Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Свирепия (23)

Глава 20

Доста време мина, преди на „ТЮЛЕН-група 6“ да й излезе късметът. Независимо от нееднократните речи на президента за това, че терористите може и да бягат, но не могат да се скрият, между месец октомври 1980 година, когато се образува „ТЮЛЕН-група 6“, и месец юли 1983 година, когато предадох командването, имаше стотици инциденти с терористи и САЩ не направиха почти нищо, за да ги пресекат. И не защото нямахме хората или способностите да го направим. „ТЮЛЕН-група 6“ можеше да проведе предварителни атаки срещу терористите, ако съществуваха стабилни разузнавателни сведения за предстоящо нападение над някоя американска цел. Фактът, че имаше толкова много атаки без ответната дейност от страна на „Шестицата“, показва, че или нашият разузнавателен апарат е безвъзвратно оплескан и не е в състояние да открие информацията, необходима за провеждането на началния удар, или че администрацията нямаше смелостта и желанието да действа.

В допълнение Роналд Рейгън виждаше тероризма през собствената си идеологическа призма, вместо да го разглежда през чистото стъкло на воините. Виждаше терора като вторичен продукт на борбата между Изтока и Запада, като форма на войназаместител, обявена от Съветския съюз на Запада, а не като на много по-злокобни борби на анархията срещу реда, на една култура срещу друга, на психопати срещу обществеността — война, която ще надживее студената война. Грешеше.

Затова „ТЮЛЕН-група 6“ тренираше, репетираше и се упражняваше — и всичко това под пълна пара. Но това не беше истинска антитерористична дейност. Играехме си по влакове, самолети и автомобили. Отивахме с колите до Вашингтон и упражнявахме спасяване на заложници от влак в метрото — столичните власти позволиха на „Делта“ и „Шестицата“ да си поиграят една вечер в новата част на метрото, след като то затвори. Посещавахме Атланта и нападахме различни видове самолети в Централната база на „Истърн еърлайнс“. Реквизирахме част от една състезателна писта-път в Калифорния и прекарахме няколко седмици в усъвършенстване методите на каскадьорското каране — всеки трик от завоите на 180 градуса до контролирани челни удари.

Отидохме на школа по алпинизъм — хората ми станаха толкова добри в катеренето по разни неща, че когато се регистрирахме в хотели и им казвах да се прибират по стаите си, често пъти го правеха по външните фасади на сградите. Групата ходи до Германия за съвместни упражнения с командосите от GSG–9 на генерал Рики Вегенер. Играехме на войници с англичаните, французите и италианците. Но не сме правили нищо действително.

Четири от моите екипажи на лодки („запомнете, че в един взвод има два екипажа на лодки и че ще видим този материал отново“) прекараха шест месеца в Египет, където обучаваха някои от армейските рейнджъри на президента Мубарак на някои основни методи за борба с тероризма. Уроците бяха средно успешни. Както и да се опитвахме, не можахме да научим египтяните що е специализирана операция. Ще бъда невероятно ласкателен, ако кажа, че бяха недодялани. Въпреки че работехме с най-елитните им рейнджъри, установихме, че стрелбата им е незадоволителна, физическото им състояние — лошо, а мотивировката им за действие — несъществуваща.

Една от причините за тези недостатъци беше армейската кастова система в Египетската армия. В Египет, както и в повечето страни от Третия свят, редниците, предимно селяни, бяха третирани като роби, докато офицерите, много от които бяха назначени по политически съображения, живееха като принцове. Често пъти офицерите не си правеха труд да се явяват на тренировките — смятаха, че не те, а редниците ще се бият, когато се наложи. Концепцията за офицера, който води начело, беше непозната. Фразата „сплотеност на групата“ не се превеждаше от езика на тюлените на арабски.

Реших да събудя офицерите по свой изтънчен начин — като напляскам няколко от капитаните и лейтенантите пред хората им, ако не можеха или не искаха да вършат както трябва това, което се искаше от тях. Такива действия от моя страна направиха офицерите по-внимателни. Също така те причиниха мигрени и главоболия в президентския дворец, което се дочу и в американското посолство. Помолиха ме учтиво, но твърдо да се въздържам от халосване на египтяните. Въздържах се. (Трябваше да ми разрешат да продължа със силовите си методи, защото египтяните поне вършеха някаква работа.) Стана така, че нито аз, нито която и да е от другите групи за специални операции, които дойдоха в Кайро за обучаване, съдействие, втълпяване, трениране или образоване, не допринесоха много на египтяните. Когато накрая се стигна до влизане в действие през 1985 година и египетските „командоси“ нахлуха в един отвлечен самолет на „Иджиптеър“ в Малта, пред ужасения поглед на американския съветник по специалните операции убиха петдесет и седем пътници-заложници и унищожиха самолета в опита си да го спасят.

Когато мислено се връщам в онези времена, настроението ми никак не се подобрява и от факта, че малко преди да заминем за Кайро, претърпях фрактура на десния си крак при един скок от голяма височина с ранно отваряне на парашута. Целият ми крак беше някак си чувствителен и египтяните, които имаха сериозни трудности при контролиране на малките лодки в най-добрите условия, удряха крака ми с перилата почти всеки път, когато репетирахме морски десант и евакуация. Пол искаше да ида на лекар. Отказвах — можех да търпя болката, а и се опасявах, че ако отида в медицинско заведение, лекарите може да ме обявят негоден за скокове, плуване и стрелба с моята група. Забраната за скачане, плуване и стрелба означаваше забрана за командване, а аз нямах намерение да изоставя „ТЮЛЕН-група 6“, преди да проведем реална антитерористична мисия. Затова страдах тихо, въпреки че отвратителният ми характер често пъти издаваше тежкото ми физическо състояние. Няколко насинени офицери от Египетската армия могат да потвърдят това.

Положителната страна на престоя ни в Египет беше, че имахме възможност да понаучим малко за манталитета на арабите — или поне за този на египетските араби. Можехме да се прокрадваме и да надзъртаме в корабите по Суецкия канал, както и да работим по въпроса за нападенията в пристанищата на евентуални враждебни мишени — нищо неподозиращи чужди съдове, намиращи се в Порт Саид или в Суецкия канал. Всичките ни открития се вписваха в досиета. Никой не знаеше дали някога няма да се наложи да работим тайно в Египет и дали Египет ще остане приятелски настроен към САЩ или не. Освен това „ТЮЛЕН-група 6“ беше изпратена на дипломатическа мисия и както учих в Школата за отбранително разузнаване през седемдесетте години, всички военни дипломати са шпиони, та докато учехме студентите си, попълвахме и операционните си папки и изграждахме тактически бази данни, а докато си играехме, гледахме как израелците и руснаците играят на разузнавателна гоненица с нас и се опитват да разберат какво, по дяволите, прави в Египет тази тълпа задници от Военноморските сили, освен че обучава египтяните да плуват и да се катерят по котвени вериги.

 

 

Поради международната роля, която имахме, ние се упражнявахме заедно с антитерористични групи от целия свят. Имаше вероятност, ако бъдем извикани за истинска работа, да координираме действията си с чуждестранни войски. А колкото повече сме работили заедно в миналото, толкова по-спокойни ще се чувстват стрелците един с друг и толкова по-лесно ще бъде, когато става дума за живота на заложници. Уважавах всички — британските SAS, френските GIGN, италианските GIS, норвежките плувци-воини за специални операции — всички те бяха първокласни. Но групата, с която се сближихме най-много, беше германската „Grenzschutzgruppe–9“ (GSG–9). Командваше я един гаден кучи син, бригаден генерал Улрих Вегенер. GSG–9 беше действала в Могадишу, Сомалия, където бяха спасени деветдесет и един пътници и екипажът на отвлечен самолет „Боинг 737“ на „Луфтханза“ през октомври 1977 година. През 1979 година част от групата заминала за Саудитска Арабия, където шиитските фундаменталисти взели заложници във Великата джамия в Мека. Вегенер, тогава полковник, съветвал саудитците по въпросите на тактиката, въпреки че накрая GIGN, а не GSG–9 атакували джамията.

Запознах се с Вегенер през 1979 година. Той беше дошъл във Вашингтон да инструктира Обединеното командване за антитерористичните операции и го наблюдавах, когато, изправен като струна, влезе в залата с безупречно изглеждащата си униформа на Гранични войски. Наблюдавах уверените му жестове, с които демонстрираше: „Знаех какво трябваше да се направи и го направих!“ Обединеното командване беше хипнотизирано от представянето му. Аз също. След двадесет минути слушане на Herr Oberst^[1] Вегенер аз бях готов да премина с маршова стъпка през тухлена стена и да се запиша в частта му. Уредих да бъда включен в списъка на гостите на един от почетните коктейли в чест на Улрих Вегенер, даден от няколко генерали, и там се запознах с един съвършено различен човек.

Този весел воин наричаше себе си Рики, а не полковник. Беше общителен и изтънчен офицер, който държеше правилно чашата си с вино и очароваше генералските съпруги дотолкова, че бяха готови да смъкнат чорапогащите си. По-късно, когато го бях убедил да посети някои от по-добрите кръчми в района на Вашингтон, открих, че обича да удря каубойските си ботуши в пода, докато слуша кънтри музика, да се шегува със себе си, да изпива подобаващи на тюлен количества бира (оплакваше се, че е твърде светла в сравнение с „der gutt schtuff in Deutschland“^[2]), и беше леснодостъпен. Заедно прекарахме нощта в разходка из баровете от Александрия до Джорджтаун и си направихме признания в любов от пръв поглед. Накрая, когато изядохме двойни порции шунка с яйца, пържоли и изпихме по едно хубаво силно кафе, ние не само изпитвахме уважение един към друг, но и разменихме тайни ръкостискания и декодиращи пръстени. Заклехме се, че ако някога имаме възможността за сериозна връзка, ще я осъществим.

И по тази причина през месец ноември 1982 година, точно в 00,00 часа се озовах в леденостуденото Северно море, увиснал на перилото в усмърдяната от пръдни навигаторска кабина на влекача от Германските военноморски сили, на повече от тридесет мили от сушата. Гледах как шестметровите вълни се разбиваха в кърмата и шамаросваха до оглупяване моите тюлени и командосите на Рики, докато последните се опитваха да проверяват дали китоловните ни лодки, завързани за палубата, няма да бъдат отнесени във водата заедно с четиридесет и двамата щастливи войници, представляващи съвместна ударна сила на „ТЮЛЕН-група 6“ и GCG–9, тръгнала към нефтодобивна кула В/44 на петдесет и осем мили северозападно от остров Силт до датския бряг. На кулата (която щеше да стане известна като „Неприличната дума“ в памет на неприлично трудното и мъчително болезнено трасе с препятствия, което за малко не ме уби по време на тренировката по подводна диверсия) ни чакаха западногермански войници в ролята на терористи и заложници. Целта ни беше да нападнем кулата под прикритието на тъмнината, да изтрепем „терористите“ и да освободим „заложниците“.

Лесна работа, нали? Момчетата от „ТЮЛЕН-група 6“ и преди са нападали нефтодобивни кули. Тренирали бяхме в Мексиканския залив и по югоизточното крайбрежие на Тасмания, Австралия, където разработихме ефективни методи за катерене и хореографирахме най-добрите начини за превземане на огромните скелетни структури. Лесна работа? Грешите! Тази вечер я нямаше топлата вода на Мексиканския залив. Изправени бяхме не само пред леденостуден сезон, но и пред най-неприятната комбинация от вятър и вода, която съм срещал.

Господи, как мразех океана в такова време. Четиридесетметровият влекач непрекъснато се вдигаше над водата и плясваше обратно със серия от тръпки, каращи кила да скърца и кокалите ни да се удрят болезнено. При всяко излитане във въздуха грабвах перилото. Усещането беше, сякаш ме ритат в топките. Колкото и да тренира човек да го ритат в топките, всеки път, когато това му се случи, изпитва болка.

Отвън температурата беше по-млада от тридесетте^[3] и духаше ветрец, който я подмладяваше докъм десетгодишна възраст. Влекачът беше покрит с лед. Не бях виждал по-студено и коварно време. Атлантикът е цар на тези дълги вълни, които вдигат кораба над водата точно дотолкова, че да се види хоризонтът, след това бързо го трясват дълбоко надолу и карат човек да сграбчи перилото в пристъп на моментна паника, изпитвана на увеселителните влакчета — надолу, надолу, надолу. Тихият океан със своите двадесетметрови водни стени и дълбоки падини е вдъхвал респект у поколения моряци, един от които съм и аз. Но никоя вода не е така гадна, така лоша, така жестоко стягаща топките и напукваща сфинктера, както Северното море. Това беше рай за мазохистите. Страдание в най-чист вид.

Искате веществени доказателства? Производителите на нашите лодки твърдят категорично, че лодките им не се преобръщат. Глупости. Конски фъшкии. През първия ни ден, когато влачехме лодките за отдалечаване от германския бряг, огромните вълни на Северното море, коварните течения и силни ветрове обръщаха и претърколиха съдовете три пъти, оставяйки тюлените и немците вкочанени и натопени, докато успееха да обърнат лодката си и повикат да бъдат изтеглени. Вълните изхвърляха лодките над повърхността и след това ураганният вятър и водата ги поемаха, удряха и обръщаха като палачинки. Замръзнали и мокри, студенокръвните ни братя шваби мислеха, че обръщаме лодките нарочно — заради някакъв откачен Amerikaner ритуал на посвещаване, — докато не им обяснихме, че това не е част от сценария. След това започнаха да ни гълчат за това, че сме толкова тъпи, та не можем да си подберем лодките.

Капитанът на влекача с презрение погледна зеленикавото ми лице и запали лулата си, като изпълни вече вонящата кабина с отвратителна миризма на силен черен тютюн. Той и екипажът му изпитваха професионално задоволство от очевидното ни злочестие. Измъкнах се навън и започнах да се придърпвам назад от надстройката. Трейлър Корт, Пустър и Коня, облечени в термично бельо, английски „сухи“ екипи с качулки и обувки, над които носеха черните бойни жилетки на „ТЮЛЕН“, се занимаваха с въжетата, които придържаха лодките. Змията, по чиито мустаци се бяха образували ледени кристалчета, проверяваше нападателното оборудване в лодките. Той, Трейлър и Пустър бяха водещите ми катерачи — и знаеха, че тази вечер имаше работа, подходяща за тях.

— Всичко окей ли е? — извиках.

Змията вдигна палец и каза:

— Да, шкипере. Но ще бъде адски студено, докато се катерим по онези проклети подпори и тръби.

— Ти дойде да играеш с големите батковци доброволно, заднико. Можеше да си останеш обикновен моряк.

Змията хвана парапета до краката ми, вдигна се на мускули и се преметна до мен.

— Няма да стане, шкипере. Кой, по дяволите, би искал да е стациониран на някакъв шибан кораб?

Разбира се, прав беше. Шест месеца без пиене или чукане беше върховното проклятие, понасяно от всички флотски моряци, а Змията, бивш парашутист, не беше създаден за такъв живот.

Ето го сега — мокър до кости, полузамръзнал и вледенен, втурнал се в една перверзна мисия, която аз и Рики Вегенер бяхме подготвили, за да се доближим колкото е възможно повече до реалността без ненужни нещастни случаи. Аз и командирът на GSG–9 проведохме разговор на четири очи и на тази тема. Той също вярваше, че ако ученията не се провеждат на границата между тренировката и реалността, те няма да помагат на хората да оцеляват в реални ситуации.

Смъртни случаи по време на учение тежаха на съвестта и на двама ни. Но както бяхме говорили и преди, не се чувствахме виновни. Трябваше да поемем напрежението, да стискаме зъби и да понасяме главоболията, тъй като те бяха неразделна част от отговорностите, които бяхме поели. Не ги харесвахме, но си вършехме работата.

Пътувахме вече в продължение на четири часа, макар че ми се струваше цяла вечност, и с усилие се добрах обратно до кабината, където капитанът ми каза, че почти сме стигнали до зоната за спускане на лодките — на три морски мили от нефтодобивната кула.

— Но, Fregatten-Kapitan, полковник, ще заобиколим целта най-малко два пъти, за да се убедим, че това е кулата, която ви трябва, и за да се види как водните течения ще влияят на малките ви лодки, така ли е?

— Да. — Нямах намерение да му противореча. Той познаваше тези води, а аз бях една нова коркова тапа в непознат вир. След като определим как се движат теченията, ще можем да решим от коя посока да тръгнем.

Върнах се на кърмата и разясних положението на бойците.

По лицата им се изписа разочарование. Трейлър Корт се обади първи:

— Защо трябва да чакаме, шкипере? Нека просто да тръгнем.

Останалите се съгласиха с него — разнесоха се възгласи от „ja“^[4] и „йес“. Разбрах какво искат да ми кажат. Всичко друго беше по-добре от ударите, които получавахме на борда на корабчето. Но сега не беше време за импровизации. Трябваше да преценим теченията и ветровете, преди да тръгнем.

Час и половина по-късно започнахме да спускаме лодките. На пръв поглед изглежда лесно, но всъщност не беше така — само това ни отне над един час. Спускането на лодките във водата, така че да не се разбият коритата им в корпуса на влекача, беше достатъчно трудно. Още по-трудно беше да вкараме в тях четиридесет и двамата стрелци — изчакваха вълните, след това, натоварени с експлозиви, оръжие, патрони и катераческо оборудване, скачаха с надеждата, че ветровете със скорост от петдесет възела няма да ги отнесат във водата.

Застанах над парапета. Под мен лодката се люлееше и танцуваше. Бързо прехвърлих мислено всички възможности. Накъде да скоча, да падна и да плувам, ако не улуча лодката? Ако падна във водата, дали трябва да се притеснявам повече от гребните винтове на лодките или от великанските витла на влекача. Ако водата ме отнесе към кърмата, дали вакуумът от витлата на влекача ще ме завлече под тях, за да ме направи на хамбургер? Колко болка мога да понеса? Какво, по дяволите, правя тук?

Когато скачах, ми стана кристално ясно защо Рики Вегенер — съвсем не е глупав той — учтиво беше отказал да пътува с кораба, за да присъства като наблюдател на нефтодобивната кула. Заминал беше с хеликоптера през деня. Затова той носеше звезди, а аз — белези.

Най-после, след почти час, вкарахме всичките четиридесет и двама злобни, хапливи бойци в малките лодки — може и да не бяха от типа, за който те бяха подготвени, но поне се бяхме махнали от проклетия влекач и се движехме към целта. Това означаваше, че след като я неутрализират, ще получат топли дрехи и студена бира — ако все още са живи. По време на последните приготовления на палубата на влекача се реши, че във всяка лодка трябва да останат по трима души: боцман, радиооператор и един силен стрелец, които да отвръщат на огъня, да изваждат плувци и да боравят с въжетата за водене на лодките между кулата и влекача. В любещото Северно море трябваше да влязат останалите двадесет и четири стрелци — дванадесет двойки плувци, по две на всяка от шестте колони на нефтодобивната кула.

Морето беше толкова бурно, че дори и на разстояние хиляда метра губехме от погледа си кулата и трябваше хората, останали на борда на влекача, да ни насочват с помощта на радарен екран и приемо-предаватели. В нормални условия обикновено приближавахме кулата от различни ъгли, за да си осигурим успешно нападение. Но в тези бурни води опитвахме да останем близо и да се виждаме един друг, за да не се изгуби някоя от лодките ни.

Лавирахме към огромната кула, чиито светлини все още се виждаха съвсем слабо в тъмнината. Проверих часовника си: 01,45. Струваше ми се, че сме прекарали часове на лодките, макар че след разбора установихме — достигнали сме мястото за скачане във водата за петдесет минути.

 

 

Питате как беше там, в морето? Толкова лошо, че всъщност с удоволствие напуснахме лодките и се пъхнахме в ледената вода. Ако не друго, то поне шибащият вятър не се усещаше във водата. Нагласих маската си и се прехвърлих през перилата, хванал едно въже. Всяка плувна двойка носеше по едно. Целта беше да се завържем за крака на кулата, за да не ни отнесе течението. Никак не обичам безследно изчезнали.

Заплувах към една от огромните колони, от която можехме да достигнем вертикалните скоби, позволяващи да се изкачим на палубата при жилищните помещения. Над мен платформата, десететажна скелетна конструкция от бетон и стомана, светеше като някаква футуристична космическа станция. Протегнах ръка към масивната колона, но една вълна ме отблъсна от нея. По дяволите! Плувах срещу течението. Някакво напречно течение ме грабна, вмъкна ме под водата и ме захвърли върху облепената с раковини стоманена колона.

Измъкнах се на повърхността, плюейки вода. Още два опита и успях да метна въжето около колоната. Когато направих това, разбрах, че мистър Мърфи е дошъл с нас и присъствието му беше очевидно: цялата повърхност на кулата беше покрита с около петмилиметров слой лед.

Бързо свиках най-добрите си катерачи — Трейлър, Змията, Пустър и Коня — и обясних положението. Трябваше да намерят начин да се изкачат и спуснат пещерняшки стълби, които да закрепят с титанови куки, така че и останалите да могат да се качат.

Пустър тръгна пръв, огъвайки тялото си нагоре по хлъзгавата цилиндрична повърхност на скобата, като псуваше яко — ако можеше да го чуе, Ев Барет би се възгордял. Вдигахме шум, но това нямаше значение, защото вятърът беше силен, пък и бяхме сигурни, че терористите не ни очакват толкова рано.

Погледнах часовника си: 02,25. Изоставахме малко от моя график. Газех из водата. Разсъждавах над участта, която си бях избрал. Чаках цяла вечност.

— Мааааамка му! — Тялото на Пустър се появи от тъмното. Стовари се по гръб във водата на пет метра от нас с удар, от който ми прималя.

Изплувах до него, сигурен, че е мъртъв или в безсъзнание, или пък че си е счупил гръбнака. Той лежеше във водата и пръстите на ръцете му конвулсивно се свиваха и отпускаха. След това малките червени мустаци зад маската мръднаха. Накрая изпъшка:

— Мамицата му, горе е адски хлъзгаво.

Беше наред. Слава Богу! Усмихнах се. Вдигнах очи към небето.

— Ставай, заднико! Ставай! Би трябвало да се движиш в тази посока. — Посочих над главата си.

Той се обърна, изплува към подпората и каквато машинка си беше, започна отново. Този път свали ръкавиците си.

— Ръцете ми се хлъзгаха — обясни той.

— Ще загубиш малко от кожата си.

— И какво от това? Ще имам по-добро сцепление.

Този път и Змията, Коня и Трейлър тръгнаха нагоре. Трейлър беше този, който най-после се изкачи достатъчно високо, за да закачи първата стълба, приличаща на онези, по които се катерят цирковите артисти. Дадох сигнал на първите шестима мъже да започнат катеренето. Не след дълго последваха и останалите три стълби, всяка закачена с титановите куки за скобите. Подканих останалата част от екипа да започва нападението.

Планът представляваше истинска операция „ЦЕЛУВКА“. Щяхме да се изкатерим по стълбите до вертикалните скоби. След това, стигнем ли до скелетната надстройка на самата нефтодобивна кула, да намерим пътя нагоре, да се прехвърлим през парапетите и да очистим лошите. Двадесет и четирима от нас бяха достатъчно, за да ударим едновременно кулата от всички страни.

Гледах как двама немци се набираха нагоре по стълбата, която спусна Коня. На около шест метра височина ги удари минисмерч и куката се извади от нишата, в която беше загнездена. Паднаха във водата, все още вързани един за друг с въжето на плувната двойка. Измъкнаха се на повърхността, изплуваха до една опора и се хванаха за нея. Стълбата падна и замина на майната си. Опитах се да пресметна разходите. Всяка титанова кука се равняваше на билет за полет с „Конкорд“ от Ню Йорк до Лондон.

Махнах на швабите да дойдат до стълбата на Пустър и да се качват по нея. Като се убедих, че нямат проблеми, тръгнах след тях. Бях последният катерач. По средата на пътя издадох багажа. Какво, по дяволите, прави тук един старец? Висях дванадесет метра над бурния океан. Погледнах часовника си: 05,18. Бяха изминали три часа от влизането ни във водата до окончателната позиция за нападение.

Задъхан и потен, независимо от ледения въздух, се прехвърлих през парапета и започнах да гледам как всеки заема предварително планираната позиция в така наречените от мен „международни двойки“ — двойки стрелци от различни националности. По палубата нямаше никакво движение и беше тихо, като изключим естествения шум на вятъра и морето и съсканията, стоновете, стърженето и пищенето на пневматично, хидравлично и електрическо оборудване. Помислих си, че може би мистър Мърфи е паднал от стълбата и се е удавил. Кучият му син. Дадох сигнал с ръка. Трейлър и Рич Бебето с по един партньор стрелец закачиха експлозиви на главната врата. Един друг от моите смъртоносни стрелци, дребно войнствено петле, когото наричах Малкия Карлос, заедно със Змията, с един тюлен, едър колкото оръжеен шкаф, когото бях нарекъл Хо-хо-хо, Пустър и техните швабски партньори блокираха прозорците, аварийните люкове-изходи и електроцентралите.

Дотук всичко беше много лесно — от лошите нямаше нито знак. Дали не ни правеха някакъв номер? Нямаше ли да я оплескаме? Включих предавателя си.

— Напред!

Настъпи Четвърти юли, Денят на Бастилията и юбилеят на проклетата кралица^[5]. БУУМ! — зарядите разбиха вратите; БААМ! — момчетата хвърлиха заслепяващи гранати в контролната зала и бързо влязоха вътре.

Следвах рамото на Трейлър. Пистолетът му, „Смит и Уесън“, беше зареден и готов за стрелба. Забелязах някакво движение зад едно електротабло, което не се виждаше добре от дима на гранатата.

Инстинктивно Трейлър завъртя пистолета си и изпрати три от специалните куршуми с боя.

— Умри, копеле гадно!

На гърдите на един от лошите се появиха три червени звезди. Вдясно от него забелязах движение. Швабският партньор на Трейлър завъртя своя ХК П–7 и очисти терориста с два 9-милиметрови восъчни куршума, които попаднаха в гърлото му. Дори и с подплънките, които носеше, този кучи син щеше да има проблеми с дишането в продължение на около два дни.

— Чисто е — обяви Трейлър по радиото. Сега Карлос, Змията, Хо-хо-хо, Рич, Коня и останалите започнаха последователно почистване на стая след стая в главните помещения на кулата. Свързах се по радиото с влекача и лодките и им казах да се съберат на едно място. Дочух няколко разпокъсани изстрела от пистолети и картечници.

— Имам заложници. Живи. — Това беше гласът на Лари Насипното злато. — Но са минирани.

Мамка му! Минирани. Къде, по дяволите, е детонаторът? Дали е електрически или с радиоуправление? Дали… Гласът на Пустър се намеси:

— Спипах минетчията с детонатора — беше заспал и скрил детонатора под дюшека. Развързвай ги, Лари.

Прекратихме учението в 07,30 часа. Съдиите (трима германци и трима американци) обобщиха резултатите: убити двама от лошите, ранени трима, заловени осем. Двама от добрите ранени. Дванадесет заложници освободени, без да има ранени. С една дума, прилична работа като за сутрин.

Намерих Рики в столовата — обработваше една чиния със супа от волска опашка, от която се вдигаше пара, и парче черен хляб, обилно намазано с бяло германско масло, а до лакътя си имаше чаша черно кафе.

— Приятно ли е, хер генерал?

Той ме погледна със злобна усмивка.

— Ja, презерватив такъв. Сутринта беше интересна. Напредвахте добре. — Млъкна, за да лапне една голяма лъжица супа. — Но тези упражнения винаги ми отварят голям апетит. А на теб? — попита той и загриза хляба.

А на мен? Стоях в гумения костюм с ожулени и замръзнали пръсти и болки в ставите, а от брадата ми се сцеждаха капки вода. Бях се облекчил в костюма си, което е честа практика по време на операции, и миришех на клозет.

— Ти, негодни кучи сине, духач и миризлив лайнен мозък, надуто, префърцунено, шибано нацистко швабско копеле! Седиш си тук и сърбаш шибаната супа с шибания хляб и си пиеш горещото шибано кафе, докато шибаният ми задник замръзваше в шибаното Северно море, и ми задаваш този въпрос? Да ти го начукам, хер генерал!

Той се засмя гръмогласно:

— На мен ми се струва, презервативе, извини ме за грубостта, че тази сутрин ти си този, на когото го начукаха.

Кучият син имаше право. Но пък той носеше звездите, а аз — белезите.

 

 

Наистина след посещението при GSG–9 бяхме измръзнали и ни болеше. Но пък поне ни се падна да си играем с хора, които ни харесваха. Малко след завръщането ни в Щатите бях извикан в Щаба на Обединеното командване, за да ме уведомят, че част от „ТЮЛЕН–6“ е необходима за тайна операция в Ливан. Никак не харесвах ливанците.

Но през зимата на 1982 година в Ливан имаше американско военноморско подразделение, което беше част от международните сили, изпратени там след кланетата в бежанските лагери Сабра и Шатила; през миналия септември хора от фалангистките милиции си бяха отмъстили за убийството на чаровния си водач Башир Гамайел чрез избиването на около хиляда невъоръжени палестински мъже, жени и деца.

Ето защо Щабът на Обединеното командване и — без особено желание — Държавният департамент бяха решили два намалени по състав екипажа от „ТЮЛЕН–6“ (дванадесет човека вместо четиринадесет) да бъдат внедрени тайно в Бейрут. Мисията ни се състоеше в оценяване на възможни терористични заплахи срещу американски цели, проучване на посолството и охраняващите го морски пехотинци и предлагане на подобрения. Както се беше случвало често и преди, тръгнах малко преди Коледа.

Избора направих внимателно. Разбира се, ще взема Пол и Херцога. Сметнах, че Джу Индианеца ще пасне. Включени бяха и Златните близнаци, както и Змията, Коня, Пръстите, Пустър и едрият, брадат кучи син, когото наричах Хо-хо-хо, защото се смееше по този начин. Също така взех и любимия си младши редник за пушечно месо Рич Бебето. (Казах му, че ще се нуждаем от някой доброволец в случай, че се наложи да хвърлим някого на вълците. Той попита дали да доведе и малката си Червена шапчица. „Ако тя наподобява чалма, вземи я“ — отговорих му аз.)

 

 

Дъждовете в Ливан бяха подранили през зимата на 1982 година и чувствах влага и студ, докато си пробивах път през претъпкания терминал на бейрутското международно летище, облечен само в леко сако и пуловер. Метнах раницата на рамо, взех в ръка чантите си и позволих на човешкия поток да ме повлече към митническите и имиграционни гишета.

Бях летял от Норфолк до Вашингтон, от Вашингтон до Ню Йорк, от Ню Йорк до Париж. Прекарах нощта в Париж и вкусих малко от ваканционното настроение — така и не узнах името й, но тя беше виетнамка и доста красива, — станах в пет часа, взех такси за летище „Орли“, намиращо се на половин час от града в югоизточна посока. Оттам излитаха самолетите на авиолиниите от Средния изток, отиващи до Бейрут. Пътувах с лек ръчен багаж и малък пистолет калибър 380, който лесно можеше да бъде скрит, когато минавах през детекторите на метал.

Командоското ни оборудване, тежкото въоръжение и специализираните ни играчки пътуваха с Херцога, Лари, Франк и Рич Бебето. На тях се падна най-лекият маршрут: полет със самолет на Военновъздушните сили до базата в Сигонела, Сицилия; спокойна нощ за почивка със студена бира; след това рано сутринта полет със самолет „Ц–2 Грейхаунд“ на Военноморските сили за пощенски доставки, който щеше да ги спусне на летищната палуба на самолетоносача „Индипендънс“, спрян близо до ливанския бряг. Оттам четиримата мои тюлени щяха да извършат десант с един контингент от Морската пехота, след това да сменят дрехите си, да се смесят с тълпата и да се отправят на север към града. Аз трябваше да ги посрещна с плячката им от външната страна на летищния терминал след седемдесет и два часа.

Пол, Коня, Пустър и Змията щяха да отлетят до Амстердам, а след това да се придвижат по суша до Атина. Там оставаха два дни, за да се убедят, че са „чисти“, след което да отлетят до Кипър, откъдето да вземат ферибота до Бейрут. В срок от четиридесет и осем часа трябваше да пристигнат в „Мюзиъм Кросинг“ — едно от малкото места за преминаване между Източен и Западен Бейрут без опасност за живота. Джу, Хо-хо-хо и Пръстите имаха най-обиколния и опасен маршрут: Лондон, Париж, Франкфурт и Дамаск. След като пристигнат в сирийската столица, трябваше да вземат таксита и да стигнат до Бейрут по суша, да се регистрират в хотел „Самърланд“ на брега на север от летището.

В този конкретен патрул с бой аз бях водачът. Работих соло в продължение на един ден, запознавах се с релефа на земята, разпореждах се за транспорт, търсех подходящи квартири и се оглеждах за какво ли не. За всичко. Усмихнах се на мустакатия чиновник, който подпечата паспорта ми. Преди да премина през имиграционната служба, в ирландския ми паспорт имаше банкнота в пастелно розово и жълто от петдесет ливански лири. Сега имах виза за два месеца, а петдесетте лири бяха изчезнали.

— Shukran — Благодаря ви.

— Aufwan — Няма за какво.

Тръгнах по рампата към външните врати. Изглеждаше, сякаш отвън има въстание, но това си беше обичайната блъсканица, характерна за летищата от Третия свят — от Кайро до Карачи. Само дето в Ливан всеки беше въоръжен до зъби.

Трима шофьори на такси се сбиха за мен и аз се предадох на победителя — дребен мургав човек с една-единствена гъста вежда и усмивка на мошеник поради зле зашитата му заешка устна. Поведе ме към нещо, което някога вероятно е било „шевролет“. Последвах го, като го наблюдавах как подскача пред мен и върти рамене. Стигнахме до колата. Той спря. Обърна се. Масивната вежда се вдигна цял сантиметър.

— Закъде?

— Хотел „Комодор“, Игор^[6].

Той вдигна палец.

— Sahafa — Преса? Журналист?

— Да. Sahafa. „Айриш уийкли флагпоул“. Чувал ли си за него? — Той ме погледна с поглед, който помислих, че за бейрутците е въпросителен.

— Не, мистър.

— Няма значение. Никой не е чувал за него. — Качих се на седалката за пътника, метнах чантите си на задната седалка и след известна борба почти успях да затворя вратата.

— Как се казваш, habibi^[7]? — попитах аз.

— Говорите арабски?

— Не. Само няколко думи. Мога да ти кажа да вървиш на майната си и да питам за писоар.

— Това е достатъчно. — Шофьорът се обърна към мен, като усмивката му изглеждаше още по-абсурдна заради устната му. Тръгна, без да забелязва автомобилите от двете ни страни.

— Наричайте ме Абу Саид, habibi, Саид Абу Саид. — Поклати глава, протегна ръка и потупа чантите. — Ya, habibi, моля не правите това. Изкушава. Поставете под свои крака, моля.

Напъхах багажа както трябва и след несигурен завой таксито излезе от района на летището. Преминахме през две пътни блокади и тръгнахме на север по магистралата, която влизаше в града. Две коли „Волво“, които, изглежда, се състезаваха на стотина метра пред нас, внезапно се удариха и отскочиха настрани. Едната зави натам-насам, обърна се на сто и осемдесет градуса и спря. Другата се отклони към банкета и с хлъзгане се закова на място. Шофьорите излязоха с пистолети в ръце. Абу Саид настъпи газта и профуча покрай стрелците. Добре дошли в Бейрут!

Пропуснаха ни през пост на Морската пехота, охраняван от момчета с розови бузи и незаредени автомати. Едно от идиотските „правила за влизане в бой“, обнародвано от бюрократите във Вашингтон, гласеше, че морските пехотинци нямат право да се защитават. Обърнах се и погледнах назад. Постовите бяха лесна цел. Погледнах отново напред и пред мен се простря крайградската картина на бомбардирани, изтърбушени сгради.

— „Бурж ал Баранеш“ — палестински лагер — обясни Абу Саид, докато минавахме през него. — Израелци не харесва.

Свърна вляво на едно кръстовище, зави надясно и заобиколи по неразрушената част на едно кръгово движение. Върху табелката на сградата вляво прочетох, че току-що сме подминали кувейтското посолство. Минахме и край нещо, приличащо на футболен стадион.

— Спортен център — обясни Абу Саид. — Организация за освобождение на Палестина използва за склад за оръжие. Израелци бомбардирали. Сирийци стреляли с танкове. Всеки — „бум-бум“.

Продължихме напред. Пейзажът вдясно от мен беше осеян с хаотично разпръснати, плоски като палачинки къщи.

— Лагер Шатила — обясни шофьорът. — Kataeb — Фалангисти… — Той прокара пръст през гърлото си. — Убили много палестинци тук.

Свихме вляво, след това вдясно по един малък път с коли, паркирани в две редици, а отстрани на пътя имаше блокове, преживели войната без много големи щети. Отново направихме S-образен завой и изведнъж пред мен вдясно се разкри великолепен изглед на синьо-зеленото Средиземно море. Дори и след всичките разрушения изгледът беше впечатляващ — този град трябва да е бил невероятно красив, преди ливанците да решат да извършат национално самоубийство. Отпуснах се на облегалката. След неколкостотин метра таксито беше разлюляно от силен гръм и трус, последван почти веднага от експлозия с опасен звук някъде зад нас. Обърнах се и видях черно-кафяв дим, издигащ се от жилищната зона, която тъкмо бяхме напуснали.

— Какво беше това?

Абу Саид се качи върху тротоара и спря. Излезе, погледна назад към пушека и с небрежен тон каза:

— Бомба в кола. Опасно.

— Няма майтап.

Върна се в таксито и се наведе над кормилото, затвори вратата с рязко движение и включи на скорост.

— Няма майтап, habibi.

С много усилия се изкачихме по стръмна, тясна улица, която прорязваше каньон в някакъв жилищен квартал, разположен на хълма. След това се спуснахме в слалом от другата страна, като се промъкнахме на косъм между пешеходците и паркираните автомобили, когато двойка пожарни коли с виещи сирени се понесоха срещу нас, без да обръщат внимание на насрещното движение. Последва друг, още по-стръмен хълм. Най-после таксито спря пред входа на хотела с хриптене и с виеща се от радиатора пара. Дадох на Саид Абу Саид банкнота от сто ливански лири. Той се поклони и се усмихна.

— Shukran, habibi. Желая ви приятно прекарване — спокойно.

— Благодаря, Абу Саид — наведох се, за да измъкна багажа си. — Ще ми трябва шофьор за няколко, дни. Ти свободен ли си?

Той кимна утвърдително и каза:

— Триста щатски долара на ден и по петдесет за всяко преминаване на Зелената линия под обстрел.

— Двеста и петдесет на ден и по петдесет за всяко прекосяване на Зелената линия под обстрел, но без да ни улучат — протегнах ръка аз.

— Дадено — засмя се Абу Саид. — Да ви чакам ли сега, habibi?

— Не. Ще се видим утре сутринта в осем часа. За днес искам да се настаня, а след това ще ида да разглеждам града пеш.

Вдигнах чантите, влязох във фоайето на хотел „Комодор“ и ги оставих пред гишето на рецепцията. Насреща вляво видях приятен на вид бар, облицован с червена пластмаса, със стъклени врати, които, стори ми се, водят към плувен басейн отново с бар.

„Комодор“ беше реномиран световен хотел. Той беше журналистически хотел в европейски стил: рай за сметките с разходите. Сметките от бара се превръщаха в сметки за пране, ресторантските квитанции се превръщаха в сметки „Телекс“ или „Международни телефонни разговори“. Същите неща се правеха и със злато и скъпоценности — можеха да бъдат закупени за гостите и да се впишат като сметки за стаи. Дори и винарската изба беше известна: сервитьорът на „Комодор“ можеше да донесе почти всичко, стига да има време да уреди отпечатването на етикетите.

Настаних се, захвърлих багажа си в опърпаната стая с изглед към задния двор, слязох в бара, изпих два коктейла „Бомбай“ и тръгнах на разходка.

От хотела излязох на улица „Хамра“, сърцето на търговската дейност в Западен Бейрут. По улиците патрулираха френски войници по двама, като автоматите им бяха преметнати през вратовете. Присъствието им трябва да е било окуражаващо, защото улица „Хамра“ кипеше. Коли и таксита натискаха пронизващите клаксони и създаваха непрекъсната какофония, наподобяваща звуците на биещи се котки. Магазинчетата за бърза храна скоростно въртяха бизнес с печени пилета, шварма и фалафел^[8]. Сергии с безалкохолни напитки предлагаха студен плодов сок. Магазинери, отдавна изгонени от бомбардираните си магазини, трупаха стоката си по тротоара.

Въпреки спокойствието групичките младежи в джинси, кожени якета, с недотам добре скрити оръжия, които се шляеха пред жилищните блокове и магазини, ми създаваха същите усещания както преди десетилетие, когато наблюдавах мистър Чарли по Делтата на река Меконг. Купих си един еклер в пекарницата и с удивление видях нещо като фабрика за бомби, когато вратата на мазето на магазина се отвори за миг. Малко информация се намести в главата ми. Бейрут беше точно като Виетнам, където някоя мирна колибка често пъти играеше ролята на вход за таен тунел, водещ към скривалище на оръжие. Окей, ливанци! Мамка ви! Човекът акула пристигна.

С помощта на карта намерих пътя към Американския университет, разходих се покрай стените и вратите му, а след това минах бавно между бетонните руини, където растяха бугенвили, а по някои от тях се въдеха и улични котки с отвратителен характер. Продължих към крайбрежния път, „Авеню дьо Пари“, за да видя седеметажната сграда на американското посолство от страната му с изглед към морето.

Минах край посолството. То беше една реликва от времето, когато посолствата са били толкова открити и незащитени, колкото и обществените библиотеки; спрях за няколко минути, за да седна и да съзерцавам неумолимото, безкомпромисно и упорито синьо старозаветно небе, а след това се изправих и продължих разходката си. Не ми трябваше много време, за да се убедя, че сигурността в посолството беше пълна нула. По протежение на пътя към него бяха натрупани нависоко торби с пясък, за да предпазват от стрелба откъм улицата. Но ако терористите минат по незащитения път с камион, пълен с тротил, експлозията щеше да бъде насочена към сградата вместо в обратна посока. А всеки можеше да докара колата си до самите врати: нямаше тежки бариери, които да не позволяват приближаването на превозни средства. Поставени бяха само леки прегради и варели, пълни с пясък. Повечето от застаналите отвън охраняващи ливанци носеха само пистолети и нищо по-сериозно. Морските пехотинци с автоматите се намираха вътре, където най-малко имаше нужда от тях.

През останалата част на деня обикалях улиците, като се запознавах с обстановката между посолството и хотела и търсих апартаменти, които можем да използваме като скривалища. Проблемът беше там, че не можех да чета арабския вариант на „Дава се под наем“, а и да разпозная дали има такива надписи. Стъмни се рано, малко след 16,30, и се отправих към хотела и неговия приятен бар. Когато се качих в стаята си, внимателно прегледах багажа. Беше претърсван. Това нямаше значение, защото не носех нищо, което да покаже кой съм; с изключение на това, че нямах самобръсначка, всичките ми книги бяха британско издание — имах и един празен репортерски бележник. Слязох в бара и още не се бях настанил на стола, когато барманът постави пред мен един двоен „Бомбай“ с лед. Стаята ми може да беше мърлява, с разръфан мокет, капещи чешми и разтегнати пружини, но барът определено си беше заведение с пет звезди. Всичко е въпрос на приоритети и хотел „Комодор“ беше степенувал приоритетите си както трябва.

В осем часа на следващата сутрин Абу Саид седеше пред хотела и ме чакаше. Двигателят на колата работеше. Метнах се на предната седалка.

— Yallah — Да тръгваме.

— Къде?

— За кафе. Закарай ме в най-добрата кафетерия, която ти е известна.

— Дадено, habibi. — Абу Саид се усмихна под влажния си мустак, настъпи газта и изфуча надолу по хълма към морето.

Прелетяхме по крайморската улица „Коуст роуд“ южно от Халде. Прелетяхме е слабо казано. Абу Саид караше като тюлен. Шосето беше с две платна и когато движението в южна посока беше твърде бавно за него, той прекосяваше разделителната ивица, надуваше клаксона, включваше дългите светлини и караше срещу насрещните коли, като финтираше и се промушваше между платното и банкета при разминаването със спиращите и отбиващи от пътя коли и камиони. На около шест километра източно от летището той зави в един набразден коларски път и след още половин километър друсане спря пред малък анонимен магазин, прозорците на който бяха защитени с два реда торби с пясък.

— Най-добро кафе в Бейрут. Кафене на мой братовчед.

— Страхотно. Сега, Абу Саид, моля те, бъди така добър да дойдеш с мен. Нуждая се от твоите напътствия и съвети.

През този ден вездесъщият Абу Саид ми помогна да си намеря два апартамента — един за моето „бюро «Новини»“ и един за „фотографите“ и „техниците“ ми, които щяха да пристигнат на следващия ден следобед. Платих месечен наем плюс наема за още един месец като бакшиш — всемогъщият подкуп за бързо свършена работа, който помага в целия Среден изток. И така се сдобих с два комплекта ключове. Освободих стаята си в хотела и оставих чантите си в по-големия апартамент. Наех и един от безкрайно многото братовчеди на Абу Саид за втори шофьор. Вече разполагах с два псевдошевролета и двама мустакати шофьори на име Абу Саид и затова започнах да ги наричам такси „Алфа“ и такси „Браво“.

На третия ден привечер групата ми пристигна непокътната. Прибрах Херцога, Лари, Франк и Рич Бебето от летището, взех Пол, Змията и Коня от „Мюзиъм Кросинг“ и отидох с трудности до хотел „Самърланд“, който се намираше близо до плажа в северна посока от Шатила. Джу, Хо-хо-хо и Пръстите провеждаха съвещание в бара. Необходими ми бяха три часа, за да ги откъсна от трите млади приятни създания, които желаеха да се присъединят към нас за вечерта.

Апартаментите скривалища едва ли можеха да бъдат по-добре разположени. Единият се намираше на каменния път, на не повече от шестстотин метра от американското посолство. Това беше четиристаен апартамент на третия етаж и гледаше на север към Средиземно море и част от Джуния — укреплението на маронитските християни. Вторият апартамент се намираше близо до главната квартира на „Уницеф“. Беше по-малък, но удобен и ни позволяваше лесен достъп до задната врата на посолството.

Средствата за комуникация бяха важни. В багажа на Херцога имаше няколко радиоапарата и организирахме три отделни комуникационни мрежи. Едната беше предназначена за свръзка между двата апартамента, другата за обаждане от улицата с помощта на миниатюрни приемо-предаватели. Дори си имахме и портативни телефони за спътникова комуникация и спътникова чиния, с помощта на които можехме при нужда да разговаряме директно с Щаба на Обединеното командване. Вечно предпазливият Херцог беше донесъл и нова играчка — ръчен апарат за кодиране на речта. При използване се набира шифровъчен код, след което съобщението се записва на лента. При обаждане по телефона — може и от улични автомати, хотелски телефони и прочие — се възпроизвежда записът от лентата в слушалката. Получателят записва съобщението и използва същия цифров код, за да разшифрова съобщението. Комбинацията може да бъде сменявана ежедневно, а дори и ежечасно, ако е необходимо.

Параметрите за работата ни бяха строго ограничени. В посолството знаеха, че ще идва група за проучване от щаба на Обединеното командване, но загубените диплотъпаци не искаха да имат нищо общо с нас. Според тях безопасността на посолството беше окей и първокласна и нямаше място за тревога. Време беше да се веселим и да пеем „ла-ла-ла“.

Майната им! Ще трябва да ги спасяваме напук на самите тях.

Разделих групата на двучленни екипи — плувни двойки. Пол и Херцога, Змията и Пустър, Златните близнаци, Рич и Хо-хо-хо и Джу и аз. Мисията ни беше да проверим дали съществува заплаха от терористи и ако има такава, как може да бъде блокирана. Знаехме, че морските пехотинци биваха обстрелвани от снайперисти от шиитските бедни квартали срещу летището и затова изпратих Пол и Херцога да разузнаят зоната от една страна, а Златните близнаци трябваше да видят гледната точка на хората от другия край, за да определят целите си. Змията, Пустър, Джу и аз щяхме да се съсредоточим върху посолството. Останалите две двойки имаха задачата да обикалят насам-натам и да преценяват настроенията в града, за да се опитат да определят зоните с повишена опасност.

Мамицата му! Целият град беше една зона с повишен риск. На следващата сутрин Джу и аз отидохме на кратка разходка из спретнато нагласените пътеки, които пресичаха Американския университет в Бейрут, намиращ се зад посолството. Джу носеше фотоапарат с автоматично фокусиране и за минувачите той беше просто поредният задник, който снима разни неща. Но това, което всъщност вършеше, беше класическо оценяване на цел: произвеждаше визуален „разказ“, показващ до каква степен не е защитена задната част на посолството и колко лесно може да се проникне в него от всяка страна.

Разхождахме се, разговаряхме и правихме снимки в продължение на час, а след това решихме да намерим място, където да хапнем. Пред един малък магазин близо до улица „Бекхаази“ Джу се обърна към мен:

— Усмихни се… — и вдигна фотоапарата.

— Здравей, мамо — махнах с ръка аз.

Направи снимката и се обърнахме, за да продължим надолу по улицата.

За по-малко от секунда шестима тийнейджъри с извадени пистолети и двама с автомати „Калашников АК–47“ се хвърлиха към нас от една уличка, като говореха бързо на арабски, сочеха фотоапарата на Джу и ни махаха, за да спрем.

Джу понечи да реагира и да се защити. Спрях го само с мръдване на едната си вежда — не искахме никакви неприятности посред бял ден на претъпкана улица. Вдигнах ръце и опрях гръб до стената. Джу направи същото.

— Какво има? — попитах и се усмихнах окуражаващо на въоръжените хлапета. Не получих никакъв отговор. — Parlez vous francais?^[9]

Едно от хлапетата ми отговори на френски със силен акцент:

— Кои сте вие?

— Je suis journaliste^[10]. Sahafa. Преса.

Хлапето преведе за приятелите си. Не бяха впечатлени. Автоматите сочеха гърлата ни. Само за сведение забелязах, че превключвателите на автоматите бяха в положение за автоматична стрелба и хлапетата са поставили пръстите си на спусъците. Опитах се да си припомня какво усилие е необходимо, за да задейства човек автомат АК–47. Беше съвсем минимално и затова реших, че не искам.

Оня с френския се обърна към мен:

— Приятелят ви направи снимка на секретна военна инсталация.

Казах на Джу какво е направил.

— Изглеждай засрамен, заднико! — скастрих го аз.

Джу наклони глава и промърмори нещо под носа си. След това отвори фотоапарата, извади лентата и я изтегли, като освети всичко.

— Питай ги сега доволни ли са, защото, ако не са, ще ги избия, копелета недни?

Хлапето, което говореше френски, взе лентата от Джу. Оръжията бяха свалени.

— Каква инсталация обезпокоихме? — попитах аз.

Хлапето посочи с ръка към магазина:

— Милиционери живеят тук. Мурабитоун.

— Това секретна инсталация ли е?

Хлапето кимна сериозно и каза:

— Цялата улица принадлежи на Мурабитоун.

— Ами съседната улица? — посочих на запад.

— Принадлежи на милицията Амал Шиа — обясни хлапето и пак кимна.

— А там? — посочих на изток.

— Една улица Мурабитоун. Съседна улица Сирийска национална партия. — Посочи с ръка към бордеите на Хамра. — Там Хизбула — Партия на божията милиция на шиитите.

С благодарност наклоних глава.

— Shukran. Merci beaocup.^[11] — И Джу и аз си тръгнахме.

— Тука е като в проклетия Южен Бронкс — каза Джу. — Всяка улица е територия на някоя банда.

 

 

Към края на първата седмица знаехме, че „те“ наблюдават посолството. Това, което не знаехме, беше кои са „те“. Имаше твърде много нездрави, повтарящи се неща: едни и същи автомобили пристигаха по различно време; едни и същи брадати лица спираха, сякаш за да видят колко часови са на пост; едни и същи таксита и камиони наближаваха страничната врата, за да проверят дали някой ще ги спре или не.

Аз разработих свой график. Наблюдавахме посолството двадесет и четири часа с помощта на камери, бинокли и уреди за виждане при слаба светлина. Змията и Пустър, които дежуреха в гробището, започнаха да се катерят и да слизат по стената на блока. По този начин не биха безпокоили стрелците, които често пъти спяха на стълбището, а и никой нямаше да чува асансьора, когато двамата се прибираха и излизаха.

Доколкото можехме да разберем, в Западен Бейрут имаше над две дузини отделни въоръжени групировки, без да се броят многонационалните сили, израелците, сирийците или ние. В числото на въоръжените влизаха милиции, частни армии, улични банди, обикновени главорези и заклети терористи, така че можехме да избираме нашите лоши от пълен спектър.

Към началото на втората ни седмица в Бейрут бяхме чули избухванията на половин дузина бомби в леки коли. Два пъти бяхме тичали до мястото на експлозията, за да видим размера на щетите. Бяха значителни. Натъпчете един „Мерцедес“ с експлозиви и същото количество пирони и друг непотребен метал, взривете го в оживен район в най-натоварения час и ще постигнете нелоши резултати.

Има и нещо наистина страшно при бомбите в колите. Във всяка кола може да бъде поставена бомба. Тези бомби се правят, за да убиват невинни хора по ужасяващ начин; почти незабележими, без специализирано оборудване, те могат да бъдат взривени или с часовников механизъм, или с инфрачервени сигнали, или с уред с дистанционно радиоуправление.

Оръжията, с които разполагаха уж обезоръжените милиции в Бейрут, бяха ужасно много. Но никой танк или гранатомет, минохвъргачка или дори гаубица нямаха страховития, отблъскващ ефект на бомбите в автомобилите.

Набезите на Пол до бордеите в Южен Бейрут също предизвикаха песимистични предвиждания.

— Морските пехотинци са въвлечени в една война, която не могат да завършат — каза той. Пол обясни, че те са изправени пред партизани и на шиитите, и на друзите. На юг израелците провеждали разузнаване със стрелба из бордеите на шиитите в Хей ал Селум. — Морските пехотинци държат низината близо до летището, докато милициите държат възвишенията и хълмовете на изток. Това е откачена история. Но десетте правила за влизане в бой със стрелба, по които работят морските пехотинци, са абсолютно безумие — заключи Пол.

По време на пост, на моторизиран или пеши патрул, зареденият пълнител трябва да бъде вкаран в оръжието, като затворът трябва да бъде спуснат, оръжието поставено в режим на безопасност и в цевта не трябва да има куршум.

— Не трябва да бъде вкарван куршум в цевта, ако това не е наредено от офицер. Освен в случаите, когато действате в самозащита, в които случаи е позволена употребата на смъртоносно оръжие.

— Единствената инструкция, която не са дали на бедните задници, е: „Когато стрелбата започне, наведете се напред, поставете глава между краката си и се целунете по задника за сбогом.“

Според Пол сигурността на Морската пехота беше толкова лоша, колкото тази на посолството. Отпразнувахме навечерието на Коледа, като проведохме свое проникване в посолството, за да видим колко близо може да стигне врагът, без да бъде забелязан. Отговорът не беше добър: Пръстите, Херцогът и Рич Бебето имаха възможността да поставят достатъчно „заряди“ (използвахме пластмасови бутилки, пълни с вода), за да могат да превърнат цялата сграда в купчина бетонни палачинки, и нито едно отговорно лице не ги видя или не ги попита какво търсят тук. Лари и Франк взеха парче пластмасова тръба с размерите на базука и се промъкнаха до плажа от другата страна на посолството, където поставиха пластмасовата тръба насочена към една канцелария, за която смятахме, че е на станцията на ЦРУ.

Змията и Пустър се изкатериха по задната стена на посолството, добраха се до един затворен прозорец и лепнаха на него бележка с надпис: „Момчетата бяха тук и да ви го начукаме на всички…“ Аз и Пол разузнахме предната врата. Ако бяхме убийци, тук щеше да има клане. Ливанските часови спяха, морските пехотинци бяха вътре, а поделението за сигурност на посолството беше просто една шега. Дори египтяните биха се справили по-добре.

Прекарахме Коледа в големия апартамент с изглед към морето и ядохме печени пилета, пържоли и бира, докато обсъждаме как терористите биха ударили посолството.

— С реактивни гранати — каза Пустър. — Това е предпочитаното оръжие в района — всяка милиция има стотици от тях.

— Плюс факта — добави Франк, — че с реактивна граната можеш да удариш отвсякъде — разбиваш някой апартамент наоколо и стреляш в канцеларията на проклетия посланик.

— Не в неговата канцелария — поправи го Пол, — а в тази на секретарката му. С външния прозорец.

— Независимо как ще стрелят, шкипере — обобщи Пустър, — искам да кажа, че наоколо има много от тези гранати, лесно се използват и са ефективни.

— Много лесно може да бъде координирана една атака с реактивна граната — вметна и Рич Бебето. — Изстреляй едновременно двадесет, а дори и тридесет и ще предизвикаш голяма бъркотия.

Пръстите отвори една тенекия с бира „Хайнекен“ и отпи бавно голяма глътка. Оригна се и въздъхна:

— Не става.

— Какво не става? — попита Пустър, топна една кълка в чесновия сос и задъвка.

— Нападението с реактивни гранати, Пуст. Мисля си, че ако искаш да удариш едно посолство, ще искаш да го удариш здравата.

— Партизани стреляха с реактивни гранати по посолството в Ел Салвадор — обади се Змията.

— Използват ги и във Филипините. И какво? Това не означава нищо. — Пръстите беше категоричен. — Първо, те са били партизани, а не терористи. Второ, не са имали нищо по-тежко.

— Е, та? — попита Пустър и запрати костта в кошчето с попадение, заслужаващо три точки.

Хо-хо-хо реши да се намеси:

— Смятам, че Пръстите е прав. Реактивните гранати са една възможност, но тук имат и минохвъргачки, а и Амал притежава няколко бронетранспортьора, оставени от Организацията за освобождение на Палестина, а също и един-два танка.

— Хизбула също има танкове — каза Херцога. — А може би и гаубица.

— Мама му стара! — възкликна Пол. — Вероятно проклетите фалангисти имат повече оръжие от самата Ливанска армия, но какво доказва всичко това?

— Доказва, че това място е едно шибано буре с барут — каза Джу.

Лари Насипното злато седеше на прозореца в ъгъла, тихо смучеше бирата си и общуваше със Средиземно море. Извъртя се и ни отправи един меланхоличен поглед.

— Момчета — каза провлачено той, — ще ви издам една малка тайна. Ако аз бях едно изтаковано танго, нямаше да се шматкам наоколо и да си пилея тактическата шибана изненада с някаква си шибана реактивна граната. Когато искаш да привлечеш вниманието на някого, го удряш точно между очите с един шибан дирек, широк шест на дванадесет сантиметра. Струпваш най-голямата шибана бомба, която можеш да купиш с мангизи — а това си е една шибана кола бомба. И това е шибаната истина. Толкова по въпроса. — Обърна се отново, за да си гледа морето.

— Е, да ти го начукам много, старшина — изкикотих се аз. Пресуших бирата си. — Господа, това е най-дългият коментар, който някога сме чули от Лари, а може би и най-дългото наблюдение, което изобщо някой е чувал от Лари. Ето защо на него трябва да гледаме с уважение.

— Да, ама е прав — каза Пръстите.

— Обзалагам се на задника ти, че е прав — отговорих. — Ще използват кола бомба. Затова нека се заемем с малко обратна инженерингова дейност: те искат да влязат през задната врата на чичо Сам, а ние не искаме да ги пуснем. Как се прави това?

 

 

Пет дни по-късно имахме отговора. Бях телефонирал на магьосниците технолози по телефона за спътникова комуникация и бях обяснил проблема. Изпратиха ни две черни вълшебни кутии и една страница с инструкции.

Концепцията беше достатъчно проста: бомбите с радиоуправление се взривяват чрез изпращане на сигнал със специфична честота. Ако човек излъчва на честотата, използвана от устройствата за радиоуправление и сигналът му попадне на някое активно устройство, детонаторът ще се активира и бомбата ще избухне.

Черните кутии имаха диапазон от триста и пет метра. Оставаше да се види дали работят.

Имаше само един начин. Пол и аз взехме по една кутия, опаковахме ги в найлонови раници и след това ние двамата заедно с Пръстите и Лари излязохме на бавна разходка из Западен Бейрут. Аз се возех при Абу Саид „Алфа“; Пол взе Абу Саид „Браво“.

Карахме бавно. Лари седеше на задната седалка, като в скута си държеше дипломатическо куфарче, специално направено да побира автомат ХК МП5К. За да стреля, Лари трябваше само да натисне спусъка на дръжката на куфарчето. Там имаше етикет на организация за телевизионни новини. Аз седях на предната седалка, а раницата се намираше на коленете ми и кутията в нея беше включена.

Движехме се по крайбрежния път към Мазраа в северния край на Факахани — окръга, в който Организацията за освобождение на Палестина беше установила щаба си по време на дългата окупация на Ливан. Сега най-малко повредените жилища бяха населени от нови наематели — ливанските мюсюлмани. Според Абу Саид много от тях били бедни шиити. Оттам щяхме да се отклоним на юг към Бир Хасаан и Бир Абед, които бяха два от най-бедните шиитски квартали. Изглеждаха подходящо място за хора, които се занимават с направата на бомби.

— Какво иска най-напред? — попита Абу Саид.

— Да покажа на колегата си старите канцеларии на щаба на Организацията за освобождение на Палестина — отговорих. — Той е телевизионен продуцент от Америка и много важен човек. На такъв му викат тузар. — Казах това с най-искрено изражение.

— А, тузар — изгрухтя ливанецът. — Ще ви закарам.

Отклонихме се от крайморския път и тръгнахме към бомбардираните къщи, бункери и канцеларии, които някога са били дом на легионите на Ясер Арафат. Въпреки всичко улиците, все още покрити с отломки, бяха пълни с хора.

Абу Саид посочи към една обгоряла къща вдясно:

— Тук била една от канцелариите на Арафат.

Лари изпръхтя.

— И тук — през улицата — още канцеларии на Организация за освобождение на Палестина.

Лари погледна през полуотворения прозорец и попита:

— Сега кой живее тук?

— Шиити, които загубили свои домове.

Обикаляхме квартала, като Абу Саид показваше местата, които са принадлежали на палестинците. След това отново зави на юг и се насочихме към стария лагер Сабра.

Изведнъж едно триетажно здание на три преки напред изригна като вулкан. Голяма, червена огнена топка погълна къщата, ревът на експлозията беше оглушителен, а ударната вълна подхвърли таксито ни във въздуха на тридесетина сантиметра.

— Исусе! — Лари се наведе към пода, когато едно парче бетон удари покрива на колата.

— Завий обратно и ме чакай тук — казах, изскочих от колата и затичах по посока на експлозията. Лари ме последва, стиснал в ръка куфара. Колкото повече се приближавах, толкова по-горещо ми ставаше. Пламъците бяха обхванали всичко. Шест автомобила бяха подхвърлени като кибритени клечки и на мястото, на което се намираше сградата, сега зееше кратер с дълбочина около десет метра, пълен с горящ чакъл. Ливанци, някои от тях разкъсани на парчета, лежаха на улицата. Двама мъже се опитваха да отворят вратата на едно горящо комби, в което бяха заклещени две жени. Тъй като пламъците станаха по-големи, мъжете се отказаха от усилията си и всички гледаха, отвратени и прималели, без да могат да отвърнат очи от горящите жени.

В далечината се чуха сирени и клаксони. На улицата се появиха два пикапа, на които с болтове бяха закрепени 20-милиметрови трицевни оръдия. Двама стрелци, облечени доста странно в подплатени черни кожени якета и дънки, стреляха в небето, без да се целят. Сигурно са сметнали, че има израелска бомбардировка.

Хванах Лари за рамото и се върнахме при таксито.

— Това не може да бъде истина — казах, докато си пробивахме път между истеричните ливанци.

— Има ли някакво значение, шефе?

Спрях се, за да погледна назад към касапницата:

— Не. Вече не.

 

 

Искането ми за среща със старши служител от посолството беше уважено, макар и с нежелание. За да поддържаме оперативна секретност, щяхме да отидем само аз и Пол и трябваше да променим външния си вид, в случай че наблюдателите правят снимки или записват на видео влизащите и излизащи хора.

Въведоха ни в огромна канцелария на горните етажи. Прие ни още един дипломат като от филмите: висок, с посивяла коса и с възвишено аристократична външност. Съвсем не криеше това, че не иска да присъства на тази среща.

Представихме се. Стисна ни ръцете хладно, а след това седна на дивана и зачака да му представим материалите си.

Извадих черната кутия, както и някои събрани от нас доказателства за сигурността на посолството. Веднага започнах по същество:

— Сър, аз и хората ми прекарахме три седмици в проучване на околността и смятаме, че сте уязвими за нападение.

— Ако това е мнението ви, полковник, то уверявам ви, че ще го обмисля най-стриктно.

— Изследвахме сигурността ви и в нея има зеещи дупки.

Той прочисти гърлото си:

— Полковник, това посолство някак си е успяло да устои на ливанската гражданска война, която се води с пълна сила от 1975 година насам. Издържахме на Организацията за освобождение на Палестина, на сирийците и на израелците. Все още сме тук. А сега вие идвате, прекарвате три седмици в страната и каквито мигновени експерти сте се навъдили, ми казвате, че охраната ми има „зеещи дупки“. Нека ви припомня, полковник, че аз познавам тази страна и хората й, познавам и се доверявам и на служителите си. Сигурността на това посолство е наред и това е позицията ми.

— Но ситуацията е променена през последните шест седмици, сър. От нашето проучване се вижда, че на американците сега се гледа като на съюзници на маронитите, а не като на честни посредници, които защитават всички ливанци. Съществува недоволство у общностите на шиитите, сунитите, друзите и…

Той ме прекъсна:

— Добре познавам политическата ситуация тук, полковник. И макар че има известни промени в нея, сигурността ни няма нужда от подобрения.

— Моите уважения, сър, но смятам, че положението ви ще се обърка много.

Дипломатът се изчерви.

— Полковник, няма нужда от…

— Проучването ни показва, че в близко бъдеще не е изключено посолството да бъде цел на нападение с кола бомба. Ето защо, сър, най-горещо ви препоръчвам да промените достъпа до посолството, да подсилите въоръженото присъствие в района му и да използвате устройства като това. — Показах кутията.

— Какво е това?

— Радиопредавател, който излъчва на честоти, използвани за взривяване на бомбите в колите. Обхватът му е от около триста метра. Предлагаме да поставите чифт от тези кутии на покрива. По този начин всяка кола бомба с радиоуправление в околността ще избухне, преди да се приближи достатъчно, за да нанесе щети на посолството.

— Искате да кажете, че ще унищожим колата, преди да е стигнала до посолството? — изгледа ме с невярващи очи посланикът.

— Да, сър.

— Но това ще предизвика ранявания и смъртни случаи.

— Е, вярно е, сър, но…

— Неприемливо е — отсече той.

— Кое е неприемливо?

— Предизвикването на ранявания и смърт. Не можем да вършим такива неща. Безразборните ранявания и убийства ще се отразят лошо на имиджа ни.

— Извинете грубостта ми, сър, но вашият имидж да върви на майната си. Тук става дума за това, че искаме да запазим вас и хората ви живи.

— Не по този начин. — Старшият служител погледна към кутията с отвращение. — Такива неща не са… правилни. Това не е подходящ начин за работа, полковник. Подобни устройства ще бъдат нечестни спрямо ливанското население и аз не искам да имам нищо общо с тях.

Стана.

— Сега моля да ме извините. Благодаря, че дойдохте, полковник. Надявам се вие и хората ви да пътувате в безопасност до дома.

Е, майната му! Майната им на всички дипломати! Същия ден опаковахме играчките си, преминахме през охраната на морските пехотинци, показахме личните си карти от Военновъздушните сили, отидохме с ферибота до самолетоносача „Индипендънс“, един самолет ни откара до Сигонела и заминахме за Норфолк.

 

 

Старшият американски служител не беше сред шестдесет и тримата убити, когато на 18 април, около деветдесет дни след като напуснахме Бейрут, един шофьор самоубиец, каращ камион, натоварен с експлозиви, превърна неговата седеметажна сграда на дипломатически фантазии в чакъл. Той се отърва само с една драскотина, което показва какъв късмет имат лайнарите. Колите-бомби имат допълнителни радиодетонатори, просто за в случай, че шофьорите самоубийци ги хване шубето. Ако черните ни кутии бяха на покрива, по всяка вероятност бомбата щеше да бъде взривена, преди да премине през хилавите барикади и да отиде чак пред вратата на посолството.

Но както каза той по време на нашия инструктаж, черните ни кутии може да предизвикат жертви от цивилното ливанско население, а да не дава Господ да умират ливанци, когато вместо тях могат да умрат американци.