Стивън Ериксън
Среднощни приливи (18)

14.

Къде е мракът

в дните прежни,

когато къпеше се всичко

в златистото сияние

на слънцето

и младостта сияеше

в щастливото си възнесение

с ликуващ вик,

с далечен смях,

понесени от златните потоци

на дни несекващи,

и всяка нощ и сянка

изгаряха от вечен пламък;

къде е мракът,

донесен от смъртта на слънцето,

дошъл снишен и крадешком

да ни нашепне откровения

за склона стръмен,

по който ще се спуснем шеметно

към този ден.

 

„Вечен пламък“

Фишер кел Тат

Нечий глас заговори от мрака:

— Не бих тръгнал по тази улица, старче.

Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.

Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.

— Предупредих те.

— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.

От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.

Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.

— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.

— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?

— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.

Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.

— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.

Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.

— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.

— Не питай нас.

— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?

Спогледаха се, после пазачът сви рамене.

— Криехме се.

— Криехте се?

— Онова момиченце… ъъъ…

— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.

— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?

— За какво друго ме извикахте?

— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.

— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:

— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?

Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.

— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.

Бъг въздъхна.

— Ще трябва да се справиш по-добре.

Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най-малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.

— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.

— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.

— Защо уби онзи смъртен?

— Преграждаше ми пътя.

— Е, след като си вече тук…

— Ще чакам.

Бъг се замисли над последствията, вложени в тези думи. Намръщи се.

— Добре. Но никакви убийства повече. Стоиш тук вътре.

— Ще се съглася с това. Засега.

— Докато онова, което чакаш… дойде.

— Да. Тогава ще убиваме.

Бъг се обърна към изхода.

— Така си мислиш — измърмори под нос, докато излизаше.

Щом се озова навън, огледа отново в тъмното изплашените лица на петимата.

— Разгласете, че никой не трябва да влиза в този храм.

— Само това ли? А стражите? Маговете? А Силния Рал?

— Е, ако много държите на отмъщение, съветвам ви първо да си намерите няколко хиляди приятелчета. Рано или късно сметката ще се плати.

— Чакащия иска от нас да чакаме — изсумтя пазачът.

Бъг сви рамене.

— Най-доброто, което мога да направя. За да се изгони онзи звяр, тук трябва да дойде самият Цеда.

— Ами повикай го!

— За жалост нямам такава власт. Хайде, всички вкъщи.

Подмина ги и продължи по прохода към улицата. Нещата определено започваха да стават сложни. А това изобщо не беше добре. Чудеше се колко ли още същества се измъкват от гробниците. Ако можеше да се съди по думите на Глутницата, не бяха много. Е, поне някакво облекчение.

Все пак по-добре беше да провери сам. Предстоящата среща можеше да почака още малко. Това сигурно щеше да му докара едно здраво хокане, но нямаше как. Краят на Седмия цикъл се очертаваше изпълнен със събития. Зачуди се дали онова пророчество, за преродена империя, е свързано по някакъв начин с кулата на Азата. Надяваше се да не е.

Нощта бе изненадващо тиха. Обичайните тълпи, излизащи по улиците, щом отмине дневният зной, буквално липсваха. Бъг тръгна покрай канала Квилас. Скоро пред очите му изникна Вечният дом. Е, това поне беше успех, напомни си той. Кралският инженер, съвсем намясто наречен Грум^[1], с неохота и завист им беше връчил кралския контракт, с който на „Конструкции Бъг“ се възлагаше да поемат контрол над укрепването на компрометираните крила на новия дворец. Още по-малко доволен беше, когато Бъг се разпореди старите работни групи да освободят терена, като си приберат оборудването. След това Бъг беше изкарал по-голямата част на другия ден в газене из наводнените тунели само за да добие представа за мащабите на задачата, която предстоеше.

Точно според предсказанието на Техол, скромната компания на Бъг се катереше плашещо бързо нагоре в Търговски уеми. Откакто беше подпечатан списъкът на дяловете, Бъг беше успял да продаде четири хиляди двайсет и два процента от тях и пак да задържи контролния пакет. Разбира се, щеше да поведе колоната на Удавянията, ако измамата се разкриеше.

— Но аз съм готов да поема този риск — беше заявил с широка усмивка Техол. Странен човек беше господарят му.

Наближи стария дворец и сви в кривите улички отзад. Тази част от града изглеждаше буквално безжизнена — никой не излизаше навън. Улични псета спираха да ровят из сметта, за да го изгледат, докато минава. Плъхове се разбягваха по пътя му.

Стигна до стената на квадратната кула и тръгна покрай нея, докато не се озова при входа. Последва кратка пауза, през която насила потисна нервността, обземаща го при всяко влизане в двора. Азатът беше мъртъв в края на краищата. Вдиша дълбоко, бавно издиша и закрачи напред.

Могилите от двете страни бяха странно хлътнали, но не можа да види зейнали ями. Все още. Изостави пътеката. Под краката му запращяха и зацвърчаха насекоми. Туфите трева изглеждаха излинели и гъмжаха от живот.

Стигна до една от могилите. Отсамната й страна я нямаше — на нейно място зееше черна яма, над която лежеше паднало изсъхнало дърво. Отвътре не се чуваше никакво стържене.

Кетъл се показа. В рошавата й сплъстена коса се гърчеха гроздове бели червеи, пълзяха по раменете й. Тя се измъкна и спря да изтупа червеите — странно изящен, чак изтънчен жест.

— Няма го, чичо Бъг. Излязъл е.

— Знам.

— Не го видях. Трябваше да го видя.

Той поклати глава.

— Много е безшумно, Кетъл. И бързо. Трябвало му е само миг, докато си била с гръб. Един миг, не повече. Все едно, аз го срещнах и поне засега няма да безпокои никого.

— Нищо не върви както трябва, чичо Бъг. Трябва ми онзи долу. Трябва да го измъкна.

— Какво му пречи, знаеш ли?

Тя поклати глава и от косата й се посипаха още червеи.

— Сега поне си има мечове. Чичо Брис ги донесе. Сложих ги в могилата.

— Брис Бедикт? Момиче, ти си намираш много ценни съюзници. Цеда посети ли те?

— Не познавам никакъв Цеда.

— Изненадан съм. Би трябвало да дойде веднага щом разбере за теб.

— За мен?

— Е, по-точно за сърцето ти.

Тя кривна глава.

— Чувам тупкания. В гърдите ми. Това моето сърце ли е?

— Да. Колко често тупти?

— Може би осем пъти на ден. Сега. По-рано — по четири пъти може би. Отначало — веднъж. Силно, главата ме заболяваше.

— Заболяваше те? Чувстваш ли болка, момиче?

— Вече не толкова. Болежки. Жегвания. Така разбирам, че нещо не ми е наред. Преди не чувствах нищо.

Бъг прокара ръка през оредялата си коса. Вдигна очи и огледа нощното небе. Беше облачно, но облаците бяха високи, перести и ненабръчкани, като протрито одеяло, през което тук-там прозираха звезди. Въздъхна.

— Добре, момиче. Хайде покажи ми къде зарови мечовете.

Тръгна след нея до една могила по-близо до кулата.

— Той е ето в тази.

Но погледът на слугата бе привлечен от друга, също като тази, която му сочеше, и много близо до нея.

— Интересно тази на кого е.

— Тя винаги ми обещава разни неща. Награди. Петимата, дето убиват всички други, не смеят да се доближат до нея. Понякога гневът й гори в главата ми като огън. Много е ядосана, но казва, че не на мен. „Ония кучки“, така вика, а това ми говори, че спи, защото това го говори само когато спи. Като се събуди, ми нашепва приятни неща.

Бъг кимаше замислено.

— Звучи абсурдно — промълви почти на себе си. — Абсурдно и дребнаво.

— Кое, чичо?

— Тя го държи за глезените. Знам. Нелепо е, но точно това го затруднява да излезе. Хванала го е за глезените.

— За да го задържи където е?

— Не. За да е сигурна, че ще излезе с него.

— Значи тя мами!

Въпреки тревогата си Бъг се усмихна.

— Точно така. Разбира се, може да доведе дотам, че да задържи и двамата в плен.

— О, не, той вече си получи мечовете. Трябва само да ги издърпа долу. Така ми каза. Преди не го разбирах, но сега — да. Каза, че имал да реже нещо.

Бъг потръпна. После се намръщи.

— А на петимата колко им остава да се измъкнат?

Кетъл сви рамене.

— Убили са почти всички други. Не знам. Скоро, предполагам. Казват, че ще ми направят ужасни неща.

— Гледай да повикаш помощ, преди да са излезли.

— Добре.

— Вече трябва да си тръгвам.

— Добре. Довиждане, чичо.

 

 

Събуди го един от ефрейторите на Преда. Брис бързо се облече и последва младия войник до Залата на военните кампании, където завари крал Езгара Дисканар, Цеда, Унутал Хебаз и Първата конкубинка Нисал. Кралят и любовницата му стояха от едната страна на картата, срещу Преда. Куру Кан крачеше в кръг около всички и току сваляше странните си лещи, за да ги забърше.

— Финад, елате при нас — подкани го Унутал Хебаз.

— Какво е станало? — попита Брис.

— Изглежда, сме във война — отвърна Преда. — Тъкмо щях да уведомя краля за разположението на силите ни в момента.

— Извинявам се за прекъсването, Преда.

Езгара Дисканар махна с ръка.

— Аз поисках да сте тук, Брис. Е, Унутал, започвайте.

— Дивизии, батальони и бригади. И гарнизони. Нашите сухопътни сили. За флотата ще говоря по-късно. И така, от запад на изток покрай границата. На Разлива е Първи девичи форт, отбранителните му съоръжения все още са в строеж и няма бъдат довършени скоро. Прецених, че е незащитим, затова изпращам гарнизона да укрепи Разлив Фент. Втори девичи форт има гарнизон от шестстотин осъдени войници, които минават през преобучение. Островът е наказателна крепост, както знаете. Готовността на затворниците да се бият е проблематична, разбира се. Все пак предлагам да ги оставим там. Трети девичи форт ще остане активен, но с номинално присъствие, за да служат като наблюдатели в случай, че едурската флота заобиколи острова и продължи към град Оул.

— Където имаме войска — намеси се кралят.

— Да, ваше величество. Батальон Змийският пояс, разположен в града. Бригада Червена ярост е в Туламеш, надолу по крайбрежието. По-нататък, на изток от Разлива, е пристанище Трейт. Батальон Хладната глина и легион Трейт, с бригада Ривън и легион Катер в Стари Катер. Високи форт разполага, в добавка към сменящите се периодично гарнизонни сили, с бригадата Зелените куртки. Обикновено държим там и батальон Белия търсач, но в момента те провеждат учение извън Първи разлив. Разбира се, ще се придвижат незабавно на север.

— По на изток положението е по-задоволително — продължи тя. — При Форт Шейк е бригадата Халидикт, с Батальона на занаятчиите на лагер край Манс — също на учения.

— За колко време ще стигнат Белите търсачи до Високи форт? — попита кралят.

— Пътищата за Разлива и Тетил са в добро състояние, ваше величество. Пет дни. Утре тръгват. Бих искала отново да подчертая, че маговете на Цеда са сериозно тактическо предимство. Връзките ни са мигновени.

— Но аз искам нещо повече — изръмжа Езгара. — Искам нещо изпреварващо, Преда. Искам да се откажат от тази проклета война.

Унутал бавно се обърна и погледна Цеда.

— Съществено ли е? Не толкова, колкото бихме могли да се надяваме. Искате да бъдат ударени селата им? Най-близките оттатък планините? Добре.

— В какъв срок можете да го уредите? — попита кралят.

— Кадърът се събира в Трейт, ваше величество. Призори, след три дни.

— Да се молим на Блудния това да ги разубеди. — Цеда отново закрачи, а кралят го изгледа и се усмихна кисело. — Но вие не сте убеден, нали, Цеда?

— Не съм, ваше величество. За щастие не вярвам и Хул да заподозре, че ще нападнем села на Едур.

Кръвта на Брис се смрази.

— Цеда? Нима моят брат…

Куру Кан му отвърна с тъжно кимване.

— Отдавна Хул Бедикт беше тръгнал по този път. Никой тук не е изненадан, Финад.

Брис с мъка преглътна и каза:

— Помислих си… след като се е знаело…

— Че ще бъде убит ли? — попита Езгара. — Не, Брис. Присъствието му там носи тактическа изгода на нас, а не на онзи надут император самозванец. Напълно ясно ни е, че разяснява на едурите нашия стил на водене на война, и смятаме да се възползваме от това. — Кралят замълча и вдигна глава. — Действията на Хул не хвърлят и сянка на съмнение върху вас, Брис. Бъдете сигурен в това.

— Благодаря, ваше величество. — „И за да докажете думите си, ме каните на това заседание.“ — Жалко, че Нифадас не успя да изпълни мисията си. Какво знаем за този „самозван“ император, за когото споменахте?

— Владее магия — отвърна разсеяно Куру Кан. — Повече не можем да различим.

Първата конкубинка се отдръпна от краля, привидно незаинтересована от разговора.

— Най-важната подробност е, че разчита на абсолютна вярност сред племената на Едур — добави Унутал Хебаз. — И макар властта на Ханан Мосаг да беше узурпирана, кралят-магьосник сега е на страната на императора като негов първи съветник.

Това изненада Брис.

— Просто е отстъпил? Това е… необичайно.

— Достатъчно, за да ни накара да се замислим — съгласи се Преда. — Предните ни постове съобщават за странни неща, наблюдавани по границата. За движещи се сенки в нощта.

— Духовете — каза кисело Цеда. — Имали сме си работа с тях и преди, разбира се, и сме се справяли ефективно. Но все пак дразнят.

— Тайст Едур имат ли свещени участъци? — попита неочаквано Нисал откъм отсрещната стена, където беше застанала. Всички се извърнаха към нея. Скръстила ръце, тя сви рамене. — Ако тези свещени места бъдат унищожени с магия, това може да отслаби властта им над духовете. Не направихме ли нещо подобно с Нерек и Тарентал?

Намекът сякаш натъжи Цеда, но той кимна.

— Интересна мисъл, Първа конкубинке. Едурите са много потайни по отношение на свещените си места. Макар по всичко да изглежда, че земята под самите им села е свята. Следователно, ако унищожим тези села, резултатът може да се окаже много по-дълбок, отколкото си представяме. Това съображение е важно. Колкото до скрити свещени дъбрави и оброчища, би трябвало да се допитаме до различните Аквитори, които са запознати с тази територия.

— Делегацията кога ще стигне до Устието при Джедри? — обърна се Брис към Преда.

Тя кимна към Куру Кан.

— Връщането е ускорено. Седмица, не повече.

„След това още три дни нагоре по реката, докато стигнат тук.“ Дотогава войната можеше да е започнала.

— Ваше величество, може ли да задам един въпрос?

— Разбира се, Брис.

— Къде е Батальонът на кралицата?

Мигновена пауза, след което Преда се окашля.

— Ако позволите, ваше величество…

Кралят кимна, стиснал устни.

— Финад, кралицата реши лично да командва силите си, заедно с Бригадата на Квилас. Настоява за независимост по този въпрос. Ето защо не включваме тези активи в нашето обсъждане.

— Скъпата ми съпруга винаги е държала те да са нейната лична армия — каза Езгара Дисканар. — Така да бъде. По-добре да преследват амбициите й на бойното поле, отколкото в Ледерас.

— С тази уговорка — добави Унутал Хебаз, — смятаме, че са на по-малко от левга южно от Високи форт, в поход на север, за да пресрещнат едурите в прохода. Планът й, изглежда, предвижда да удари първа и да удари здраво. Затова ще постави магове да разчистят духовете от пътя й, което несъмнено ще я издаде достатъчно, за да се премахне елементът на изненада.

— Тя лично ли ще ги води?

— Замина преди четири дни със свитата си — каза кралят.

Брис си спомни.

— Визитата в цитаделата й в Дисент?

— Това беше поводът.

— А принц Квилас ще се опита ли да замине при нея?

— Синът ми е отделил кораба си от делегацията и сега пътува към Трейт.

— В каква степен батальонът й е използвал запасите в района? — попита Брис.

— Доколкото я познавам, почти ги е опразнила — отвърна сърдито кралят.

— Бързаме да попълним опразнените складове — каза Унутал Хебаз. — Очевидно сме принудени да приспособяваме тактиката си. Ще водим отбранителен бой, в съгласие с военната ни доктрина, и да, едурите ще го очакват. Но няма да се изтегляме на отливи. Няма да отстъпваме. Влезе ли се в бой, смятаме да поддържаме съприкосновението. Смятам, че тази война ще е брутална — може би най-жестоката война, която сме водили след завладяването на Съюза на херцогствата Блуроуз.

— Сега бих искал да чуя за отбраната ни на граничните градове и море Катер — каза кралят. — Също така и за разположението на флотите…

По-нататък думите се размиха в неясен фон за Брис. Мислеше за брат си, тръгнал с Тайст Едур да води война срещу отечеството си. Срещу кралството, което така жестоко го беше предало. Кралицата и принцът щяха отчаяно да държат на него… или най-малкото да получат главата му. А покрай престъплението на Хул щяха да се опитат да ударят и по него, по позицията му на Кралски защитник. Като нищо можеха да изпратят и войници да се справят с Техол, по някакъв изфабрикуван повод. Допълнително удоволствие, което щяха да потърсят в отмъщението за финансовите загуби от толкова гениално предизвикания от Техол хаос. Всъщност нямаше да се бавят много.

Трябваше да предупреди Техол.

 

 

Главният следовател на Гилдията на ловците на плъхове седеше на маса в двора под светлината на горяща факла. В средата на голямото блюдо пред нея беше струпана купчинка малки кокалчета. Кристалната гарафа на ръка разстояние беше пълна с бяло вино. Пред празния стол срещу нея чакаше още един бокал.

— Ти не си Техол — заяви тя, щом Бъг дойде и седна на стола. — Къде е Техол с неговите неприлични панталони?

— Уви, не са тук, Главен следовател, но можете да сте сигурна, че където и да са, са заедно.

— А, значи има среща с хора по-важни от мен? В края на краищата, ако спеше, нямаше да носи панталоните, нали?

— Не знам, Ръкет. Е, нали ти предложи тази среща?

— С Техол.

— Хм, значи щеше да е романтична?

Тя изсумтя и хвърли ядосан поглед към единствените други посетители в среднощния ресторант: съпруг и съпруга, които явно не бяха женени и които подозрително поглеждаха към тях, навеждаха глави един към друг и шепнеха разгорещено. — Това място обслужва специфична клиентела, проклет да си. Как ти беше името?

— Бъг.

— О, да. Помня, че не бях изненадана, когато го чух. Е, накара ме да чакам, малък червей такъв. И каква е тази миризма?

Бъг извади някаква почерняла съсухрена ивица, плоска и малко по-дълга от дланта му.

— Намерих една змиорка на рибния пазар. Рекох си, че мога да направя супа за мен и господаря.

— Нашият финансов съветник яде изхвърлени змиорки?

— Пестеливостта е добродетел сред финансистите, Главен следовател. — Той натика сушената ивица под ризата си. — Как е виното? Може ли?

— Защо не? Ето, ако искаш, и кокалите.

— Може би. Какво беше първоначално?

— Котка, разбира се.

— Котка. О, да, естествено. Все едно, никога не съм си падал по котки. С тия космати топки… — Придърпа блюдото към себе си и разрови да види какво е останало.

— Не обичаш котешки гениталии? Лошо. Макар да съм чувала и по-лоши неща. Една от по-дребните ни ловци веднъж поиска да се омъжи за плъх. Самата аз имам особени интереси, признавам си го открито.

— Това е хубаво — отвърна Бъг и лапна едно кокалче да изсмуче мозъка.

— Е, не си ли любопитен?

— Не — отвърна той, без да вади кокалчето. — Трябва ли?

Ръкет бавно се наведе напред, сякаш го виждаше за първи път.

— Ти… вече ме заинтригува. Признавам си го открито. Искаш ли да знаеш защо?

— Защо си го признаваш открито? Казвай.

— Много открит човек съм, предвид всички неща.

— Е аз ги предвиждам тези неща и съответно признавам, че съм донякъде изненадан.

— Това ни най-малко не ме изненадва, Бъг. Какво ще правиш по-късно тази нощ и какво е това насекомо? Там, на рамото ти?

Той извади кокалчето от устата си и посегна за ново.

— От двуглавата порода. Много са редки, по причина, която е очевидна, предполагам. Реших, че господарят ще иска да го види.

— И си го оставил да лази по цялото ти тяло?

— Това би му отнело дни. Докато се изкатери от лакътя до рамото ми, мина повече от камбана.

— Какво жалко същество.

— Подозирам, че му е трудно да си съгласува решенията с двете глави.

— Ти наистина си забавен, а? Имам нещо за забавни хора. Защо не дойдеш с мен у дома, като свършим тук?

— Сигурна ли си, че нямаш да обсъждаш с мен нещо служебно? Може би някои новини за Техол?

— Ами, има едно опасно момиченце, немрящо, убива много хора, макар че напоследък са станали по-малко. А и се оказа, че Джерун Еберикт е доста по-зает, отколкото изглежда.

— Нима? Но защо ще го крие?

— Защото убийствата, изглежда, не са политически мотивирани.

— О? Тогава каква е мотивацията?

— Трудно е да се каже. Смятаме, че просто обича да убива.

— И колко души е убил последната година?

— Някъде между две и три хиляди според нас.

Бъг посегна припряно към бокала си. Изпи виното до дъно и се закашля.

— Блудния да ни вземе дано!

— Е, идваш ли с мене, или не? Имам един килим от котешки кожи…

— Уви, скъпа, дал съм обет за целомъдрие.

— Откога?

— От хиляда години май.

— Не съм изненадана. Но съм още по-заинтригувана.

— Аха. Изкушението на недосегаемото.

— Наистина ли си недосегаем?

— Колкото и да изглежда необичайно, да.

— Каква ужасна загуба за жените.

— Сега ти стана забавна.

— Не, сериозно, Бъг. Мисля, че може би си чудесен любовник.

— Да бе, чак океаните се надигнаха. Може ли да минем на друга тема? Искаш ли още вино? Не? Страхотно. — Взе гарафата, после извади едно шишенце от пазвата си и се зае с деликатната задача да го напълни с вино.

— Това за супата от змиорка ли е?

— Аха.

— И сега като реших, че те харесвам, какво става? Не просто те харесвам, признавам си открито, изпитвам похот към теб, Бъг.

— Представа нямам, Ръкет. Може ли да взема останалите кокали?

— Определено. Искаш ли да ти избълвам и месото? Знаеш ли, ще го направя, заради мисълта, че ще поемеш в себе си това, което преди е било в мен…

Бъг размаха ръце.

— Моля те, не си изкарвай вътрешностите заради мен.

— Няма защо да се притесняваш толкова. Телесните функции са нещо чудесно, дори чувствено. Дори едно издухване на носа е възможен източник на екстаз, след като схванеш флегматичната му съблазън.

— Аз май по-добре да си ходя, Ръкет. — Бъг припряно стана. — Лека ти нощ, Главен следовател.

Останала сама, Ръкет се отпусна с доволна въздишка в стола и измърмори:

— Това винаги е най-сигурният начин да се отървеш от нежелана компания. — После повиши глас: — Слуга! Вино! — Това с издухването на носа беше особено добро. Чак гордост изпита от себе си. Особено затова, че успя да прикрие гаденето, което думите й предизвикаха у самата нея.

Всеки мъж, който би сготвил онази… змиорка, заслужаваше вечно целомъдрие.

Пред ресторанта Бъг спря да опипа многобройните вътрешни джобове на ризата си. Шишенцето, змиорката, котешките кокали. Успешна среща, в края на краищата. Нещо повече, беше оценил играта й. „Техол като нищо би я харесал тази.“ Заслужаваше си да го обмисли.

Постоя така още миг, след което тихо се изсмя.

Все едно, време беше да се прибира.

 

 

Техол Бедикт огледа трите унили жени в стаята. Шанд седеше умърлушена зад бюрото, с оцапано и посивяло обръснато теме; Рисарх се бе изтегнала по гръб на коравата пейка, сякаш потънала в дълбок размисъл над естеството на неудобствата, рижата й коса бе разпиляна и се спускаше до пода; и Хеджун, отпусната в тапицираното кресло — пълнеше лулата си, лицето й изглеждаше болнаво и изпито.

— Леле — въздъхна Техол с ръце на кръста, — това наистина си е трагична гледка.

Шанд вдигна глава и го погледна със замъглени очи.

— О, ти ли си?

— Не очаквах точно този поздрав.

Прекрачи прага и влезе.

— Той си е отишъл — отрони с кисела гримаса Хеджун, докато поднасяше една свещ към жаравата в мангала на триножника до нея. — И Шанд е виновна.

— Колкото и ти — отвърна й с яд Шанд. — Да не забравяме и Рисарх! „Ох, Ублала! Вземи ме! Вземи ме!“ Аз съм била прекалявала!

— Бягството на Ублала ли е причината за това униние? — Техол поклати глава. — Вие наистина го изгонихте, скъпи мои. — Помълча и добави строго: — Защото никоя от вас не пожела да му се посвети. Отвратителна проява на егоистично опредметяване. Ужасно поведение на всяка от вас, без изключение.

— Добре, добре, Техол — измърмори Шанд. — Можеше да сме по-… състрадателни.

— Уважителни — поправи я Рисарх.

— Да — кимна Хеджун. — Как може да не уважава човек неговия…

— Видяхте ли? — сопна се Техол и вдигна ръце. — Доведен съм до отчаяние!

— Е, няма да си сам — подхвърли Шанд.

— Той трябваше да ви е телохранителят. Това беше идеята. А вие злоупотребихте с него…

— Не сме! — сопна се Хеджун. — Е, съвсем малко. По-забавно да е…

— И сега трябва да ви търся нов телохранител.

— О, не! — Шанд се надигна. — Това да не си го помислил. Достатъчно сме покварени…

Техол я изгледа учудено.

— Във всеки случай Ублала си намери една, която да го обича дълбоко…

— Идиот. Тя е мъртва. Не може да обича.

— Не е вярно. Или по-точно, в нея има нещо, което обича. Много. Мисълта ми е, че е време да го преодолеете. Чака ни работа.

— Опитахме се да тръгнем по онзи списък, дето ни го даде. Половината фирми не съществуват. Ти ни изигра, Техол. Всъщност смятаме, че цялата тази работа е лъжа.

— Що за нелепо обвинение? Вярно, пораздух малко списъка, но само защото ми се стори, че искате да сте по-заети. Освен това вече сте богати, нали? По-богати, отколкото и в най-необузданите си мечти. Съветите ми за инвестиране досега се оказаха точни. В колко кредитни институции имате акции?

— Във всички големи — призна Шанд. — Но не и контролни пакети…

— Грешиш. Четиридесет процента са достатъчни, ако сте добили толкова.

— Как така ще са достатъчни четиридесет процента?

— Защото аз държа двайсет. Или ако не аз, то мои агенти, включително Бъг. Уважаеми дами, вече сме готови да вкараме Данъците в хаос.

Видя, че този път им задържа вниманието. Дори Рисарх се надигна. Очи, приковани в него. Очи, в които бавно пламваше искрата на разбиране.

— Кога? — попита Хеджун.

— Хм. Това е съвсем друг въпрос. Из въздуха се носи вест, която, ако някоя от вас беше в прилична форма, вече щеше да е стигнала до ушите ви. Изглежда, мили приятелки, Ледер е във война.

— С Тайст Едур?

— Позна.

— Идеално! — изръмжа Шанд и тресна с юмрук по бюрото. — Правим удара веднага и всичко ще рухне!

— Сигурно — отвърна Техол. — И пагубно освен това. Искате ли едурите да нахлуят тук и да изгорят всичко до основи?

— Защо не? Всичко бездруго е прогнило!

— Защото, скъпа ми Шанд, колкото и да е лошо — а всички тук сме съгласни, че е лошо — може да стане неописуемо по-лошо. Ако Тайст Едур спечелят тази война например.

— Почакай, Техол! Планът беше да предизвикаме колапс! А сега ти отстъпваш. Трябва да си глупак, ако допускаш, че едурите биха спечелили тази война без помощ. Никой не печели срещу Ледер. Никога не е печелил, няма и да спечели. Но ако нанесем удара си сега…

— Всичко това — добре, Шанд. Аз обаче не съм убеден, че едурите ще се окажат идеалните завоеватели. Както казах, какво би ги спряло да подложат всеки под меча или да поробят всички? Какво ще ги спре да опустошат всеки град, всяко градче, всяко село? Едно е да срутиш една икономика и с това да предизвикаш някаква реформа, преосмисляне на ценностите и прочие. Съвсем друго е да действаш по начин, който подлага ледериите на геноцид.

— Защо? — попита намръщено Рисарх. — Те самите не се колебаеха да налагат свой геноцид над други, нали? Колко села на тартенал бяха опожарени до основи? Колко деца на нереките и фаредите бяха набучени на копия, колко бяха превърнати в роби?

— До тяхното ниво ли искате да се принизите, Рисарх? Защо трябва да се подражава на най-лошите прояви на една култура, след като точно тези прояви ви изпълват с ужас? Изпитвате отврат от това, че бебета са били нанизвани на копия, затова сте готови на свой ред да направите същото? — Изгледа ги една по една, но те не отговориха. Техол прекара пръсти през косата си. — Представете си обратното. Хипотетична ситуация, ако щете. Ледерас обявява война в името на свободата и решава да заяви това свое право на морално основание. Как бихте реагирали?

— С отвращение — отвърна Хеджун, запали лулата и лицето й се скри зад сините валма дим.

— Защо?

— Защото те искат не свобода, не свободата, която служи на въпросния народ. Искат свободата ледерийските бизнес интереси да се облагодетелстват от този народ.

— А ако действат, за да предотвратят геноцид и тирания, Хеджун?

— Тогава няма никакво морално основание, защото самите те са извършили актове на геноцид. Колкото до тиранията, тираниите са осъдителни за ледериите само когато противоречат на бизнес интересите на Ледер. А по това определение претенциите им за чест и справедливост са подозрителни за всички останали.

— Много добре. Значи, прецених внимателно всички тези аргументи. И мога да заключа само едно: при това положение ледериите са прокълнати, ако предприемат нещо, и също така са прокълнати, ако не направят нищо. С други думи, проблемът е в доверието. В миналото са доказателствата, водещи до недоверие. В настоящето може да се видят усилия за възвръщане на доверието, докато в бъдещето чака доказателство за едното или за другото.

— Това е хипотетична ситуация, Техол — каза отегчено Шанд. — Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че нищо не е толкова просто, колкото може да изглежда на пръв поглед. А шаблоните рядко се променят с волеви акт. Променят се в резултат на хаос, когато объркан се озовеш пред шанс за ново начало и всичко най-осъдително в нашето естество чака окрилено и жадно да даде облика на изграждащия се нов ред. На всеки от нас се полага да не го забравя.

— За какво говориш, в името на Блудния? — попита Шанд.

— Казвам, Шанд, че не можем с чиста съвест да предизвикаме точно сега рухването на ледерийската икономика. Не и преди да сме разбрали как ще свърши тази война.

— Чиста съвест? На кого му пука за това? Нашият мотив беше отмъщение. Ледериите са готови да унищожат поредния народ. И аз искам да ги…

— Не пренебрегвай все още Тайст Едур, Шанд. Първата ни задача в момента трябва да е евакуирането на бедстващите и задължени нереки, фареди и тартеналци. По островите. По моите острови. Останалото може да почака, трябва да почака и ще почака. Докато не разпоредя друго.

— Ти ни предаваш.

— Не ви предавам. Нито съм премислил. Не съм сляп за подмолните мотиви на алчност, върху които е основана нашата цивилизация при всичките й претенции за предопределението й като защитник на справедливостта и за безукорна почтеност.

— Какво те кара да мислиш, че Тайст Едур може да успеят, след като всички други са се проваляли? — попита Хеджун.

— Да успеят? Тази дума ме притеснява. Могат ли да се окажат труден и понякога — опустошителен враг? Мисля, че ще се окажат. Тяхната цивилизация е стара, Хеджун. Много по-стара от нашата. Техният златен век е минал много, много отдавна. Сега живеят в страх, гледат на влиянието и материалното налагане на Ледерас като на заплаха, като на един вид продължаваща неофициална война на култури. За Едур Ледер е отрова, влиянието й носи поквара и като реакция на това едурите са се превърнали в един окопал се в защита войнствен народ. В отвращението си към това, което виждат пред себе си, те са обърнали гръб и мечтаят само за онова, което е зад тях. Мечтаят за връщане към отдавнашна слава. Дори ледериите да можеха да им предложат ръка за помощ, те щяха да погледнат на този жест като на покана да се предадат, а гордостта им няма да позволи това. Иначе казано, тази ръка представлява удар срещу всичко, което им е скъпо, и затова ще я отсекат и ще танцуват в локвата кръв. Най-лошият сценарий, който мога да си представя за едурите, е, ако те спечелят тази война. Ако по някакъв начин ни завладеят и станат окупатори.

— Няма да стане, а и да стане, какво? По-лошо не може да бъде.

Техол изгледа за миг Хеджун и сви рамене.

— Всички тези неща чакат решението си. Междувременно останете в готовност. Все още има много неща за вършене. Какво стана с онази нерекска майка и децата й, които ви пратих?

— Натоварихме ги за островите — отвърна Шанд. — Ядяха повече, отколкото им готвеше. Взеха да надебеляват. Много тъжно беше.

— Е, вече е късно, а аз съм гладен, тъй че вече трябва да ви оставям.

— А Ублала? — попита намръщено Рисарх.

— Какво Ублала?

— Искаме си го.

— Боя се, че е много късно. Така става, когато човек не иска да се обвърже.

И побърза да излезе.

Докато вървеше по стихналите улици, се замисли за думите си. Трябваше да си признае, че беше обезпокоен. Някои от слуховете звучаха достатъчно загадъчно, за да се досети човек, че тази война няма да е като другите, които беше водил Ледер. Сблъсък на воли и стремежи, а под това — гмеж от съмнителни предположения и подозрителни чувства. Дотук нямаше да е с нищо по-различно от всяка война. Но този път изходът съвсем не беше сигурен и дори представата за победа изглеждаше някак объркана и изплъзваща се.

Прекоси площад Бърл и стигна до складовия район, зад който беше уличката, водеща към дома му. Спря да придърпа неравните си ръкави и да стегне панталоните и се намръщи. Дали не отслабваше? Трудно беше да се разбере. Вълната се разтягаше в края на краищата.

От близките сенки пристъпи фигура.

— Закъсня.

Техол се сепна.

— За какво?

Шурк Елале спря на две крачки от него.

— Чаках те. Бъг направи супа. Къде беше?

— А ти какво търсиш тук? — попита Техол. — Трябва да си там долу. Това е опасно…

— Трябва да поговоря с теб — прекъсна го тя. — За Харлест.

— Какво има?

— Иска си острите зъби и нокти. Само това слушаме. Зъби и нокти, зъби и нокти. Прилошава ни. Къде е Селуш? Защо не си го уредил вече? Държиш се с нас като с трупове, но дори и мъртвите си имат нужди, нали знаеш.

— Е, не, не го знаех. Все едно, кажи на Харлест, че Селуш работи по това, всъщност може би и в момента. Острите решения идат.

— Не ме карай да се смея.

— Извинявай. Трябва ли ти плънка?

— Какво?

— Ами, ъъъ, още билки, такива неща.

— Не знам. Трябват ли ми? Мириша ли на нещо?

— Не. Само на хубави неща, Шурк. Уверявам те.

— Напоследък уверенията ти все по-малко ме вдъхновяват, Техол Бедикт.

— Какви ужасни думи! Сбъркахме ли нещо?

— Кога се връща Джерун Еберикт?

— Скоро, както се оказва. Нещата сигурно ще станат доста възбуждащи.

— Може да ме възбуди едно нещо и само едно, и то няма нищо общо с Джерун Еберикт. Но искам да открадна отново. Каквото и да е, от когото и да е. Само ме насочи. Където и да е.

— Ами, Данъчното хранилище, разбира се. Но то очевидно е недосегаемо. Или, чакай да видим… кралската съкровищница. Но пак е невъзможно.

— Данъчното. Да, изглежда предизвикателно.

— Няма да успееш, Шурк. Никой не е успявал, включително Зеленото прасе, който като магьосник почти не отстъпваше на самия Цеда…

— Знам го Зеленото прасе. Страдаше от свръхсамоувереност.

— Заради което свърши с откъснати крайници.

— Какво искаш да ти се открадне от Данъчното хранилище?

— Шурк…

— Какво?

Техол се озърна.

— Добре. Искам да разбера кой лихвар държи най-големия дял от кралския дълг. Кралят прави заеми с широка ръка и не само за да финансира Вечния дом. Тъй че: кой и колко. Същото — за кралица Джанал. И каквото е направила в името на сина си.

— Това ли е всичко? Никакво злато? Никакви диаманти?

— Точно така. Никакво злато, никакви диаманти, никакво оставено доказателство, че някой е влизал там.

— Мога да го направя.

— Не можеш. Ще те хванат. И ще те разчленят.

— О! И ще боли, така ли?

— Може би не, но едва ли ще е приятно.

— Няма да ме хванат, Техол Бедикт. Е, а от кралската хазна какво искаш?

— Сметка.

— Искаш да знаеш какво е сегашното състояние на съкровищницата?

— Да.

— Мога да го направя.

— Не можеш.

— Защо не?

— Защото дотогава ще са те разчленили.

— Което ще ми позволи да се промуша през места, където иначе няма да мога.

— Шурк, те и главата ще ти резнат. Това е последното, което правят.

— Наистина? Какво варварство.

— Както казах, ще ти е ужасно неприятно.

— Така си е. Е, ще гледам да съм предпазлива. Не забравяй — дори една глава може да смята.

— Какво искаш да направя, да ти резна главата и да я хвърля в съкровищницата? Вързана за въже, за да мога да я издърпам, като свършиш?

— Изглежда малко проблематично.

— Нали?

— Не можеш ли да измислиш нещо по-добро, Техол Бедикт? Вярата ми в теб не е намаляла.

— Няма начин, поне засега. Я ми кажи друго — чух, че купуваш кораб?

— Уж трябваше да е тайна. Бъг обеща, че няма да каже…

— Не е казал. Имам си свои източници на разузнаване, особено след като собственикът на току-що продадения кораб случайно се падам аз. Косвено, разбира се.

— Добре. С Ублала и Харлест искаме да станем пирати.

— Не ме карай да се смея, Шурк.

— Сега ти ставаш жесток.

— Извинявай. Пирати, казваш. Какво пък, и двамата сте известни с това, че се давите трудно. Може и да се получи.

— Убедеността и доброжелателността ти ме трогват.

— И кога смятате да се хвърлите в тази нова авантюра?

— Когато ти приключиш с нас, разбира се.

Техол отново подръпна панталоните си.

— Поредният ми поучителен разговор с теб, Шурк. А, ето че ми замириса на нещо, което току-виж се оказало супа, а ти трябва да се връщаш в криптата.

— Понякога наистина те мразя.

 

 

Водеше я за ръка надолу по тесни изронени стъпала. Тя обичаше тези пътувания, макар че местата, по които я водеше, бяха странни и често… вдъхващи тревога. Този път се спускаха в извърната навътре стъпаловидна пирамида — поне той я беше нарекъл така. Четири страни надолу към огромна, стесняваща се като фуния яма, а в основата имаше малко квадратно петно тъмнина.

Въздухът беше толкова влажен, че по голите й ръце се събираха капчици. Високо горе небето беше бяло и безформено. Не знаеше дали е горещо — спомените за такива усещания бяха започнали да избледняват наред с толкова много други неща.

Стигнаха до дъното на ямата и тя вдигна очи към високата бледа фигура. Лицето му бе започнало да става по-видимо, не толкова замъглено. Изглеждаше красиво, но кораво.

— Съжалявам, че те държи за глезените — промълви тя след малко.

— Всеки си носи бремето, Кетъл.

— Къде сме?

— Нямаш ли спомен за това място?

— Не. Може би.

— Е, да продължим надолу.

Тъмно, три стъпала до една площадка, след това — спираловидно стълбище от черен камък.

— Все в кръг и в кръг — изкикоти се Кетъл.

Скоро стигнаха до края — стъпалата свършиха в просторна камера с висок таван. Тъмнината не беше пречка за Кетъл, а и за спътника й, както подозираше. Забеляза някаква купчина, струпана вдясно до отсрещната стена, и понечи да тръгне към нея, но ръката му я задържа.

— Не, момиче. Не там.

Вместо това я поведе право напред. Три входа, всички с изкусно изваяни арки и рамкирани с вдлъбнатини като отпечатъци от колони. По стените между тях се виждаха дълбоко всечени в камъка фигури.

— Както виждаш, тук има обръщане на перспективата — заговори той. — Това, което трябва да е най-близо, е издълбано най-дълбоко. Във всичко това има смисъл.

— Къде сме?

— За да се постигне мир, се нанася унищожение. Дарът на свободата се предхожда от заканата за вечен затвор. Присъдата отстранява нуждата от справедливост. В равновесието има вяра, вяра, утвърждавана с убедеността на религия. Но в този случай доказателството за божия сила е не в причината, а в следствието. Съответно в този свят, както и във всички други светове, доказателството се постига чрез действие и следователно всяко действие — включително действието да избереш бездействие — е по природа морално. Нито едно деяние не е извън моралния контекст. В същото време морално най-съвършеният акт е този, извършен в противопоставяне на онова, което се е случило преди.

— Как изглеждат стаите през тези отвори?

— В тази цивилизация — продължи той — гражданите й са били подложени на актове на изключителна варварщина. Огромни градове са били построени под повърхността на света. Всяка стая, всяка сграда, всичко е градено като физическо изражение на качеството „отсъствие“. От тези места, където не са живеели, а просто са се събирали, те са тръгнали да постигнат равновесие.

Като че ли не се канеше да я преведе през някой от входовете, затова тя прикова вниманието си върху образите по стените.

— Няма никакви лица.

— Противоположното на идентичността, да, Кетъл.

— Телата изглеждат странно.

— Физически уникални. По-примитивни в някои отношения, но в резултат на това, по-… специализирани и с това — по-малко ограничени. Изключително дълголетни, много повече от всеки друг вид. Много трудно да бъдат убити, а трябва да се каже, че трябваше да бъдат убити. Или поне се стигаше до това заключение след всеки първоначален контакт с тях. Повечето пъти. Да, понякога успяваха да сключат съюз. С джагътите например. Но и това беше поредната тактика, целяща да се утвърди равновесието, и накрая пропадна. Както и цялата тази цивилизация.

Кетъл се извъртя рязко и погледна далечната купчина от… нещо.

— Това са тела, нали?

— Кости. Парчета плат, кожените брони, които носеха.

— Кой ги е убил?

— Трябва да разбереш, Кетъл. Онзи, който е в теб, трябва да разбере. Моето отхвърляне на вярата на Форкрул Ассаил в равновесието е непоклатимо. Не че съм сляп за начина, по който силите си противодействат, начина, по който естественият свят се стреми към равновесие. Но в този стремеж не виждам никакво доказателство за божия сила; зад тези сили не виждам никаква насочваща ръка. А дори да съществуваше такава, не виждам никаква очевидна връзка с действията на един самоизбрал се народ, за който хаосът е единственото рационално противодействие на реда. Хаосът няма нужда от съюзници, защото обитава като отрова във всекиго от нас. Единствената смислена борба за равновесие, която признавам, е тази в самите нас. Изкарването й навън предполага вътрешно съвършенство, това, че вътрешната борба е свършила, победата е постигната.

— Ти си ги убил.

— Тези тук — да. Колкото до останалите — не. Пристигнах твърде късно и свободата ми трая твърде кратко за това. Все едно, по това време бяха останали само няколко пръснати анклава. Драконовият ми ближен се погрижи за тях, тъй като никое друго същество не притежаваше необходимата сила. Както казах, те бяха адски трудни за убиване.

Кетъл сви рамене и го чу как въздъхна.

— Има места, момиче, където все още са останали Форкрул Ассаил. Повечето — в плен, но все неспокойни. Още по-тревожното е, че в много от тези места подведени смъртни ги почитат като божества. — Поколеба се, след което продължи: — Представа нямаш, Кетъл, в каква ужасна опасност се беше оказала кулата Азат. Да избере душа като твоята… все едно да проникнеш в ядрото на вражески лагер. Чудя се дали в последния миг е изпитала съжаление. Майката ми е свидетел, аз — да.

— Каква е тази душа, за която говориш?

— Може би е искала да използва силата на душата, без да я пробуди напълно. Никога няма да разберем. Но ето, ти вече си на воля, сред широкия свят. Изваяна, за да се сражаваш като войник във войната срещу хаоса. Може ли да бъде потушен този фундаментален конфликт вътре в теб? Твоята душа ли, дете? Тя е Форкрул Ассаил.

— Значи си ме довел у дома?

Ръката, която я държеше, издаде внезапния му трепет.

— Ти също така беше смъртно човешко дете. Преди. И в това има загадка. Кой те е родил? Кой отне живота ти и защо? Дали всичко това е било, за да се подготви тялото ти да приюти душата на Ассаил? Ако е така, то кулата Азат или е била подведена от някой, способен да общува с нея, или тя всъщност няма нищо общо със създаването ти такава, каквато си сега. Но това би било безсмислено — защо Азат ще иска да ме лъже?

— Тя каза, че си бил опасен.

Той помълча дълго.

— Аха, ти трябва да ме убиеш, след като унищожа другите погребани в гробниците същества.

— Кулата е мъртва — отвърна Кетъл. — Не съм длъжна да правя това, което ми каза, нали? — Вдигна очи и видя, че я гледа съсредоточено.

— Кой път ще избереш, дете?

Тя се усмихна.

— Твоя. Освен ако не си лош. Много ще се ядосам, ако си лош.

— Радвам се, Кетъл. Най-добре ще е да стоиш с мен, стига да успеем в това, което трябва да направим.

— Разбирам. Може да се наложи да ме унищожиш.

— Да. Ако мога.

Тя посочи със свободната си ръка купчината кости.

— Не мисля, че ще ти е много трудно.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Да се надяваме, че душата в теб няма да се пробуди напълно.

— Няма. Точно затова всички тези неща са без значение.

— Какво ти дава тази сигурност, Кетъл?

— Кулата ми го каза.

— Нима? Какво ти каза? Опитай се да си спомниш точните думи.

— Тя никога не говореше с думи. Само ми показваше неща. Тялото ми, цялото увито. Хората плачеха. Но можех да виждам през превръзките. Бях се събудила. Виждах всичко през два чифта очи. Единият под превръзките, а другият беше наблизо.

— Какво още ти показа Азат?

— Онези очи отвън. Имаше още пет. Просто стояхме на улицата и гледахме как семейството отнася тялото. Моето тяло. Бяхме шест. Бяхме изминали дълъг път, заради сънищата. Бяхме в града от няколко седмици, чакахме Азат да избере някого. Но аз не бях като другите пет, макар да бяхме тук по една и съща причина и да бяхме пътували заедно. Те бяха нерекски вещици и ме бяха приготвили. Мен външната, не увитата.

— Външната „ти“, Кетъл, дете ли беше?

— О, не. Бях висока. Не колкото теб. И трябваше да държа качулката си спусната, за да не може никой да види колко съм различна. Бях дошла от много далече. Вървяла бях, като млада, по горещи пясъци — пясъците, които покриваха Първата империя. Каквото и да е това.

— Как те наричаха нерекските вещици? Имаше ли си име?

— Не.

— Титла?

Тя сви рамене.

— Забравила бях всичко това. Наричаха ме Безименната. Това важно ли е?

— Мисля, че да, Кетъл. Въпреки че не знам с какво. Много от този свят си остава неразбираемо за мен. Бях много млад, когато ме плениха. Сигурна ли си, че това Безименната не е било титла? Или просто нереките са те наричали така, защото не са знаели истинското ти име?

— Титла беше. Казваха, че съм подготвена от раждането си. Че съм била истинско дете на Ирес. И че трябвало да отвърна на Седмото затваряне, защото съм имала кръвта на родството. „Кръвта на родството“. Какво значи това?

— Когато най-сетне се освободя… — в гласа му се долавяше напрежение — ще мога да те докосна физически, Кетъл. Пръстите ми на челото ти. И тогава ще имам отговор.

— Тази Ирес е истинската ми майка, нали?

— Да.

— И скоро ще разбереш кой е баща ми.

— Ще разбера кръвта му. Най-малкото това.

— Дали още е жив?

— Като знам какви игри играе Ирес, дете, той може все още да не ти е баща. Тя се скита във времето, Кетъл, по начин, който никой друг не може да разбере, още по-малкото — да й подражава. И това е до голяма степен нейният свят. Тя е огънят, който не умира никога. — Помълча. — Тя ще избере — или е избрала — много старателно. Твоят баща е бил, е или ще бъде изключително важна фигура.

— Тогава колко души има в мен?

— Две, с обща плът и кости. Момиче, ще трябва да намерим начин да те измъкнем от това тяло. Рано или късно.

— Защо?

— Защото заслужаваш нещо по-добро.

— Искам да се върна. Сега ще ме върнеш ли?

 

 

— От самата змиорка се отказах — каза Бъг, докато сипваше супата. — Още е много корава.

— Все пак мирише чудесно, скъпи ми слуга.

— Това ще да е от виното. Благодарение на Главен следовател Ръкет, чиято покана за среща с теб се оказа не по съвсем професионален повод.

— И ти как се справи от мое име?

— Постарах се интересът й към теб да се задълбочи, господарю.

— От контраста в сравнението между двама ни?

— Точно.

— Е, а това добро ли е? В смисъл, тя изглежда доста страшна.

— Нищо не знаеш. Но все пак е изключително умна.

— О, това никак не ми харесва, Бъг. Знаеш ли, усещам някакъв рибен вкус. Намек за рибешко поне. Колко точно изсушена беше тази змиорка, дето си я намерил?

Слугата порови с черпака и вдигна високо споменатото нещо. Черно, сбръчкано и не толкова отпуснато, колкото трябваше да е.

Техол се наведе над масата и го огледа.

— Бъг…

— Да, господарю?

— Това е подметка от сандал.

— Тъй ли? О! А аз се чудех защо е по-плоско от едната страна и по-дебело от другата.

Техол се отпусна и отпи от паницата.

— Все пак има вкус на риба. Привкус всъщност. Може да се предположи, че човекът, който е носил тоя сандал, като е обикалял из рибния пазар, е настъпил змиорка, преди да си загуби подметката.

— Малко ме притеснява мисълта, че може да е стъпил на нещо друго.

— Наистина, небцето долавя сложни нюанси, което намеква за разнообразна и дълга история. Е, как мина твоят ден и последвалата го вечер?

— Бяха наситени със събития. Ръкет ни съобщава интересния факт, че Джерун Еберикт е убил тази година около три хиляди души.

— Три хиляди? Изглежда малко прекалено.

— И аз така си помислих, господарю. Още супа?

— Да, благодаря. Та какъв му е проблемът според теб?

— На Джерун? Жажда за кръв, обзалагам се.

— Само това? Страхотно. Ще трябва да направим нещо по въпроса, нали?

— А твоят ден и вечерта как минаха, господарю?

— Натоварено. Изморително дори.

— На покрива ли бяхте?

— Да, повечето време. Макар че, доколкото си спомням, веднъж слязох тук. Не помня защо. Или по-скоро тогава не си спомних, тъй че се върнах горе.

Бъг кимна, после каза:

— Някой се приближава към вратата ни.

По уличката се чуха стъпки на ботуши и леко потракване на броня.

— Обзалагам се, че е брат ми — каза Техол, обърна се към завеската на вратата и подвикна: — Хайде влизай, Брис.

Платът се дръпна настрана и Брис влезе.

— Виж ти, интересна миризма.

— Супа от подметка. Искаш ли?

— Не, благодаря. Вече ядох, след втората камбана. Вярвам, че си чул слуховете.

— За войната?

— Да.

— Съвсем малко — каза Техол.

Брис се поколеба, погледна накриво Бъг и въздъхна.

— Издигнал се е нов император — на Тайст Едур. Техол, Хул му се е заклел във вярност.

— Е, това наистина е неприятно.

— Поради което си застрашен.

— Арест?

— Не. По-вероятно да е убийство. Все в името на патриотизма.

Техол остави паницата си.

— Брис, имам чувството, че ти си по-застрашен от мен.

— Мен ме пазят добре, братко, докато теб — не.

— Глупости! Имам си Бъг!

Бъг погледна Брис с любезна усмивка.

— Техол, не е време за шеги…

— Бъг е обиден от думите ти!

— Така ли? — удиви се слугата.

— Какво, не си ли? Ако бях на твое място, щях да…

— Май бяхте току-що.

— В такъв случай се извинявам, че те накарах да се изкажеш не на място.

— От ваше име приемам, господарю.

— Изпълнен си с облекчение…

— Ще млъкнете ли вие двамата! — ревна Брис и вдигна ръце. После закрачи нервно из стаичката. — Заплахата е съвсем реална. Агентите на кралицата няма да се поколебаят. И двамата сте в смъртна опасност.

— Но ако бъда убит, това с какво ще промени факта, че Хул е станал родоотстъпник?

— Няма да го промени, естествено. Но биографията ти, Техол, буди омраза. Вложенията на кралицата пострадаха заради тебе, а тя не е от тези, които прощават и забравят.

— И какво предлагаш?

— Първо, престани да спиш на покрива. Позволи ми да ти наема няколко телохранители…

— Няколко? Колко според теб?

— Четирима, най-малко.

— Един.

— Един?

— Един. Не повече. Знаеш, че не обичам тълпите, Брис.

— Тълпите? Винаги си ги обичал, Техол.

— Вече не.

Брис изръмжа, но после въздъхна.

— Добре. Един.

— И това ще те направи щастлив? Чудесно…

— И никакво спане повече на покрива.

— Боя се, че това няма да е възможно, братко.

— Защо?

Техол махна с ръка.

— Виж какво е тук! Мръсно и разхвърляно! Освен това Бъг хърка. При това не говорим за умерено хъркане. Представи си, че си окован на пода в пещера и приливът блъска, все по-силно и по-силно…

— Имам наум трима гвардейци, и тримата — братя — каза Брис. — Може да се редуват. Така винаги един ще е с теб, дори когато спиш на покрива.

— Стига да не хъркат…

— Те няма да спят, Техол! Ще стоят да пазят!

— Добре, добре. Успокой се. Приех, нали? Сега какво ще кажеш за малко супа? Колкото да те залъже до закуска?

Брис погледна котлето.

— Вътре има вино, нали?

— Да. От най-доброто при това.

— Чудесно. Половин паница.

Техол и Бъг се спогледаха с доволни усмивки.