Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Midnight Tides, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 59 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Стивън Ериксън. Среднощни приливи
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2006 г.
ИК „Бард“, 2006 г.
ISBN: 954585
История
- — Добавяне
Четвърта книга
Среднощни приливи
Оплакват ближните смъртта ми, цялата любов е прах,
посечена рана в пръстта, струпани камъни,
и плочите наместени в брега, и сивата стена се вдига,
положени са вещите, където ще ми е покоят сетен,
от селото дошли са всички, бият тъпани,
ридаят траурно, надраскани са с пепел
от скръб раздраните лица, и раните в плътта като
лемежи дървени предават на пръстта
паметта за живота ми;
и ако бях аз призрак тук, на ръба на живота,
да видя братя и сестри, покрусени лица,
на отчаянието гости скръбни в живата трева,
където все стоят на стража нашите предци, увит във кожи,
навярно щях да мога да лежа притихнал,
очи затворил пред пороя тъмен,
и да прегърна мамещото безразличие,
и да си мисля що е да ти угодят;
но топла е плътта ми, нито мъртва, ни студена
във жилите ми е кръвта, дъхът ми с вятъра се слива
и вятърът понася плач лъжовен; прокуден съм,
сам сред тълпата и невидим вече,
животът ми със трепет взира се в обърнатите гърбове,
студени са на волята им тръпките, а цялата любов е прах;
и стъпвам тук, без радост никъде —
и смъртна рана, камъни, и сивата стена се вдига.
20.
По време на войната със Сар Трелл нощта като че ли никога нямаше да свърши. Преди появата на нашия велик император Десимбелакис легионите ни отново и отново бяха отблъсквани на бойното поле. Синовете и дъщерите ни лееха кръв по зелената земя и врагът настъпваше с тътен. Но нищо не можеше да опетни задълго вярата ни и тя засияваше все по-ярко и дръзко. Стегнахме плътно редиците си, събрахме щитове, лъснати и ярки като червеното слънце, и онзи сред нас, който бе нужен, който бе избран да стисне здраво праведния меч на Първата империя, даде своя глас и сила да ни поведе срещу гърления боен рев на Сар Трелл, срещу каменния им грохот. Победата бе предопределена в лумналите като ковашки огньове очи на Оня от Седемте святи града, в трескавия устрем на волята му и на този ден, Деветнадесетия в Месеца Лет-ейра и Годината на Аренбал, армията на Сар Трелл бе съкрушена на равнината южно от Ят-Гатан, и с техните кости беше положена основата, а с черепите им бе застлан Имперският път…
Някъде отпред се издигаше Кралската колонада на Вечния дом. Сводест полусферичен таван, нашарен с паяжина от злато на тъмносин фон, с диаманти, бляскащи като капки роса по бреговете на планински поток. Стълбовете от двете страни на коридора, водещ към тронната зала, бяха изваяни на спирални жлебове и боядисани в морскосиньо, по двадесет от всяка страна и на три крачки отстояние. Пътеките между тях и стената бяха достатъчно широки, за да може да обикаля по тях облечената в броня дворцова гвардия без опасения, че ножниците ще дращят в стената, а подстъпът по централната пътека бе достатъчен, за да вървят десет души един до друг по него. Във външния край имаше голяма зала, служеща за приемна. Стените бяха изпъстрени със стенописи от Първата империя, копирани толкова пъти, че образите бяха стилизирани до неузнаваемост. Традиционните халки за факли крепяха кристали, заредени с магия, които хвърляха смътносинкава светлина. Във вътрешния край се възправяше отрупана със скъпоценни камъни двукрила врата, а зад нея нисък тесен коридор, дълъг петнадесет разтега, извеждаше под купола на същинската тронна зала.
Въздухът миришеше на мрамор, на прах и боя. Официалната церемония по откриването щеше да е след три дни — тогава крал Езгара Дисканар в царствените си одежди щеше да премине по дължината на Кралската колонада и да влезе в тронната зала. Кралицата щеше да е на стъпка зад него и вляво, а синът му — принцът — на две крачки зад баща си и точно зад него. Или по-точно трябваше да е така.
Раболепни слуги и навъсени стражи бяха довели Брис тук, по стъпките на обикалящия привидно без посока Цеда Куру Кан. Странната пустота на Вечния дом в този негов последен участък изнервяше младия воин.
Завари Цеда на четири крака на пода.
Куру Кан си мърмореше нещо под нос, пръстите му обхождаха фугите по пода. Зад него имаше някакъв опръскан с бои кош, пълен с писци, четки и запушени шишета с багри.
— Цеда?
Старецът вдигна глава и примижа над лещите — чудноватата измишльотина почти се беше смъкнала от носа му.
— Брис Бедикт? Тъкмо се чудех къде си.
— В тронната зала бях. Старата тронна зала, където все още пребивава кралят. Оцелелите батальони и бригади се стичат за отбраната на Ледерас. Всичко е доста… трескаво.
— Несъмнено. Съществено ли е? Значително. Всъщност — многозначително. Сега преброй мраморните плочи из тази зала. Ширина, дължина. Моля.
— Какво… Цеда, кралят ви търси.
Но Куру Кан не го слушаше. Пълзеше по пода, мърмореше и бършеше прахта, оставена от строителите.
Брис постоя замислен, после се захвана да брои плочите по пода.
Щом приключи, се върна при Цеда. Куру Кан седеше и бършеше лещите си. Заговори, без да вдига глава.
— Батальони и бригади. Мда, определено. Събират се из хълмовете около цитаделата Бранс. Полезно ли е? Последните ми магове. Покажи ми централната плоча, Брис. Търговският батальон ще остане ли в града? Не мисля. Ще се хвърли към онези хълмове. Всичко. Центърът, Брис Бедикт?
— Тази пред вас, Цеда.
— А, да. Добре. Много добре. И какви армии са ни останали? Как са флотите? О, моретата са негостоприемни, нали? По-добре да стоят настрана. От Морето на драконите поне, макар че протекторатите вдигат шум. Коршен, Пайлот, Дисент — мислят, че виждат шанса си.
Брис се окашля.
— Батальонът на занаятчиите е напуснал Манс и се придвижва към Петте върха. Бригада Ривън се оттегли от Стари Катер с минимални загуби. Батальон Змийски пояс е напуснал Оул, а бригада Червена ярост е оставила Туламеш — градовете по северното крайбрежие са завладени. Снощи е бил превзет Дреш, гарнизонът е избит. Батальон Белия търсач унищожава всичко по пътя си — отстъпва от Първи разлив и скоро трябва да е при Цитаделата Бранс. Преда Унутал Хебаз ще изведе след три дни Батальона на търговците от града. Очаква се да я придружите, Цеда.
— Да я придружа? Глупости. Много съм зает. Толкова неща трябва да се свършат. Ще получи маговете ми. Да, маговете ми.
— Останали са само четиринадесет, Цеда.
— Четиринадесет? Съществено ли е? На всяка цена трябва да помисля над това.
Брис го изгледа и едва успя да надвие прилива на жалост.
— Колко дълго смятате да седите тук на пода, Цеда?
— Не е лесно, Финад, никак не е лесно. Боя се, че бездруго чаках твърде дълго. Но ще видим. Ще видим.
— Кога може да ви очаква кралят?
— Уви, не знаем какво да очакваме, нали? Освен няколко явни истини, събрани толкова болезнено от хаоса. Седмото затваряне, ах, нищо добро няма в този обрат на събитията. Вече трябва да тръгваш. Грижи се за брат си, Брис. Грижи се за него.
— За кого от двамата?
Куру Кан — чистеше лещите си — не отвърна.
Брис се обърна и закрачи към вратата. Цеда проговори зад него:
— Финад. Каквото и да направиш, не го убивай.
Брис спря и погледна през рамо.
— Кого?
— Не го убивай. Хайде, върви. Върви, Финад.
Безброй задни улички в Ледерас така и не бяха виждали дневна светлина — тесни, с всевъзможни балкони, тераси и стрехи, образуващи импровизирани покриви. Извиваха се, задръстени от боклуци, царство на плъхове, буболечки и паяци. И на някой немрящ тук-там.
Шурк Елале стоеше в сумрака, както беше стояла през по-голямата част от предната нощ. Улицата се беше разбудила с настъпването на деня, въпреки че тълпите бяха видимо по-потайни и напрегнати от обичайното. Преди две нощи близо до Западната порта бяха избухнали размирици, потушени брутално от войниците на Батальона на търговците. Беше наложен комендантски час и низшите касти като че ли буквално бяха изчезнали от града — повод за объркване и смътно безпокойство.
Почти точно пред нея, от другата страна, имаше странична служебна врата към имението на Джерун Еберикт. Финадът не обичаше церемониите при завръщанията си. Не беше въпрос на скромност. По-съществено обаче бе, че близо до официалния вход имаше безброй позиции, удобни за опит за убийство.
Тъй или иначе, имаше известно раздвижване, подсказващо, че Джерун скоро ще се появи. Телохранителите, които се изсипаха на улицата, бяха първото предизвестие за скорошното пристигане на Финада. Щом се пръснаха да огледат района, Шурк се дръпна назад и се сля с тъмните сенки. Телохранителите заеха отбранителни позиции около страничната врата и зачакаха. След това се появи офицерът им, подмина ги, отключи вратата и я бутна навътре — видя се тесен проход към огрения от слънцето двор. Изведнъж гражданите наоколо оредяха, разпръснати сякаш по някакъв предварително уговорен сигнал, и в полезрението на Шурк останаха само мъжете от охраната.
— Не ме карайте да се смея — изсумтя тя.
След това пред очите й се появи самият Джерун Еберикт, отпуснал едната си ръка на меча на лявото си бедро. Не спря, а продължи направо по прохода. Охраната се изсипа вътре след него. Офицерът влезе последен и затръшна вратата.
Шурк отиде до една ръждясала стълба, повече или по-малко закрепена за стената на сградата вдясно от нея. Заизкачва се, без да обръща внимание на скърцащите разхлабени скоби, и се покатери на покрива. Запълзя по стръмния скат — опипваше предпазливо сивите каменни плочи, преди да намести тежестта си — и стигна билото. Най-сетне можеше да види предния вход на къщата и част от двора.
Джерун Еберикт стоеше пред входната врата и слушаше капитана на домашната си гвардия — той му обясняваше нещо, като подчертаваше думите си с объркани жестове.
Докладът му бе прекъснат — дясната ръка на Джерун се изпъна и го стисна за гърлото.
Дори от това разстояние Шурк видя как лицето му потъмня до любопитен оттенък на синьото.
Разбира се, никой човек поне с капка кураж нямаше да изтърпи такова отношение, тъй че тя не се изненада, когато капитанът измъкна от колана си нож.
Джерун обаче беше чакал точно това и вече държеше своя нож: заби го отдолу нагоре под ключицата на капитана и го натисна до дръжката.
Офицерът омекна. Финадът пусна гърлото му и го изгледа как се строполява на каменните плочи.
— Само пари, Джерун — измърмори Шурк. — И един брат, когото си убил отдавна. Несдържаността ти е ужасяваща… за другите ти слуги. Колкото до мен, тя е само потвърждение на всичките ми подозрения.
Щеше да последва кървава баня — ако не тази нощ, то следващата. Безбройните шпиони и доносници в града — онези, които бяха останали — щяха да се размърдат и големият лов на крадеца — да започне.
Твърде неприятно.
Богатството на Джерун беше платило извеждането на градската беднотия, което означаваше, че повечето жертви ще са ледерии вместо нереки, тартенали и фареди. Всъщност може би щеше да му е трудно да си намери жертви. Освен това имаше и война и Джерун като нищо можеше да се окаже зает с други неща. Много скоро този човек щеше да се побърка от яд.
Джерун нахлу бесен в къщата си. Охраната унило се затътри след него. Шурк ги изчака да влязат, после се хлъзна надолу по покрива до ръба.
Точно под нея имаше балкон.
Не, вече го нямаше.
Тя се стовари върху простора с пране, който се скъса под тежестта й, полетя стремглаво надолу покрай гола тераса, нацвъкана с курешки от гълъби, и се просна по очи върху купчина смет. Остана да лежи дълго, без да помръдне.
Това беше проблемът с градовете. Нищо не си стоеше на мястото. Този балкон го беше използвала поне пет пъти досега, когато оглеждаше имението. Вдигна едната си ръка. После другата. Размърда крака. Нищо счупено дотук. Всъщност нищо по нея не беше пострадало кой знае колко. За щастие мъртвите не страдаха много от гордост, тъй че въпросното падане беше без значение, реши тя.
И чак тогава напипа ръждясалата желязна пръчка, стърчаща от челото й. Изтичаха благовонни течности и замъгляваха погледа й. Шурк я опипа с пръсти. Беше се забила през костта, чак до задната част на черепа, ако можеше да се съди по стържещия звук, когато я подръпна.
— Мозъкът ми е станал на каша — каза тя високо. — Но всъщност дали изобщо го използвам? Едва ли. Все пак имах ли навика да си говоря сама преди? Май не.
Стана — бе затънала до колене в боклука — и си помисли дали да не изтръгне пръчката със сила. Но това можеше да оплеска нещата още повече. В края на краищата пръчката стърчеше не повече от педя. Нямаше как да не се забележи, но пък не беше и толкова забележима, колкото две педи примерно. Визитата при Техол Бедикт изглеждаше належаща, макар и само заради безкрайните му съвети, които с удоволствие щеше да откаже.
Уви, налагаше се да изчака да падне нощта, осъзна тя, защото нямаше начин да се добере до дома му, без да я видят. Имаше време — някога, — когато обичаше да привлича внимание. Обичаше възхитените погледи, а и винаги й доставяше удоволствие да си изтъкне прелестите. Но цяла пръчка, щръкнала от главата й, според всички стандарти щеше да е наистина прекалено модерна. Някои хора нямаше да одобрят такива нововъведения.
Натъжена, Шурк Елале седна в боклука. И зачака да падне нощта.
— Какво е станало с краката на кревата ми?
— Трябваха ни дърва, господарю.
— Добре, но защо само трите?
— Рекох да спестя другия за по-късно. Намерих и една торбичка с нещо, може да е чай.
— Хм. — Техол се надигна. — Просто съм изумен, че съм проспал всичко.
— Страшно беше уморен, господарю.
— Мда. Което е разбираемо, като се вземе предвид колко зает бях. А бях зает, нали?
— Не бих могъл да кажа, защото самият аз бях твърде зает, за да забележа. Но вярвам на твърденията ти, господарю. Определено спа като човек, който е бил зает.
— Изглежда достатъчно убедително доказателство. Мен поне ме убеди. Е, и аз работих до изнемога, а ти твърдиш, че също си имал много работа. Да чуем.
— Добре, господарю. Повече или по-малко приключихме с крилата на Вечния дом. Сухи са, основите са възстановени, работните ми групи почистват. Има някои оплаквания, че в Пето крило духало, но строго казано, това не е мой проблем.
— Защо пък ще духа, Бъг?
— Вероятно е свързано с методите на укрепване, които приложих, но те не го знаят.
— И защо заради твоите методи на укрепване трябва да духа? Бъг, дали не долавям в думите ти известно притеснение?
— Притеснение ли, господарю? Ни най-малко. Държиш ли да чуеш подробности по въпроса?
— След като го поставяш така, вероятно не. Та само с това ли се занимава вчера?
— Освен това бях тук-там, поразрових всички слухове из града да видя дали ще мога да измъкна някоя истина. Съответно съм съставил списък с факти.
— Списък? Чудесно. Обичам списъците. Те са толкова… подредени.
— Прав си, господарю. Да продължа ли? Значи, северната граница вече е в ръцете на Тайст Едур, както и всички крайбрежни градове вероятно чак до Стари Джедур. Смята се, че флотилиите на Едур са в Ъстърско море, срещу Лент, и следователно — оттатък залива Джедри. От това следва да се заключи, че възнамеряват да отплават нагоре по река Ледер. Вероятно с цел да се съединят със сухопътните войски. Ясно е, че Тайст Едур настъпват към Ледерас и възнамеряват да го завладеят и да вземат трона. Дали това ще доведе до капитулацията на цялото кралство предстои да се разбере. Лично аз мисля, че ще доведе. Колкото до протекторатите — те само ще се поизнервят малко. Обратното би било самоубийствено.
— Щом казваш. Е, толкова ли са могъщи тези Тайст Едур?
Слугата прокара пръсти през оредялата си коса и хвърли поглед към телохранителя, който стоеше мълчалив, както винаги, до таванския капак.
— За това също има безброй слухове, господарю. Бих рискувал със следните наблюдения, свързани с Тайст Едур. Новият им император владее ужасна сила, но магията на Едур не идва от традиционните им източници. Не от Куралд Емурлан, въпреки че той си остава в арсенала им. В битките до този момент са много разточителни в използването на духове-сенки и на демони Кенил’ра, като и едните, и другите участват с голяма неохота.
— Куралд какво? Кенил кой? Впрочем, кой ги шепне всички тези слухове?
— А, това ме води до третата ми група наблюдения. Свързана с мъртвите.
— С мъртвите. Естествено. С кого другиго. Продължи, моля.
— Този субконтинент, областта от земите на Тайст Едур до Севера, Блуроуз и Оул’д’ан на изток и Дисент и Д’алибан на юг — е доста особен район, господарю, и е бил такъв от, хм, най-ранни времена. В него няма, ъъъ, пътища. За мъртвите, искам да кажа. За духовете им.
— Не те разбирам съвсем, Бъг — каза Техол, стана от клатещия се креват и закрачи по покрива. Погледът на телохранителя го проследи. — Мъртвите са си мъртви. Призраците се мотаят, защото няма къде да идат, а и бездруго не са много склонни да обикалят насам-натам да разглеждат забележителности. За какви пътища ми говориш?
— Към онова, което може да се нарече Крепостта на мъртвите.
— Няма никаква Крепост на мъртвите.
— И тъкмо това е толкова… необичайно. Би трябвало да има. Открай време. Обитателите на Коланс например включват в пантеона си някой си Господар на смъртта. Нещо подобно се наблюдава и в кралството Болкандо…
— Кралството Болкандо? Бъг, никой нищо не знае за кралство Болкандо. Нито иска да знае. Започваш да ме тревожиш с широтата на знанията си, драги. Освен ако не си измисляш всичко това, разбира се.
— Точно така, господарю. Да продължа. Нямаше никаква Крепост на мъртвите. Някога е съществувала. В смисъл, първоначалната колода на Плочките на крепостите от Първата империя е съдържала такава. Както и много други Крепости, всички от които една по една са били премахвани. Наистина щеше да е хубаво, ако някой схолар бе насочил вниманието си към това странно съкращаване. Ходът на времето би трябвало да усложнява една култура, не да я опростява, освен ако някакъв ужасен срив не е предизвикал упадък, но единствената травма, преживяна от Ледер, е свързана с падането на Първата империя и последвалата изолация на тези колонии. По онова време е имало известен упадък, довел до краткотраен период на независими градове-държави. А след това са дошли войните с племената на югоизток от Крин и с атавистичните андийски останки в Блуроуз. Но всичко това не е било смущаващо за културата. Вероятно защото Крепостта на мъртвите не е могла да се изяви тук. Тъй или иначе, затварянето на пътищата за мъртвите вече е било факт, замръзнал в самата почва на тази религия. Още по-лошото е, че всичко е станало случайно…
— Почакай, Бъг. Вече наистина имам няколко уместни въпроса.
— Въпросите ти винаги са уместни, господарю.
— Знам, но тези са особено уместни.
— Повече от обикновено ли?
— Да не би да намекваш, че обичайната ми уместност е по-малко уместна, Бъг?
— Разбира се, че не, господарю. Та докъде бях стигнал? О, да, случайното обстоятелство. В по-ранните текстове — онези, които са дошли с ледериите от Първата империя — се среща упоменаване за някаква раса, наречена Джагът…
— Хайде бе! Говориш на човек, чиято глава е пълна до пръсване с класическо образование, Бъг. Никога не съм чувал за тези Джагът.
— Е, споменати са веднъж, макар и не точно с името им.
— Ха, знаех си! Не се опитвай да ми въртиш номера.
— Прощавай, господарю. Тъй или иначе, казано най-точно, Джагът са представени от онези грубовати и доста стилизирани изображения, които се виждат по плочките на Крепостта на Лед…
— Ония приличащи на жаби дребосъци?
— Оцеляла е само зелената кожа, уви. В действителност Джагът са били доста високи и ни най-малко не са приличали на жаби. Работата е, че те проявяват магията си с лед и студ. До ден-днешен е обичайно да се смята, че в природата има само четири основни елемента: Въздух, Земя, Огън и Вода. Абсолютна глупост, разбира се.
— Разбира се.
— Освен тях има също така Светлина, Мрак, Сянка, Живот, Смърт и Лед. Би могло да има и повече, но да не издребняваме. Това, на което наблягам, господарю, е, че преди много време Джагът са направили нещо на тази земя. Запечатали са я, образно казано. С помощта на особен вид магия. Последиците се оказали дълбоки.
— Задръстили са пътищата на мъртвите със сняг като планински проход зиме?
— Нещо такова, да.
— И затова мъртвите се шляят в Ледер? Призраци, сенки и хора като Шурк Елале и Кетъл.
— Точно така. Но всичко това се променя.
Техол спря и го изгледа.
— Тъй ли?
— Уви, да, господарю. Магията се… топи. Появява се Крепост на мъртвите. Нещата се разплитат. Бързо.
— Значи ли това, че Шурк е в беда?
— Не. Подозирам, че проклятието над нея ще си остане. Но първоначалната сила на това проклятие произтича преди всичко от това, че Крепостта не е съществувала.
— Добре. Всичко се разплита. Да си навестявал Кетъл напоследък?
— Интересно, че попита, господарю, защото тъкмо в участъка на мъртвата вече кула Азат се появява Крепостта на мъртвите. От това човек би могъл да заключи, че Кетъл по някакъв начин е свързана с цялото събитие, но не е. Всъщност тя вече не е мъртва. В смисъл — не е толкова мъртва, колкото беше. Вече е ясно, че нейното предназначение е… друго. Както знаеш, от гробниците излиза нещо неприятно.
— Какъв е онзи пушек? Ей там.
Бъг примижа.
— Поредният бунт според мен. В квартала на бирниците.
— Е, те са малко понаплашени, откакто призраците се изсипаха в Данъчното хранилище. А и данъчните са доста объркани от всичките тия лоши новини от север. Дори съм изненадан, че става чак сега.
Чу се звън на камбани — хората от градския гарнизон около неспокойния район вече реагираха.
— Няма да продължи много — предсказа Бъг.
— Да, но ми напомни нещо. Мисля, че е крайно време да кажа на Шанд, Хеджун и Рисарх да се махат.
— Няма ли да недоволстват?
— По-малко, отколкото може да се очаква. Градът е изнервен. Малкото останали все още неледерии са подложени на тормоз, и не просто от граждани. Властите показват расистката си същност с всички тези подозрения и готовност да потъпчат трудно спечелени права.
— Доказателство, че дадените преди време свободи на неледерийските народи са породени както от патернализъм, така и от самообслужваща поза на добродушен господар. Каквото е дадено, се отнема — просто ей така.
— Вярно, Бъг. Как смяташ, дали е така, защото в човешката си същина не сме нищо повече от лъжци и измамници?
— Вероятно.
— Без никаква надежда, че все някога ще надмогнем вродената си лошотия?
— Трудно е да се каже. Как сме се оправяли досега?
— Това не е честно. Добре де, съвсем честно си е. Но не вещае нищо добро, нали?
— Малко неща вещаят добро, господарю.
— Хм, доста мрачно. Не е много типично за теб, Бъг.
— Уви, боя се, че Тайст Едур няма да са по-добри. Парите са отрова, в края на краищата. Заразяват поголовно.
— Подозирах го — въздъхна Техол. — Явно сега не е моментът за унищожаването на икономиката.
— И така, и иначе си прав, господарю.
— Разбира се, че съм прав. Освен това, изглежда, се налага, поне засега, да не правим нищо. За нищо. Дотук Гилдията на ловците на плъхове свърши чудесна работа. Там не се налага да оправяме нищо. Знам подробностите кой какво дължи от Данъчното хранилище — Шанд се справи с доставянето на тази информация с впечатляваща лекота. Знаем ужасното състояние на кралската хазна. На теб поне ти платиха за работата по Вечния дом, нали?
— Едва вчера, господарю.
— Чудесно. Е, това беше наистина изморително. Мисля да си полегна.
— Добра идея, господарю.
— В края на краищата този покрив сега е може би най-безопасното място в Ледерас.
— Спор няма. Най-добре си останете тук.
— А ти, Бъг?
— Мисля да се поразходя.
— Да посъбереш още някой и друг слух?
— Нещо такова, господарю.
— Пази се, Бъг. Из града обикалят мобилизационни патрули. Много са настървени.
— Точно това се чудех, господарю. Никой ли не те е посетил?
— А, дойдоха. Но нашият мълчалив телохранител ги отпрати.
— Каза ли нещо?
— Не, само ги погледна, мисля. Изнизаха се набързо.
— Впечатляващо. Колкото до мен, господарю, имам си начини да се направя неапетитен. Колкото и да са настървени събирачите на набори.
— Винаги си бил неапетитен, вярно — отвърна Техол, докато полягаше предпазливо на кревата. — Дори бълхите те отбягват. Това е една от вечните загадки, Бъг, която толкова те привързва към мен. Или е „привързва ме към теб“?
— Мисля, че е първото, господарю.
— О, не! Ти не ме харесваш? Да го разбера след толкова време!
— Само коментирах употребата на подходящата фраза от твоя страна в контекста на изявлението ти и чувството, което вероятно пожела да изразиш. Разбира се, че те харесвам, господарю. Как бих могъл да не те харесвам?
— Тук си прав, Бъг. Както и да е, сега ще поспя, тъй че ако не ти трябвам за нещо друго…
— Добре, господарю.
Турудал Бризад се беше облегнал на една от колоните пред тронната зала. Брис му кимна и тъкмо да го подмине, когато Първият консорт на кралицата му махна с ръка. Финадът се поколеба за миг, после спря.
Турудал се усмихна.
— Успокойте се. Вече не съм толкова опасен, колкото бях, Брис Бедикт. Ако изобщо съм бил опасен.
— Първи консорт. Моля, позволете ми да изразя съчувствието си…
— Благодаря — прекъсна го Турудал. — Не е необходимо. Принцът не беше единственият безразсъден член на кралската фамилия. Скъпата ми кралица беше, редно е да напомним, в първата редица личности, изкусени от тази война срещу Тайст Едур. А и арогантното й обкръжение в края на краищата…
— Вие не бяхте ли в обкръжението й, Първи консорт?
Бризад се усмихна широко.
— Брис Бедикт, толкова много неща в живота ми — тук, в този дворец — могат да се характеризират като изпълняване ролята на обективен наблюдател на държавните дела и домашните напрежения, от които, трябва да се каже, зависи успехът ми. По-скоро зависеше. В това отношение не съм по-различен от своята конкурентка, Първата конкубинка. В края на краищата двамата присъстваме тук като символи. И затова се държахме като такива.
— А сега се оказвате без роля — каза Брис.
— Сега се оказвам още по-обективен като наблюдател, отколкото бях, Финад.
— С цел?
— Е, точно това е въпросът, нали? Без цел. Никаква. Бях забравил какво е да изпитваш такава свобода. Разбирате, че Тайст Едур ще завладеят кралството, нали?
— Преди силите ни бяха разделени, Първи консорт.
— Както и техните, Финад.
Брис го изгледа и се зачуди какво е странното у него — това смътно излъчвано безразличие и още… какво?
— Тя защо искаше тази война, Турудал Бризад?
Първият консорт сви рамене.
— Ледерийският мотив беше, е и винаги ще бъде само един. Обогатяване. Завоеванието — като възможност. Възможността като подкана. Подканата — като справедлива претенция. Справедливата претенция — като нещо предопределено, като съдба. — Нещо мрачно се прокрадна в погледа му. — Съдбата като победа, победата като завоевание, завоеванието като обогатяване. Но никъде в тази съвършена схема няма да намерите идеята за поражение. Всички поражения са временни, грешка в детайла. Поправете детайла и следващия път победата ще е спечелена.
— Докато не възникне ситуация, при която няма втора възможност.
— А бъдещите схолари ще отделят всеки миг от тези дни, ще попълнят списъците си с детайли, подробностите, от които е невъзможно да възникне нито едно обобщение, заплашващо основните възгледи. Изящна парадигма, наистина, съвършеният механизъм, гарантиращ упоритото оцеляване на цяла гмеж от ужасни, брутални убеждения.
— Изглежда, наистина сте постигнали обективност, Турудал Бризад.
— Знаете ли как е рухнала Първата империя, Брис Бедикт? Нямам предвид ревизираните версии, на които възпитателите учат всяко дете. Имам предвид истината. Нашите предци сами са отприщили собственото си унищожение. Благодарение на един ритуал, който се оказал необуздаем, цивилизацията се е разпаднала. Разбира се, в нашата версия онези, които след това са дошли да почистят, са превърнати в агресорите, външната сила, нанесла такова унищожение, че да заличи Първата империя от лицето на света. И още една истина: нашите колонии тук не са били неуязвими за въздействието на този отприщил се ритуал. Макар да сме успели да изтласкаме заплахата, доколкото сме могли, в ледените пустини. Където сме се надявали, че кучите синове ще измрат. Но не са измрели, уви. И сега те се връщат, Брис Бедикт.
— Кои? Тайст Едур? С тях нямаме нищо общо, Турудал…
— Не Тайст Едур, макар че много от тяхната история — техният път на магията в частност — е свързано с поредицата бедствия, стоварили се върху Първата империя. Не, Финад, говоря за техните съюзници, диваците от ледените пустини. Джхеките.
— Интересна история — каза Брис. — Но се боя, че не схващам важността й.
— Предлагам обяснение — каза Първият консорт, отдръпна се от колоната и тръгна към изхода.
— За какво?
Турудал отвърна, без да се обръща:
— За скорошния край на моята обективност, Финад.
Морох Неват наближи портата и забави плувналия си в пяна кон. Това, което доскоро представляваше непроходима бъркотия от колиби и съборетини от двете страни на издигнатия над терена път, беше разчистено и на негово място беше останала само кал, чирепи от счупени грънци и дървени парчетии. От неизброимите бедняшки постройки бяха останали само петна по крепостните стени, по които се бяха подпирали, за да не се срутят.
През последните няколко левги тълпите бежанци на пътя бяха оредели. Морох беше видял сред тях дезертьори и едва бе надвил изкушението да въздаде на страхливците правосъдие на място, но за това щеше да се намери време по-късно.
Крилата на портата бяха отворени и на стража пред тях стоеше отделение от Батальона на търговците.
Морох дръпна юздите на коня си и каза:
— До вечерта този път ще е пълен с хора. Ще ви трябват поне още четири отделения да се справите.
Сержантът го изгледа намръщено и изръмжа:
— А ти кой си, в името на Блудния?
— Първият дезертьор — изсумтя един от войниците.
Униформата на Морох беше покрита с прах и засъхнали петна кръв. Беше брадясал, с разрошена мръсна коса. И все пак зяпна сержанта, изненадан, че не го е познал. След това изръмжа:
— Дезертьори ще има, да. Тях ще ги отделите, както и всички бежанци на възраст за мобилизиране. Сержант, аз съм Финад Морох Неват. Водих оцелелите от Високи форт до цитадела Бранс, където бяхме прикрепени към Батальона на занаятчиите. Сега отивам да докладвам на Преда.
Уважението, с което го удостоиха, след като се представи, го задоволи. Сержантът отдаде чест и попита:
— Значи е вярно, сър? Принцът и кралицата са пленници на Едур?
— Чудо е, че изобщо оцеляха, сержант.
За миг лицето на сержанта се стегна в странна физиономия. Той бързо опита да я прикрие, но Морох го разбра. „Защо не падна в бой, за да ги защитиш, Финад? Избягал си като всички други…“
— Ще ги отървем, сър — каза сержантът.
— Повикайте подкрепления — нареди Морох и отново пришпори коня.
„Прави сте. Трябваше да умра. Но вие не бяхте там, нали?“
Подкара в тръс към града.
Майстор Ормли и Главен следовател Ръкет седяха на стъпалата на Гилдията на ловците на плъхове и си подаваха бутилка вино. Намръщиха се, когато Бъг се приближи и застана пред тях.
— Всичко знаем за тебе — каза Ръкет и се подсмихна, но не добави нищо повече.
— Е, това ме успокоява — отвърна Бъг. — Какво ново чухте от агентите си от окупираните градове?
— И трябва да ти разкрием информацията си само защото питаш? Виж го ти! — изсумтя Ормли.
— Не виждам защо не.
— Прав е кучият му син — каза Ръкет.
Майсторът я погледна невярващо.
— Как ще е прав! Не е прав! Страх те е от тях, нали? От Техол и слугата му — и от двамата!
— Не ставай глупав. Това е в договора, Ормли. Разменяме информация…
— Добре. Но този какво разменя? Нищо. Чакащия! Какво чака? Това искам да знам.
— Пиян си.
— Нищо не сте чули — каза Бъг.
— Разбира се, че сме чули! — сопна се Ормли. — Там цари мир. Дюкяните са отворени. Парите се въртят, крайморските улици не са блокирани.
— Гарнизоните?
— Разоръжени. Включително местната градска стража. Цялата защита и поддържането на реда се прави от едурите. Празните имения са заети от фамилии Едур — тези племена си имат някаква благородна каста. Не е толкова различно, в края на краищата.
— Интересно. И никаква съпротива?
— Проклетите им призраци са навсякъде. Даже плъховете не смеят да се бунтуват.
— А колко близо до Ледерас са войските им?
— Това не знаем. На няколко дни вероятно. В провинцията на север оттук положението е доста объркано. Повече не отговарям на въпроси, и толкова. — Ормли дръпна бутилката от ръцете на Ръкет и отпи.
Бъг се огледа. Улицата беше пуста.
— Нещо ми понамирисва…
— Знаем — каза Ръкет.
Тишината се проточи. Бъг се почеса по врата, обърна се и си тръгна.
След малко се приближи до кулата на Азата. Тъкмо се канеше да мине през улицата, когато от близката пресечка се появи някакъв мъж.
— Изненадан съм, че те виждам тук — каза мъжът, щом се приближи до слугата. — Но изненадата беше мимолетна. Като си помисля, къде другаде може да си?
— Чудех се дали ще се разбудиш най-сетне — изсумтя Бъг. — И дали изобщо.
— По-добре късно, отколкото никога.
— Дошъл си да подбутнеш малко, а?
— Може и така да се каже. А ти?
— Ами, зависи.
— От?
— От теб всъщност.
— О, аз само минавам.
Бъг го изгледа, после кривна глава и попита:
— Интересно до каква степен си забъркан в цялата тази каша? Подклаждането на алчността на кралицата, отчуждаването на принца от баща му. Да не би идеята за Седмото затваряне просто да те е забавлявала?
— Само наблюдавах. — Мъжът сви рамене. — Човешката природа е виновна, както винаги. Това бреме не искам да го приема, особено от теб.
— Добре. Но ето че си тук и се каниш да играеш много по-активна роля…
— Стара история. Едно ново гостуване на Т’лан Имасс е последното, което ми се ще да видя.
Бъг помълча замислено, после кимна.
— Глутницата. Разбирам. Никога не съм те харесвал много, но за жалост този път трябва да се съглася с теб.
— Това ми стопли сърцето.
— Толкова меката ми присъда ли? Би трябвало.
Мъжът се усмихна, махна небрежно с ръка и го подмина.
Проблемът с боговете, помисли Бъг, бе в това, че накрая все се оказваше, че вярващите ги влачат. Натам, накъдето вървят. Този специално отдавна беше забравен навсякъде другаде. Изчезнал като самите Крепости.
Тъй. Т’лан Имасс, Глутницата и идването на джхеките. Поклонниците соултейкън на древния бог и — от възможното възкресение на този древен култ — вероятно завръщане на Т’лан Имасс, за да се премахне безумието.
Какво тогава го беше подтикнало да се задейства точно сега? Точно в този момент? Отговорът дойде сам и Бъг се усмихна криво. „Нарича се вина.“
Издрънча метал и Техол Бедикт се събуди. Надигна се стреснато и се огледа. Денят вече преваляше. Почукването се повтори, той завъртя глава и видя телохранителя си — беше извадил оръжието си и стоеше на ръба на покрива откъм задната уличка. Махна му мълчаливо.
Техол се смъкна предпазливо от еднокракия креват и пристъпи на пръсти.
В уличката пълзеше някаква фигура, покрита с нещо като оцапано зебло. Напредваше бавно, но упорито към ъгъла.
— Признавам, че е любопитно — каза Техол. — Но дали е достатъчно, за да бъда събуден? Имам известни съмнения по въпроса. В края на краищата този град е пълен с пълзящи неща, нали. В обичаен ден, искам да кажа. Все едно, ето още едно, тъй че може би ще е забавно да проследим тягостния му път.
Нещото стигна до ъгъла и зави.
Двамата го проследиха с очи. Покрай стената, после — в прохода, водещ към входа на къщата на Техол.
— О, идва ни на гости. Ще предлага нещо, но не съм сигурен дали го искам. Изправени сме пред затруднение, приятел. Знаеш колко не обичам да бъда груб. Но пък ако иска да пробута някоя ужасна болест…
Онова долу стигна до вратата и се шмугна вътре.
Телохранителят отиде до капака и се наведе. След малко Техол го последва. Надникна и чу познат глас:
— Техол. Слез.
— Шурк?
Нещото му махна с ръка.
— Ти по-добре изчакай тук — каза Техол на телохранителя си. — Мисля, че иска да останем насаме. Можеш да държиш оттук входа под око, нали? Чудесно. Радвам се, че се разбрахме. — И заслиза по стълбата.
— Имам проблем — каза Шурк, щом той стъпи на пода.
— Ще направя за теб всичко, което мога, Шурк. Знаеш ли, че имаш някакъв шип тука на челото?
— Точно това ми е проблемът, идиот с идиот!
— Аха. Искаш ли да ти го извадя?
— Не.
— Няма да е по-лошо, отколкото ако го оставим.
— Решението не е толкова просто, колкото изглежда, Техол Бедикт. Нещо го задържа.
— Сигурна ли си?
Шурк не отвърна.
— Да не се е изкривило? — припряно добави той.
— Стига чак до тила ми. Може да има контра.
— Защо просто не го избутаме да излезе?
— И тилът ми да стане на парчета?
— Единствената друга възможност, която ми хрумва, Шурк, е да го издърпаме малко, да го срежем с трион и да го бутнем обратно. Вярно, ще ти остане дупка, но можеш да си вържеш кърпа или шал, докато намерим Селуш.
— Не е зле. Но ако започне да дрънка в главата ми? А и кърпите са ужасно старомодни. Ще си умра, ако се покажа така пред хора.
— Селуш ще намери решение, Шурк. Някоя запушалка с диамант или кожена кръпка на дупката.
— Запушалка с диамант? Интересно.
— Ще въведеш нова мода.
— Мислиш ли, че на Ублала ще му хареса, Техол?
— Тапа с диамант? Разбира се, че ще му хареса. Колкото до дрънкането, виж, това определено е проблем. Но ти явно не използваш мозъка си. В смисъл веществото, дето е вътре. Душата ти просто използва тялото, нали? Някакво чувство за близост вероятно. Предвид това наистина можем просто да го издърпаме…
— Не. Идеята с отрязването ми харесва. И диамантената запушалка. Добре изглежда. Можеш ли да доведеш Селуш?
— Веднага ли?
— Е, колкото може по-скоро. Не ми се иска да обикалям така. Кажи й, че ще си платя за неудобствата.
— Ще се опитам.
— Излишно е да ти казвам, че се чувствам ужасно.
— Разбирам те, Шурк.
— И искам Ублала. Веднага.
— Разбирам…
— Не разбираш. Искам го веднага. Но това е невъзможно. Тъй че ще трябва да се примиря с теб.
— С мен? Олеле! Хапе ли?
— Има само един начин да разбереш, Техол Бедикт. Свали ги тези тъпи дрехи.
— Стига да не ми извадиш окото.
— Не ме карай да… о, добре. Ще внимавам. Обещавам.
— Обикновено не го правя това със служителите си. Особено с умрели. Просто ти казвам.
— Разбирам! Но не мога да търпя вече, ясно ли ти е?
— Знам. Но е малко… ъъъ…
— Страшничко?
— Ти си хубава и всичко останало, искам да кажа, Селуш се справи идеално — най-добрата й работа досега, обаче…
— А знаеш ли аз как се чувствам, Техол? Блудния ми е свидетел, все пак не си Ублала.
— За жалост. Обща де.
— Хайде, смъквай дрехите. Все едно, сигурна съм, че няма да трае дълго.
Улицата беше почти пуста и Морох Неват успя да стигне бързо до стария дворец. Конят му сигурно така и нямаше да може да се възстанови напълно след дългия изнурителен път от Високи форт. Беше чул, че в двореца има конегледач от Блуроуз — можел да изцерява коне. Ако му останеше време, можеше и да го потърси.
Някой излезе на улицата пред него. Морох го позна и дръпна юздите.
— Турудал Бризад.
— Финад. Едва ви познах.
— Не сте единственият, Първи консорт. Тръгнал съм да докладвам на Преда.
— Ще я намерите в тронната зала. Финад, може би скоро ще ми потрябвате.
Морох се намръщи.
— За какво?
Бризад се усмихна.
— В частност заради дарбата ви с меча.
— Кого искате да убия? Някой разгневен съпруг или ядосана съпруга? Мисля, че Джерун Еберикт ще ви е по-полезен за такива неща.
— Де да беше толкова просто, Финад. В идеалния случай щях да се обърна към Брис Бедикт, но него го чакат други задачи…
— Мен също.
— Преда ще ви зачисли към охраната на кралския двор и…
— Това е работа на Кралския защитник.
— Да. Което означава, че ще разполагате със свободно време.
Морох се намръщи още повече.
— Възнамерявам да придружа Преда, когато тръгне на бой, Първи консорт.
Турудал въздъхна.
— Вече не разчитат на вас, Финад. Не успяхте да опазите принца и кралицата. Щеше да е за предпочитане, ако бяхте загинали в сражението при Високи форт.
— Ранен бях. Откъснат от поверениците ми. Не можах дори да ги намеря, когато се разгоря битката…
— Трагично, Финад. Но всяко зло за добро. Това, което ви предлагам, е възможност за изкупление — такова, че името ви да бъде увековечено в историята. Сигурен съм, че ничие друго предложение не може да се сравни с моето, Морох Неват.
Финадът го изгледа мълчаливо. Турудал винаги го караше да настръхва. Твърде хлъзгав беше, напарфюмиран. Прекалено самодоволен. А сега — повече от всякога.
— Нищо не можете да ми предложите…
— Финад, искам да убиете един бог.
Морох сви презрително устни. Турудал Бризад се усмихна.
— Богът на джхеките, Финад. Къде можете да намерите този бог ли? Ами тук, в града. Чака да дойдат неговите поклонници-диваци.
— Откъде знаете?
— Убийте бога, Морох Неват, и Тайст Едур ще загубят съюзниците си.
— Ще поговорим за това друг път — изръмжа Неват. — Трябва да тръгвам.
— Разбира се. Между другото имате съчувствието ми. Зная, че не сте могли нищо да направите, за да спасите Квилас или Джанал…
— Спестете си съчувствията, Първи консорт.
Морох рязко подкара коня и Турудал Бризад трябваше да се дръпне, за да не го стъпче.
Кетъл се бе присвила пред вратата на кулата. Трепереше, опряла брадичка на коленете си и с наведена глава.
— Дете?
— Върви си.
Бъг клекна до нея.
— Много ли е зле?
— Гладна съм. Боли ме корем. Ухапаното щипе.
— Значи си жива. — Тя кимна. — А ти се ще да си умряла. — Главичката й кимна отново. — Трябва да ти намерим някакви дрехи. Храна и вода. Трябва да ти намерим подслон — не можеш да стоиш повече тук.
— Трябва! Той се нуждае от помощта ми!
Бъг се изправи.
— Мисля да пообиколя.
— Недей. Опасно е.
— Ще се оправя, дете. Не се тревожи за дядо си Бъг. После се връщам и двамата с теб отиваме на Долните пазари.
Чак сега тя вдигна глава и го погледна. Очите й бяха зачервени — очи на сто години.
— Нямам пари.
— И аз — каза усмихнато Бъг. — Но много хора ми дължат.
Остави я и закрачи из двора. Земята под сандалите му беше гореща. Повечето насекоми бяха измрели или се бяха превърнали в пеперуди и бяха излетели, черупките им пращяха под стъпалата му. Криви корени се бяха показали над повърхността, нацепени и олющени. Мяркаха се зацапани с влажна пръст кости, парчета от череп, дълги кокали и тук-там — грамадни прешлени. Накъдето и да се обърнеше — останки от порутени гробни могили.
Толкова история се беше загубила, унищожена под тази димяща земя. И толкова по-добре, след като повечето от тази история бе неприятна. За жалост бяха останали няколко стари кошмара. Най-лошите всъщност.
А един от тях се беше заклел да помага. Срещу другите.
Положението не обещаваше нищо добро.
„Странник е дошъл при нас.“
Той спря и се намръщи.
— Кой говори?
„Братята ми те приветстват. Аз те приветствам. Приближи се. Подай си ръката, изтегли ни навън. Наградата ти ще е вечна.“
— Както и съжалението. Не. Не мога да ти се подчиня, Тоблакай.
„Преминал си границата, страннико. Много е късно. С твоята помощ ние ще…“
Внезапен прилив на сила нахлу в ума на Бъг, опита се да го овладее… и се отдръпна.
„Не. Ти — не. Не се приближавай.“
— Съжалявам, че се оказах толкова неапетитен.
„Махай се!“
— Теб и братята ти ви чака бой — каза Бъг. — Знаете го, нали?
„Не можем да бъдем победени.“
— Ох, колко често се изричат тези думи. Колко от твоите братя затворници са казвали същото, в един или друг миг? Вечната заблуда.
„Това не е твоя грижа.“
— Прав си, не е. Но съм длъжен да предупредя — детето, Кетъл, не бива да пострада.
„Тя не е нищо за нас.“
— Хубаво. Гледайте да си остане така.
„Внимавай със заплахите!“
— Не разбираш, а? Нападнете ли детето, онзи, който се крие в него, ще се пробуди. И ще ви унищожи — вас, а сигурно и всички други, просто за всеки случай.
„Кой се крие в детето?“
— Името му ли? Не знам. Но е Форкрул Ассаил.
„Лъжеш!“
Слугата сви рамене, обърна се и тръгна обратно към Кетъл. Все още имаше време за пазаруване.
Крал Езгара Дисканар седеше на трона си скован и блед като сив мрамор и гледаше Първи евнух Нифадас изпод притворените си клепачи. Сцената беше достойна за четката на художник, реши Брис. Изпълнена с тежест, с тъмни наситени цветове, неизбежния трагичен разгром. Всичко — тук, в този замръзнал миг. „Часът преди Седмото затваряне.“ „В навечерието на Великото затваряне“ можеше да я нарече художникът, с тихо задоволство от многозначността в заглавието.
Но нямаше художник, нямаше го хищния лешояд с пламналите очи и тракащия клюн, клекнал над клатещите се устои на цивилизацията. Публиката се състоеше само от Брис, Първата конкубинка Нисал, Преда Унутал Хебаз и четирима от Кралската гвардия.
Слънцето се беше спуснало ниско и хвърляше мъртвобледи лъчи през цветните стъкла на купола, обагрили със зловещи цветове сноповете прашинки. Въздухът бе изпълнен с миризмата на пот и дим от горящите фенери.
— И това очаква моя народ — най-сетне отрони крал Езгара.
Малките очи на Първия евнух примигаха.
— Ваше величество, войниците няма да се примирят с мисълта за нови властелини. Ще се сражават, за да ви защитят.
— До този момент не видях убедителни доказателства за това, Нифадас.
На тази горчива забележка отговори Преда:
— Ваше величество, много бързо се разбра, че не можем да устоим срещу врага по традиционен начин при мощта на магията, с която боравят едурите. Тактически беше уместно да се оттеглим и да избегнем решителни сражения…
— Но вече сме притиснати до стената, Преда.
— Имаме достатъчно време да се подготвим, правим го още от идването на първата част от цитаделата Бранс. Ваше величество, никога досега не сме разполагали с такава голяма армия на бойното поле. Над две хиляди требушета, хиляда и петстотин мангонели и триста тройно заредени балисти. Прокопали сме ями, окопи и трапове. Маговете ни са изтъкали с ритуалите си защита над цялото бойно поле. Само помощните ни сили наброяват над десет хиляди…
— Необучено жертвено месо, Преда. Ужасно разхищение на поданици. Въоръжени ли са?
— С копия и щитове, ваше величество. И с кожена броня.
Кралят се отпусна на трона.
— Нифадас. Още ли няма никаква вест за съпругата и сина ми?
— Пратениците ни не се връщат, ваше величество.
— Какво иска той от тях?
— Трудно ми е да отговоря на това — призна Първият евнух. — Императорът на Тайст Едур е… непредсказуем. Ваше величество, въпреки увереността на Преда вярвам, че ще е благоразумно да започнем да подготвяме временното ви преместване…
— Какво?!
— Да напуснете Ледерас, ваше величество, на югоизток може би.
— Не!
— Ваше…
— Нифадас, ако трябва да падам, ще е тук. Няма да причиня разрушение на други градове, защото присъствието ми ще предизвика тъкмо разрушение. Протекторатите ще си паднат сами, ако бъда свален от власт. Този император на Тайст Едур ще си получи империята. Колкото до мен, ако трябва да умра, ще е тук, на този трон. Или по-скоро на трона във Вечния дом — добави той с тъжна усмивка.
Последва тишина. После Преда бавно се обърна към Брис.
Той отвърна безстрастно на погледа й. Кралят бе заявил волята си. Ако умреше на своя трон, то неговият Защитник по необходимост вече щеше да е мъртъв. Друг път до Езгара Дисканар не съществуваше в края на краищата.
— Намеренията ми са да не се стигне до ситуацията, която описвате, ваше величество — заяви Унутал. — Тайст Едур ще бъдат отблъснати. Разбити и съкрушени.
— Щом казвате — отвърна кралят.
За Брис тези съображения не бяха нови. Още след първите поражения на север беше мислил за последната си битка пред своя крал. Коридорът, водещ към тронната зала във Вечния дом, беше сравнително тесен. С четирима от най-добрите си гвардейци щеше да може да го задържи за известно време. Но без подкрепление смъртта му щеше да е неизбежна. Най-неприятната мисъл обаче бе възможността да загине от магия. Срещу нея нямаше никаква защита. Потъването (привидно поне) на Цеда в дълбините на лудостта бе най-жестокият удар от всички. Ако врагът стигнеше до двореца, загубата на Куру Кан щеше да е решаваща.
Брис искаше да загине доблестно, но беше оставен без избор и това го глождеше.
Вратите зад него се отвориха, той се обърна и видя един гвардеец.
— Сега пък какво има? — попита кралят.
— Финад Джерун Еберикт, милорд — обяви гвардеецът.
— Да влезе.
Еберикт прекрачи прага и се поклони.
— Ваше величество, извинявам се за късното си пристигане. Имах домашни проблеми, за които трябваше да се погрижа…
— По-важни от явяването пред вашия крал ли, Финад?
— Ваше величество, в мое отсъствие са проникнали в имението ми.
— Тази вест ме натъжава.
— Значителна част от богатството ми е открадната, ваше величество.
— Безразсъдност, Джерун. Никак не е разумно да държите парите си на едно място.
— Мерките ми за сигурност бяха изключителни…
— Но недостатъчни, явно. Имате ли някакви догадки за наглия крадец?
Очите на Джерун Еберикт за миг пробягаха към Брис.
— Имам, ваше величество. Убеден съм, че скоро ще си възстановя загубите.
— Вярвам, че въпросният акт няма да се окаже прекалено кървав.
— Убеден съм, ваше величество.
— И в каква степен това ще затрудни изпълнението на задълженията ви тук в двореца, Финад?
— В никаква, ваше величество. В състояние съм да продължа командването на частта си.
— Добре. Хората ви в момента са заети с потушаването на бунтове, нали?
— Смятам да сложа край на тези бунтове, ваше величество. До тази вечер ще имате мир в Ледерас.
— Разполагате с малко време, Джерун. Тръгвайте — но внимавайте. Не искам никакви касапници.
— Разбира се, ваше величество. — Джерун Еберикт се поклони още веднъж, отдаде чест на Преда и напусна.
Вратите се затръшнаха. Езгара се обърна към Брис.
— Подгответе двеста от войниците си за разчистващи групи. До дванадесетата камбана тази нощ очаквайте поне една касапница.
— Веднага, ваше…
— Още не. Защо ви погледна Джерун, когато го попитах за крадеца, обрал имението му?
— Не знам, ваше величество. И аз се зачудих.
— Надявам се, че живеещият ви в града брат не е паднал още по-ниско.
— Не вярвам.
— Защото Джерун Еберикт е опасен враг.
Брис само кимна.
— Ваше величество — каза Преда. — Време е да се върна при армията си.
— Вървете. И нека Блудния ви докосне с милостта си.
След като Унутал се поклони и тръгна към вратата, Брис се обърна към краля:
— Моля да освободите и мен, ваше величество.
— Вървете, Защитник. След като дадете нареждания на хората си, се върнете. Отсега нататък искам да сте близо до мен.
— Да, ваше величество.
Унутал Хебаз беше спряла в коридора да го изчака.
— Той подозира Техол.
— Знам.
— Защо?
Брис поклати глава.
— Няма да е зле да го предупредиш, Брис.
— Благодаря за загрижеността, Преда.
Тя се усмихна тъжно.
— Признавам, че изпитвам известна симпатия към Техол.
— Не знаех.
— Той има нужда от охрана.
— Вече я има, Преда. Братята Шаванкрат.
Тя повдигна вежди.
— Тризнаците? Не съм ги виждала от доста време всъщност. Което означава, че си предвидил опасността от Джерун Еберикт. А това на свой ред предполага, че знаеш повече, отколкото разкри пред краля.
— Притеснението ми не беше свързано с Еберикт, Преда.
— А, разбирам. Е, трябва да уведомиш братята да са още по-бдителни, тъй като на мен едва ли ще ми е възможно.
— Съгласен съм, Преда.
Тя го погледна за миг.
— Жалко, че няма да може да си с нас на бойното поле, Брис.
— И аз съжалявам, Преда. Блудния дано да е с вас.
— Бих предпочела да е Цеда — отвърна тя и добави: — Извинявай. Знам, че ти беше приятел.
— Все още е — каза Брис.
Тя кимна и го остави. Ботушите й отекнаха по коридора.
Брис се загледа след нея.
„Само след няколко дни може би ще е мъртва.“
„И аз също.“