Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (6)

Глава 3

Прибирането вкъщи е нещо, по което не си падам много. И като младеж не го правех често. Роден съм в Деня на благодарността през 1940 година в къщата на баба ми, Джъстин Павлик, в Лансфорд, Пенсилвания — един малък миньорски град в областта Карбон^[1] — съвсем подходящо, нали? Градчето беше на изток от Коулдейл и Хоумтаун. За незнаещите, това е на около половин час западно от Алънтаун и на безкрайно голямо разстояние от Филаделфия. Баща ми, Джордж, и майка ми, Емили Тереза Павлик Марчинко, така и не успели да стигнат до акушерската стая в болницата. Типично за тях.

Аз съм чех по произход по линия и на двамата ми родители. Майка ми е ниска и със славянски черти. Баща ми беше едър — малко под метър осемдесет и пет, — мургав, кисел, с отвратителен характер. Всички мъже в семейството — както и почти всички мъже в Лансфорд — бяха миньори. Раждаха се, работеха в мините, умираха. Животът беше прост и труден. Предполагам, че дори някои от тях да са искали да се пооправят със собствени сили, бяха нужни такива усилия, както ако човек се опитва да се вдигне във въздуха, теглейки връзките на обувките си.

Живеехме на върха на хълма, точно зад магазина на Кануш, от който си купувахме бакалските стоки. Старият Кануш лизваше молива, преди да запише в тефтера си това, което вземахме. Водеше сметка и събираше парите на заплата. Може би щеше да бъде по-евтино, ако пазарувахме в „А и П“ — шест преки по-надолу, — но почти никой не го правеше. Хората ходеха там, където ги познаваха.

Ако аз съм кофти човек, както смятат някои, вероятно това качество е наследено от дядо ми по майчина линия. Джо Павлик беше раздразнителен, нисък, с гърди като варел. Наливаше се с бира и играеше на стрелички. Един яко пиещ кучи син с квадратно лице и вежди като на Леонид Брежнев. През целия си живот беше работил в мините, но не си спомням да съм го чул да се оплаква за нещо. Дядо ми беше истински размирник — един от онези първични яки типове, които се срещат по работническите кръчми, с големи ръце, създадени сякаш, за да обхващат старомодните бирени халби.

Винаги съм бил независим. На петгодишна възраст си бях извоювал собствен маршрут за продаване на вестници. На седем години се измъквах от къщи за по цял ден, тичах през железопътния тунел на Лихай, дълъг около миля, и плувах в язовир „Хауто“. Дотам се стигаше през стария воден тунел в Лансфорд, но в него живееха огромни плъхове, пък и беше много нагоре в планината. Затова предпочитах късия път, макар и рискован заради влаковете. На няколко пъти ме сварваха вътре. Първия път, когато парният локомотив се нахвърли срещу мен, помислих, че ще умра. Спрях да дишам и стиснах очи, като прегръщах влажната студена стена на тунела, а вагоните преминаваха един след друг на около тридесет сантиметра от носа ми. Баща ми ме съсипа от бой, след като му казах какво съм направил. Ето защо, когато правех това, държах езика си зад зъбите.

Родителите ми не бяха много образовани. Баща ми вероятно е спрял да учи някъде около осми клас, а майка ми може да е стигнала до девети или десети. Те не наблягаха на ученето и може би затова и за мен училището беше нещо, на което не гледах сериозно. Много повече се интересувах от развлеченията и от правенето на пари.

Развлеченията, преди да открия жените, се състояха в плуване в „Хауто“ и летни ваканции в Катсхил Маунтин, Еврейските Алпи, където чичо ми Франк и леля ми Хелън имаха пансион. Но парите винаги бяха проблем. Когато бях в седми клас, мините бяха затворени и след няколко месеца, прекарани едва-едва, баща ми най-после си намери работа като заварчик в Ню Брунсуик, Ню Джърси. Преместихме се в Ню Брунсуик през 1952 година. Преживях истински културен шок. Лансфорд беше град с може би четири хиляди жители — повечето чехи. В Ню Брунсуик имаше поляци, унгарци, ирландци, евреи, чернокожи и латиноамериканци. Трябваше ми известно време, за да привикна с всичко това. Резултатът беше, че по пътя между училището и малкия приземен апартамент, който можехме да си позволим, давах и получавах повече от полагащия ми се дял бой и белези.

Животът вкъщи не беше приятен. Братът на майка ми се премести да живее при нас — трима възрастни и две деца (по това време имах брат), натъпкани в апартамент с три стаи. Когато родителите ми се биеха, а това се случваше често, братът на майка ми вземаше нейната страна. Затова баща ми започна да прекарва все по-малко време у дома. По-малкият ми брат, Джоуи, който тогава беше на девет или десет години, се навърташе около майка ми и стоеше в къщата с нея. А аз не можех да понасям това място. Обикновено излизах и се връщах само за да спя или да си напиша домашните, колкото и малко да бяха те.

Избягах от къщи и започнах работа в една зала за боулинг — нареждах кеглите, вършех всякаква обща работа — дори участвах в седем предобедни неделни служби като помощник на свещеника. В дните, когато решавах да ида на училище, ходех в унгарското католическо училище „Св. Владислав“. Там, както и много други преди мен, често си патех от монахините, които ме удряха през ръцете с гадни линии за чертане. Не успях да свикна с училището. Преминах през него транзит — интересувах се много повече от изкарването на джобни пари вместо от „а“ и „б“.

През втората година в колежа работех по шестдесет часа седмично в една закусвалня, наречена „Гъсис“, до двора на колежа „Рутгърс“. През лятната ваканция бачках там по сто и двадесет часа седмично — от пет сутринта до десет вечерта, седем дни в седмицата. Работното време беше продължително, но парите бяха много добри: долар на час, без да се записва в счетоводните книги. За един петнадесетгодишен през 1955 година това беше дар божи.

Освен това Гъси — името му беше Салваторе Пулейо Аугустино, но не помня някой да го е използвал — се отнасяше с мен така, сякаш бях от собственото му семейство. Водеше ме на втория етаж, където живееше баща му, старият Сал, и ме тъпчеше със сос, наденици, пиле и огромни чинии със зеленчуци, препържени в маслинено олио и чесън, вместо да ме кара да ям руло или стек на еднокраките маси в закусвалнята. Старият Сал ми позволяваше да гледам как прави вино в мазето и така развих истински вкус за вино кианти. Дори научих достатъчно италиански, за да мога да се оправям на масата, което бащата на Сал обожаваше. Гъси ме направи истинско чешко италианче.

Тъй като за тийнейджър аз имах много пари в джоба си, щом станах достатъчно голям за шофьорска книжка, си купих и кола — един хромово жълт „Меркурий“, модел 1954 година с гюрук. Книжката си получих веднага след седемнадесетия си рожден ден.

Нещата станаха още по-интересни, защото заведението на Гъси беше свърталище на много момчета от колежа „Рутгърс“. Някои от тях ме приеха за свой талисман. Прекарвах много време в именуваните с гръцки букви клубове на колежа, което в края на краищата беше за мен огромен и поучителен опит. Явяването ми пред хората там ми помогна да одялам някои от треските си. За разлика от повечето хлапета с произход като моя, които се обличаха в дънки с капси и кожени мотоциклетни якета и правеха косата си като на Елвис или Дион, аз се обличах в ризи, панталони от чино^[2] и спортни сака от „Харис“. Научих се да пия бира в ранна възраст и което е по-важно, как да нося. Приятелите ми от колежа ме обучаваха и за по-тънките моменти при постоянното търсене на женска компания.

Всички тези неща покълнаха у мен и резултатът не закъсня. През лятото между първи и втори курс — тогава бях на петнадесет години — на една забава се запознах с красива и изтънчена млада учителка по френски език. Казваше се Люсет. Веднага си допаднахме. Тя говореше френски, аз — на своя лош италиански и се разбирахме. Бях едър за годините си и винаги имах пари в джоба си, обличах се и говорех така, сякаш учех в „Рутгърс“, и се държах по такъв начин, като че притежавах целия клуб, та тя не разбра, че съм гимназистче.

Научи го по доста неприятен начин. На това мистериозните ориенталци му викат лоша карма. Тя беше назначена да преподава френски език в гимназията през септември и видя грейналото ми лице на третия ред. Zut alors!^[3]

Когато станах на седемнадесет години, бях преминал през куп промени. Родителите ми се разделиха. Майка ми започна работа в „Сиърс“ и аз и по-малкият ми брат се преместихме заедно с нея в общинско жилище. Баща ми нае мебелирана стая над един бар, наречен „При Юско“, надолу по улицата на няколко врати от закусвалнята, където работех. В този бар той прекарваше доста време и аз често се отбивах да го видя. Мястото сякаш беше пренесено направо от Лансфорд — с маринованите свински крачета в големи буркани и твърдо сварени яйца в паници, а трима или четирима души, наподобяващи Джо Павлик, седяха на столовете пред бара от десет сутринта до затваряне, пиеха и пушеха цигара след цигара. Баща ми се чувстваше щастлив там, защото му напомняше неговия дом. Джордж Марчинко така и не можа да свикне с Ню Брунсуик.

В същото време аз прекарвах все по-малко време в училище — бягах редовно от часовете — и все повече в компанията на една млада италианка. Тя беше омъжена за човек с двадесет и седем години по-възрастен от нея и изпитваше силна нужда от енергично чукане и друсане, а пък аз й ги давах с охота. Напуснах Гъси и отидох да работя като барман в едно гръцко заведение в сърцето на Ню Брунсуик. Парите бяха добри, около двеста долара седмично плюс бакшишите, а работното ми време беше наполовина по-малко от това при Гъси. Освен това готвачите имаха желание да ме учат на някои основни готварски и пекарски умения, та възприемах работата си и като начин да науча занаят. За мен това беше прекрасно. До този момент не се бях замислял какво ще правя с живота си.

Накрая съвсем зарязах училището. Както след години казвах изискано, „напуснах по своя воля“ през месец февруари 1958 година. Просто нямаше смисъл да продължавам. Пък и всички уроци ми изглеждаха пълен боклук. А и за какво ми беше гимназиална диплома? Имаше пари за изкарване и жени за сваляне. Човек можеше да отиде с колата до плажа и да се излежава по два дни — за никое от тези неща не ми трябваше образование. Затова се чупих.

Опитах се да постъпя в армията. Когато президентът Айзенхауер изпрати морската пехота в Ливан, аз се записах доброволно. Харесвах сините дрехи и сабите им. Та затова отидох до бюрото за набиране на войници за морската пехота, влязох вътре и вероятно съм казал нещо глупаво от сорта: „Е, приятел, май ми се иска да ида и да застрелям няколко от лошите. Къде ми е пушката, къде са ми патроните и кога мога да тръгна?“

Сержантът най-вероятно е потиснал желанието си да ме сравни със земята и каза: „Виж какво, синко. Трябва да идеш на тренировъчен лагер, преди да ти позволим да станеш войник, освен това си много млад и не си завършил гимназия. Защо най-напред не си вземеш дипломата, а после да разговаряме?“

Повече от ясно беше, че докато направя всичко това, морската пехота ще е решила проблема в Ливан и без моята помощ. Ето защо излязох и изкарах едно прекрасно лято на плажа — работех върху хубавия си първокласен тен като на сърфист и чуках доста. Голяма част от времето ми премина в опити да хвърлям едно готино момиче от моя квартал, Катрин Ан Блек, от триметровия трамплин на басейна на „Ливингстън авеню“. Срещахме се почти през цялото лято, разбира се, когато не се натисках на други жени, и установихме, че се харесваме. Така трябва да е било, защото въпреки голямата ми странична продуктивност, все се връщах при нея. Имаше нещо необикновено в тая връзка.

През септември, след като се бях налудувал, а Кати се върна на училище, аз влязох в една служба за набиране на войници за Военноморските сили, записах се и след като издържах огромен брой тестове, бях приет на служба. О, ако знаеха само!

На 15 октомври 1958 година докладвах за явяването си в основен лагер „Грейт Лейкс“, Илинойс. Съвсем необяснимо беше за мен, но когато влязох през вратите на този лагер, се почувствах по-добре, отколкото където и да е преди това.

Аз бях идеалният моряк от типа „ЕДНО, НУЛА“, което на военен жаргон означава най-базов модел. За натегачи ли да говорим — та аз лъсках дори и подметките на обувките си. Бях единственият задник, който наистина вярваше на старшините, когато ни казваха, че „който лъска половин обувка, е половин човек“.

В Ню Брунсуик се бях запознал с един шофьор на такси — някой си Джо. Бил е моряк и ми даде стария си „Наръчник за сините куртки“, който прочетох — тогава бях шестнадесетгодишен. От него се бях научил как да връзвам моряшка яка, а също и някои други неща, така че когато отидох в подготвителния лагер, бях напред в обучението. Записвах се доброволно за всичко — от футболния отбор до групата за строева подготовка — и дори за две седмици бях действащ подофицер-атлет. В обучението ни имаше доста глупости, но, общо взето, беше добре: работех за Военноморските сили на пълно работно време и те ми плащаха пълна заплата. Дори ми беше приятно. Харесвах плуването, стрелбите и маршировките. Книгите обаче оставях за другите.

След Коледа се класирах за обучение за радиооператор. В училището обаче нямаше свободни места. Затова се записах временно в „Куонсет Пойнт“, Роуд Айлънд, където помагах в курса по плуване за пилоти от морската авиация — това беше част от обучението им по оцеляване.

Една вечер в Роуд Айлънд отидох на кино и гледах един страхотен филм — „Водолазът“, с Ричард Уидмарк и Дана Андрюс. Разказваше се за групите за подводна диверсия (ГПД) на Военноморските сили. Действието се развиваше в Тихия океан по време на Втората световна война. Много динамика. Много героизъм. Много песни. Като „Химна на моряка“ с нови думи:

От хълмовете на Монтесума

до бреговете на Триполи

ще се бием за родината

заедно с ГПД!

След филма, докато се разхождах, си мислех, че бих могъл да правя точно това. Искам да кажа, че бях сравнително агресивна личност; затова се записах във Военноморските сили. Идеята да бъда „Дик Диверсанта, якото копеле, човекът акула от Военноморския флот“ беше много по-примамлива, отколкото да си остана „Смотания Марчинко, операторът на телетайпа и молива“.

Личностната криза, предизвикана от противопоставянето Дик Диверсанта — Смотания Марчинко, достигна апогея си няколко седмици по-късно, когато бях прехвърлен в училище за радиооператори в Норфолк, Вирджиния. Оказа се, че Норфолк е само на хвърлей камък от групите за подводна диверсия, които бяха разположени в Литъл Крийк в една база на Военноморските сили отвъд пристанището. Виждах отблизо радиооператори. Виждах отблизо и водолази десантници. Не можеше да става и дума за сравнение.

Изходът беше прост: трябва да зарежа тези радиооператорски глупости и да ида при водолазите. Ето защо отидох при командването на диверсантите и им обясних какво искам да правя. Казаха ми същото, което и в бюрото за набиране на войници за флота. Не можех да стана водолаз-десантник, докато не получа постоянно назначение. Не приемаха молби от временните поделения. Училището за радиооператори беше временно. Довиждане на Дик Диверсанта! Здравей, смотаняк Марчинко!

Щяха да ми трябват още почти две години, за да се върна в Литъл Крийк. Одисеята ми преминаваше през Далгрен, Вирджиния, където Военноморските сили имаха център за наблюдаване на Космоса, от който следяха руските спътници; и през Неапол, Италия, където работех като телетипен оператор в станцията за подсигуряване на дейността на Военноморските сили.

След пет месеца, прекарани в Далгрен, подадох молба за обучение по подводнодиверсионна дейност. Преминах през първото изпитание — изпратиха ме във Вашингтон, където ме сложиха в един от онези старомодни брезентови водолазни костюми с твърд шлем и дебели шлангове за въздух и ме спуснаха в река Анакостия, за да проверят дали имам клаустрофобия.

Издържах теста за клаустрофобия и бях на път да замина за обучение по подводна диверсия, когато си счупих ръката при удар в нещо твърдо — главата на един много тъп моряк. Вината не беше моя. Той трябваше да се наведе. Сбогом, обучение по подводна диверсия, здравей, Неапол!

Неапол се оказа по-интересен, отколкото очаквах, въпреки че работата ми беше скапана. Разбрах, че не съм създаден за телетипен оператор. Тази работа ме ограничаваше. Не се изискваше въображение или изобретателност. А и на всичко отгоре, колегата ми по смяна ме влудяваше. Той беше истински сополанко. Чипоносо мамино синче с пъпки. Казваше с Харолд, по цял ден си чистеше ушите и се оплакваше от всичко. Наричах го Мърморкото. Инструкторът на Харолд беше един старши сержант, който ръководеше Командния център — чернокож човек със самочувствие. Казваше се Уайт, беше около четиридесет и пет годишен и се държеше като кралска особа. Когато се намирах сред тях, ми минаваха мисли за убийство. Сигурен съм, че дори и да го извършех, никой съд не би ме счел за виновен.

От друга страна, Неапол беше страхотен. Работех и живеех в един блок в центъра на града, а не в морската база. И така, за разлика от много войници в Италия аз общувах с местното население. Италианският, който бях научил от стария на Гъси, ми помагаше да се оправям. И докато ръката ми заздравяваше, аз тичах по хълмовете на Неапол, вдигах тежести, играех гимнастика и плувах.

Но все още бях брегови оператор на телетайп. А онова гласче вътре в мен ми казваше все по-ясно: „ГПД, ГПД“. Въпросът беше как да се добера дотам.

Оставаше да преодолея един голям проблем — моя командир. Колко голям ли? Деветдесет кила. Тя беше най-грозната женска, на която е попадал погледът ми през целия ми живот. Наричах я Тлъста, Ръбеста Тъпа Лайнарка от Армията, или ТРЪТЛА за по-кратко. Трътлата беше същество, което се ръководеше от уставите, а и нямаше достатъчно хора — комбинация, която правеше напускането ми невъзможно. (Бях направил грешката да подпиша за още една година престоя си в Неапол — надявах се, че ще мога да се прехвърля за обучение по подводна диверсия колкото е възможно по-бързо.) За Трътлата годината значеше 365 дни. Думата прехвърляне не присъстваше в речника й.

Но най-накрая успях да я принудя. Един път, когато Мърморкото ме ядоса, изхвърлих пишещата машина през прозореца. Щях да спра дотук, но малкият кучи син просто не млъкваше:

— Ще докладвам на командира колко си лош.

Падна ми пердето и му разбих муцуната. Стоя в болницата цял месец. Това вбеси командира. Той беше от супертежката категория — висок към метър и деветдесет и тежък около деветдесет килограма — горе-долу колкото баща ми. Грабна ме за колана и врата и ме повлече към банята. Захвърли ме към плочките.

— Би трябвало да те бия, докато се посереш.

В този момент имах настроение за всякакви неща.

— Хей, командире, ако ти се ще да се биеш, хайде.

Той ме хвана с големите си ръце. Пристъпих помежду им и го ритнах с коляно в топките. Свлече се като торба цимент. Вдигна се на крака и отново се нахвърли към мен. Ударих го отново, този път в корема. Бях си научил урока за тупаник на моряци по кофти начин. Хванах го в близък клинч, за да не шава много, и започнах да го удрям с коляно в слабините така, че при всеки ритник го повдигах във въздуха около десет сантиметра. Когато очите му се изцъклиха нагоре, го пуснах на пода.

Лежа така известно време, като дишаше през притворените си устни. След това се завъртя на колене и тръгна на четири крака към тоалетната. Повърна.

— Ще ми паднеш — изсъска той. — Ще изхвръкнеш оттук.

О, моля ти се, плаши куче със салам.

На следващия ден, когато се беше изчистил, ме изправи пред Трътлата. Представете си кръстоска между Джаба^[4] и Розеан Бар^[5], натъпкана немарливо в тясна бяла униформа. Трътлата ми прочете конско. То беше пълно с изрази като „Командирът иска да се махнеш оттук“ и „Би трябвало да те пратя в ареста“. Но това бяха напразни заплахи. Тя не можеше да предяви обвинение срещу мен, защото командирът ми беше посегнал първи, а това можеше да му струва работата. Можеше и да ме понижат или да ми впишат няколко лоши характеристики в досието, но какво от това?

Както и да е, аз изпреварих кучката. Имах в себе си два номера от деловодството на молби за преместването ми. Дадох й първия.

— Слушай, командирке, ето ти искане за прехвърляне на първия проклет кораб, който дойде в пристанището. Хич не ми пука, ако ще да се казва „Захарно петле“. — След това й подадох другия. — Това е за обучение по подводна диверсия. Не ме интересува кое от двете ще избереш.

Тя ме извика след два дни.

— Моряшката служба ще бъде твърде лесна за тебе, Марчинко. Ще те пратя на място, където ще те накарат да забравиш тази агресивност. — Трътлата приближи дебелите си бузи и шестте си гуши до лицето ми и допълни саркастично: — Отиваш в Щатите за обучение по подводна диверсия — незабавно!

А казват, че нямало Бог.