази мнението си за себе си.

Остави ги и влезе в командната шатра. Трул се обърна към Феар. Брат му го гледаше втренчено.

— Дойде, за да говориш за нещо с мен ли?

Трул се поколеба.

— Воините ми скоро ще се обърнат към теб, за да поискат нов командир. Мислех да ги изпреваря, като се оттегля.

Феар се усмихна.

— Да се „оттеглиш“. Май вече сме истинска армия. По ледерийски образец. Сержанти, лейтенанти, капитани.

— И командири.

— Никакво оттегляне, Трул.

— Добре. Очаквай Канарт скоро да помоли да го приемеш.

— Ще го приема. Макар че няма да остане доволен. — Феар пристъпи към него. — Скоро ще се съберем с братята си. Знам, че имаш какво да кажеш на Рулад. Внимавай, Трул. Нищо не е такова, каквото беше.

— Това го виждам, Феар.

— Виждаш го, но не го разбираш.

— А ти? — предизвика го Трул.

Феар само сви рамене, обърна се и закрачи към шатрата.

— Майка ти иска да играе опасна игра — каза Люляк.

— Това е играта на императора, Люляк. — Трул се обърна към демона. — Твоят народ е във война във вашия свят?

— Аз хвърлям мрежи.

— Но ако потрябва, вашите господари тирани могат да те призоват на военна служба.

— Кенрил’а са властвали много време, Трул Сенгар. И самодоволството ги е отслабило. Не могат да видят неизбежното си падане. Винаги е ставало така, поради тази слепота. Колкото и дълго и съвършено ясно да е изписано от миналото падението на империи и цивилизации, остава си вярата, че точно тази ще живее вечно и че не е подвластна на несломимите закони на разпадането, обвързващи всичко в естеството. — Малките кротки очи на демона гледаха Трул, без да мигнат. — Аз съм хвърляч на мрежи. Тирани и императори се издигат и падат. Цивилизации процъфтяват и след това умират, но винаги има хвърлячи на мрежи. И копачи на земя, и пастири на стада. Ние сме там, откъдето цивилизацията започва и където свършва, ние сме тук, за да я започнем отново.

Любопитно слово, помисли си Трул. Селяшката мъдрост рядко биваше изречена така простичко. Въпреки това претенциите за истинност бяха неизброими.

— Освен ако всички хвърлячи на мрежи, копачи и пастири са мъртви, Люляк.

— Говорех не за самите нас, а за задачите ни. Кенил’ра, Едур, ледериите, — никой не е вечен. Само задачите.

— Освен ако всичко не умре.

— Животът винаги се връща, рано или късно. Винаги. Ако водата е замърсена, ще се намери нова вода.

— Майка ми каза, че иска да те използва, за да отвори път. Как ще стане това?

— Ще бъда принесен в жертва. Кръвта ми ще е пътят.

— Не настоях да бъдеш изцерен само за да те принесат в жертва, Люляк.

— Нищо не можеш да направиш, Трул Сенгар.

— Не може да няма изход. Няма ли начин да те освободя?

Демонът помълча.

— Кръвта ти може да създаде ново обвързване. На самия мен към теб. Тогава би могъл да ми заповядаш.

— Да направиш какво? Да се върнеш във вашия свят?

— Да.

— А ще може ли след това да бъдеш призован отново?

— Само от тебе, Трул Сенгар.

— Искаш да стана твой господар ли, Люляк?

— Алтернативата е смърт.

— Но по-рано ми каза, че би я предпочел пред робството.

— При избора да се бия в тази война или да умра — да.

— Но връщането у дома…

— Това е за предпочитане пред всичко друго, Трул Сенгар.

Тайст Едур извади ножа си.

— Какво трябва да направя?

 

 

Скоро след това Трул влезе в командната шатра и намери Феар и Урут в централния отсек.

— Майко.

Тя се обърна и го погледна намръщено.

— Какво си направил?

— Отпратих демона си. Ще трябва да си намериш друг.

Погледът й се спря на лявата му ръка — прорезът през дланта още кървеше.

— Виждам. Сине, няма ли да свърши някога това твое непокорство?

— Платих висока цена, за да спася живота на този демон.

— Какво от това?

— Ти искаше да го използваш, за да си отвориш път към неговия свят…

— И?

— За да го сториш, трябваше да го принесеш в жертва…

— Демонът ли ти каза това? Излъгал те е, Трул. Всъщност убийството му щеше да прекъсне връзката към неговия свят. Измамил те е, сине. Но двамата сега сте обвързани. Можеш да го призовеш да се върне и да го накажеш.

Трул се усмихна.

— Знаеш ли, майко, мисля, че ако бях на твое място, щях да направя същото. Не. Изпратих го да се върне у дома и там ще си остане.

— А там като нищо може да се окаже задължен да се бие в друга война.

Трул сви рамене.

— Това вече няма да го решавам аз.

— Труден си да те разбере човек — въздъхна Урут.

— Съжалявам. Този съюз, който искаш да се опиташ да сключиш с демонските тирани… какво очаква императорът от него? Какво се кани да предложи Рулад в замяна?

— Наистина ли те интересува, сине?

— Да.

Урут стрелна с очи Феар и въздъхна.

— Корвалахрай са мореплаватели. Достигат до земите на Кенрил’а през една огромна река и сега флотът, понесъл всички Корвалахрай, се приближава към самото им ядро. Мощта на Рулад е такава, че може да отклони временно тази река. Пожарът ще унищожи нашественическата флота. Това деяние на свой ред ще послужи на Едур. В замяна ни дават повече демони за нашата война, навярно един-двама по-низши Кенрил’а, които са много по-опитни в бойните изкуства от поданиците си Кенил’ра. — Обърна се към Феар. — Ще ми трябва друг демон.

— Добре.

— И място за усамотение след това.

Феар кимна и каза:

— Трул. Върни се при отряда си.

 

 

На връщане към хората си Трул се усети, че се усмихва. Радостта на Люляк няколко мига преди да изчезне беше като на дете. И все пак умът на демона не беше толкова елементарен. Трябваше да е осъзнавал риска, че щом измамата се разкрие, Трул може да го призове в изблик на гняв и да му наложи ужасно наказание. Ала по някаква причина Люляк бе преценил, че това едва ли ще се случи.

„Слабостта ми. Толкова открита и непресторена, че дори един демон може да я види.“

Може би не беше истински воин в края на краищата. Не беше изпълнител на заповеди, способен да заглуши всякакви ненужни мисли в служба на каузата. Нито водач, който да тръгне напред с увереността на заслепяващ пламък, който да привлече всички след него.

Още по-лошото бе, че хранеше подозрения за преобразяването на Рулад. Феар в младостта си не беше проявявал наглото високомерие на Рулад, надутото му перчене — всичко това можеше да подобава на един пълководец, но не и по начина, по който Феар водеше своите воини. Рулад беше развилняла се арогантност, а Феар — спокойна и сдържана увереност, и Трул не беше сигурен доколко тази най-съществена черта се е променила у Рулад.

„Тук съм чужд.“

Осъзнаването на това го стъписа и забави стъпките му. Той се огледа, изведнъж се почувства изгубен. Тук, уж сред своите хора.

„Тайст Едур са се променили. Но не и аз.“

 

 

На юг, през областта, позната с името Откоса, обезлесена, обрасла с трънливи храсталаци ивица земя, някогашна част от Бурния лес, покрай опожареното градче Обсаден стан и сетне — бавно нагоре по Стражеви път към хълмовете на Стражеви склон. Три дни прехвърляне на старите хълмове — опоскани до последното стръкче трева от диви кози — и на Мъхнатия път. На североизток, покрай бреговете на Мъхнатата река, към брода при градчето Ребрата.

Отстъплението на ледерийските войски беше оголило местността пред императора и неговата армия. Всички познати на Хул Бедикт военни складове с провизии и припаси бяха опразнени. Ако не бяха духовете-сенки, снабдяването на армията на Едур щеше да е невъзможно — нашествието щеше да се осуети. Рулад бе решил, че това е недопустимо. Врагът отстъпваше. Необходимо беше да продължи така.

Удинаас си спомни как беше ял пушена змиорка от Мъхнатата река веднъж, когато търговският кораб беше спрял на кей в Дреш. Вкусно, щом човек свикнеше с дебелата кожа, която трябва да сдъвчеш, но без да я гълташ. По-късно беше чул от друг роб, че змиорките били пренесени в езерото Дреш и се получила разновидност — били по-едри и гадни. Оказа се, че змиорките, улавяни в Мъхнатата река, били все млади и малко успявали да достигнат до зрелостта си, защото в реката се въдел някакъв вид хищна риба с остри като бръснач челюсти. Такава риба в езерото Дреш нямало. Млади плувци от Дреш започнали да изчезват, докато не се разбрало, че виновни за гибелта им са възрастните змиорки. Наловили с мрежи от реката от рибата с острите челюсти и я пуснали в езерото, но тогава пък започнали да изчезват и възрастни плувци. Накрая робът се засмя и завърши с думите: „Тъй че съсипаха цялото езеро. Избиха всичко. И сега никой не може да плува в него!“

От това можеше да се извлекат разни поуки, разсъди Удинаас. Стига човек да е склонен да си извлича поука от всевъзможни прояви на глупост.

Бяха вдигнали лагер на пътя, на един ден марш от Ребрата. Императорът беше хванал някаква треска, знахарките се грижеха за него и последното, което бе чул Удинаас, беше, че Рулад спи. Беше късен следобед и слънчевата светлина багреше речната повърхност в червено и златно.

Удинаас крачеше по брега, спираше се да хвърли някой камък и ярките цветове се пръскаха. В момента изобщо не се чувстваше като роб или Длъжник. Крачеше в сянката на императора пред очите и за почуда на всички.

Чу скърцащи по ситния камък ботуши, обърна се и видя Хул Бедикт — слизаше към калната ивица до водата. Едър мъж, мускулест, но някак отпуснат. А очите му горяха трескаво. За разлика от Рулад, този зной нямаше нищо общо с болестта.

— Удинаас.

Робът го изчака да се приближи, като преодоля инстинктивния подтик да изрази почит. Времето за това беше минало в края на краищата. Просто не беше сигурен какво трябва да замести почитта.

— Търсих те.

— Защо?

— Състоянието на императора…

Удинаас сви рамене.

— Блатна треска, нищо повече…

— Не за това говорех, робе.

— Не съм твой роб, Хул Бедикт.

— Прощавай. Прав си.

Удинаас взе от земята поредния камък, избърса калта отдолу и го хвърли. Загледаха мълчаливо как полетя в дъга и цопна. После Удинаас каза:

— Разбирам колко ти е необходимо да се разграничиш от другите ледерии, които вървят с тази армия. И все пак всички ние сме обвързани в робство, а нюансите му не са толкова важни, колкото бяха доскоро.

— Може би си прав, Удинаас, но не разбирам съвсем накъде клониш.

Удинаас избърса калта от дланите си.

— Кой по-добре би могъл да научи новопокорените ледерии от досегашните ледерийски роби на Едур?

— Значи очакваш ново положение за теб и събратята ти роби?

— Може би. Как ще управляват Тайст Едур? Много въпроси чакат отговор, Хул Бедикт. Вярвам, че се каниш да вземеш участие точно в тези промени, стига да можеш.

Бедикт отвърна с горчива усмивка:

— Изглежда, моята роля в каквото и да било ще е нищожна или никаква, Удинаас.

— Значи Блудния гледа благосклонно на теб — каза Удинаас.

— Не се изненадвам, че можеш да го приемеш и така.

— Губене на време е да кроиш сложни планове за обезщетяване, Хул Бедикт. Това, което направи преди, всичко, което направи — грешките, лошите решения — всичко това е мъртво за всекиго освен за тебе. Нищо от него не ти е откупило бъдещо право на слава и власт, нищо не ти е спечелило каквото и да било.

— Не се ли вслушваше императорът в съветите ми?

— В тази война? Когато му беше угодно. Но вярвам, че не очакваш да помисли за отплата. — Удинаас се обърна и погледна Хул в очите. — А, струва ми се, че очакваш.

— Взаимност, Удинаас. Тайст Едур не може да не го разбират, след като е толкова съществен елемент в културата им.

— Никаква взаимност няма, когато показваш очаквания, Хул Бедикт. Пуфф! Изчезва. И точно това имах предвид преди малко: на много неща ще трябва да се учат бъдещите покорени ледерии.

— Аз съм кръвно обвързан с Бинадас — каза Хул. — Но ето, че ти ме обвиняваш в липса на усет за нравите на Тайст Едур. — Гледаше го кисело. — Рядко са ме упреквали в такива неща. Напомняш ми за Серен Педак.

— Аквиторът, която беше с тебе? Видях я. В Трейт.

Хул пристъпи към него. Лицето му изведнъж се беше напрегнало.

— По време на битката?

Удинаас кимна.

— Беше много зле, но жива. Намерила си беше достоен личен ескорт — не се съмнявам, че все още е жива.

— Личен ескорт? Кой?

— Не знам. Чужденци. Един от тях уби Рулад и братята му избраници. — Удинаас вдигна поредния камък. — Погледни тази река от злато, Хул Бедикт. Потекла към залеза. — Хвърли камъка и огледалното съвършенство се пръсна на късчета. За миг.

— Видял си това убийство?

— Видях го. Който и да беше онзи чужденец, беше страховит.

— По-страховит от завръщането на Рулад?

Удинаас дълго помълча. После бавно закрачи покрай водата. Загледа се в плитчините, видя тинестото дъно, гъмжащо от млади змиорки.

— Знаеш ли какво иде, Хул Бедикт?

— Не. А ти?

— Езерото Дреш. Това иде.

— Не разбирам.

— Все едно. Не ми обръщай внимание, Хул Бедикт. Е, аз май трябва да се връщам. Императорът се е събудил.

Хул се заизкачва след него по склона.

— Неща като това… Събудил се. Откъде знаеш?

— Раздвижване в сенките — отвърна Удинаас. — Рулад кара света да трепери. — И се поправи: — Е, поне малка част от него. Но се усилва. Все едно, треската му е минала. Изтощен е, но е буден.

— Кажи ми за Пернатата вещица — промълви Хул, щом навлязоха в огромния стан.

— Защо?

— Тя вече не е робиня на Майен. Вече служи при лечителките на Едур. Твоя работа ли беше това?

— Заповед на императора, Хул Бедикт.

— Твърдиш, че нямаш никакво влияние над него? Вече малцина биха го повярвали.

— Взаимност.

— А ти какво даваш на Рулад в замяна?

„Приятелство.“

— Аз не го съветвам, Хул Бедикт. Не се стремя да му влияя. Не мога да отговоря на въпроса ти.

„По-скоро не искам.“

— Тя продължава да храни омраза към теб, Удинаас. Но не съм съвсем сигурен.

— О, аз съм.

— Мисля, че може би ти е отдала сърцето си. Но продължава да упорства, заради всичките безсмислени забрани и предразсъдъци на нашия народ. Какъв е размерът на дълга ти, Удинаас?

— Дългът ми? Дългът на моя баща. Седемстотин двадесет и два дока. От деня, в който бях взет за роб.

Хул се пресегна и го спря.

— И това е всичко?

— Един Бедикт би могъл да го каже като нищо. За повечето ледерии тази сума е непреодолима. Особено ако сложим и лихвите. — Удинаас тръгна отново. Хул се изравни с него.

— Кой го държи?

— Един дребен лихвар в Ледерас. Защо питаш?

— Името му?

— Хулдо.

— Хулдо. — Хул изсумтя.

— Намираш го за смешно?

— Да. Удинаас, моят брат Техол притежава Хулдо.

— Може би някога. Доколкото съм чул, напоследък Техол не притежава нищо.

— Нека да ти разкажа една история за брат ми. Беше, струва ми се, около десетгодишен, когато един семеен дълг беше изкупен от особено безскрупулен лихвар. Планът беше да ни принуди да се лишим от едно определено имение и затова бе поискан дългът. Не можехме да го изплатим наведнъж и лихварят, разбира се, знаеше това. Та по времето на цялата тази криза всички вкъщи вярвахме, че Техол е на училище всеки ден и че след като е толкова малък, няма никаква представа за неприятностите, сполетели родителите ни. Едва по-късно излязоха на светло някои факти. Фактът, че самият Техол беше обвързал с дълг учителя си. Дребна сума, но с нея можеше да го принуди да не казва нищо за отсъствията му, докато той върти свой бизнес при вливането на един отходен канал в реката. Двамата му наети работници — нереки — пресявали изтичащото от канала. Точно този канал идвал от квартала с богаташки имения — представа нямаш какви съкровища могат да се намерят. Скъпоценни накити главно. Пръстени, обеци, перли. Все едно, явно веднъж ги споходил слепият късмет, с едно колие, и Техол и двамата нереки работници изведнъж се оказали богати…

— Като продали колието?

— О, не. От наградата. Бизнесът им бил да връщат изгубени скъпоценности. Скоро след това лихварят, който притискаше родителите ни, получи дълга изплатен в пълен размер, а после затъна финансово, след като многобройни искове бяха предявени срещу него.

Удинаас изсумтя.

— Благодарни клиенти, няма що.

— Вероятно. Така и не разбрахме. А Техол така и не обясни нищо. Едва след година успях сам да сглобя отчасти картината. Исках да кажа, Удинаас, че геният на Техол в тези неща е дяволски. Той да се е разорил? Забрави. Да се е оттеглил от играта? Невъзможно. Виждаш ли, вече съм достатъчно опитен в проследяване ходовете на братчето ми. Хулдо не е единственият лихвар, когото Техол притежава.

— Значи съм Длъжник на семейство Бедикт — каза Удинаас.

Вече наближаваха входа на императорската шатра.

— Вече не — каза Хул. — Аз го изчиствам. От този момент. Сигурен съм, че Техол ще ми прости, стига изобщо да получа възможност да го притисна.

Удинаас го изгледа. И кимна.

— Разбирам. Взаимност.

— Без очаквания съм, Удинаас.

— Добре. Знаех, че се учиш бързо.

Хул Бедикт спря пред входа.

— Приятно ми беше, че си поговорихме.

Удинаас се поколеба. После се усмихна.

 

 

Седнал на трона си — вадички пот се стичаха между и над златните монети по лицето, шията и гърдите му, а в очите му бе лумнало ужасно прозрение — императорът трепереше като обзет от бяс.

— Удинаас — изграчи хрипливо. — Добре сме, както виждаш.

— По тези южни земи дебнат странни болести, императоре…

— Не бяхме болни. Ние… пътувахме.

Бяха сами. Ханан Мосаг надзираваше воините — някои стари междуплеменни вражди застрашаваха да разцепят единството. Майен се беше уединила при жените, защото се знаеше, че идва Урут Сенгар, призована с посредничеството на К’риснан. Въздухът миришеше на вкиснала пот.

— Значи пътуването е било дълго и трудно — рече Удинаас. — Желаете ли вино? Храна?

— Не. Още не. Ние… направихме нещо. Нещо ужасно. За да постигнем съюз. Когато ударим ледерийската армия пред Ледерас, ще видиш какво бе спечелено днес. Ние сме… доволни. Да, доволни.

— Но и уплашени. От собствената ви сила.

Очите примигаха и се приковаха в Удинаас.

— Малко неща можем да скрием от теб, изглежда. Ние… аз… потопих цял свят. Фрагмент от Куралд Емурлан, на който корабите ни скоро ще отпътуват. В търсене на изгубените ни родственици. И… поборници. — Пръстите му се вкопчиха в лицето. — Потопих цял един свят!

Темата трябваше да се смени, реши Удинаас.

— Поборници ли? Не разбирам, императоре.

Последва миг на съвземане, след което Рулад кимна.

— Достоен противник, Удинаас. Опитни бойци, способни да ни убият. Те са нужни.

— За да стане силата ви още по-могъща.

— Да. По-могъща. Нужно е. Толкова много неща са нужни вече…

Удинаас извърна предпазливо очи.

— Значи страхът е уместен, императоре.

— Нима? Обясни.

— Страхът говори за мъдрост. Осъзнаване на отговорност.

— Мъдрост. Да, това трябва да е, нали? Не бяхме го помисляли досега. Страхуваме се, защото ставаме мъдри.

„Ех, горкото момче. Как мога да правя това?“

— Как ще подбудите тези… поборници?

Рулад потръпна, после вдигна меча в десницата си.

— Кой между тях ще се отвърне от такова предизвикателство? Онези, които го сторят, няма да са достойни за битка. А ако все пак проявят неохота, ще бъдат заставени. Този свят е огромен, Удинаас, много по-огромен, отколкото можеш да си въобразиш. Има други земи, други империи. Има могъщи народи и раси. Ще търсим надалече. Ще издирим онези, които ще ни бъдат полезни. И един ден ще ги завладеем. Всяко кралство. Всеки континент.

— Ще трябва да подведете тези поборници, императоре. Да повярват, че като ви убият, това ще означава победа за тях. Ще трябва да направите така, че все едно вашето самолюбие налага тези предизвикателства. Не трябва нищо да узнаят за силата на меча, за властта му над вас.

— Да. Истината казваш, Удинаас. Двамата с теб заедно ще изваем бъдещето. Няма да ти липсва нищо.

— Императоре, на мен и сега не ми липсва нищо. Не се нуждая от обещания. Моля ви, не исках да ви обидя с това. Казвам само, че няма нужда от обещания.

Тъмните очи на Рулад изведнъж се изпълниха с болка, скръб и тъга, която прониза дълбоко Удинаас. Единственото, което можа да направи, бе да не извърне поглед.

— Вече бих искал вино, Удинаас. — Каза го с тон, изпълнен с дълбока тъга. — Два бокала, за теб и за мен. Ще пием и няма да мислим. За нищо. Ще си говорим. За несъществени неща може би.

Удинаас отиде до масата, на която беше поставена кана ледерийско вино. И заговори, докато пълнеше двата бокала.

— Веднъж посетих Дреш. И ядох пушена змиорка от Мъхнатата река. Искате ли да ви разкажа за змиорките от Мъхнатата река, императоре? — Тръгна с двата бокала към седящия на трона Рулад.

— Несъществено ли е?

Удинаас се поколеба.

— Да.

— Тогава добре, Удинаас. Искаме.

 

 

Серен Педак и бойците от Пурпурната гвардия яздеха в лек тръс. На половин левга пред тях беше град Дисент, защитен със стена някога — но строителите отдавна бяха отмъкнали камъните. Оттогава градът се беше разраснал и бе погълнал околните селца и стопанства. Сега обаче Дисент също едва се виждаше, на свой ред погълнат от лагерите поне на три войски.

— Бригада Червена ярост — каза Серен, докато оглеждаше знамената в далечината. — Батальон Змийски пояс и Разцепената бригада.

— Ще можем ли да минем направо? — попита Лоста.

Тя го погледна и кимна.

— Мисля, че да. Просто се стреснах. Ако само това е останало от пограничните армии…

— Теренът наоколо не е идеален за битка — отбеляза Вреченият. — Бих се изненадал, ако кралят ви е решил да изчака едурите тук. Има ли според вас някое по-подходящо място наблизо?

— Цитадела Бранс, сред хълмовете на североизток от Дисент.

— И Дисент е най-близкият голям град?

— Освен самия Ледерас.

— Значи лагерът е временен. Когато Тайст Едур се приближат, тези три армии ще се изтеглят към цитадела Бранс. Стига командващият ги да има капка ум в главата. Във всеки случай възможно е други ледерийски сили вече да чакат там, при цитадела Бранс, Аквитор. Въпрос на логистика е да се задържат тези тук.

— Дано да сте прав. Макар че не знам дали вече има някакво значение.

— Далече сме от морето, Серен — каза Лоста. — Демонът, когото Едур са оковали, не може да стигне дотук, а това донякъде изравнява нещата.

„Умно.“

— Още ден до стражевия пост и на другия ден би трябвало да стигнем Ледерас, много преди залез-слънце.

— Можем ли да го ускорим, Аквитор? Войниците в лагера дали ще са склонни да сменим конете?

— Ако настоя — да.

— Заради желанието ви да говорите с краля?

— Да.

— А ще го направите ли? В смисъл, ще говорите ли с него?

— Не.

Мъжът помълча. Тя изчака.

— А в Ледерас? Какво ще правите, когато пристигнете?

— Мисля, че ще трябва да забърсвам прах.

— Моля?

— Къщата ми е затворена. Нямах възможност да изпратя съобщение на хората си. И на двамата.

— Само двама? Оставили сте имуществото си без охрана?

Тя се усмихна.

— Нямам нищо ценно. Крадците са добре дошли. Е, бих предпочела да са ми оставили поне мебелите… Мисля все пак, че съседите наглеждат дома ми.

Вреченият се загледа напред.

— Ще се наложи да се разделим, Аквитор. Трябва да се свържем с новия си работодател. Вероятно скоро ще отплаваме.

„Преди градът да бъде окупиран и затворен.“

— Разбирам.

— Сигурно на борда ще се намери място…

Тя поклати глава.

— Аз съм ледерийка. Мисля, че се напътувах достатъчно.

— Разбирам. Все едно, предложението си остава.

— Благодаря. — „Отново бягам.“

Корло, който яздеше зад тях, подвикна:

— И внимавай, момиче. Мокра е опасен, ако не го държиш под контрол.

Вреченият извърна глава и я изгледа.

Тя само сви рамене.